Владимир Костов е журналист от 1956 г. Публикувал е във вестниците “Работническо дело”, “Младеж”, “Поглед”, “Отечествен фронт”, “Антени”, сп. “Ново време”, “Труд”, “24 часа”, “Континент”, “Монитор” и др. Участвал е с коментари в предавания на БНР, БНТ, Би Би Си – Лондон, Дойче веле – Кьолн, Радио “Свободна Европа” – Мюнхен и др.
Съзнателно провокирам с това “край….. или..… начало”. Невъзможно е да бъде едното или другото. По своя характер като социално явление преходът ни е обезателно и едното, и другото. Но за да си дадем сметка за обхвата и потенциала на този преход, условие е да разберем и оценим едното и другото. Защото преходът ни, осъществен в последното десетилетие и половина, е за нас едновременно край на ХХ и начало на ХХI век.
Нека видим, по-точно – спомним, как в рамките на нашия преход осъществихме раздялата си с ХХ век. И с лошото, но и с доброто, което ни бе донесъл, или бяхме постигнали. Раздялата, краят за нас на ХХ век, ние ги изтърпяхме. Тази раздяла, този край ни бяха наложени от обстоятелствата. Ние като общество не водихме битка на живот и смърт нито за да отхвърлим лошото от режима до 1989, нито за да запазим доброто, което имаше в онова време. Просто развитието у нас и главно развитието в света, ни изправи пред констатацията, че резервите и за добро, и за лошо на т.нар. социализъм в неговия живковистки или просъветски вариант са окончателно изчерпани. Нямахме нито воля, нито потенциал, за да опитваме да продължаваме по този път.
Затова началните години на прехода у нас бяха осъществени не толкова като социална или политическа битка, колкото като поредица от ритуали, организирани и в голяма степен дирижирани от политическата сила, властвала до ноември 1989 г. – БКП (по-късно – БСП). И смяната на Тодор Живков, и отменянето на Член 1 от тогавашната конституция, и изборите за обикновено и сетне за Велико народно събрание, и работата на т.нар. кръгла маса – във всички тези събития се усещаше не толкова думата, колкото ръката на комунистическата партия и нейния апарат. Включително и поемането на властта от първото правителство на СДС начело с Филип Димитров, както и президентският пост от Желю Желев, бяха повече резултат на компромиси, желани от БСП, отколкото на отстъпление на последната под натиска на автентични демократични сили.
В тази поредица от компромиси, която бележи прехода ни като раздяла с ХХ век, и досега мнозина виждат проява на хитри комбинации от страна на комунистите, за да се закрепят във властта, и от страна на афиширащите се като антикомунисти – да хванат позиции в новата власт. Разбира се, има и от едното, има и от другото. То е човешко като поведение.
Но обяснението за тази поредица от властови компромиси, която е и главната причина за бавния и провлачен старт на реформите в стопанската и останалите области, е другаде. Като не беше водило истинска борба за раздяла с ХХ век и за започване на прехода към капитализъм и либерална демокрация, нещо повече – обществото ни в цялост не търсеше тази раздяла, а бе принудено да я изтърпи, то – обществото ни – се оказа неспособно да я реализира в съзнанието си. В смисъл – в откровено разискване да отдели доброто и лошото в миналия век и особено във втората му половина, да запази доброто и решително да се раздели с лошото.
Достатъчно е да си спомним два примера, за да оценим колко като общество се оказахме неспособни да сложим край на ХХ век по рационален и полезен за бъдещето ни начин. Ние не успяхме да намерим пътя и средствата, за да запазим голямото модерно земеделие, осъществено благодарение на кооперативното обработване на земята, и допуснахме да се върнем, раздробявайки полята, много десетилетия назад в развитието ни. Това е като пример за хвърляне с лека ръка на доброто от миналото ни на бунището. И другото – ние и досега не успяваме да намерим мярката, която да ни помогне да изчистим веднъж завинаги наследството от дейността на специалните служби преди 1989 година. Или влачим след себе си и най-категорични негативи на миналото само защото не успяваме да ги оценим в целостта им и да ги отхвърлим.
Изглежда, че все пак тази позиция на обществото, не извоювало, а търпящо прехода като нещо наложено му от обстоятелствата, не ни е била удобна, а и досега не ни е удобна. Искаше ни се, а и сега ни се иска, да се представим на света, а може би в собствените си очи, като нещо по-друго. Затова играем и преиграваме на обществената сцена все същата борба между комунизма и антикомунизма, между дясното и лявото, сякаш сме в последното десетилетие преди 1989, а не петнайсетина години по-късно. Както закъснелите и провлачени реформи, така и яростното противопоставяне между дясно и ляво, са все белези за тази наша недовършена работа в осъзнаването и анализа на отминалия век, в разграничаването на доброто и лошото, което сме преживели и съответно е разумно едното да запазим, а другото – да отхвърлим. От тази гледна точка, колкото и да ни е приятно да си кажем, че сме завършили прехода, то не е цялата истина. Преходът ни като край на ХХ век изисква от нас като общество още работа и усилия и не е честно, както се казва, да оставяме тази несвършена работа изцяло на отговорността на историците.
А преходът ни като начало на ХХI век? Как стоят там нещата? Живи са още в паметта ни първите години на прехода и затова надали ще предизвикам възражение с твърдението, че ако раздялата с миналото я търпяхме, то що се отнася до бъдещето, бяхме почти слепи. Колкото и да търсим в паметта си, няма да намерим политик, който в първите години след ноември 1989 г. да говори откровено за изграждане на капитализъм в България, за развитие на капиталистическа конкуренция между предприятия, но и между индивиди, или да очертава бъдещето като мутризация, банкови фалити, сриване на жизнено равнище, здравеопазване, платено образование и т.н., и т.н.
Преходът ни като начало на ХХI век изискваше изключително напрежение на силите от всеки поотделно и от всички заедно, за да успеем да запазим поне донякъде това, което имахме, и шанс да преживеем и да заработим повече, по-добре и по-доходно, в нова обстановка и нови условия. Политиците ни говореха и ние като общество се чувствахме удобно да слушаме, че преходът ще бъде просто нещо, където ще получаваме повече и ще живеем по-добре, без да плащаме някаква висока цена. Най-почтените политици просто гледаха да заобиколят въпроса за цената. И затова като общество невинаги ги подкрепяхме в степента, в която заслужаваха това.
Ако държим да си доставим все пак някаква радост, можем да си кажем, че в хода на прехода постигнахме национално съгласие по влизането ни в НАТО и в ЕС и след като сме вече в НАТО, сме на път да намерим мястото си в ЕС. Ако обаче сме искрени със себе си, трябва да признаем, че и в това съгласие, и в пътя, извървян от нас към НАТО и ЕС, има нещо много общо с компромисите отпреди десет-петнайсет години. Нашите политици и ние заедно с тях като общество показахме разум да се присъединим и да приемем хода на геополитическите процеси, а не да опитваме да кривим някъде встрани.
Щяхме да имаме правото да се гордеем с нашия избор в полза на НАТО и на ЕС, ако бяхме имали смелостта и доблестта да не си затваряме очите и ушите за споровете, които съществуват и в НАТО, и в ЕС, по отношение днешната и утрешната им политика, ако като общество бяхме взели страна в тези спорове и след това манифестирали и своето приобщаване към тези две големи цивилизационни общности. Нищо от това не направихме и не показваме амбиция да го направим. За нас днес НАТО и ЕС са на път да се превърнат в това, което бе Москва за режима начело с Тодор Живков – мястото, откъдето идват нарежданията и отвреме навреме някоя субсидия. Дано в тази оценка да излезе, че съм проявил необоснован песимизъм. Все пак нито Брюксел, нито Вашингтон са това, което бе Москва, и навярно и нямат потенциал да станат, дори ако го желаят.
Има нещо инфантилно в надпреварата между наши политици да обявяват, че преходът бил свършил. Очевидно бъркат прехода като световен процес, в който е въвлечено и нашето общество, и нашата страна с някои си техни частни мероприятийца, които може и да са свършили по добър, или не чак дотам добър, начин. Например НАТО и ЕС, понеже свързваме влизането си в тези общности с представата, че нещо вече сме завършили, са от първия си ден арена на непрестанна борба и непрестанни усилия за налагане на едни или други промени, за реализиране на една или друга цел. Така е и с цялата световна общност, възприемана като глобализирано световно стопанство. И там текат непрестанни процеси на противопоставяния, на издигане и сблъсък между нови и нови цели и амбиции.
Ние ще имаме основания да бъдем доволни не като си кажем, че преходът е свършил и седнем край пътя да чакаме доброто от него, а когато като общество се окажем в пълна степен въвлечени в борбите за една или друга цел, за една или друга амбиция в съвременния свят. И когато като личности и граждани заживеем със съзнанието, че ние сме отговорните за нашия живот и за нашата държава, и отстояваме, и реализираме тази си отговорност в рамките и със средствата на едно гражданско общество.
От тази гледна точка преценявано, трябва да приемем истината, че преходът ни, възприеман като начало на ХХI век, е още пред нас. И влизането ни в НАТО и в ЕС са само едни благоприятни обстоятелства. Но дали ще успеем да реализираме шанса, който те ни предлагат, ще зависи само от нас в годините и десетилетията отсега нататък.
