Юрий Борисов е главен редактор на сп. "Ново време". Доктор по философия. Автор на книгите "Психология на подсъзнанието", "Приказка за Буда", "Войната на Мърфи", "Христос на возкресе", на редица статии в периодичния печат.
Отговорът на въпроса “Какво предстои на левицата след изборите?” е лесен. На левицата й предстоят нови избори –
парламентарни. Всеки опит да се формулира по-сложен отговор от рода на “изработване на ляв модел на управление” или “чувствително подобряване на живота на българите след спечелването на парламентарните избори” ще бъде плод на теоретични упражнения, които не отчитат икономическите и политически дадености, т.е. заместват реалното с желаното нереално.
Ето един основен аргумент срещу концептуалните отговори. Предписаната ни от международните финансови институции философия на управление е ясна, категорична и непозволяваща импровизации. Тази философия се прилага безкомпромисно към всички слаби страни, които постоянно се нуждаят от външни заеми. Тъй като редовното постъпление на тези заеми осигурява стабилност на управлението, никоя политическа сила не би си позволила непослушание. Една политическа сила си позволи автономно мислене, връщайки два милиарда долара дълг, без практически да взима нови заеми, и безславният край на нейното управление е известен на всички. Става дума за Демократичната левица през 1995 и 1996 година.
Елементите на тази налагана отвън и приемана отвътре философия са ясни: макроикономическа финансова стабилност при почти нулев бюджетен дефицит, тотална приватизация и което може би е същото – максимално оттегляне на държавата от икономиката. Във външнополитически план тази философия естествено изисква безпрекословно приемане на глобалните ценности и приоритети на настоящата свръхсила.
Каква степен на самостоятелност съществува при тази желязна външна зависимост, политиците отказват да обяснят. След като отказват, вероятно отговорът е – “никаква” що се отнася до глобалното, същественото, до модела. Ако отговорът беше друг, опозицията просто щеше да го формулира. Щеше, защото такъв отговор, икономически убедително поднесен, е най-силното предизборно оръжие. От тук следва заключението, че днес търсенето на “глобална управленска алтернатива” е занимание със съмнителна полезност. Използването му дори за канализиране на надеждите с предизборни цели е с доста спорен смисъл. Избирателите може би вече не се мотивират от модели, концепции и стратегии. Те може би се мотивират от далеч попрости неща.
***
Нека се върнем към лесния отговор на зададената тема за дискусия: “На левицата й предстоят нови избори – парламентарни”. Леснотата на този отговор се състои в неговата баналност и формалност. Баналност, защото работата на една политическа сила е да се готви за по-добро представяне на предстоящи избори, съобразно своите собствени критерии за успех и провал. Формалност, защото такъв отговор не подсказва нищо за качеството на поведение, към което трябва да се стреми съответната политическа сила. Изборът на банален и формален отговор не е плод на оригиналничене. Този избор произтича от убеждението, че в основното левицата трябва да прави това, което прави в момента.
Тя не допуска в своите редици скандали с национален от отзвук, способни за дни и с проценти да намалят нейното влияние. Тя провежда изключително спокойна и цивилизована коалиционна политика. Тя печели без много шум нови и категорични международни позиции. Тя се противопоставя на своя политически опонент с възражения без компромати и първобитни аргументи. Тя не прекалява с изблици на самочувствие. С две думи тя внушава образа на една зряла, сплотена, дисциплинирана и еволюционно усилваща своите положителни черти, политическа сила. Още по-накратко – тя внушава мащабност и сила. Това е напълно достатъчно, за да запази своята социологически проверена позиция на лидер в полити ческото пространство и съответно да спечели най-много парламентарни места в предстоящите избори.
Все пак, в каква посока е възможно тя да потърси уплътняване на своя положителен образ? Бих нарекъл тази посока “постоянно търсене на секторна идентификация на левите ценности”. “Левите ценности” са разписани в много документи и са добре познати на всички. За целите на илюстрациите бих извел на преден план ценностите “солидарност” и “подкрепа на социално слабите”, което може би означава едно и също от гледна точка на лявата философия. В страни ще оставя ценността “свобода”, която не е самостоятелно и видово определяща за левицата и ценността “справедливост”, която се нуждае от пространни пояснения и в крайна сметка от позоваване на други ценности. Това е така, защото ако тигърът и антилопата можеха да си служат с абстракции, щяха да формулират противоположни, но еднакво убедителни за своя вид понятия за справедливост.
Второ, идентификацията на една ценност означава интерпретация на конкретни факти чрез нея и използването на изводите за формулиране на конкретно поведение.
Трето, “секторност на интерпретацията” означава, че се снемат претенциите за универсална валидност и матрична приложимост на решенията. При секторността понятията “общонационално” и “народ изобщо” са неприложими. При секторността една социална група може да пострада за сметка на друга, която е обект на солидарността. Ето няколко примера.
През последните зими често се случва маса училища да останат за седмици без отопление. Тази ситуация не създава
особени главоболия на управляващите, защото потърпевшите не могат да блокират ж.п. линии или да прекъснат със стачка стратегическо производство. Нещо повече, за тяхна радост се намира най-лекото решение – “дървената ваканция”. От “макро” гледна точка тази ситуация е безобидна, но за ляво мислене, претендиращо за автентичност, тя е принципна – не е допустимо дефицитът на блага да се стоварва върху най-безащитните. Ако социалистът не е способен да бъде солидарен в малкото, нека бъдем сигурни, че неговата солидарност в голямото е само на думи. Дори да се абстрахираме от разсъжденията за универсална социална чувствителност /универсална, защото тя реагира еднакво енергично и на дребното и на едрото/, ние подценяваме такива ситуации дори от гледна точка на политическите дивиденти.
Когато, аз, малкият, зависим и понасящ всякакви несгоди и държавно високомерие човек съм свидетел на защита на друг брат по уязвимост, напълно естествено е да повярвам, че утре и моите “дребни” интереси ще бъдат защитени. Такава вяра е най-силният мотиватор да изляза до урните и да пусна определена бюлетина. Сблъскваме се с дежурния въпрос – “А откъде пари?”. Ако държавниците не намерят друго решение, като ляво мислещ не бих възразил да се посегне върху тринайсетата заплата на относително защитените и неуязвими държавни служители. Тези, които нарекат такова мислене “популистко”, определено бъркат “популизъм” с”нежелание да си създаваш проблеми сред определена социална група”. По определение “популизмът” е “галещо ухото на широки социални слоеве решение, за чието провеждане няма ресурс”. Описаният случай не е такъв. Друг пример. Няма ли пари за компютъризиране на всички училища в България? Не може ли да се вземе достатъчно солиден заем, който да върне конкурентноспособността на нашето основно и средно образование? И как да се отговори аргументирано на този въпрос, когато заемната политика на България се формира в черната кутияна поредния финансов министър и от началото на демокрацията нито едно парламентарно мнозинство, да не говорим за обществото като цяло, нямат идея за съществуването на някаква стратегия или което е същото – на някакви устойчиви приоритети?
Трети пример. Защо държавата продължава да си запушва ушите и да си затваря очите, че дължи на своите наемни работници над 100 млн долара? В същото време, ако някой не си плаща телефона, тя дайства доста бързо и доста принципно. Всъщност, зад тромавото и претенциозно понятие “секторна идентификация на левите ценности” се крие един прост и ясен призив. Нека не смятаме, че ежедневното политическо поведение и теоретичното обсъждане на лявото са две независими дейности. Те са страни на един и същ медал.
Ежедневното поведение е практически превод на теорети чните изводи и емпиричен материал за тяхното по нататъшно прецизиране. Теоретичното осмисляне на левите ценности задава ориентирите на ежедневната практика. Банално като изказ и невероятно трудно за изпълнение тогава, когато т. нар. гражданско общество се задоволява само с принципно мърморене, предъвкване на идеологеми и отказ да мобилизира енергия за поощрение или наказание на политиците въз основа на баналните предизвикателства на нашето банално ежедневие.
