Роден е в Луковит, обл. Ловеч. Завършил е гимназия с преподаване на чужди езици в Плевен. В периода май-юни 2002 г. към асоциация “Прозрачност без граници” е координатор на проекти по програма “Младеж” на ЕС, Дания. Бакалавър по политология, със специализация “Политическа теория и политически процес”, първи курс магистратура в СУ “Св. Климент Охридски”, специалност “Политически мениджмънт”.
Социалната наука в наши дни повтаря терминa глобализация като мантра, когато става въпрос за обяснение на състоянието и посоката на развитие на съвременното общество. Глобализацията следва да означи процеса на огромно времепространствено сгъстяване, в резултат на удивителното развитие на комуникационните и транспортните технологии през последните десетилетия. Чрез същия термин се обяснява повишената гъстота на културни интеракции (по отношение както на “високата” така и на “масовата” култура както и на научното знание) и растящите взаимовръзки и зависимости от всякакъв вид отвъд националните граници.
От гледна точка на политическите науки, естествен резултат от подобно развитие е популярният разговор за намаляващата автономност на националната държава при регулиране на обществените взаимоотношения на дадено място в дадено време. Нещо повече, след края на студената война и колапса на системите на “реален социализъм”, политическите елити започнаха да употребяват термина глобализация, за да означат “неизбежния” характер на нарастващата търговска либерализация и ”естествената” компетентност на корпоративния капитал чрез международните финансови и икономически институции, да налага вето върху вътрешните социални и екологични законодателства.
В подобен политически климат в края на 90-те години на ХХ в. се появиха движения, наречени от корпоративните медии “антиглобалисти”, но самите те предпочитат да се обозначават като “алтерглобалисти”, “алтермондиалисти” или движения срещу “корпоративната глобализация”. Техният лозунг “Един друг свят е възможен” оспорва безалтернативността на корпоративния модел на икономическа глобализация. Появата на тези движения провокира редица социални учени да потърсят нови значения на термина глобализация.
Алтерглобализмът е своеобразен идеологически контрапункт на неолиберализма. Идеологията на неолиберализма е свързана с абсолютизиране на принципите на свободния пазар и свободната търговия, гъвкав труд и активен индивидуализъм. Дава се привилегия на приватизацията и дерегулацията, ненамеса на държавата в икономиката за сметка на алтернативни модели на развитие, основани на социално преразпределение, икономически права или публични инвестиции.1 Неолиберализмът изисква централизация на контрола върху световната икономика в ръцете на транснационални корпорации и техните съюзници от ключови политически представителства ( по- специално на тези от САЩ и другите членове на Г8). Защитава се дейността на големи международни банки и международни институции като Международния валутен фонд (МВФ), Световната банка (СБ) и Световната търговска организация (СТО). Тези институции прилагат доктрините на неолиберализма, осигурявайки в името на икономическия растеж, неограничен достъп на транснационалните корпорации до широка гама пазари (включително публични услуги). Този модел на глобализация и обществено развитие почти единодушно е приет от политическите елити. И нещо повече, в областта на политическата теория идеята за промяна (дори самото мислене за такава ) за дълго време беше изпратена в музея на мечтите от епохата на модерността.
В последните години обаче ставаме свидетели както на теоретично преангажиране със значението на революцията в наши дни, така и на политически практики на съпротива срещу неолибералната политика, обединени под лозунга “Един друг свят е възможен”. Алтерглобалистката утопия отново отключва чувства на освобождение и позволява създаването на нови пространства за политическо участие и дебат върху бъдещето на планетата.
За да можем да разберем правилно основанията на тази нова утопия е необходимо да обърнем внимание на причините и източниците за появата на алтерглобализма.
Като всяко протестно движение и алтерглобализмът се ражда като отговор на определени напрежения в социалната тъкан. Напреженията могат да бъдат ефект както от промени в субективното възприемане на социалната среда, така и от промени в обективните условия, в структурата на системата. В нашия случай става въпрос за продължаващата колонизация на много от сферите на всекидневния живот от страна на икономическото поле, което все повече се освобождава от всякакъв социален и политически контрол2 .
Следвайки така очертаната логика на анализ, трябва да проследим от една страна, структурните изменения в социално-икономическата и политическата среда и тяхната роля за появата на алтерглобалисткия проект, а от друга, онези идейни традиции, от които протестите извличат аргументи за своята интерпретация на реалността.
1. Криза на легитимност на международните икономически, финансови и политически институции
Според Бътъл появата на алтерглобализма се дължи на няколко структурни причини, различни от предварителното условие, че нарастващата власт на транснационалните актьори “изисква” съществуването на глобални движения, които успешно да оспорват новите властови взаимоотношения.3
На първо място според автора, въпреки че между професионалните икономисти и държавните власти в повечето страни от Севера съществува общ консенсус за взаимните ползи, които могат да се реализират чрез една по-свободна търговия, в действителност голяма част от гражданите в повечето от съвременните национални държави са резервирани относно перспективата да подчинят себе си и своите държави на капризите на отдалечени, неизбирани и неотчитащи се пред суверена търговски режими. Тази хипотеза кореспондира с това, което Михаел Цюрн нарича “криза на легитимност на международните търговски споразумения”.4
Понятието легитимност има две страни. От нормативна гледна точка то се отнася до законността на политическите решения и политическия ред и техните претенции за легитимност. От дескриптивна перспектива, обратно, фокусът е върху общественото одобрение на политическите решения или политическия ред, както и вярата в легитимността на субектите на управлението. На базата на това разграничение Цюрн твърди, че изместването на множество решения от кръга на националните и демократичните отговорности поражда нормативни проблеми, които от своя страна водят до увеличаване на проблемите с общественото одобрение и до съпротива срещу глобалното управление.5 С други думи, от нормативна гледна точка международни институции като СТО, МВФ, СБ и др. не отговарят на демократичните стандарти. Този демократичен дефицит не може лесно да бъде “излекуван”, тъй като демократичните решения зависят – в дескриптивен план – поне отчасти от политическа общност, изградена върху доверието и солидарността. Цюрн нарича международните институции, създадени, за да легитимират настоящата икономическа денационализация, глобално управление или субекти на политическата денационализация, а неговите практики и процедури – изпълнителен мултилатерализъм. Под това понятие се има предвид един модел на вземане на решения, в който представители на правителствата от различни държави координират техните политики в международен план, но с минимален парламентарен контрол и далеч от публичното внимание. От тази позиция антисистемната съпротивата срещу неолибералната глобализация и в крайна сметка срещу международните институции, с които тя се асоциира, е част от процеса на “рефлексивна денационализация”. Това е процес , при който обществото и политическите актьори започват да разбират променените системни реалности и мислят върху облика на един легитимен и ефективен политически ред отвъд националните граници.6 Принципът на “глобализация отдолу”, централен за алтерглобалисткия проект, в този смисъл е израз на политизиране на глобализацията.
Втората структурна причина за появата на алтерглобализма според Бътъл се отнася до тенденцията институциите за търговска либерализация да определят такива правила на глобализацията, които привилегироват транснационалните корпорации и в известна, но по-малка степен, гражданите на националните държави, от които тези корпорации произлизат.7 Под натиска на международните споразумения за свободна търговия и с цел да останат атрактивни за капиталови инвестиции националните държави са принудени да отстъпват от своите социални функции, което води до обяснимо социално недоволство. На трето място Бътъл поставя значително споделеното “културно отвращение” от хомогенизацията, “макдонализацията” и американизацията, които често се асоциират с глобализацията. Заедно с това надигането на алтерглобализма се свързва реално с настъпването на еднополюсен, доминиран от САЩ свят, последвал колапса на Съветския съюз и системата на държавен социализъм, както и с относителната липса на уравновесяваща световна сила.8
2. Алтерглобализмът и развитието на антисистемните движения от средата на XIX в. до днес
Своеобразно развитие на част от последния аргумент на Бутел можем да открием при Уолърстейн. Неговият анализ е полезен и с това, че предлага интерпретация на алтерглобализма от гледна точка на идеологическата приемственост.9 Известният английски теоретик търси причините за появата на алтерглобализма в развитието на анти-системните движения от XIX в. насам. Той разглежда общите характеристики на социалните движения и движенията за национална независимост (и двата типа оспорват легитимността на съществуващия ред) и прави няколко обобщения. В последните три десетилетия на XIX в. и двата типа движения минават през серия от сериозни дебати относно стратегията на борбата, които очертават две основни перспективи. От една страна, са държавно ориентираните стратегии, а от друга, тези, които откриват в държавата вътрешен враг и настояват за трансформация на индивидуално равнище. За социалните движения това е дебатът между марксистите и анархистите, а за националните – между политическите и културните националисти. В крайна сметка печели държавно ориентираната позиция, която в края на XIX в. е формулирана в т.нар двустепенна стратегия: първо – придобиване на властта чрез държавна структура и след това трансформация на света. Друга обща черта на двете движения е борбата между идеите за революция или реформа като основни модели за трансформация. Според Уолърстейн нито революционерите успяват практически да бъдат много революционни, нито реформистите винаги реформистки, като и двата крайни дискурса се оказват основани на погрешно тълкуване на действителността.10 Общо и за двата модела антисистемни движения е, че срещат проблеми с прилагането на двустепенната стратегия. Според Уолърстейн се оказва, че веднъж дошли на власт, тези движения като че ли се стремят да отлагат реализацията на своите обещания. Появата на явления като номенклатурата в СССР – привилегирована каста с много повече власт и реално богатство от останалото население е симптоматично явление. С други думи, към средата на XX в. традиционните антиситемни движения притежават политическата власт в голяма част от държавите ( т.е. изпълнили са първата стъпка) но се оказва, че не са трансформирали света.
Според Уолърстейн, 1968 г. е повратен момент в развитието на антисистемните социални движения.11 Въпреки, че революционерите от този период имат различни локални искания, почти навсякъде споделят два фундаментални аргумента. От една страна оспорват едновременно хегемонията на САЩ и СССР, а от друга разглеждат старата левица “не като част от разрешението, а като част от проблема”. Вторият аргумент произтича от масовата загуба на илюзиите относно начините, по които традиционните антисистемни движения упражняват политическата власт както и относно ефикасността на подобно управление. Поддръжниците на комунистическите и социалистическите режими губят доверие в класическите движения, като заедно с това се дискредитира и вярата, че държавата може да бъде механизъм за трансформация. Това не значи директно, че големи сектори от населението престават да гласуват на избори за тези партии; това се превръща в защитен вот, в избор на “по-малкото зло”, а не подкрепа на идеология или позитивни очаквания.
След 1968г. се забелязва търсене на различен тип антисистемни движения, които фактически да доведат до един по-демократичен и егалитарен свят. В тази група Уолърстейн поставя зелените и различните инвайроменталистки движения, феминистите, кампаниите на расовите и етнически малцинства. От друга страна откриваме множество движения за човешки права, които претендират да говорят от името на гражданското общество. Те възприемат съществено различна стратегия, която разглежда гражданското общество като различно по дефиниция от държавата. Уолърстейн разглежда тази концепция в традицията на разграничението между le pays legal и le pays reel – между тези, които са на власт и тези, които представляват общественото гледище. Поставя се въпроса как може гражданското общество да преодолее пространството между себе си и държавата, как може то да я контролира или да я накара да отразява неговите ценности. Реабилитирането на това разграничение е симптоматично за общото чувство, че държавата е контролирана от малки привилегировани групи докато гражданското общество се състои от “освободеното просветено население”.12 Повечето от тези движения с времето се превръщат в неправителствени организации (НПО), локализирани в централните зони и опитващи се да прокарат своите политики в перифериите. Не може да се твърди, че имат изявен антиситемен характер, рядко мобилизират масова подкрепа и отдават значение предимно на възможността да утилизират властта и позициите на своите елитни активисти.
От гледна точка на развитието на антисистемните движения Уолърстейн определя алтерглобализма като качествено различен от предшестващите го проекти. Световният социален форум (ССФ) се опитва да събере заедно всички предишни типове движения – старата левица, новите социални движения, различните НПО – защитници на човешките права, както и други движения, които трудно биха могли да попаднат в тази категории. Включените групи са организирани на локално, национално, регионално и транснационално равнище. Движения от севера и от юга са поставени в единна рамка, като основата на участието е борбата срещу социалните дефекти на неолибералната глобализация и взаимното уважение към непосредствените приоритети на всеки един участник.
Подобно структуриране на причините за появата на алтерглобализма откриваме и при Хартфийлд.13 Авторът анализира съвременните антикапиталистически движения не чрез термините на идейното наследство, а на базата на социалните структура на техните привърженици. От социологическа гледна точка Хартфийлд твърди, че съвременните протести са пряко свързани с масовите движения от следвоенния период, базирани на организирания труд и радикалните национални движения в страните от Третия свят. Те обаче не са тяхно продължение, а алтернатива, тъй като социалната база на протестиращите е предимно от средната класа и НПО.14 В работата на Хартфийлд откриваме един допълнителен фактор за появата на новите протестни движения, който задълбочава анализа, като обръща внимание върху значението и ролята на капиталисти-ческите елити. Авторът обобщава климата, в който се появява алтерглобалисткият проект като “край на капиталистическия триумфализъм”. От една страна, голямата поредица от корупционни скандали провокират обществено недоверие и принуждават управляващите елити да търсят възможности за възстановяване на своята легитимност чрез преангажиране с публиката. Популярното възприемане на политиците като лъжци и крадци престава да бъде характеристика на определена идеологическа идентификация. На този нов терен елитите неочаквано се оказват в защитна позиция. В същото време според Хартфийлд в сърцето на капиталистическия елит се появява растящо съмнение в ефикасността на тяхната система.15 С други думи, отстъпчивостта от страна на елитите дава надежди и открива възможности на новите антикапиталистки движения да заявят своите претенции.
Аргументите на посочените автори са достатъчно валидни и изчерпателни, за да можем да разберем причините за появата на феномена алтерглобализъм. Струва ми се обаче, че ще бъде от полза за настоящия анализ тези аргументи да бъдат развити на още две нива. Първото засяга технологична характеристика на съвременното общество, а второто се отнася до доминиращия философски дух.
3. Съвременните комуникационни технологии
и политическата организация
Появата и широкото използване на Интернет трансформират потенциалната техническа инфраструктура за политическа комуникация и това се отразява върху алтерглобалистките движения в няколко плана. Достъпът до новите информационни технологии предполага наличието едновременно на икономически капитал (за придобиване на необходимите технологии) и културен капитал (възможността за използване на тези технологии достатъчно ефективно). Този културен капитал е ефективно “оръжие” на протестната стратегия на “хактивизъм” (виж по-надолу) и отваря нови възможности за атакуване на елитите.
От друга страна, с помощта на Интернет активистите имат възможност да разширят своите организационни мрежи (социален капитал) по нови и интересни начини, а също така и своето видимо присъствие и публика (символичен капитал). Интернет улеснява потока на информация, създава пространство за срещи, опознаване и организиране на общности по интереси. Активистките групи имат възможността да създават свой публичен профил и потенциално да повишат публичната си подкрепа. Случаят със сапатистите е достатъчно показателен. Популяризирайки своята кауза и дейност посредством Интернет , от партизани в една локална борба те се превръщат в символи на антикорпоративната борба. Заедно с това Интернет предоставя широки възможности за координация и глобализиране на протестните действия. Глобалните протести предполагат глобален социален капитал и новите информационни технологии са ключовият инструмент, чрез който този капитал се натрупва и концентрира. В същото време Интернет скъсява дистанцията на общуване и приближава “другия”, независимо в коя точка на света се намира той. По този начин западната публика придобива непосредствена представа за различните начини, по които са нарушени техните очаквания и предположения относно човешките права в страните от третия свят например (често в резултат на задоволяване на техните лични консуматорски мотиви). Това ново знание за връзката между изобилието на едни и страданието на други, потенциално предизвиква общоприетите представи, продуцира понякога шок и морално възмущение. С други думи, едновременно се създава напрежение, генериращо протест и благоприятна публична среда, в която този протест да изглежда легитимен.
Ако масовото навлизане на Интернет като средство за комуникация е технологическата предпоставка за появата и развитието на алтерглобалистките движения, то доминиращата социална парадигма на постмодернизма е ключ към разбиране на специфичните ситуационни дефиниции, чрез които алтерглобалистите реализират своите претенции към социоикономическата и политическата действителност на глобалната епоха.
4. Постмодерната социална парадигма
Под доминираща социална парадигма се разбира система от убеждения, идеи и съответстващите им ценности, имащи водещо влияние в обществото в определен исторически момент, като най-съвместими с политическите, икономическите и социалните институции. Характерно за интелектуалния климат от края на XX век е сериозната идеологическа криза, която поставя под въпрос не просто политическите идеологии (наречени от постмодернистите “освободителни метанаративи”), но и самата идея за съществуване на обективен смисъл. Постмодернизмът се развива като резултат от комбинираното влияние на промените на епистемологично ниво (кризата на обективизма и научните обяснения), на идеологическо ниво (упадъкът на марксизма свързан с колапса на “реалния социализъм”) и на екологично ниво (екологичните кризи, които причиняват сериозно съмнение в смисълa на историческия прогрес). Като обяснение на новоустановените политически, икономически и социални институции и тяхното идейно легитимиране на базата на критика на прогреса (но не на самия икономически растеж), на механистичната и детерминистка наука (но не на науката като цяло) и на отричането на обективната истина се развива неолибералният постмодернизъм. Неговите основни моменти са минимизаране на социалния контрол върху пазарите, заместването на държавата на благоденствието със защитни мрежи и максимизирането на ролята на частния сектор и икономиката. От друга страна, новите социални движения от последната четвърт на XX в. изразяват т.нар. опозиционен постмодернизъм, който се опитва да реконструира ценностите на Просвещението и социалистическите политики, основавайки се на критика на есенциализма и редукционизма.16
Събитията от май 1968 г. и отстъплението от марксисткия структурализъм изиграват решаваща роля в развитието на тази форма на постмодернизма, от която ще се роди алтерглобалисткият проект. Тази форма на постмодернизъм е свързана с цялостно отричане на идеята за историята като еволюционен процес към прогрес и свобода, наследена от Хегел и развита от Маркс. Поставят се под съмнение и критика затворените системи, есенциализма и детерминизма в подкрепа на съмнението, несигурността и случайността. Започва да се говори за край на “големите наративи/разкази”-тотални и универсални описания на действителността – като се дава приоритет на множествеността, фрагментацията, комплексността и “локалните наративи”. Отхвърлена е всякаква идея за обективност и истина в името на релативизма и перспективизма.
В областта на политическата теория подобно мислене изключва възприемането на която и да е голяма идеология като особен авторитет и предоставя възможност за взаимно съжителство на различни политически дискурси. Това би могло да обясни хетерогенния характер на алтерглобалистките движения. От друга страна, критичният характер на алтерглобалистката утопия, като че ли е в съзвучие с постмодерното “изискване” за концентрация върху настоящето с неговите непосредствени конкретни проблеми, а не върху бъдещето и неговите утопични измерения. Лозунгът “Един друг свят е възможен” е отговор на идеята за края на утопиите, но този друг свят ще се роди от социалната практика и свободното общуване между хората, а няма да е резултат от универсален рационален модел, към който човечеството трябва да се приспособи.
След като маркирах основните причини и източници за появата и развитието на алтерглобалисткия проект, вместо заключение бих желал да обърна малко внимание на позитивната страна на този проект. Заключителната част на изложението цели да демонстрира факта, че алтерглобализмът не се състои единствено от идеи и практики на отрицанието (както твърдят неговите критици). Заедно с многото “Не”, чрез които движенията против неолибералната глобализация изразяват несъгласието си с днешното социално, икономическо и политическо статукво, съществува и едно голямо “Да”, което все по-сериозно започва да се намесва в дебата за посоките на развитие на света, в който живеем.
Новата утопия на Световния социален форум
Алтерглобализмът като протестно поле намира своя позитивен израз в организирането на Световен социален форум (ССФ). ССФ е организация от нов тип. Той е по-скоро процес отколкото институция. Форумът не се стреми да създаде единна рамка, която да посочи пътищата за развитие на различните движения, които участват в него, а създава пространство, в което движения с различен географски, културен и политически контекст развиват планове и инициативи под общата вяра във възможността за “съществуване на един нов свят”.
Пространството, осигурено от ССФ, не е неутрално. То е формирано от няколко основни принципа и цели. Според хартата на принципите на ССФ целта на форума е да осигури пространство, чрез което различните движения, съпротивляващи се срещу неолибералния модел на глобализация да развиват алтернативни идеи и практики. Идеологическият конфликт е символизиран чрез организирането на форума по същото време, по което се организират срещите в Давос.
Според хартата в основата на развитието на новите алтернативи стои изграждането на демократично гражданско общество, независимо от правителствата и политическите партии. Това изисква “възпитаване” в нова политическа култура и ново самосъзнание сред социалните актьори. Хартата поддържа възможността за “различен свят”, свободен от “потисничество и експлоатация”. Подобен свят единствено може да бъде постигнат чрез ненасилие и радикална демокрация, основана на плурализъм и постоянен отказ от йерархии и най-общо чрез творческа егалитарна политическа култура отвъд западния инструментализъм. Организационните принципи са основани на демокрацията на участието и консенсусно вземане на решения чрез хоризонтални мрежи на нейерахична координация.17
Принципите и стратегиите, заложени в ССФ, са достатъчно своеобразни, за да можем да наречем форума, а и алтерглобализма като цяло нов социален и политически феномен. Вътрешното разнообразие и просторът на целите, присъщи за този феномен, не само предизвикват различните дисциплини на конвенционалната социална наука, но самото западно научно знание, като генератор на социална и политическа рационалност.
Новостите, заложени в ССФ, са в няколко плана. В основата си той представлява една нова критична утопия. Основна черта на днешния интелектуален климат е отричането на каквито и да било алтернативи на днешната реалност. Тази своеобразна консервативна утопия разглежда всяка възможност за алтернативно описания като идеалистична и утопична. Утопичното измерение на ССФ се състои в убедеността в съществуването на такива алтернативи. Алтерглобализмът изразява появата на критична утопия, на радикална критика на съществуващата реалност и аспирации за по-добро общество. Спецификата на утопичното съдържание на тази нова критична утопия в сравнение с утопиите от края на XIX в. и началото на XX в. е нейният негативен характер. Тя по-скоро потвърждава възможността за съществуване на алтернативи, отколкото търси тяхното дефиниране. Целта на алтерглобалистката утопия е да скъса с традицията на предшестващите я утопии, които приемат формата на претенции за притежание на универсална истинност и се превръщат в източници на тоталитарни режими. ССФ се опитва да предложи потвърждение за възможността да съществуват алтернативи, но заедно с това и за възможността да съществуват алтернативи на алтернативите. В този смисъл “Един различен свят е възможен” е утопична аспирация, която включва в себе си различни възможни светове. С други думи, “другият възможен свят” може да има много измерения, но не може да бъде свят без алтернативи. Утопичният дизайн, основан на отрицанието на настоящето, а не на дефиниция на бъдещето, фокусиран повече върху процеса на взаимодействие на движенията, отколкото върху определяне на тяхното политическо съдържание, е главният фактор за сцепление и единство в рамките на алтерглобалисткия проект. С тази характеристика е свързана и втората новост, която ССФ предлага на социалната теория и практика – множественост на агентите на социалната промяна.
В основата на тази множественост стоят няколко причини. На първо място можем да отбележим много широката концепция за властта и подчинението. За разлика от анализа на традиционната левица алтерглобализмът разбира експлоатацията не само в термините на класовата борба, но и чрез други форми на социално изключване. Става въпрос за проблемите на етническите малцинства и жените, легалните и нелегалните имигранти, сексуалните малцинства, гетата, традиционните общности и т.н. Комплексният характер на социалния конфликт изисква и съответна комплексност на алтернативите, която да осигури възможността желаният нов свят да бъде егалитарна реализация на всички политически приоритети. Подобен проект по необходимост изисква равностойност на принципите на равенство и признание на различията. Равенството, разбирано като равнопоставеност между еднакви хора, завършва с изключване на тези, които са различни, а това е основата на социалното насилие. Следователно бъдещото солидарно общество би трябвало да съобразява принципа на равенството със зачитане на различията, защото двете взаимно се обуславят.
Подобен проект по дефиниция изключва хегемонията на какъвто и да е критерий за истина или ефикасност. Принципът на “равенство на различията” е несъвместим с монопола на определена култура или знание върху концепциите добро, зло, истина или щастие. Алтерглобалистите не виждат алтернативата на този монопол в широко разпространения релативизъм, а в споделения критерий за идентифициране на тези модели и концепции, които са най-адекватни за “произвеждането” на социална справедливост. От тази гледна точка ССФ предлага пространство за епистемологически алтернативи, които да обезпечат “глобалната когнитивна справедливост”. Тази цел определя и стратегията за социална промяна – приоритетната роля на протестите и нонконформизма за сметка на революцията.
Една от характерните черти на алтерглобализма е липсата на единна теория, която да определя стратегическите насоки на движенията. Това е резултат както от влиянието на постмодерния скептицизъм относно тоталните дискурси, така и от специфичното целеполагане – не вземането на политическата власт, а промяна на множеството лица на властта както на институционално, така и на социално равнище. Дори и тези, чийто приоритет е политическата власт, се различават в своите стратегии. Тук можем да посочим основните разделителни линии: реформа срещу революция; социализъм срещу социално освобождение; приоритет на локалните, националните или глобалните борби; концепцията за държавата като враг или като потенциален съюзник; основанията на прякото действие или институционалните практики; взаимоотношенията между политическите партии, социалните движения и НПО, съотношението между демокрацията на участието и представителната демокрация; ангажимент или неангажираност с институциите на неолибералната глобализация. За движенията, участващи в ССФ, се оказва, че това, което ги обединява, е по-важно от това, което ги разделя, а това е достатъчно интересен принос към политическата практика и предизвикателство към политическата теория. Погледнато от тази перспектива, ССФ представлява своеобразен модел на желаното общество, основано на зачитането на различията и плурализма на идеите, постоянен експеримент със социалните форми, гарантирано от радикалната демокрация.
Бележки:
1 Peck, J. and Tickell A., 2002, Neoliberalizing space. Antipode, 34, pp. 380-404
2 Вж. Делийски, Страхил. “Алтерглобализмът и идеологическата хегемония на неолибералния капитализъм.”, Ново време, бр.7-8, юли-август 2005, стр. 117-133
3 Buttel, Frederic. Observations on Anti-globalization Movement. Australian Journal of Social Issues, Vol. 38, No.1, Feb. 2003
4 Zuern, Michael. Global Governance and Legitimacy Problems, Government and Oppsition, 2004 стр. 260-287
5 Ibid, p. 261
6 Ibid, p.275
7 Buttel, Frederic. Observations on Anti-globalization Movement, p.97
8 Ibid, p.98
9 Wallerstain, Immanuel. New Revolt Against the System, New Left Review, No.18, Nov.-Dec. 2002
10 Ibid, p.4
11 Ibid, p.5
12 Ibid, pp.5-6
13 Heartfield, James. Capitalism and Anti-capitalism, Interventions, Vol.5,No. 2, 2003, стр.271-289
14 Ibid, p.272
15 Ibid, p.274-275
16 Takis Fotopoulos, The End of Traditional Anti-systemic Movements and the Need for a New Type of Anti-systemic Movement Today, Democracy & Nature, Vol. 7, No. 3, 2001, pp.415-455
17 www.forumsocialmundial.org/
