Пътят от Сиатъл до Канкун. Скритите политики от дневния ред на световната търговия в отчета* на един бивш генерален директор на СТО
Първо Сиатъл, сега Канкун. Как да разбираме настоящата криза на Световната търговска организация? Според сп. “Икономист” бедните страни се оказаха губещите от последното прекъсване на разговорите за глобалната търговска политика. Дневният ред, договорен в Доха през ноември 2001 г., който трябваше да се придвижи в Канкун, беше съсредоточен върху развитието.
Съединените щати далеч не бяха недоволни от факта, че преговорите се провалят и в отговор на това следваха собствения си дневен ред в двустранни и регионални търговски взаимоотношения. От тази гледна точка провалът на опита на Световната търговска организация (СТО) да напредне в по-нататъшни многостранни споразумения говори не само за разбиване на световната търговска система, но и за вероятност от засилване на вътрешния натиск върху американския протекционизъм. Алтернативна перспектива би отчела появата в Канкун на фракцията на Г-20 и нейния отказ да прави метани на разбирането на САЩ – ЕС, че Доха е възможност за решително изместване в баланса на силите в световните търговски взаимоотношения – макар и само ако развиващите се страни продължават да се поддържат.
Посредникът, ако не и архитектът, на декларацията от Доха беше тогавашният генерален директор на СТО Майкъл Мур. Заел този пост през септември 1999 г., само седмици преди провала в Сиатъл, основните задачи на Мур бяха първо, да постигне нов консенсус върху световната търговска политика, като стегне членовете на организацията. И второ, да преразгледа приемането на няколко нови държави, най-вече Китай. Този отчет на неговия тригодишен мандат в СТО, понякога доста шумен и често уклончив, предоставя някои полезни, макар и непреднамерени прозрения за реалното действие на властта и хегемонията в най-младата многонационална световна институция и нейните преимущества и недостатъци за световния капитал.
От 80-те години на миналия век обществената политика на Запад е все по-силно обвързана с ядрото на неолибералния дневен ред – дерегулация и приватизация, но не и с премахването на субсидиите за селското стопанство или вдигането на ограниченията в трансграничното движение на работната сила. Не само Рейгън, Тачър и техните наследници в САЩ и Великобритания, но и левоцентристките партии и правителства в Европа и Япония се обединиха около същата програма. В забележителна степен всяка политика, която може да ограничи свободата на световния капитал, е е обявена за нелегитимна в името на една повеля за глобална конкурентоспособност и ефективност.
Институционалните и Кейнсиански икономики, процъфтяващи преди, бяха изтикани встрани от новата доктрина, която се представя като универсална наука за човешкото поведение. По думите на финансовия министър на Клинтън Лари Самърс “законите на икономиката са като законите на инженерството. Има само един набор от закони и те действат навсякъде”. Така че за общото благо е най-добре да се прилагат глобално тези закони, а развиващите се страни да бъдат по законов път притискани да сключват споразумения, които дълбоко накърняват вътрешния им ред и с които възможностите им за избор на политика се ограничават до тази на свободния пазар.
Този нормативен консенсус беше интернационализиран най-вече чрез многонационални икономически организации като МВФ, Световната банка и Световната търговска организация. Тези по същество политически институции се управляват съвместно от малко на брой проспериращи държави, сред които САЩ доминират. Целта не е да бъдат завоювани други държави, а да се установят правила и процедури за засилване на собственото икономическо, политическо, културно и военно надмощие. През последните десетилетия многонационалните икономически организации преориентираха своите цели. Те все повече се стремят към дълбоко преструктуриране на вътрешния социален и икономически ред на страните, вместо към отделни проекти, какъвто е случаят със Световната банка, или към макроикономически променливи, какъвто е случаят с МВФ, или към националните граници, както е при GATT/СТО (GATT – Общо споразумение за данъци и митнически тарифи). Те оправдават натрапването под предлог, че неолибералният дневен ред е единствената вярна посока както за развиващите се, така и за развитите икономики.
Доказателството за това е повече от убедително. Трите споразумения, които произтекоха от Уругвайския кръг на преговори през 1996 г. – за интелектуалната собственост (TRIPS), за инвестиционните мерки (TRIMS) и за търговията на услугите (GATS), са пригодени още по-категорично в полза на напредналите капиталистически държави.
TRIPS е по същество солидно защитно споразумение за фирми и други собственици на патенти и авторски права в развитите страни, подсигуряващо им големи нетни потоци от приходи от дивиденти и такси. TRIMS и GATS от своя страна регистрират напрактика всички производствени и технологични политики, чрез които източноазиатските правителства създават местни фирми и производства, за да обявяват след това по-голямата част от тях за незаконни.
Въпреки че се твърди, че споразуменията предлагат баланс между правата и задълженията на развитите и развиващите се страни, по-задълбочено вникване в тях показва, че за напредналия капиталистически свят правата са влезли в законна сила, докато задълженията подлежат на по-нататъшно разглеждане. За развиващите се държави е в сила обратното.
Споразумението TRIPS определя, че развиващите се страни трябва да въведат 20-годишен минимален патентен период за широк спектър стоки. Ако не го направят, те могат да бъдат призовани по реда на СТО за решаване на спора и най-вероятно ще загубят. Наказанията могат да включват доста сурови ограничения за достъп до пазара на засегнатата страна. Развитите държави междувременно се съгласяват по принцип “да прехвърлят” своята технология, но е много малко вероятно да бъдат наказани по реда за решаване на спорове, в случай че не го направят.
Установено през 1947 г. в рамките на развитите икономики споразумението GATT узаконява взаимоотношение на нереципрочност, което трябва да спомогне за намаляване на разликата между ядрото и периферията – идеята за “специален и диференциран подход”, при който засиленият достъп на развиващите се страни до пазарите на напредналия свят не беше съчетан с намаление на тяхната собствена митническа тарифна защита. Когато през 1995 г. от споразумението GATT беше създадена Световната търговска организация, диференцираният подход беше преформулиран като просто предоставяне на развиващите се страни на по-дълги периоди за приспособяване, в които да приложат неолибералните политики. Правилата на СТО позволяват в малък диапазон стратегии за развитие, като например държавна помощ за нови фирми и производства, които се опитват да се наложат, изправени пред конкуренцията на напреднали производители на други места. Чистият ефект от тези политики вероятно ще “издърпа стълбата”, като затрудни все повече развиващите се страни да достигнат просперитета на напредналия свят.
Как тогава тези страни стигат до подписването на такива наказателни споразумения? За разлика от МВФ и Световната банка, за които добре се знае, че се управляват на принципа “долар – глас”, СТО действа по един по-демократичен консенсусен модел, в който гласовете на индивидуалните страни- членки имат еднаква тежест. Както казва Мур, “Системата на СТО се гради на правилата на закона и зачитането на суверенното равноправие на нациите. В същината си това е една отворена, базираща се на свои правила многостранна търговска система, основаваща се на демократични ценности. Това е най-демократичната международна институция, която съществува днес… Никой не е принуждаван да подписва споразумения. Всяко едно правило на СТО е договаряно от страните-членки и е одобрено чрез консенсус… Тъй като решение не се взима без съгласието на всички страни-членки, на практика всяка държава – от най-голямата до най-малката, има правото на вето.”
В действителност, както показва и самото встъпване в длъжност на генералния директор на СТО в седалището й в Женева, някои държави са далеч по-равноправни от други. Успоредно с назначаването на Анан в ООН, Мур беше кандидатът на администрацията на Клинтън. Срещу него първоначално се изправиха голям брой от членовете на СТО, на които беше обещано, че след Ренато Руджиеро следващият генерален директор на организацията ще бъде от развиващите се страни. Но Мур обяснява: “Посланикът в СТО Рита Хейс от Южна Каролина, опитен политик и дипломат със силни връзки в Сената и Белия дом, ми помогна много. Без нея нямаше да получа поста.”
Неговото привличане към Белия дом е ясно. Роден през 1949 г. в Уокътейн, Нова Зеландия, Мур работи като опаковчик на месо, преди да си пробие път чрез лейбъристката политика и да стане силно проамерикански настроен министър на търговията в правителството на Ланг на изборите през 1990 г.. Тогава в резултат на неолибералната шокова терапия на Лангстраната потъна в дълбока рецесия. Американските търговски кръгове основателно са го забелязали като полезен професионален боксьор с популистки маниер.
Както изтъква Айлийн Куа в полезното си изследване “Фокус върху световния Юг”, “Силовата политика в СТО, която далеч не е “основана на правила”, е самата липса на формални вътрешни структури в организацията, което спомага да се обслужват интересите на силните. В изработването на глобалния консенсус, чрез който действа СТО, мълчанието се приема за съгласие. Тормозът над по-слабия, извиването на ръце и подкупването могат да бъдат полезни тактики за затварянето на усти. При положение че няма формални условия за изработването на проекти на документите, дневният ред може законосъобразно да бъде съшит от отбрано малцинство, зад затворените врати на добре известната Зелена стая, и да бъде представен като fait accompli (свършен факт).” Никакви правила не определят провеждането на заседанията, което позволява на Шарлийн Баршевски, представителя на САЩ, както да председателства разговорите, така и да ръководи екипа по преговорите на тайното заседание на СТО през 1999 г. в Сиатъл, например.
Талантът на Мур очевидно има място тук. Неговата книга потвърждава изводите на Куа за един институционализиран режим на заплахи, маргинализация и явна принуда, който осигурява на четворката на САЩ, ЕС, Япония и Канада да получава каквото си поиска.
Налагайки дневен ред за нов кръг от преговори, първата задача на Мур беше “чрез усилена работа, агресия и малко повече дързост от моя страна” да пречупи съпротивата на африканските и азиатските министри на търговията, които се бяха противопоставили в Сиатъл на запазването на огромните субсидии за земеделието от страна на САЩ и ЕС. Едната тактика беше да се украси проектодекларацията с приказки за развитието – думата се появява 63 пъти в документа от 10 страници, докато тихомълком се вкарат новите въпроси (правила на инвестиране и политика на конкуренцията), които Западът искаше.
Друга негова задача беше да намери място, относително свободно от протестиращи. Демонстрантите направиха Сиатъл да изглежда, според описанието на Мур, “като сцена в бара от “Междузвездни войни”, официалното откриване беше отложено с половин ден, а Кофи Анан и Мадлин Олбрайт бяха затворени от демонстранти в хотел в другия край на града. Предложението на министъра на търговията на Катар за Конгресния център в Доха беше съвсем неизненадващо “много привлекателно.”
Също толкова важна беше практиката, описана от Мур и Куа, да се оказва директен натиск върху правителствата през главата на техните посланици в СТО в Женева – хора, често високообразовани в техническите нюанси на търговските въпроси. Както един делегат обяснил на Куа: “Ако САЩ се обадят по телефона в моята столица, те няма да кажат ето това момче се опитва да промени TRIPS за доброто на своята страна, а ще кажат – ето това момче работи срещу интересите на Съединените щати, засяга добрите взаимоотношения между САЩ и …..” Критично настроените посланици все повече бяха вземани на прицел по време на подготвителния период за Доха, като непрекъснато се оказваше натиск върху техните правителства за отстраняването им.
Африка беше основната точка, върху която се концентрира вниманието на Мур. Ключови министри на търговията – Ъруин в Южна Африка, Бутрос Гали в Египет, Бело в Нигерия, Байуот в Кения, бяха ухажвани, за да сътрудничат. Той особено много одобрява мъдрия ход да бъдат поканени група африкански лидери на срещата на върха на Г-8 в Генуа: “Повратна точка. Те подкрепиха нашите цели.”
Принудата беше съпроводена от обещания за рушвети. Както разказва Куа, танзанийският министър на търговията, координатор на Групата на най-малко развитите държави, получавал непрекъснато телефонни обаждания през седмиците, предхождащи Доха, като го критикували за позицията му, която “не била нищо ново.” Според един делегат, през уикенда Мур звънял по телефона на министри по домовете им, за да ги притисне да сътрудничат. Една седмица, след като министърът на търговията Симба беше изразил “чувството си на задоволство” от крайния резултат, Дар ес Салаам получи 3 млрд. щ. д. облекчение на заема от МВФ.
Смъртоносните атаки на 11 септември, разбира се, спомогнаха много за налагане на консенсус в Доха два месеца по-късно. Мур, заедно с представителя на САЩ Зоулик и комисаря по търговията на ЕС Лами, обиколиха столиците на развиващи се държави с настояването, че новият кръг от преговори за свободна търговия би бил удар срещу “Ал Кайда” и твърдяха, че тези, които се противопоставят, ще бъдат смятани за ренегати във войната срещу тероризма. Както разказва Мур, щом се събрали в Доха, верните помощници се заловили с работа:
“Мъдрият и опитен министър Челсо Лафер от Бразилия, южноафриканският Ъруин, египетският Бутрос Гали и нигериийският Бело изработиха африканската фракция. Кенийският министър Байуот обясни на африканската, карибската и тихоокеанската фракция, че решението за писмен отказ от претенции е добра новина… Аз имах възможност да се движа около приятели и коалиции, които предните две години бях насочвал, изтъквайки къде се намират техните интереси.”
В Сингапур развиващите се страни решително се противопоставиха на включването на нови въпроси (инвестиции, конкуренция и т.н.) в проектодекларацията. Но текстът, както обяснява на Куа един делегат от Третия свят, имал вълшебно качество: “Ние възразяваме, но това не се отразява.” “Зелената стая” е избрана внимателно от френския заместник-генерален директор Пол Анри Равие на принципа да не е прекалено голяма. Само 23 страни можели да бъдат допуснати да присъстват на заседанията за изготвяне на проекта там. Декларацията, когато накрая се появила, съдържала въпросите от Сингапур. Ъруин изиграл важна роля в уговарянето на общо заседание на групите за разясняване на причините, поради които те така или иначе трябва да я приемат.
Тъй като такива групи неформално са се съгласили да работят на принципа на единодушието, много лесно е за представителите на една страна да блокират останалите, а за САЩ или другите стрни от Г-7 “да купят” един или двама от тях, които да действат като техни агенти и да попречат на групата да постигне обща позиция. Изправена пред непреклонната съпротива на един от членовете, групата не отстранява въпросната страна, за да продължи, а изпада в объркване – както стана в Доха. На заключителното заседание Мур седеше до министъра на търговията на Катар, привидния председателстващ, като го инструктираше за това кой трябва да говори, реплики от рода на “Не му давай думата!?” ехтяха звучно по случайно включения микрофон. Така беше постигнат консенсус.
Формулата, прокарана брутално в Доха, очевидно претърпя провал в Канкун. Разговорите за развитие се оказаха само разговори, тъй като Европа, САЩ и Япония не бяха показали никакви признаци за премахване на субсидиите за своите фермери. Това им дава възможност за дъмпинг на зърното, захарта, памука и други стоки на световните пазари.
От гледна точка на четворката страни правилата на Световната търговска организация сега най-добре не позволяват на развиващите се страни да защитават себе си и своите фермери. Само ако САЩ и другите държави започнат да правят връзка между своята търговска политика и стабилността на своите общества – например, между увеличаването на субсидирания износ на американска царевица за Филипините и нарастващия брой на комунистически и ислямистки фундаменталистки партизански движения на остров Минданао, където живеят две трети от филипинските дребни производители на царевица – има вероятност нещо да се промени.
Но ако изходът от кръга преговори в Доха изглежда в задънена улица, какво е положението с втората възлова задача на Мур? Докато корицата на “Свят без стени” показва огромна папие-маше кукла на автора с табела на врата, на която пише “Майкъл Мур мори от глад бедните”, задната корица е украсена със снимка на Мур и китайския министър на търговията Ши Гуаншен, които вдигат чаши с шампанско в чест на приемането на Китай в СТО. Най-важните преговори, отбелязва Мур, вече са се състояли на двустранна основа между Пекин и Вашингтон и са подписани през 1999 г.
Тук Китай се съгласи на договор, “надхвърлящ далеч очакванията, както и изискванията на много от конкресмените” – САЩ да запази извънредните разпоредби за митническите тарифи в защита на своя вътрешен пазар от “вълната” на китайски внос, а Китай да свали защитата за местните фермери и производители и извънредно да увеличи свободите за чужди фирми и финансови услуги.
На Мур не му оставаше нищо друго освен да хвали китайските преговарящи в Женева като “приятни и професионалисти”, когато се съгласиха на далеч по-ограничени изисквания от тези, наложени на други страни – например един годишен механизъм на преглед на прехода, който продължава най-малко едно десетилетие, в сравнение с нормалния четири- или петгодишен одит. Като величаят обема на новия пазар, отворен сега за стоките и услугите на страните от четворката, думите на Мур издават принудителния характер на този договор. С Китай в Световната търговска организация либерализацията на пазара ще бъде “необратима”. Сега реформите са “под ключ” и ангажиментите на СТО могат да бъдат използвани “като лост” срещу тези, които се съпротивляват на новите политики. Сега други страни могат да отнесат своите оплаквания относно Китай към системата на СТО за уреждане на спорове, чиито решения могат да бъдат налагани неоспоримо. В това се състои истинският успех на организацията.
Мур е неумолим оптимист относно полезния ефект за развиващите се страни от отварянето на техните пазари – “фактите са поразителни”. Така че няма никаква причина да се чака реципрочно отваряне от страна на развитите държави: “Ние трябва да си напомняме, че индивидуалната либерализация на търговията е добра сама по себе си и че ако останалите не отговорят със свое намаляване на търговските бариери, има основание за държавите едностранно “да се движат самостоятелно”. За щастие “все повече и повече развиващи се страни стигнаха до извода, че протекционизмът е самонараняване.”
Както болшинството икономисти, които препоръчват едностранна свободна търговия за развиващите се страни, Мур разсъждава с понятия, които по същество са статистически. Преминаването от “защитена” към “незащитена” икономика е патент на Парето – някои могат да станат по-добре, без друг да страда. Проповядващите свободната търговия признават, че в реалния свят има цена на “прехода” – хора, изхвърлени от работа, които не са наети отново в разширяващите се сектори, но твърдят, че “бавното и постепенно движение” в крайна сметка ще бъде в тяхна полза. Проблемът е, че повечето икономики могат да затънат в етапа на прехода. Често алтернативата на защитената неефективна заетост не е незащитена ефективна заетост, а липса на заетост изобщо.
В същото време пакетите с мерки на МВФ и Световната банка за преструктуриране изискват правителствата да премахват социалната защита за тези, които не могат да си намерят работа, а с това и възможността за победилите в либерализацията на търговията да компенсират губещите. Заедно със споразуменията на СТО те забраняват използването на закрила или субсидии като част от която и да е производствена стратегия за стимулиране на нови дейности, освен тези, които могат да се появят в условията на свободния пазар.
Това е рецепта за по-бавно развитие, по-голяма бедност, по-висока безработица и по-голяма престъпност. Но в един свят на привидно суверенни държави цената остава да бъде плащана от националните правителства, докато големите държави получават печалбите от отворения достъп до пазарите на развиващите се страни, без да им се налага да носят бремето на колониалната цена. Това е “постимперската” империя.
Сп. “Ню лефт ривю” 25, януари-февруари 2004 г.
Превод: Елена Данаилова
