Любомир Кючуков:
Добре дошли на всички на поредната дискусия на Гражданския форум “Нова левица”. Гражданският форум “Нова левица” е място за среща между професионалната политика и гражданската ангажираност, дискусионен форум и територия за представяне и в известен смисъл за апробация на бъдещите управленски политики на партиите от “Новата левица”.
Темата на днешната дискусия е “Новата левица – ориентири на по-добрата политика”. Опитали сме се да дадем и някои основни елементи, които да определят съдържателната рамка на дискусията. Те са групирани в пет основни теми:
Това е първата от поредица дискусии, които ще се провеждат в страната. Въпросите, които са формулирани, не са просто самоцелно търсене на дилемност, а по-скоро призив към разсъждение в посока на алтернативност. Алтернативност на това, което съществува в момента като политическа ситуация в България. Представяме си не толкова дискусия върху документ, а дискусия върху идеи и политики.
Първоначално ще дам думата на Сергей Станишев по повод проекта за Политически манифест на Новата левица. Предложението за самата дискусия ще направи Георги Пирински като зам.-председател на ВС на БСП. Свои тези ще представят Димитър Денков, Юрий Борисов и Андрей Райчев. В края на дискусията Андрей Бунджулов ще говори по темата “Светът, триадата, съгласието”, която отново се базира на проекта за манифест.
Сергей Станишев, председател на ВС на БСП:
Първо искам да благодаря на Граждански форум “Нова левица”, на Института за социална интеграция, на Социалдемократическия институт и на фондация “Солидарно общество” за инициативата за организиране на тази дискусия. Тя действително е важна за левицата, за партиите от Нова левица и за всички хора, които споделят основните принципи и идеи, които търсят отговорите на въпросите, пред които е изправена съвременната социалдемокрация. Аз няма да се спирам върху тезите, залегнали в Политическия манифест. По-скоро ще споделя моите впечатления от работата на групата на “Нова левица”, която се занимаваше с неговата подготовка.
Първо, защо преценихме, че ни е необходим такъв документ – Политически манифест на Нова левица. От самото си създаване левицата винаги е била идейна. Тя се е основавала върху определен проект за съществуване и развитие на обществото, за решаване на проблемите, пред които то се изправя.
Левицата никога не може да бъде чисто прагматична, съществуваща политически за решаването на един или друг казус или пък за вземане на властта. Защото за нас е важно как ще управлява, с какви цели. През последните 15 г. България преживя огромна трансформация – политическа, икономическа, социална. И съвременната левица не може да се основава в своята дейност, в своята политика единствено на някакви стари принципи от ХIХ или от ХХ век. Прекалено динамични и генерални са промените не само в България, но и в света. Това е глобален свят, където ставащото на хиляди или на десетки хиляди километри от София пряко засяга нашата страна още на следващия ден.
България се намира много близо до пълноправното членство в ЕС, затова е важно да изясним и да подчертаем нашето виждане за бъдещето на България в рамките на ЕС – за какъв съюз сме ние и за какво общество, държава, икономика ще се борим политически.
Наред с всичко останало този документ е и много прагматичен, тъй като през последните няколко години в България политиката някак си загуби своите ясни индентификации, разделителни линии. С идването на власт на НДСВ действително намаля политическата конфронтация, озлоблението. Получи се обаче размиване и не е особено ясна границата между ляво и център, център и дясно, център и ляво. Това е характерно за политическата физиономия на управляващите днес, но е сериозен риск за левицата, тъй като в крайна сметка хората питат: “Каква е разликата, принципното различие между вас и другите политически сили? Какво фундаментално предлагате, което ще промени отношенията в страната, моя жизнен стандарт, перспективата за моето семейство, ако левицата управлява?” С предлагането на нашето виждане за общество, държава, икономика, ние даваме и параметрите, които трябва да намерят отражение в конкретните управленски проекти, по които вървят активни публични дискусии.
Искам да подчертая, че за нас е много важно тази дискусия да не бъде ограничена в този форум или в политическите органи на партиите, участващи в Новата левица. Ние се стремим това да бъде широко обсъждане на гражданското общество, на членовете на партиите от левицата, за да мине тази дискусия през техните умове и сърца, да имат те ясна база, да дадат своя принос към тази идейна дискусия.
И да сме наясно за какво се обединяваме ние в Новата левица. Не просто за спечелване на изборите, а за друг тип управление. Различен от доминиращия през последните 15 г. в България крайно либерален по своите постулати модел, който робува на догмата, че пазарът решава всичко не само в икономиката, но в обществото като цяло. А това е неприемливо за левицата и трябва с конкретните механизми на управлението да бъде много сериозно коригирано. В противен случай политиката ще продължи да се дискредитира, а политиците ще бъдат обвинявани, много често основателно, че всъщност участват в политиката, за да решават своите проблеми или проблемите на партийния елит.
Политическият манифест е продукт на много предварителни дискусии и в работната група, в която бяха представени политически лидери, членове на ръководства на партиите от Новата левица, и на експерти, на хора мислители, политолози, философи, социолози, които следят внимателно идейните търсения на левицата не само в България, не само в Европа, но и в целия свят.
Искам да благодаря на всички участници в работата по Политическия манифест. Аз лично съм доволен от този документ като основа за дискусия, защото успяхме да постигнем съчетание между краткост, достъпност на стилистика, на послание и неговата съдържателност.
Георги Пирински, зам.-председател на ВС на БСП:
Позволете и аз да се присъединя първо към благодарностите. Да благодаря на всеки от вас, който уважи поканата за участие в днешната дискусия.
Какво предлагаме да се дискутира?
Това, което трябва да бъде предмет на нашето обсъждане, са както реалните параметри на живота на българския гражданин днес, така и перспективата, бъдещето, накъде вървим. И струва ми се тук е и сложността на такава дискусия – да не се откъснем от днешния ден и същевременно да не гледаме само в него, а да си представим къде бихме искали да отидем.
Дискусията според мен трябва да обхване три групи въпроси.
Първо, достатъчно ясно да определи проблемите, които трябва да обсъждаме, които са пред нас.
Второ, да се дискутират решенията на тези проблеми, решенията, които се предлагат на обществото.
И на трето място – щом предлагаш решения, с какви средства смяташ да ги реализираш, какви са инструментите, механизмите, с които да ги направиш възможни.
Ще маркирам пет проблема
• Първият е, че няма работа, няма работни места, няма минимално необходимата степен на заетост, на производство на национален доход, за да можем да говорим за общество, в което има някаква степен на спокойствие, на позитивна нагласа. Коефициентът на икономическа активност в България тази година е 50,5%, а средният за ЕС е 70%. Коефициентът у нас е най-ниският и за източноевропейските страни.
• Вторият проблем са мизерните доходи. Тези доходи въобще не съответстват на стойността на един сносен живот и предполагат наличие на сенчеста страна на икономиката и обществото, която прави възможно съществуването на голяма част от гражданите.
• Третият мегапроблем е кризата в знанието и в здравето, т.е. в духа и във физическия статус на хората – достатъчно дискутирани теми, за да ги обосновавам аз.
• Четвъртият проблем е острата, гнетяща липса на сигурност – и за живота на отделния човек в неговото ежедневие, и като една по-стабилна перспектива за страната, независимо от едни или други решения.
• Петият проблем е липсата на споделена перспектива, на минимален общ знаменател за това кое е полезно и кое е деструктивно, кое решение е вярно и кое е лъжовно, коя е желаната посока и коя не.
Самото поставяне на въпроса за работата и за доходите като първи проблем започва да маркира отликата ни от една десница или даже един либерален център, които биха градирали проблематиката по друг начин. Те извеждат преди всичко въпросите на стабилността, на финансовите параметри, акцентира се – основателно, разбира се – върху индивидуалните възможности, свободата на избора. Но разгледани извън контекста на ползотворното и за отделния индивид, и за обществото ангажиране на човека в труд, за мен тези решения остават половинчати.
Ако това е наборът от проблеми, които смятаме, че сме длъжни да адресираме, трябва да видим все пак какви решения намираме за възможни
Съвсем схематично ще споделя с вас как виждам разсъжденията относно решения и средства, таблично ако щете даже. По хоризонтала да нанесем алтернативите, които се предлагат днес.
Едната е т.нар. прагматична. За нея спомена и Сергей Станишев. Тя е сравнително спокойна като температура, сравнително размита като параметри, акцентираща на професионализъм, технология, над- или непартийност, прагматичност.
Втората, която привлича вниманието, е много релефно очертана като алтернативата на силна България, която за мен клони към силовата алтернатива. Защото много кореспондира с фигурата на Командира.
И третата алтернатива, която ние би трябвало сериозно да осмислим и да защитим, най-общо бих я нарекъл демократичната алтернатива. Тя предполага пълноценна политика, води до реабилитация на истинската политика. Разбира се, да кажем само демократична, за нас е недостатъчно. Аз смятам, че ние трябва да осмислим и отстоим понятието “социално-демократична”, т.е. алтернативата на социалната демокрация.
Ако разположим по вертикала компонентите на онова, което нарекохме “триада”: общество – пазар – държава, и сложим все пак на първо място властта в държавата, на второ – пазара, и третия компонент – обществото, какво ни предлагат трите алтернативи?
Прагматичната сякаш разсъждава за властта като връх, на който пребивават един или няколко, така да се каже, абонирани за това място. Където се извършва магията зад кулисите за намиране на прагматичните технологични професионални работещи решения. Където при излишни шумове по-отдолу се режат въженца, за да не се разстройва работата.
Силовата версия като че ли предлага едно решение, при което наистина има една йерархична, ясна система на съподчинение, където отново мъдростта произтича от Командира, разписва се по план-програма, по отговорници и срокове и стройно се изпълнява.
Онази алтернатива, която ние сме се помъчили да обосновем в проектоманифеста, на практика залага нещо, което може би се счита за хубав, красив идеал, но едва ли работещо ни повече, ни по-малко, народовластие. Народовластие в смисъл на мислещи, ангажирани граждани, способни да избират и способни да приемат решението на мнозинството, а мнозинството способно да уважи мнението на малцинството.
Каква е икономическата страна на решенията, които се предлагат?
Прагматичната сякаш се примирява със състоянието на не особено регулирана икономика, движеща се по своите сиви, недотам прозрачни и недотам легални форми и средства. В нея просперират, разбира се, отделни крупни образувания с различна степен на осветяване и едновременно с това липсва дребният, средният слой на една икономика, който я прави жизнена.
Командната версия предвижда доста сериозно, ако щете силово, насочване на стопанската дейност.
Докато според нас ключовата дума е партньорството. Няма защо да се убеждаваме, че в един, да речем, по-либерален северноамерикански вариант или един по-социален европейски вариант, обществата търсят онези форми на съчетаване на примата на конкурентоспособността с амортисьорите, регулаторите на социалните критерии и параметри, за да има работеща икономика, която да е именно конкурентоспособна в съвременния свят.
И накрая обществото.
Не може да не се види, че т.нар. прагматична алтернатива води до апатично и индиферентно общество. То няма свой глас, защото очевидно се разглежда от управляващите като население, което трябва да се довери без особени аргументи на мъдростта на върха.
При силовия вариант неизбежно възниква разделението, конфронтацията. Защото колкото и да са убедителни аргументите на Командира, ще се явят такива, дето ще му се противопоставят, ще намерят за нужно да го оспорят, и то със същата рязкост, с която им се налагат едни или други решения.
Докато обществото, което, струва ми се, ние трябва да се стремим да създадем, е общество на съпричастност, на солидарност, на сплотеност. В него се съчетават двете начала – на свободата на личността, на личната инициатива, на личния избор и едновременно с това свобода, която не е за сметка на по-общото благо, а напротив, черпи възможности от него и допринася за него.
С какви средства
биха могли да бъдат облечени тези разсъждения? Ще ги маркирам само.
– що се отнася до властта – избори и какви да са те. Пред нас е последният ярък пример на т.нар. избори в една не каква да е община като Свиленград;
– що се отнася до икономикат – имаме това съчетание между спонтанни сили на пазара и инструментите на бюджета и данъците;
– що се отнася до обществото- имаме инструмента идеи, инструмента платформи, инструмента формиране на обществено мнение.
Предстои ни дискусия по бюджетната, данъчната политика. Пред левицата е изборът или и ние да се присъединим към състезанието: колко по-нисък данък печалба, колко по-кратък срок за възстановяване на ДДС, колко по-големи облекчения, така че въобще да няма преки данъци, или една политика, която се стреми да съчетае интересите на фирмата с интересите на фиска, за да имаме достатъчно стимули за инвестиране и същевременно достатъчно инструменти за нужното регулиране.
И накрая като заключение. Нужна ли е и възможна ли е подобна дискусия – такава, каквато я описах. Първият въпрос не е риторичен, защото смятам, че ще се съгласите – ако стъпвате на прагматичната или командната, силова алтернатива, вие не сте особено заинтересовани от някаква по-сериозна дискусия. Вие по-скоро сте заинтересовани от формиране на обществена нагласа, която приема зададени решения, формули, послания. И обратно, ако искате да реализирате една алтернатива на народовластие, партньорство и съпричастност, не можете без дискусия. Не може да има пълноценна политика без магията на общественото обсъждане.
Остава въпросът способни ли сме да го проведем? Също не риторичен въпрос по три причини.
Първата е, че в обществото съществува едно чувство за безалтернативност. Значи може много да си приказваме, но работата е ясна – има затворени глави, рамки, споразумения, банки, фондове, няма много какво да се избира.
Втората трудност е, че в обществото са насадени стереотипи. Не се обсъжда по същество, обсъжда се кой в коя гарнитура е присъствал, на кой етап, каква сатанизирана или не представа за този етап е насадена и оттам нататък приключва всякакъв разговор, преди да е започнал.
И трето – все още според мен няма достатъчно убедителни носители, които са готови достатъчно откровено да защитят гледните си точки. И тази критика първо търпи левицата, търпим ние.
Тук е предизвикателството към Новата левица. Способни ли сме да бъдем носители на подобна дискусия, артикулатори на онова, което считаме, че е нужно и, разбира се, ще има ли нагласа да бъдем чути обективно, или да бъдем чути преднамерено и изкривено, с априори оформено мнение.
Вие знаете, че Новата левица отиде на 1 август т.г. на Бузлуджа с лозунга “За достойна България в солидарна Европа”. Авторът на мисълта “Силна България в обединена Европа” не закъсня да заяви пред обществото: “Ето, пак ни копират, ритмиката е същата, има там едни разлики в прилагателните”. Според мен разликата е именно в прилагателните, защото всички разсъждаваме за България и за Европа, но въпросът е как си ги представяме. Смятам, че всеки, който иска да участва в дискусия, първо трябва да се освободи от впечатлението, че от него произтичат всички мъдрости и прозрения и да се постарае да адресира проблемите такива, каквито са.
Димитър Денков, зам.-декан на Философския факултет на СУ “Св. Климент Охридски”:
Благодаря на организаторите за възможността да развия една теза около манифеста на Новата левица, който познавам, защото по една или друга причина съм участвал в дискусии на някои основни положения.
Най-напред трябва да се уговорим, че става въпрос за дискусионни тези и този документ все още е проект. Това не е завършеният манифест на левицата, още по-малко на Новата. Първото, което струва ми се, че трябва да имаме предвид, е, че той ще бъде посрещнат с онези бързи реакции, с които почти всяко публично заявление на левицата бива посрещано у нас. Ще бъде идентифициран с един друг манифест, от който тръгват всички манифести на левицата, а именно Комунистическият. Ето защо няма да се изненадам, ако излязат заглавия от типа на “Комунисти с нов манифест” или “Другарите с нов манифест”. Натам ще са и бързите реакции, които българското общество ще очаква от подобен документ.
Има обаче една по-сериозна нагласа, която е добре да подържаме и продължаваме в обществото – че в този пръв манифест, с който левицата тръгва в историята, се вдига твърде високо не само социалната, но и теоретичната летва пред обществото, а бих казал и пред човечеството. Каквото и да се говори, както и да се ограничаваме, ние сме наследници на този образцов манифест. Оттам тръгва постановката на въпроса, който според мен се върти около едно и също нещо вече около 150 г. и който по някаква причина липсва както в нашето общество, така и в предлагания Манифест на Новата левица. Опростено това е въпросът: може ли с труда си човек да поддържа достойно своя живот според представите си за истинско съществуване? Това е основният въпрос не само на левицата, това е основен въпрос за социалното съществуване на човека в новото време.
Отговорът му днес в България е НЕ. Не може.
С оглед на това целта на левицата е проста: да убеди повече хора, че все пак си струва да потърсят положителен отговор на този въпрос и да работят така, че повече да са онези, които смятат, че със своя труд, нарочно подчертавам своя труд, те могат да живеят достойно според представите си за истинско съществуване на нивото на своето време.
Всяка сериозна политическа идентификация, включително и на левицата, трябва да тръгне оттук. За левицата обаче трудът не е просто свой; той винаги се отчуждава като отдаден за другите и нает от другиго труд. В своята историческа съдба левицата преди всичко е свързана с наемния труд. Каквото и да говорим за социално сътрудничество, за приятелска солидарност между работодатели и наемни работници, левицата е политически изразител на отчуждения наемен труд в неговото широко разбиране, без значение дали този труд е трудът на работника в предприятието или на селото, дали това е трудът на учения в университета или на журналиста във вестника.
Естествено, аз много добре знам, че може да се говори (както имаше и май още има една объркана пропагандна теза у нас) за социално и национално отговорния български капитал. По този повод може да се каже, че ако нещо Маркс е недовидял, то е, че не пролетариите, а капиталът няма отечество; да не говорим за социалната му отговорност, която стига единствено до осигуряване на условията, увеличаващи печалбата от наетия труд. Естествено има капиталисти или спекуланти, които по идеологически илюзорен начин се държат национално и социално отговорно. Реално обаче работодателят, собственикът на средства за производство и финансов капитал, ако говорим с тази остаряла и забравена у нас терминология, е заинтересован да продава все по-евтино възможността, според която други – несобственици – реализират своята работна сила. Цялата социална незащитеност, цялата демотивация от труда, който веднъж е твой, но втори път – купен от другиго на все по-ниска цена, идват оттам.
Работникът у нас реално е незащитен от произвола на работодателя. Нека не разбираме под “работник” само стария пролетарий, който изчезна у нас доста преди да изчезне от челото на вестниците “Пролетарии от всички страни, съединявайте се!”; както и да не разбираме под работодател дебелия капиталист от старите карикатури. Работник може да бъде и висшият държавен служител, а работодател – самата държава, присвоена от една политическа или икономическа върхушка.
Всяка политика, която иска да бъде лява в първичното и интуитивно разбиране на левицата – “да стои на страната на слабите и незащитените”, трябва ясно да каже тъкмо кого защитава в това твърде опростено, но достатъчно определено противопоставяне. В противен случай тя ще се хлъзне към опасното място на неидентифицирания политически субект, който се стреми към държавно управление, за да продължи лицемерния пакт на социалното сътрудничество чрез употреба на властта.
Това сигурно ще възбуди гузната съвест на много представители на левицата, както и ще раздразни онези, които виждаха в социалистическата държава своя идеал за управление, но трябва да се каже: за левицата политически най-важен е трудът, който бива наеман и който поради тази си природа винаги остава под условията на произвола. При всичките си симпатии към национално или социално отговорни бизнесмени и спекуланти, все едно те дали се казват Манджуков или Сорос, една левица трябва да посочва своя истински политически репер. В програмата на Партията, а и в предложения манифест това е потиснато в широките определения за всестранно представителство – вероятно да не се разсърдят възможни “спомоществователи” на лявата политика. Със сигурност тук говори и старият рефлекс от времената на социализма – партията да се стреми към обхващане на целия народ.
Но никоя партия, тъкмо защото е партия, “взимане на страна”, не бива да си позволява такава опасна размитост във винаги положителната идея за народа. Левицата просто представлява субстанцията на обществото – трудът, и поради това има право на по-реално самочувствие за политическо съществуване от други възможни политически формации. Тя защитава не просто “народ”, а базовите условия на обществения живот и именно в тях намира политическото, а не в паркетните сплетни на квази-политическия живот.
Зная, че това звучи малко по-ляво, отколкото трябва на този форум, пък и в България, но все пак оттам трябва да тръгнат нещата. В крайна сметка този, който ще отговори достойно и положително на въпроса “Струва ли си аз да работя тук, за да се чувствам достоен?”, ще е онзи, чийто труд е достатъчно защитен. Това трябва да бъде подчертано ясно в този манифест, ако това е манифест на Нова левица, нищо, че звучи някак остаряло и напомня за марксистките корени на разбирането ни за обществото. Исторически ще е нечество те да се крият. Така нашият манифест ще бъде приемник и на стария, който няма как да бъде забравен, не само защото на него се дължат днес тъй приемани за очевидни в света, към който се стремим, но забравени у нас неща – регламентираният работен ден, стремежът за равно заплащане на равен труд, еманципацията на жените, ограничаването на държавния и собственически произвол и задължителната солидарност в общите за социума дейности – образование, здравеопазване, пенсионно осигуряване. Още повече, че те са поне на думи конститутивни за българската държава.
Остане ли без това подчертаване на политическата си субстанция, левицата ще състави един беззъб документ, който лицемерно търси социално сътрудничество и теоретизира в наивната поза на бадгодесбергската социалдемокрация и държава на благоденствието. Затова няма как да не стигне до Шрьодер и Блеър, което поне за условията у нас ми се струва политически конформистко, социално лицемерно и обществено деморализиращо. Защото не се ли центрира политиката й в този въпрос и не се ли разработят конкретни политики за защита на наемния труд в страната, все повече млади хора ще търсят своята човешка и личностна реализация извън нея. И все повече ще оставаме онези, които ще говорим с носталгия за едно минало и ще творим утопии за някакво евроатлантическо бъдеще.
Но точно днешното европейско време не е времето на острата класова борба между стария капиталист-собственик и пролетария. Тази борба е заглъхнала в посредничеството на европейската реалност на държавата, която е прякото следствие на водените класови битки. Това е времето на защита на социалната държава, застрашена от неменящия нрава си капитал. Това е и времето на социално защитения труд, който се ползва от всички онези фондове, които със своите механизми държавата може да отнема от всеки отделен човек, за да му ги предоставя като член на едно общество. (Да прощават адептите на баронесата, но има такова нещо като общество – поне съпротивата му срещу безогледната меркантилизация на светското човешко съществуване доказва това).
Това са фондовете за равноправно образование, което в България кой знае защо се приема само като пожелание до 16 годишна възраст; това са фондовете за квалификация и преквалификация, фондовете за защита от безработица; фондовете за здравна и пенсионна осигуреност. Българската държава, понеже е построена днес като държава за защита на работодателя, а и самата тя е такъв от много години насам, е занемарила именно тази си обществена отговорност. Затова лесно се оставя да бъде злоупотребена.
Тази немара идва пряко от незащитеността на труда чрез държавно регулирани органи. Тъй като у нас тях ги няма, то сякаш не се виждат обезправените жени, които работят на ишлеме в текстилните цехове извън всякакъв законов ред; сякаш не се виждат строителите без трудови договори; сякаш ги няма черноработниците у нас и в чужбина, сякаш липсват от общественото внимание окрадените собственици на интелектуален продукт, сякаш са малко студентите-бригадири в САЩ без платени осигуровки. Дори и никой от тях да не гласува или да не подържа левицата, то именно тя трябва да види политическата си роля в тяхната защита. Сигурно е въпрос на технология, но борбата и заявката за един Национален инспекторат по труда, който да е независим от Министерството на труда и социалните грижи, може да е конкретна стъпка за решаване на въпроси, които сигурно защото са от средата на деветнадесети век, убягват от вниманието на казионните профсъюзи и оказионната представа за политическа държава.
Накъсо: наемният труд в неговия днешен вид, в неговата широка гама на възможности и в неговата социална защита чрез държавата трябва да бъде центърът на една лява политика. Всичко останало ще ни доведе до онази размитост, в която някой ден ще се срещнем в един мил център, където ще плеснем и ще се прегърнем в едно общо взето мъгляво държавно-политическо образувание. То няма да е ново в смисъла на съответстващо на времето си; то сигурно ще бъде прието в ЕС и ще бъде една от онези ретро-провинции, където ще живеят все по-стари хора, издържани не от НОИ, а от вноските на децата, реализиращи се социално и трудово, т.е. човешки в чужбина. Понеже са добри деца на България, те ще пращат тези 200-300 евро, чрез които техните родители ще бъдат щастливи. Така e сега, така ще е още едно поколение – но това е твърде късо историческо бъдеще, за да бъдем щастливи.
Юрий Борисов, главен редактор на сп. “Ново време”:
Бих желал да се спра на две опасности, пред които са изправени нашите предстоящи дебати. Те могат да ни плъзнат към лесното; да скрият трудното, но необходимото. Тук “опасност” е формата на изказ. Лесно бих могъл да ги превърна в тези със съответните им формулировки.
Започвам с това, защото съм убеден, че ако номиналните записи в документа са важни, още по-важно е какви нагласи за нашето политическо поведение документът ще стимулира.
Първата опасност – в нашите дебати не рядко отсъства нагласата да обсъждаме България в контеста на нейната изключителна зависимост от наднационални процеси и институции.
Склонни сме да отдаваме неуспехите в нашето развитие или на идеологически предрасъдъци (родили лозунгите “земята в реални граници” и “приватизация на всичко и на всяка цена”), или на управленска некомпетентност и безотговорност, или на злонамерени сили в нашето домашно обкръжение.
Разбира се, давам си сметка, че този пропуск до голяма степен се дължи на убеждението, че България не може да промени тази зависимост. Защо тогава да й отделяме специално внимание?
Трябва да й отделяме внимание не просто от любов към точния анализ, а и заради възможността Българската левица, респективно България, да се включи в глобалната борба за промяна на световните правила, които сега облагодетелстват преди всичко богатите. По друг начин изразено, тук поставям въпроса за по-натъшната интернационализация на мисленето и поведението на българската левица.
След като БСП постигна изключителен успех с приемането си в Социалистическия интернационал и с това издигна своята, а и на Нова левица, легитимност на ново равнище, на нас при предстои следващата крачка. Няколко примера:
• Когато Египет, Индия, Индонезия и Венецуела се борят в Световната търговска организация (СТО) срещу дневния ред, налаган от свръхбогатите, и настояват да се обсъжда как да се улесни достъпът на селскостопанските им стоки до развитите пазари и как да се осигури относително приличен достъп на населението до здравни услуги, нашето място е до тях. Нашето място не е до Америка, Канада, Япония и дори Европейския съюз.
• Когато влиятелни сектори от европейската и световна левица се борят за промяна в политиката на Световната банка и МВФ – промяна, която ще отчете на практика, а не само на думи, императивите на борбата с бедността, нашето място е до тази левица.
• Когато се води битка срещу офшорните зони, т.е. срещу укриването на данъци, срещу бягството на капитали, срещу прането на мръсни пари, нашето място е в тази битка. Защото парите се движат от България към Кипър и Люксембург, а не обратно. Защото като всяка бедна държава ние финансираме богатите – и с пари, и с образовани човешки ресурси.
• Когато представители на левицата търсят механизми за контрол върху спекулативния капитал, нашето място е сред тях.
• Интернационализацията на нашето мислене и поведение изисква да присъстваме и в Порто Алегре – на Световния социален форум, и в Лондон, където на 14 октомври започва Европейският социален форум.
• Нашето място беше и в Барселона на 22 и 23 септември, където влиятелни неправителствени организации обсъждаха възможностите и пътища за реорганизация на международните институции.
Като казвам присъствие, имам предвид не просто и не толкова физическо присъствие. Имам предвид съпричастност, включване в нашите дискусии на тези проблеми и полагане в нашето поведение на елементи, релевантни на тяхното ляво решаване.
Някои ще кажат, и не без основание, че тези проблеми са твърде абстрактни и плодовете на борбата, ако се стигне до такива плодове, ще се берат след десетки години. Така е. Вярно е обаче също така, че бедните страни, слабите икономики ще получат истински шансове при друг световен политически и икономически ред.
Левите инструменти на националната държава са обезсилени. Отсега нататък националното ляво ще бъде толкова по-съдържателно и ефективно, колкото повече пробиви за свобода, справедливост и солидарност се правят на наднационално ниво.
От друга страна, пълноценното участие в световните леви битки може да промени поведението ни и в конкретни ситуации – например, когато преговаряме с МВФ и СБ.
В това отношение пример за държавническо поведение за нас може да бъде Етиопия с нейния опит в работата с МВФ в края на 90-те години. Тогавашният министър-председател на страната Мелис Зенави настоява от заемите да бъдат финансирани образованието и здравеопазването. И след криза във взаимоотношенията с международната финансова институция, в крайна сметка става на неговата.
Черпейки вдъхновение от примера си с Етиопия, ще премина и към втората опасност пред нашите дискусии – в основата на много от тях ние поставяме примери от действителност, която няма нищо общо с нашата. От тях ние няма как да получим изводи, ориентири за нашето поведение.
Ние се възхищаваме на скандинавския социализъм, радваме се на победата на Сапатеро в Испания, следим внимателно трудностите и опасностите пред управлението на Шрьодер в Германия, разсъждаваме за “третия път” въз основа на кризата, която изживяват лейбъристите в Англия. От същия порядък са нашите просветени размисли и върху политиката на европейски десници. Да, наистина, във Франция отчитат, че за една година при управлението на десния Рафарен безработицата е скочила с 2.2%, но от този факт едва ли можем да изведем полезни изводи за разрушителния характер на дясното управление по принцип.
Не е лошо да отчетем и едно друго залитане. То засяга преди всичко електоралната база на БСП. Постоянни примери от китайската и виетнамската действителност. Вярно е, че за четвърт век Китай увеличи БВП с 400%. Вярно е също така обаче, че китайският път за нас отдавна е затворен, ако изобщо някога е бил възможен. С други думи, ако постоянно се взираме в практики, които са несъвместими с нашите реалности, няма как да не попаднем в лапите на “просветената безпомощност”, ако използвам един термин на Юрген Хабермас.
Тази опасност може да бъде преодолявана, ако отворим очите си за развитието на страни и респективно на левици, които са съизмерими с нашия хал. С риск да прозвучи крайно, ще онагледя тезата си с пример. Много по-голяма полза ще имаме от съвместни дискусионни форуми със Социалдемократическия фронт на Камерун (СДФ), отколкото със Социалистическата партия на Швейцария. Камерунските соцалисти градят своето мислене и поведение върху факта, че жизненият стандарт на техния народ е върнат в далечната 1964 г. и че 60% от населението живее под прага на бедността. Колкото до швейцарските другари, можем да им стискаме палци да победят в борбата “Пощенски услуги за всеки”, предизвикана от намерението на Федералния съвет да закрие пощенски станции, но опит от тях няма как да почерпим.
Ще отида по-далеч. Четейки аргументите в защита на тезата “спасението на камерунската икономика е в либералната икономика”, заложена в програмни документи на СДФ (член на Социнтерна), много по-лесно мога да разбера защо нашата левица често говори за социаллиберално управление и защо наши коалиционни партньори казват, че е по-добре да говорим за управление на левицата, отколкото за ляво управление.
Трети проблем. Ще го поставя съвсем плахо, защото когато мисля върху него, съм изцяло на равнището на въпросите. Отговори нямам, но смятам въпроса за изключително важен. “Как нашето средносрочно бъдеще присъства в обсъждането на днешното ни поведение?”
Отново ще използвам пример. Това, което най-силно ме е впечатлило в неколкогодишното ми присъствие в политиката, е едно заседание на Социалната комисия на Баварския Бундесрат. На обсъждане беше поставена следната тема: “Какви играчки да бъдат препоръчани на производители и вносители, за да се намали вероятността от зависимост от наркотици след десетина години на децата, посещаващи днес детските градини?”
Впечатляващо, нали? Първото нещо, което си помислих, е, че им е широко около врата и за това си позволяват такива теми. След това се запитах дали пък не им е широко около врата днес, защото от много години насам по този начин се отнасят към своето настояще. Настояще, което се обсъжда през призмата на възможното и желано бъдеще.
Не знам как ще изглеждат днешните дебати в левицата за здравеопазването, образованието, бедността, производството, търговията и прочие, ако за отправна точка вземем различни прогнози за бъдещето ни след 10-15 години. Ще бъдат ли способни такива прогнози да внесат корекции в политическите ни искания и намерения днес?
Убеден съм, че отговорът е положителен. Най-малкият ефект ще бъде промяна на духа на обществените ни дискусии като цяло. Дискусии, които, дано не съм необосновано критичен, страдат от сериозна доза конюнктурност или по-меко казано – от твърде скъсени хоризонти.
Документ от порядъка на Политически манифест има потенциал за безкрайно обсъждане. Като изключим задължителното цитиране на основните социалдемократически ценности и тяхното кратко интерпретиране, присъствието на всяко изречение може да бъде оспорено. Така както могат да бъдат намерени аргументи за включването на все повече нови тези и формулировки.
Такова съзнание охлажда изкушението пред човек, който не е участвал в изработването на документа, да изсипе куп забележки, плод на конкретната му начетеност и лични пристрастия, когато оценява задачите пред българската левица.
Тъй като поставяме началото на една дискусия, за мен е най-важно да отговорим на въпроса: “Съдържанието на проекта отговаря ли на целите, които трябва да си постави един манифест?”
Разбира се, отговорът зависи от това как формулираме целите. Моето разбиране е следното: проектът трябва да засвидетелства идейната съвместимост между различни субекти в лявото пространство и второ, да демонстрира общо разбиране за:
– главната причина за провала на нашия преход;
– дефицитите на неолибералната глобализация;
– и специфичните задачи пред българското общество.
– От гледна точка на такива цели за мен проектът е с добре очертана и относително завършена конструкция.
Андрей Райчев, социолог:
Eдна вметка към тезата на г-н Борисов. Аз не мисля, че преходът е провален. Преходът просто е много скъп. Преходът се оказа страшно високо платен. Иначе основните резултати от него не са лоши.
Главното предимство на документа, който обсъждаме, виждам в това, че той поставя в центъра обществото, а не класическия въпрос на класическата левица – въпроса за властта. Ще започна с това, с което г-н Станишев започна – лявото винаги е проект. Левите отлично знаят, че светът е устроен така, че силният потиска слабия, че големият изтласква малкия, те не са идиоти, те не искат да е така. Лявото винаги е някаква воля светът да не бъде такъв, какъвто е. Обратно, десните твърдят, че всъщност светът е такъв и всичко останало са извращения и фантазии на амбициозни хора. От тази гледна точка главното в една левица е проектът. Левица без проект, левица без идея е кухо желязо. Троцки в емиграция имал организация от около 200 души. Бил запитан от журналист как си представя световната революция с 200 души. И Троцки казал: “Вие говорите смешни работи, ако тези 200 души мислят правилно, ще дойде ситуация, в която за исторически миг тези 200 души ще се превърнат в 200 милиона.” Това е така.
От друга страна, през последните 15 години нашата левица има крайно нерадикални идеи – близо до това, което Георги Пирински нарече, с известна подигравка, прагматични идеи. Това не се дължи на наша интелектуална слабост. Тук сме събрани бивши комунисти и трябваше да извървим пътя на някаква вътрешна нормализация, а освен това обществото да ни приеме като нормални. Да докажем, че можем да живеем в следващото общество и вие, защото аз не съм професионален политик, да водите обществото нанякъде. Това е първото противоречие, което обуславя нашата принципна нерадикалност дотук. Всеки наш радикализъм би бил просто напомняне за една природа, от която сами се отказахме. И аз не говоря за членство в партия, а за реална убеденост в комунистическия идеал, която имаха част от нас.
Вторият извор на нашата нерадикалност е в това, че ние по един прагматичен начин заведохме държавата България в Клуба на богатите и красивите. И това е конкретният факт, въпреки симпатиите към Камерун. Може много дълго да им ръкопляскаме на програмата, но ние с всички сили се стремяхме към топлото, сухото и богатото. Между другото, стигнахме там. Това изключва радикализъм.
И затова главният въпрос пред нас е по какво се различаваме в края на краищата от десните?
По параметри. Тези 15 години ние се отличавахме по параметри. Не 13%, а 14%; не 11%, а 16% в полза на по-бедните. Това всичко е нерадикализъм. И затова имат известно основание да казват: “Вие сте просто едно алтернативно министерство”. А на всичкото отгоре понякога правим глупости, както направихме един път.” Заради параметрите, не беше заради радикализма.
Но този етап свърши. Аз приветствам тези, които инициират манифест ли е, програма ли е, все едно – разговор за това какъв е нашият проект. Но етапът свърши. И ние трябва да видим защо радикализмът е загинал в световен и европейски мащаб, защо е смешно това, което прави швейцарската социалистическа партия с пощите и т.н., защо буди подигравка.
Ако погледнем сериозно и по-мащабно, ще видим, че има едно много важно обстоятелство – това е мутацията на класическия капитализъм. Ще го кажа по Одельоз: загинали са класическите среди, където левицата действа и помага – фабриката, затворът, болницата, семейството, където е затворена жената. Основните среди за затваряне са загинали, мутирали. Вместо фабрики има компании. Това значи, че са загинали всички атрибути на левицата да се бори, защото цялата й история е борба срещу средите за затваряне, първоначално за тяхното разрушаване, а по-късно – за организация на затворените срещу затворилите ги. И всички атрибути на една левица са дотук.
Г н Денков е прав, разбира се, че трябва да се защитава малкият, слабият, бедният, човекът на труда. Но навикът ни е да го защитаваме в среда на затваряне, а той не живее в среда на затваряне. Затова класическият въпрос за властта е втори за нас сега. Обектът на нашата защита го няма.
Ние живеем в свят на контрола. На мястото на света на затворения човек, вкаран в рамки, в затвор, болница (които впрочем не се различават много), фабриката, ние виждаме един дълбоко контролиран човек. Както казваше и Одельоз, на мястото на затворения човек имаме затрупания с дългове човек, излъгания консуматор, подведения консуматор, вкарания в безкрайната игра на нови и нови идиотщини консуматор. Може да звучи странно за една страна, където все още аплодираме консуматора, стараем се да консумира повече, но ние сме на прага. До 5 г. ще имаме завършен, класически консуматор, продал труда си за 10 г. напред. Как би реагирал Маркс на ситуация, в която 15 г. по-рано са ти платили труда с цветния телевизор и апартамента на хоризонта, в пълна зависимост.
Новите зависимости на човек, новата му подвластност изискват принципно нови оръжия от левицата. Аз съвсем не казвам да започнем сега веднага. Трябва да се спечели властта, да се вземе, да се нормализира. Всичко, което Георги Пирински каза, е правилно. Но това не е ляв проект, това не може да бъде нашата идентичност.
И най-главното според мен – ако нещо трябва да вземем от Маркс, това е абсолютно гениалното му прозрение, че за да бъде освободен човекът, той трябва да се промени. Ние разказваме, ние се подмазваме за гласове – това е правилно, това ви е работата. Но лявото се състои категорично и радикално в това, че то е изискване към малкия и слабия, то не е само негова защита. Ние не сме донкихотовците, които ще го пазят със своите копия. Ние сме хората, които ще му кажат: “Не прави това, защото това те прави роб.”
Николай Камов, председател на Политическо движение “Социалдемократи”:
Това е 12-ата дискусия, организирана от Гражданския форум. На тези много интересни срещи се предлагат политически и управленски идеи и проекти, които не са просто думи. Те могат да бъдат осъществени с основния инструмент на политиката – властта. А с наближаването на парламентарните избори това е реална възможност. Мисля, че наистина направихме важна крачка през юли, подписвайки Меморандум 2004 и манифеста, който сега се дискутира.
Моята теза в най-синтезирания си вид звучи така: Новата левица трябва да планира, организира и осъществи революция. Ако някой е смутен от думата, повтарям, не е грешка – революция.
Не става дума за революционна промяна на държавното устройство, мисля, че републиката стои доста стабилно, и то благодарение усилията тъкмо на този, от който най-малко се очакваше това. Става дума за революционна промяна в устройството на обществото. И тук мисля, че Андрей Райчев не е прав. Защото има много затворено пространство, за да стигне българското общество до състояние каквото то в момента не е – информационно общество.
Лисабонската стратегия борави с това понятие. И много документи на Европейския съюз. А Мануел Костас, според мен много по-точно нарича това общество мрежово. Мрежата, за разлика от йерархичната организация, е система, в която всеки отделен компонент може да влезе на принципа на Интернет във връзка с друг, да образува стратегически съюз, да реализира резултат, без затова да е взето решение от някого. Тя функционира самостоятелно. И много голяма част, не знам колко точно милиарда жители на този свят, вече живеят в тези условия. Понеже е предвидена специална дискусия, аз ще поставя въпроса само принципно.
Първо, това не е идея, а реалност, и то реалност от този свят, от който ние искаме да бъдем част. Като следствие на технологичната революция, надхвърляща по мащаби двете индустриални революции в края на ХVIII и на ХIХ век, в края на ХХ век бе осъществено безпрецедентно преструктуриране на капиталистическия начин на производство. В резултат на това възникна тази нова форма на развитие, която някои наричат информационен капитализъм, и съответстваща на него обществена структура – информационното или мрежовото общество. Това не е отрасъл, а начин на мислене. От гледна точка на нашите идейни и управленски проекти това не е министерство. Може би някой така си мисли – че ще направим министерство на информационното общество. Не, това е управленска философия.
Къде сме ние? Ние сме три години след Румъния, която е на последно място от новите демокрации. Лидерите са Естония, Чехия и Словакия. Пример е електронното правителство – една много малка част от цялата идея за информационно общество. През август “Economics intelligence unit” публикува Бяла книга за положението в Централна Европа. Изследването има около 20 таблици. Без изключение България е в дъното на всяка от тях. ЕС в Севиля през 2002 г. прие План за действие “Europe 2005”. И не виждам ние, освен с написаните стратегии на правителството, с какво участваме в този план, когато искаме да станем член? Направихме предложение в парламента, събрахме подписи от всяка парламентарна група. Не мина най-елементарното нещо – годишен доклад по тези въпроси.
Друг пример – достъпът до Интернет, основата на информационното общество: 6% домашни компютри, 8% достъп. Съотношението ученици-компютри в България е 1500:1, в Естония – 20:1. У нас достъпът до Интернет чрез телефон в абсолютна стойност е 9 пъти по-скъп, отколкото в САЩ, а като процент от дохода – 225 пъти. Кои области обхваща това? Всички: бедността – според мен най-страшна е информационната бедност поради простичкия факт, че бедният няма информация, че е беден; здравето – тази криза изглежда смешна на фона на смарт картата, която притежават почти всички европейски граждани; образованието – всички въпроси се решават, администрацията – да не говорим…
Искам да кажа в заключение: никъде тези промени не са станали от само себе си. Навсякъде те са били реализирани чрез държавна политика.
Българският ключ (понеже стана дума за революция) към новия свят, според мен може да бъде формулиран като реплика към една друга революция от началото на миналия век: демокрация плюс дигитализация. Новата левица може да завърти този ключ. Ако ние не го направим, ще го направят други. Само че този път няма да ни обвинят, че сме свързани с миналото, а че не разбираме бъдещето.
Захари Карамфилов:
Аз нямам намерение да участвам в дискусията, а само да кажа кое не разбрах и според мен не се съдържа в така наречения манифест.
Първо, не разбрах какво ще прави лявото управление с пазара. Ще го управлява ли, ще го регулира ли, ще го координира ли, или ще го остави да се развива стихийно? Никъде ни думичка, а това е проблем, който интересува много хора.
Вторият въпрос, който не се съдържа в манифеста, е т.нар. секторна политика. Ще има ли машиностроене в България и какво? Ще има ли електроника и каква? Това интересува страшно много хора. Интересува ректора на Техническия университет, за да знае какви кадри да готви за нашето машиностроене и т.н.
И кой е гръбнакът на икономиката на България, който лявото управление ще изгради? Дребният и средният бизнес ли ще е, дето го прокламираме толкова? Ако ние излезем на международния пазар с дребния и средния бизнес, който е изключително капиталоемък, с ограничени възможности за ноу-хау, значи не правим никаква икономика.
Третият въпрос, на който не получих отговор. Имаме един факт, отразен в много публикации и статистически източници – за олевяването на капитала, за неговото глобализиране. Олевяване или социализиране го наричат, защото характеристиката на наемния труд сега е съвсем различна. Наемният труд е високо квалифициран и той трябва да има условия за интелектуализация.
Аз не виждам новата икономическа рамка, която трябва да характеризира лявото управление. Сега се счита, че БВП е всичко, че той определя нивото на икономиката. С години съм го изчислявал този БВП, знам перфектно какво съдържа. Но какво става с прословутия ръст, къде отиват тези 5%, които са ръст на БВП в сравнение с предшестващата година? Знае ли някой? Има ли основание ние да питаме МФ, други институции как се разпределя този ръст.
Скандинавските държави са го решили: ръст – производствен фактор – социален фактор – екологичен фактор. Когато се създава финансовата рамка и когато се отчита изпълнението на бюджета, тези параметри трябва да съществуват. А сега, ако реши министърът на финансите, ще отпусне нещо за осигуряването, за здравеопазването, за образованието и пр. И тъй като за мен манифестът е един документ за масово потребление, аз мисля, че въпросите, които изтъкнах, трябва да достигнат до всички българи.
Нора Ананиева, директор на Центъра за исторически и политологически изследвания на ВС на БСП:
Миналата седмица нашият научен институт и Фондация “Солидарно общество” организираха дискусия на тема “Ценности и политика”. Главното заключение беше, че между ценностите и политиката има разлика. Съвсем опростявам. След много дълги дебати до същите ценности – свобода, справедливост, солидарност, стигна и СДС на някакъв етап. А що се отнася до манифеста, аз го виждам като един документ на мега равнище, документ, който също отразява ценностите, но би следвало да бъде максимално близо до идентичността, до това, с което започна Сергей Станишев. Познавам добре манифеста. И ние сме давали идеи, но бих могла да оспоря редица тези, например “левият проект днес е устойчивото развитие”. Не, устойчивото развитие е глобален проект, подкрепян от най-различни политически сили.
Затова ще взема не от манифеста, а от самата покана тези пет опорни алтернативи, за да подчертая тезата си, че всъщност алтернативата не е обозначена.
Първо, “правото на силния или силата на правото” на международната арена означава силата на международното право. Но означава още и равноправно участие на държавите във формирането на това международно право, да не говоря за вътрешното. Тези проблеми тепърва ще възникват и сега, във връзка с Европейската конституция, и в ЕС, и в НАТО и т.н. Не можем просто да кажем силата на правото, така както статично сега съществува правото, а трябва да кажем това, което е наша теза.
Второ, “изборът – социален дарвинизъм или солидарно общество”. Аз не знам някой в България да отстоява “социалния дарвинизъм”. Най-вероятно всички отстояват някакъв вид солидарност, а в същото време солидарните форми, така както са описани в началните илюзии и идеи за прехода, са останали много назад. Избледня синдикалната защита, избледня държавната подкрепа на кооперативното движение (цитирам конституционен текст), всичко това избледня. Значи ние трябва да имаме още в заявката на това равнище манифест, който най-близко да преведе ценностите на езика на политиката.
“Свободен пазар или социална пазарна икономика”. Да, социална пазарна икономика – текст от германската конституция, приет с мнозинството на християндемократите, те го поддържат. И няма нужда да отиваме и да се връщаме към Комунистическия манифест. Има документ на Социнтерна, в който се казва: “Социална пазарна икономика – да, пазарно общество – не.” Т.е. ние още в условието, а това според мен са условията, трябва да заявим кои сфери изваждаме от пазара – примерно културата, образованието, здравеопазването. Не тотално, това го има в документите на Социнтерна.
“Демокрацията – декор или темел”. Няма кой да каже, че трябва да бъде декор; темел, разбира се. Представата за демокрацията е на всички демократични партии. Каква е нашата представа за парламентарната демокрация, ще налагаме ли парламентарно мнозинство с механичното мнозинство, което през всичките 15 г. никога не е отразявало общественото мнозинство, а винаги 30-33%. Какво ще е отношението ни към избирателната система, какво към свободния мандат?
И накрая, “Съгласието – илюзия или необходимост”. Разбира се, необходимост. Всички ще се съгласят, че е необходимост. Но и тук трябва да намерим своята ниша, своята специфика. Защото е известно, поне на БСП, че нас ни нарекоха на един етап съгласните, които се съгласяват с всичко. Т.е. необходимо е да кажем коя е зоната на националния интерес, в която трябва на всяка цена да се постига съгласие, и коя е зоната на специфичната алтернативна политика.
Георги Анастасов, председател на Партия Български социалдемократи:
Сигурно прави впечатление на всички ни, че левицата дискутира реално бъдещето на страната и своята ангажираност към проблемите на българското общество, докато в десницата има само една дискусия – кой какво е откраднал повече и кой е по-велик. Това е разликата между левицата и десницата, поне според нас, социалдемократите. Защото Политическият манифест първо, е откровена заявка за управлението на страната и второ, дава пътищата, по които ще вървим.
Разбира се, този Политически манифест не може да бъде конкретен по отделните азимути на икономиката, на политическия живот, на социалния живот в страната. Тези пет репера, които са поставени, са една провокация, както каза и Любомир Кючуков, една провокация дали в момента в България управлява силата на правото или правото на силния? Дали в България има солидарно общество, или продължава да се развива социалният дарвинизъм? Дали в момента има социална пазарна икономика или свободен пазар? Даже бих си позволил да цитирам покойния д-р Дертлиев – дали в момента няма див капитализъм в най-уродливите му форми? Демокрацията наистина ли е темел, или е само външен декор и медийни изяви на определени политически партии и хора от изпълнителната власт? Дали съгласието е необходимост, или в момента е само илюзия? Това са все въпроси, на които Политическият манифест, а и Нова левица, и Коалиция за България ще дадат отговор.
Нека само да си припомним, че този процес не е започнал сега. Той стартира още през септември 2000 година, когато предложихме Договора с избирателя. И оттогава до сега непрекъснато левицата дава продукти. Когато дойдат избори, се появява някой псевдомесия и изведнъж обсебва идеите на левицата, излиза с тях като със свои и успява да заблуди избирателите. Там може би куца нашият опит да достигнем до избирателите. Левицата дава и управленските, и политическите, и социалните продукти. Само че други ги експлоатират. Преди изборите се постарах да направя сравнение между програмата на Симеон Сакскобургготски и нашата програма. Нямаше съществена разлика. Друг е въпросът дали сега те изпълняват своята програма.
Социално-либералният модел е почти без алтернатива за бъдещото ни приобщаване към европейските структури. Социално-либералният модел не означава съюз между политически формации. Това е формата на управление, която левицата е заявила – социална сигурност на хората, либерализъм в икономиката, свободни изяви, и разбира се, да намерим нашата ниша в икономическото пространство.
Преди заседанието на Консултативния съвет на Социнтерна в София заедно със Сергей Станишев имахме среща с Луис Аяла, който каза: “България трябва да намери своите едно или две производства, с които да стъпи в глобалната икономика”. Разбира се, не трябва да има отрицание за дребния и средния бизнес. Ние сме партии, които защитават и наемния труд. Това е факт. Глобализацията дава възможност под друга форма наемният труд да се проявява – под формата на дребния бизнес, който се ангажира и е взаимно свързан с глобалната икономика.
Веселин Вълчев:
Ще се спра върху три групи въпроси: за глобализацията, за демократическия социализъм и за параметрите на новото ляво.
Един призрак броди из света и това е призракът на глобализма. Бих отделил специално внимание върху този въпрос, защото останах с впечатлението, че той свенливо се подминава и не се дискутира. А според мен отношението към глобализацията е новият водораздел в лявото пространство и той тепърва ще прекроява неговите територии.
Глобализацията, която започва и според “Уебстер”, и според “Коллинс” от финансовите пазари, не е модел за правене на бизнес, а процес, който се случва независимо от нашето отношение към него. Епохата на високите технологии и комуникациите го превърнаха в обективен процес. По същия маниер преди векове парната машина измести манифактурата и започна епохата на индустриализацията.
Как работи глобализиращият се пазар? Производителят прави дизайна в Европа, шие го в Азия и го продава в Америка. Именно този модел вече моделира антиглобализма. Създаването на глобализиран икономически модел и процесът на глобализация могат да бъдат разгледани като предаване на икономическата мощ в ръцете на транснационалните корпорации и поддържане нивото на бедност в третия свят. Нископлатени работници, генетично модифицирани храни, разпродажба на държавни предприятия, за да се харесаме на МВФ и Световната банка – всички тези фактори се превърнаха в емблематична критика на противниците на глобализацията.
Обаче има и други мнения. Другите казват, че развитието на свободния пазар и неговата експанзия в третия свят е най-добрият начин за трансфер на технологии и за борба с бедността.
Добър или лош, процесът на глобализация се развива. Преди столетия лудитите, като чупеха машините, спряха ли световната индустриална революция? За нас, ляво мислещите хора в България, глобализацията не трябва да се свежда до парични или стокови потоци. За нас глобализацията е осъзнаването, че човечеството има обща съдба. Светът се променя, но хората променят света.
Глобализацията е обективен процес, но ние можем да го контролираме. Глобализацията означава също зачитане и опазване на културните различия, на природата, на историята, на езика, да сме обединени в разнообразието. Глобализацията означава и правила на играта. Глобалните проблеми изискват глобалност в решаването им.
Вторият важен според мен проблем е 15-годишното срамежливо избягване на понятието демократически социализъм, противопоставянето на социалдемокрацията и демократическия социализъм у нас.
Социализмът не е система, не е обществено-икономически строй. Демократическият социализъм е аранжиране на ценности, виждане за историята, настоящето и бъдещето, демократическият социализъм е политическа култура.
Социализмът не е начин на производство. Историята демонстрира превъзходството на пазарната икономика над командно-административния модел. Но пазарната икономика не трябва да бъде превръщана нито във фетиш, нито в стратегическа цел. Тя е инструмент за постигане на цел. Инструмент, който трябва да бъде управляван в полза на обществото. Пазарът не трябва да меркантилизира живота на обществото и да превръща всички негови компоненти в стоки. Здравето не е стока, образованието не е стока, природата не е стока.
Демократическият социализъм не е доктрина, нито научно обяснение на света. Демократическият социализъм означава критичен анализ на заобикалящия ни свят, критичен анализ на капитализма. Трябва да се научим да мислим чрез ценностите на капитализма и да можем да посрещаме неговите предизвикателства, за да го реформираме. Историята на лявото е история на реформирането на капитализма според мен. Не трябва да забравяме, че 8-часовият работен ден, свободата на сдружаване, правото на труд и на свобода на словото са извоювани с кръвта на много поколения.
И третият кръг проблеми. Защо левицата освен обединена, според мен трябва да бъде и нова? Живеем в променящ се свят, където стереотипите от миналото се променят кардинално. Знаете, че днес най-добрият играч на голф е черен, най-добрият раппевец е бял, а най-високият човек е китаец. В международните отношения на преден план излиза правото за хуманитарно интервениране там, където са нарушени човешките права. Националният суверенитет вече не може да бъде чадър за прикриване на престъпна политика. Променят се международните институции, налице е необходимост от международна правораздавателна система.
Светът става все по-отворена система, същевременно и по-нестабилна. Глобализацията на търговията увеличава световното богатство и същевременно увеличава неравенството между националните стопанства. Разширяват се възможностите пред индивида, неговите хоризонти и същевременно се раждат нови рискове.
Тези промени поставят по нов начин изконните леви въпроси: “Кои сме ние?” и “Какво да се прави?” Лявото, според мен, винаги е дебат и настоящата дискусия потвърждава това. Лявото е модерно, защото адресира новото и злободневното и търси адекватни решения. Лявото, според мен, е да мислиш глобално и да действаш локално. Лявото е и различното, и обединението. Обединени в разнообразието. Лявото е и да си реалист, не само да маркираш проблемите, а да даваш отговори, как да ги решаваме. А левите хора са интернационалисти.
Левите хора са и мечтатели. Защото стремежът към социална справедливост, солидарност, личностна реализация в солидарно общество, зачитане на човешките права и чиста природа, пълна заетост и знания ще останат крайъгълни камъни в дневния ни ред. И аз имам една мечта – тази мечта да се сбъдва. И нека да го направим заедно.
Мирослав Попов:
Онова, което отличава левицата като политическа тенденция от десницата, най-кратичко се характеризира така: критика и реформа на институциите. Опитът днес, през 2004 г., да преиграваме, да заобикаляме тази констатация, например викайки на помощ призраци от миналото, след което да обясняваме, че те не съществуват, е неудачно. Онова, което дълбоко не достига на този документ и на много други преди него, са: критика на институциите, схема, посока поне, за реформирането на институциите. Това е още по-важно, ако се опрем на другото разсъждение на Андрей Райчев, че въпросът за властта е централният въпрос за левицата. Аз не съм съгласен с това разбиране, но сигурно ми трябват много часове, за да го докажа.
Съществуват множество други леви тенденции, при които нещата не са дадени така. А спекулацията да се каже например, че винаги левицата е властогонство, е нанесла много тежки поражения, нанася много тежки поражения и днес. Ще дам пример. От една година най-голямата лява партия в България не се занимава с конкретни неща – какво всъщност в момента не работи в държавата, а по-скоро реди листи.
Въпросът е да видим поне в този документ нещичко от причините, поради които например българският преход е провален, както някои казват, или нещичко от причините, поради които България е в това състояние, което нас не ни устройва.
Цените на мобилните услуги за една Чехословакия са три пъти по-ниски, отколкото в България. България по най-официални данни е разпродала имущество за 20 млрд. долара и е получила срещу тях 1 млрд. 600 млн. долара. Всеки, който продава, губи. Продава на половин цена, вярно. Но 1,6:20 е нещо доста съществено. Вземете тези факти и ще разберете истината за българския преход, българското управление, българските парламенти, българските правителства, българската бедност, функционирането на съдебната система, качеството на законодателството. Даже има една класическа теория, която обяснява деградирането на обществата във връзка със степента на тяхната корпоративизация – не в смисъла на корпоративни финанси, а по-скоро на образуване на корпоративно-клиентелистки групи. Тези изследователи например казват, че следвоенният възход на държави като Япония и Федерална Германия се дължи не толкова и не само на това, че по военни причини им е било забранено да поддържат армии. Втората световна война разруши корпоративните модели в Германия и Япония. Преизграждането им на нова основа в следвоенни реалности има съществена роля и за политическото, социалното, икономическото дръпване на тези държави напред.
Аз също намеквам, както Николай Камов, за някакви в кавички революционни изменения в България. Пази Боже, това да се разбере елементарно. Казвам само, че левицата няма път към бъдещето, поне в този си вид, в който е, ако не види този централен проблем. Ние имаме едно свръхкорпоративно, скрито общество, което работи постоянно с натрапване на стойности, манипулира цени, пазар и много други неща, отвъд степента, която е допустима за средна Европа. И това има своето отношение към криминализацията на държавата и към това, което сме.
Още една, сигурно дребна илюстрация. Тези седмици всички се вълнуваме от случая в Свиленград. Той поставя един въпрос: “Защо битката за Свиленград се води едва ли не като битката за Сталинград?” Защот
