Паул Нолте е роден през 1963 г. Професор е по нова история в Международния университет в Бремен.
Бъдещето на политическите организации в условията на демокрация.
Още в първите броеве на Frankfurter Hefte през 1946 година Валтер Диркс прави впечатляваща пледоария за политическите партии, като съобразяващи се с времето сдружения за формиране на обществени интереси. Една година след края на войната и на националсоциалистическата диктатура адресатът на тези аргументи тогава беше старото германско недоверие по отношение на партиите, с които не искахме да си цапаме ръцете, копнежът по хармонията и народностната общност. По типизиран към идеалното начин Диркс скицира функциите на партиите като конкуриращи се помежду си посредници между обществото и държавата в епохата на класическата представителна демокрация: “Те се образуват в и от обществото и са насочени към държавата, те са най-вече това, което крепи държавата след отмирането на старите народностни сили. Старите и нови групировки в народа и в обществото (съсловия, класи и групи по интереси; религии) все повече са ориентирани към създаването или въздействието върху една партия, ако искат да действат в рамките на държавата”. Несъмнено през 1946 година бъдещето принадлежеше на партиите, въпреки че публицистът пророчески добавя: “Партиите не са съществували винаги и вероятно някога няма да ги има”.
Дали сега, почти 60 години по-късно, не навлизаме в една нова политическа епоха след партиите? При всички случаи ситуацията, която Диркс описва, многократно се е променяла из основи. Отвращението от романтиката и народностната общност днес, слава Богу, ни е чуждо. Ако тогава изричният адресат на предупреждението бяха елитите, просветената германска буржоазия, то сега изчерпването на политическата организираност и на демократическата легитимност на долната граница на обществото е много по-голяма и с това не може да се обясни защо наследниците на работническото движение – ГСДП и профсъюзите – изпадат в организационна криза, която има много по-дълбоки корени от недоволството от една определена правителствена политика. Дали въобще все още е валидна оценката на Диркс, че социалните сдружения и интереси се стремят към партийна форма на организация? По-старите социални групи губят вътрешната си спойка, обаче новите социални линии на конфликт, интересите и сдруженията вече не се поддават на организиране както някога. Вече се застъпва тезата, че “времената на масовата политизация и на партиципативната революция окончателно са отминали”.
В горното твърдение вярното е поне това, че демокрацията от втората половина на ХХ век не представлява в никакъв случай някакво безвременно крайно състояние на политическото развитие – да има много здраве илюзията за “край на историята”. Всепроникващата в цели национални общности политизация и, което не е едно и също, нейното превръщане в един относително стабилен ансамбъл от сдружения на членове, все повече се откроява като особен исторически случай, върху който епохата на “класическата модерност” е наложила своя печат от края на XIX век. Това особено важи за втората съставна част – масовото организиране, което, както е известно, в Германия бе по-силно изразено, отколкото в много други индустриални общества и засяга точно политическите партии като масови организации и сдружения, формиращи начина на живот на средата, в която действат. Съответно тук е по-дълбоко и сгромолясването. Основен белег на този особен исторически случай бе символичното свързване на буржоазната демокрация и масовото политизиране на нисшите слоеве. Демокрацията се освободи от границите на елитарните и нотабилни кръгове, като в същото време политизирането на нисшите слоеве възприе и оползотвори присъщите преди на буржоазията форми на участие и организация. Това е и една от големите заслуги на класическото некомунистическо работническо движение.
Обществените причини за отслабване на интегриращата сила на политическите организации са широко известни. При това стесняващият се общ интерес не стои на преден план – нещо, което до известна степен прави относителна тезата за края на масовата политизация. Обвиняваната за много неща медийна революция по всяка вероятност повече е стимулирала вниманието към политиката, отколкото е пречила. От политическия барометър до представянето на изборните резултати се излъчва огромна притегателна сила за политическите предпочитания и решения. Това, от което най-вече страда църквата, наред с партиите и профсъюзите, е отслабването в много по-голяма степен на готовността на хората да се обвързват трайно с организации, които по принцип (т.е. по презумпция) изискват постоянно и публично признание и също така постоянна и видима обществена активност (църковна служба, заседания на ръководства и събрания). Често цитираният етикет “индивидуализация” съдържа цял набор от социални процеси на промяна, които действат в тази посока.
Необходимо е обаче да се гледа по-надълбоко и да се разграничава това, което остава скрито. По-младите поколения след 1968 година например, които особено трудно се обвързват и организират, не могат просто така да се обявят за неполитични. Те се характеризират по-скоро чрез “приватизиране на политиката”, т.е. чрез един феномен, който би могъл да се разбира като аналог на религиозните процеси на секуларизация. Всеки има свое политическо мнение, но дори и в приятелски кръг все по-малко се позовава на него. Копчетата са изключени, а балоните на партиите се закачат в най-добрия случай над детските колички. По подобие на “приватизацията на религиозния избор”, която чувствително засегна комуникационната и обединителната сила на религията, приватизацията на политическото обвързване подкопава днес основите на политическата дееспособност на обществото. Но това е само един от многото фактори, на които обръщаме внимание тук. Така ролята на участващия в политиката гражданин от втората половина на ХХ век започва да се конкурира с друга, неорганизирана по аналогичен начин роля, например ролята на “гражданина – консуматор” (citizen consumer), а в епохата на електронните медии и с “медийния гражданин” (netizen).
Нарастващите трудности да се формират организации в обществото в посткласическата модерност се припокриват с нови симптоми на криза на държавността, на регулативната компетентност на държавата и на нейното възприемане от обществото. По принцип сега ситуацията е съвсем друга. Практически тя се съизмерява с намаляване на ролята на членските партии (масовите партии) и на профсъюзите. Тази криза, или, за да се изразим по-неутрално, трансформация на дейността на държавата може да се проследи най-малко в три измерения:
Първо, националната държава губи своите ясни в миналото граници, без при това да се предоставя на гражданина каквато и да било друга алтернативна институционалност с подобни измерения. От гледна точка на обединението на Европа, но също така и на “глобалното правителство отвъд националната държава” политическите и интелектуалните елити през последните години все повече изпреварват широките слоеве от населението в осмислянето, а може би и в осъзнаването на нуждата от този процес.
Второ, класическата преразпределяща държава (държава на данъците) се сблъсква с проблеми за легитимация от нов вид. Фискалният авторитет на държавата ерозира, балансът между гражданската активност и държавата изглежда нарушен, правят се опити за заобикаляне на данъците на всички равнища в обществото и в икономиката и с всякакви легални и все повече нелегални средства. От това страда справедливостта при плащане на данъци, което в никакъв случай не прави регулиращата държава по-убедителна. Това е един дяволски кръг.
Трето, в последна сметка от тази криза е засегната и утвърдената вече държава на благоденствието, за което свидетелстват и бурните дебати за реформа на социалните осигурителни системи в Германия. Установените по време на икономическия просперитет и на демографския бум преразпределителни механизми вече не функционират (а и още тогава можеха да се финансират само с кейнсиански средства чрез растящия държавен дълг). И досега не е постигнат консенсус за обществено-политическите правила на новата държава на благоденствието. Защото спорът до голяма степен се движи около “мега правилата”. Докато традиционалистите искат да се придържат към преустройство на класическата държавност, реформаторите (от ляво и от дясно, от зелени до консерватори) пледират за нов гражданско-държавен режим на благоденствието. Само общото ядро на трите измерения на кризата не е спорно: монолитната някога държавност става все по-хетерогенна, дифузна, а също така и институционално по-слаба. С това се събуждат страхове особено в тези групи от населението и в географските райони, които са най-силно зависими от държавната “грижа” (разбирана в най-широкия смисъл на думата).
Какви възможности съществуват от тази гледна точка за конструктивно решаване на организационния проблем на отворените общества на XХI век? Който се опитва като отговор на този въпрос да ни представи хитроумен цялостен план, едва ли е нещо повече от измамник. Не съществува път назад към силно организираната, “формирана” демокрация на XX век, както и няма все още ясна алтернатива. Не остава нищо друго, освен да се действа едновременно на много места. Искам да предложа такива пет експериментални “строителни площадки”:
Първо. Консолидация в ядрото на демокрацията. Влиятелният някога през 70-те години във Федералната република проект за разширяване на принципите на политическата демокрация и на парламентаризма и върху други сфери на обществения живот – от паритетното участие в управлението на икономиката до демокрацията във висшите учебни заведения – се натъкна на различни ограничения. Същевременно демократичното управление страда от проблеми, които го изтощават. С други думи, сега отново е по-важно да се консолидира ядрото на демокрацията, да се запази то от задълбочаващата се деполитизация поне на границите на обществото, отколкото утопията за пълна демократизация на всички сфери на обществения живот. За това изходната ситуация все още не е лоша. Предизборните борби все още впечатляват хората, най-вече в тяхното медийно представяне. Въпреки спадащото електорално участие гласоподаването, което понякога пренебрежително се нарича “просто поставяне на кръстчета на всеки четири години”, образува ядрото на самосъзнанието на демократичните граждани. Консолидацията при това не означава да се запази всичко постарому. Точно поради засилване на ролята на масмедиите, които частично изместват осъществяващите политическата комуникация организации (като партиите) и се превръщат в мост между обществото и държавата, стъпките в посока на засилване на пряката или плебисцитарната демокрация изглеждат приемливи.
Второ. Създаване на мрежи и на нов дневен ред (agenda): отваряне на съществуващите организации. Големите обществени и политически сдружения по интереси все още не са изиграли своята историческа роля и поради това трябва да се пазим от бързо пораженчество. Малко прекалено е да се говори и за край на “особения път на Германия” с добре формираните и широкообхватни организация и съюзи. Но организациите трябва да посрещнат предизвикателствата на промяната – а те все още не са сигурни какво трябва да се прави. Ако на гражданина е трудно да се обвързва дългосрочно с организации, то тогава би могло да се заличат (или да се направят по-пропускливи) границите между “вътре” и “вън”, между изключването и включването. В тази посока работят и двете най-големи народни партии със своите идеи и проекти за “мрежова партия” (ГСДП), съответно “гражданска партия” (ХДС). Необходимото отваряне има формален организационен аспект, но също така и съдържателна страна. Един пример за това са профсъюзите. Предвид промяната на пазара на труда, на обществото и на всекидневната култура те трябва да търсят привлекателност за своите членове доста настрани от тарифната политика. От обединение (сдружение) на производителите те трябва да се превърнат в сдружение на потребителите, без при това да станат заместител на съществуващите вече организации на потребителите (каквито опасения вече съществуват). Те могат да търсят комуникация с хората извън работното място и да се обръщат към тях в качеството на “граждани на социума”, при условие че ни предстои поновому да дефинираме тази роля.
Трето. Организирането на нови интереси и конфликтни линии. Вече е ясно, че въпреки засилващия се плурализъм на жизнените стилове и проекти, общите социални белези и общите съдби все още не са загубени. Обаче те кристализират на други места и по друг начин, различен от този в класическото индустриално и национално общество. Много от тези нови колективни интереси и разделителни линии досега се показаха като трудно поддаващи се на организиране, но това по принцип не е невъзможно. Отново би могло да се каже – колкото силна бе Германия в организирането на традиционните интереси, толкова голямо сега е нейното изоставане в бързото обвързване на новите интереси. В други страни организирането на потребителите и на емигрантите от етнически или религиозни малцинства като два типични примера е много по-напреднало. Фактът, че у нас няма силен и способен да артикулира интересите и да лобира в техен интерес Съюз на турските немци, който да е организиран на локално равнище и да действа политически на национално равнище, свидетелства за големи празнини в политическата култура на нашата страна. По-трудно, естествено, е организирането на генерационно-семейните конфликтни линии, които играят все по-голяма роля както при различните начини на живот, така и при конфликтите, свързани с разпределението: млади срещу стари, семейства с деца срещу бездетни. Защото тези роли са до голяма степен преходни фази в жизнения път. И историята безспорно се повтаря, но не в смисъл, че новите интереси преминават през същия организационен цикъл като работническото движение от края на XIX век. Но като цяло важи изводът, че общественият потенциал на организирането по интереси все още не е изчерпан.
Четвърто. Шансовете на електронната демокрация. Медийната революция на XX век, включително и телевизията, често се разглежда като заплаха, като лишаване на демокрацията от съдържание. Нейните последици могат да се опишат с ключовите думи “индивидуализация” (вместо колективност) и “пасивно възприятие” (вместо активно съзидание и въздействие). И двата аспекта са за сметка на традиционното участие в организации – вечерта в дома пред телевизора (дори ако са новините и политическите предавания) заменя отиването на заседанията на местните организации. След “интерактивната промяна” на електронната комуникация все пак се увеличават скокообразно шансовете за това масмедиите и политическото участие през ХXI век отново да започнат да действат в една посока. Интернет възстанови способността за обвързване на досегашната еднопосочна комуникация и с това отвори нови шансове за “лични” контакти и създаване на мрежи. Чатът с един политик замества посещението на партийни събрания. Безспорно с новата комуникация досегашните форми на организация и участие се заместват от нови, по-гъвкави форми. Но и класическите организации като народните партии могат да извлекат полза от новите възможности за своята вътрешна структура, като въвличат в диалог членове и симпатизанти и ги стимулират да работят по проекти.
Пето. Организиране на гражданското участие. Междувременно почти всеобщо е виждането, че традиционните, често до голяма степен централно направлявани, понякога създадени като полудържавни и при всички случаи корпоративно обвързани големи сдружения, са динозаври и че трябва да бъдат сменени от по-гъвкави, по-децентрализирани и “раздържавени” форми на организираното гражданско общество. В същото време дискусията за новите социални движения и за ангажирането на гражданското общество премина своя пик. Но с това не се променят аргументите и не може да се обърне посоката на развитие. Организирането на гражданите в тяхната среда по местоживеене, по съседство и по региони по теми, които непосредствено ги засягат, ще бъде все по-важна ниша в организацията и участието. Създаването на връзка между локалния дневен ред и висшата политика се превръща в голямо предизвикателство. При това трябва да се пазим от прекалените утопии, които пуснаха кълнове в някои от големите дебати за гражданското общество.
Така през последните години по-остро се очерта опасността, произтичаща от трудността замисленото като универсалистко гражданско общество в смисъл гражданин-citizen да се освободи, казано с по-силни думи, от своя буржоазен класов характер. Подобна програма е желана и приемлива за средните слоеве от академичните и педагогическите среди, за близките до църквата и за други и без това ангажирани в дейности на доброволни начала граждани. Но очевидно досега тя се сблъсква с ограничения, когато става дума за активно (а не само клиентелистки ориентирано) интегриране на граничните групи, на долните социални слоеве, на имигрантите и други. Това е и един по-общ проблем извън тематиката на гражданското общество, проблем за организирането и възможността за политическа дейност в едно много разделено общество. От това са засегнати в много по-голяма степен организациите, близки до традиционното работническо движение, социалдемократическите партии и профсъюзите, отколкото “буржоазният лагер”. Нещо повече. Резигнацията и недостатъчната способност за политическа дейност в новите долни слоеве са главната причина за бързия спад на членската маса на споменатите организации. Но от друга страна, те разполагат с ресурси и опит за политическа работа в такава среда, които в бъдеще трябва да се разширяват и да бъдат използвани по-активно.
“Провалът на организационните механизми на партиите много лесно прераства в бедствие за демокрацията” – така за времето си формулира този проблем през 1955 година Ото Щамер във втората годишнина на Neue Gesellschaft. И в средата на ХХ век той предупреди, че “тоталитарната суперорганизация на обществения живот за нас е единствената алтернатива на плурализма на сдруженията при масовата демокрация”. Погледнато така, положението сега не е толкова лошо. Алтернативата от страна на тоталитарната организация вече не представлява реална опасност и сега се открояват нови шансове за участие и организация, които Щамер все още не е подозирал. Предвид на това би било опасно да се следват препоръките на някои политолози, като се стремим да вкараме принудително хората в демокрацията с помощта на нов прочит на Русо. Все пак не трябва да се забравя, че епохата на масовата политизация и на масовото участие е имала и, най-меко казано, противоречиви последици – на нейната почва са израснали антигражданската, антидемократичната колективизация и принудителната организация на ХХ век и политическото “опиянение на масите”. И дори вътре в демократичния сектор силно структурираните членски сдружения не можаха да избегнат това, което много отдавна Роберт Михелс описа като “железен закон на олигархията”.
Ние трябва да посрещнем предизвикателствата за бъдещето на политическите организации със самоувереност и доверие. Когато членовете ни бягат, това не означава, че задължително изчезва и системното значение на организациите – една партия с 500 000 членове не трябва да е по-малко успешна или по-маловажна от партия с над един милион членска маса. Партийната система подлежи на обновление, което личи и от успешната история на зелените от 80-те години насам. Заслужава си да се придържаме към следното: всички сериозни опити за реформа и обновление на политическата организация и на политическото участие досега са произтичали “отвътре”, от ресурсите и културните традиции на западните демокрации и на либералните общества. Някои могат да съжаляват или да разглеждат като някакъв вид колониализъм факта, че за добро или за зло, няма сериозни “мултикултурни” примери за някаква китайско-конфуцианска или арабско-ислямска демокрация, които биха могли да ни донесат обновление “отвън”. Но няма и еднозначна цивилизация за бъдещето. Многообразието и преплитането на различни модели на действие и на форми на организация ще характеризират демокрацията на ХXI век.
Превод Лиляна Канева
“Die neue Gesellschaft”, № 7-8, 2004, S. 19-24.