КАПИТАЛНА И СОЦИАЛНА ЕВРОПА

0
183

Професор в New School, Ню Йорк. Преподавал е в King’s College, Кембридж, Англия (1998-1999 г.), FLACSO (Латиноамерикански факултет за социални науки), Еквадор (1994-1995 г.), Woodrow Wilson Centre, Вашингтон, САЩ (1993-1994 г.). Член на редколегията (от 1962 г.) и редактор (1981-1999 г.) на сп. “Ню Лефт Ревю”. Научните му интереси са в областта на политическата икономия на финансите и социалната сигурност, историческата социология, съвременните социални теории, отношенията модерен капитализъм – Трети свят, история на капитализма, социализма и комунизма, история на робството и неговото унищожаване.
Категоричното отхвърляне на предложената Конституция на Европейския съюз от французите и датчаните създаде напрежение в Европа. В тази нестабилна ситуация, ако Европейската левица не започне да предлага алтернатива и силна подкрепа в нейна полза, неолибералният проект ще спечели именно от гласовете, които бяха израз на обществения гняв от неуспеха на съществуващия европейски режим и неговия план за “реформа”. Европейският монетарен съюз е съпътстван от дерегулация на финансовия пазар, приватизация на обществените блага и намаляване на социалното осигуряване. По различно време тази програма е била подкрепяна от различни поддръжници, като християндемократите и социалдемократите в Германия, германските привърженици на Зелената партия, френските голисти и социалисти, италианските бивши комунисти и неоконсерватори, британските нови лейбъристи и испанската десница. Програмата беше леко дегизирана с прикрепената към нея фраза “социална Европа”, зад която се крие стремеж да се намали общото осигуряване и кодифициране на социалната защита.

В почти всички случаи социалната протекция бе установена на национално ниво, но именно това беше разрушено. Т. нар. реформа на няколко пъти срещна упорита съпротива и доказателство за това са големите френски стачки през ноември – декември 1995 г. Тази съпротива беше всъщност потушена от поредица полумерки с голям кумулативен ефект. През 1998 г. имаше кратко раздвижване, когато финансовите министри на Германия и Франция изглеждаха готови да прокарат програма за хармонизиране на данъците и Кейнсиански макромениджмънт на европейско ниво, но с оставката на Оскар Лафонтен през 1999 г. това бързо отмина. Безпощадното източване на социалното осигуряване на национално равнище продължи и беше тласкано от натиска на Европейския съюз и Централната европейска банка. Последната дори осигури алиби на отделните правителства. Толерирането на дефлацията и масовата безработица още повече деморализира и отслаби организираното работничество.

Европейският съюз няма фискален режим, адекватен на огромните предизвикателства, пред които са изправени неговите държави-членки. Това е голямата цена на застаряващото общество, научната икономика и такива екологични шокови проблеми, като глобалното затопляне и унищожаването на морската флора и фауна. От две десетилетия ЕС е съпътстван от постоянна висока безработица в своите централни държави и сега е неподготвен за последиците от едно зле планирано разширяване. Въпреки че предложената конституция предлага само на думи “социална Европа”, тя не предвижда дори една-единствена мярка, която да разшири общественото осигуряване на общоевропейско равнище, нито пък дава на Европейския съюз (който държи само 1% от брутния вътрешен продукт на своите страни-членки) нова фискална власт.

Някои от тези предизвикателства се използват от европейските лидери, за да оправдаят намаляващото право на обезщетения. Социалните движения ще отстояват това право, където то е базирано на националната социална политика. Но по-вероятно е да бъдат успешни, ако също отговарят на общоевропейската база. Левите сега имат шанса да провъзгласят своя собствена алтернатива на континентално равнище. Европейският съюз има скала и ниво на развитие, които потенциално му позволяват да включва корозивните сили на глобализацията и да изработва собствен модел, в който заложените обещания в универсалното социално осигуряване се изпълняват и съчетават с ниските нива на безработица и по-щедрото обезпечаване на образованието, грижата за децата, социалната инфраструктура, изследователските дейности и развитие. Икономическата тежест е същата, като тази на Съединените щати, и големите корпорации и финансовите къщи са длъжни да опазват неговия фискален и регулаторен режим. Отличителна черта на Европа са относително силната й работническа класа и социалните движения. Съществуват успешни обществени инициативи в областта на транспорта, комуникациите и рекултивирането на земите, както и добрите традиции в сферата на социалното осигуряване, макар настоящите лидери на Европейския съюз да са загърбили това наследство. В следващите редове ще проследим начините, по които Европа би могла да преориентира своята икономика и да открие нови начини за икономическо преразпределение, добри стандарти на труд, социална справедливост и екологична стабилност. Аз ще поддържам, че имаме нужда да открием качествено по-ефективни пътища за облагане на корпорациите с данък, а от приходите да създадем мрежа от социални фондове.

Друг модел?

Европа има възможност да откликне срещу кризите, пред които е изправена европейската стерилна формула с гротескното име “стабилитет”, но конституцията беше отхвърлена от три от най-големите европейски държави. Това означава скъсване с пагубната власт на Централната европейска банка и нейните катастрофални монетарни догми. С присъединяването на новите страни-членки Европейският съюз демонстрира атрактивна власт, но това разширяване е вид компромис заради неуспеха му да обезпечи социалното задълбочаване. Само един фискално по-силен Европейски съюз би удържал натиска на глобализацията и би интегрирал новите членове по начин, който ще подобри живота на всички.

Текущата програма на ЕС се стреми да разшири вътрешния пазар, без да предлага социална защита или съгласуване на данъците. Националната политика на социална защита е погълната от надигащата се вълна на частни инициативи в законодателството на европейско равнище. Повече от десетилетие лидерите на Европейския съюз настояват за по-ясна и пълна приватизация на общественото осигуряване. Последното е процес, при който в държавните служби социалната закрила е занижена, за да бъдат принудени повечето граждани да си купят обществено обезщетение от частните финансови и застрахователни компании.1 Блеър, Рафарен, Шрьодер и Берлускони поддържат комерсиализирането на пенсионното, социалното и образователното осигуряване, намаляват обществените програми и по този начин предлагат благоприятни възможности за глобалните финансови индустрии. На последните се предоставят щедри данъчни облекчения, които да направят тяхната продукция по-търсена и субсидии, които застраховат по-голямата част от скъпо струващия им маркетинг. По-нататъшното търсене на приватизационни мерки е явната цел на президента на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу.

Теоретиците на глобализацията трябва да се обединят около нуждата от пенсионен фонд, като аспект на съвременната класова борба. Разголената социална Европа срещна широкомащабна, но епизодична съпротива. През 2004 г. имаше огромни демонстрации и големи стачки срещу намаляване правото на пенсионни обезщетения във Франция, Германия, Австрия и Италия. През 2004 г. и 2005 г. парламентарните избори в Испания и Португалия и местните избори в Италия и Франция отразиха широко разпространеното недоволство от доминиращия неолиберален модел, включително и от намаляването на пенсиите. Въпреки това, лявоцентристките европейски лидери са толкова увлечени по американския икономически модел, колкото и дясноцентристите (дори Жак Ширак на моменти се оказа по-устойчив на песента на сирените на англосаксонската икономика от европейските социалдемократи). Далеч незаслужаващата подражание американска икономика е натежала от дефицити и е затънала в корупция и упадък. Американският фискален дефицит, простиращ се докъдето поглед стига, показва, че бъдещото здравеопазване и общественото осигуряване, които са ограничени в сравнение с европейските стандарти, не могат да се покрият от сегашния данъчен режим. Размерът на получаваните обезщетения и на годишните постъпления от осигуровки остават същите. Към 2016 г. обаче програмата за социално осигуряване ще започне да изплаща повече, отколкото получава и ще изчерпи своите резерви към 2038 г. А до 2075 г. натрупаният дефицит ще достигне 3.5 трилиона долара.2 Здравната програма ще се сблъска с трудности дори по-рано и съответно ще натрупа три пъти по-голям дефицит, въпреки че той може да бъде намален донякъде с по-добър паричен контрол. За финансиране на тези програми американската хазна трябва да отчете приход от допълнителни 4-5% от годишния брутен вътрешен продукт.

Заради очевидната слаба работа на икономиката в Евросъюза през последното десетилетие и заради действията на добре финансираното лоби, англо-американската формула за осигуряване се радва на незаслужен престиж. Всъщност има дълбоки пукнатини в комерсиалното и корпоративното обезпечаване на пенсионното и здравно осигуряване. Частното пенсионно и здравно осигуряване страда от сериозно “ценово заболяване”, тъй като конкуренцията на пазара поглъща големи суми пари, а осигуряването на всеки човек е скъпо и тежко. Заедно със спада на лихвения процент и чистите доходи през последните години се получават инертни фондове и спад на бъдещите приходи.3 Членовете на корпоративни пенсионни програми също са изправени пред проблеми. Банкрутите или смяната в ръководствата на корпорациите се отразяват лошо на пенсионното право. Американската система за гарантирано осигуряване явно съществува, за да подпомага членовете на тези програми, но в края на 2004 г. самата тя беше на червено с 21 млрд. долара. Наскоро въведеният британски еквивалент е в опасност от провал поради предявени искове. Корпорациите намаляват своя принос, като закриват програми и развалят споразумения там, където е възможно.

Англо-американският модел за комерсиално социално подпомагане беше опорочен от корупция и от пренебрегване интересите на акционерите. Фалитът на Enron беше само началото на голяма поредица от скандали, които погълнаха всеки аспект на финансово посредничество между водещите финансови институции на Уолстрийт. През последните три години Eлиът Шпитцер, нюйоркският главен прокурор, разкри инвестиции и парични дотации, които показаха цинизма на аналитиците и трудността на инвестиционните банки при подпомагането на корпорациите да прикриват годишните си доходи.4 Шпитцер показа още, че големите американски банки и “общи фондове”, нетърпеливи да увеличат данъка върху оборота, са позволявали на осигурителните фондове да търгуват след затваряне на Нюйоркската фондова борса, като по този начин са им позволили да ограбят пенсионните сметки на 80 милиона американски вложители. Шпитцер продължи да разкрива проблематичните “комисионни” и псевдо-конкурентни споразумения на най-големите застрахователни компании, довели до оставката на изпълнителния директор на най-голямата осигурителна компания AIG през март 2005 г.

Тези скандали са дълбоко залегнали в дерегулацията, финансирането и липсата на отговорност при управление на пенсионни и застрахо-вателни фондове, в името на десетки милиони застрахователни агенти и програмни членове. В сърцето на системата има зейнала пропаст от счетоводен дефицит, а мениджърите на пенсионните фондове са загрижени повече за корпоративните бордове, отколкото за своите членове. Фондовите мениджъри знаят, че бордът на директорите определя техните мандати, а не застрахователите. Недостатъчната информация между СЕОS и акционерите, както и между фондовите мениджъри и застрахователите позволява на първите да мамят последните. Този режим донесе немалки богатства на изпълнителните директори и финансовите посредници, но започна да руши пенсионните фондови активи.5 Затова вече някои програми в обществения сектор започнаха експериментално да налагат по-добро корпоративно управление и минимална социална отговорност.

“Англосаксонската” икономика, напреднала доста бързо в Европа, доведе до подобни корпоративни служебни злоупотреби, но засега Eлиът Шпитцер не излага техния пълен размер. От своя страна Европа си има собствени скандали: Пармалат, Шел, Вивенди, Ахолд, Ровър и др. Това потвърждава разяждащия ефект на “финансовото инженерство” и показва последните изкусни продукти на международните банки и счетоводни фирми, които могат да дадат нови измерения на вековните европейски традиции по отношение на елитна корупция. Пенсионните фондове бяха засегнати и много хора видяха как техните спестявания се стопяват. Докато търговските банки и застрахователни компании са поканени да поемат общественото осигуряване, социални придобивки, като 35-часовата работна седмица във Франция и Mitstimmung (работническото участие) в Германия са под прицел. В това време на първа страница на Wall Street Journal се появи заглавието: “Президентът на Евросъюза с намалено възнаграждение”.6 Приватизацията на обществени активи определя цената на ценните книжа на Парижката или Франкфуртската борса и стойността им сега спокойно надвишава френския и германския брутен вътрешен продукт.

Заетост и пенсии

Дефицитът, който поразява корпоративните пенсионни програми, е еднакво лош както за работещите, така и за пенсионерите. Спадът в икономиката на САЩ през 2000 – 2003 г. закри два милиона и половина работни места и последвалият слаб положителен период е все още далеч от възможността да ги възстанови. Американската общественост с право се безпокои, че режимът на комерсиално обществено осигуряване, което изключва повече от една пета от населението, през следващите две десетилетия ще провали по-голямата част от тези, които покрива. Загубата на работни места в промишлеността е основен проблем в големите манифактурни концерни, който включва в себе си и борба за възстановяване на големите пенсионни фондови дефицити (през декември 2004 г. фондовият дефицит възлиза на 350 млрд. долара в Америка и 65 млрд. британски лири във Великобритания).

Когато за пръв път бяха предложени корпоративните пенсионни програми, те бяха посрещнати най-често с радост от професионалните съюзи. Техните партньори – мениджърите, често възприемаха пенсионните обещания като далечно, но лесно достижимо бъдеще. Но “англосаксонската” традиция за насърчаване на корпорациите за отпускане на пенсии и плащане на здравни осигуровки от данъчното субсидиране, увеличи пагубното въздействие на глобализацията при заетостта в промишлеността. Континентална Европа също има своите проблеми с безработицата и пенсиите, но все пак тя е осигурила по-добро пенсионно обезпечаване и е постигнала по-голям успех в защита на заетостта в производството. Англо-американският проблем произлиза отчасти от обвързването на пенсионните обещания с лична спонсорираща компания, която, докато съществува пенсионният план, може да се превърне в “жив труп”. На много известни американски корпорации им е трудно да поддържат добри нива на инвестиции и заетост, защото са смазани от пенсионния и здравния дефицит и от натиска да удържат акционната цена. Компании като „Боинг”, „Форд”, Американските авиолинии, „Гудиър”, „Колгейт-Палмолив”, „Ролс-Ройс” и други имат дефицит в своите пенсионни фондове в размер по-голям от цената на половината корпорация като цяло. Те са принудени да попълнят този дефицит и да удържат на обещанията си, като намаляват инвестициите и уволняват хиляди работници. И в усилията си да задържат дяловото си участие, някои от направените спестявания се изплащат в дивиденти или с преизкупуване на дяловете, вместо да се направят опити да се затегне корпорацията.

Англо-американските програми за корпоративно осигуряване имат и друг структурен дефект. Те са “проциклични” т.е. през добрите времена работодателите могат да получат допълнителни доходи, тъй като акциите във фондовете нарастват. Британските корпорации надхвърлиха приход от 28 млрд. британски лири между 1988 г. и 2001 г., което е отчасти причина за техния голям дефицит днес. В лоши времена, когато е най-тежко, спонсориращите корпорации трябва да плащат кеш, защото цената на акциите във фонда е паднала. По-добре изработените европейски корпоративни програми изискват компаниите да заделят повече “специални резерви” при по-добри времена, когато съществува възможност за това. Те също са склонни да се съберат в регионални и индустриални групи, защото може да се разчита по-малко на пенсия само от една компания, която в случай че фалира, оставя работниците без или с малка пенсия, а също и без работа. През 2004 г. колапса на Федерал-Могул, доставчик на части за коли, намали наполовина пенсионното осигуряване на 20 000 британски работници и отряза бъдещите осигуровки на още 20 000 в съдружническа компания. Наскоро работниците в Алдерс – проблемна британска верига за продажби на дребно – бяха последвани от същата съдба. По същия начин, когато китайският автомобилен концерн SIAC научи за размера на пенсионните задължения на компанията „Ровър”, оттегли предложението си да купи британския производител на коли. Отчетите на „Ровър” определят пенсионни задължения от 67 млн. британски лири, но в процеса на западане на компанията пенсионните задължения скачат на повече от 200 млн. лири.7

Пенсионните обещания на компаниите са в синхрон със закона. Това означава, че те имат предимство пред текущите инвестиции и работещите. Структурата на корпоративното подпомагане окуражава или дори задължава компаниите в затруднено положение да “ограбват едни, за да платят на други” или по-скоро да “уволнят едни, за да платят на други”. В Америка нуждата пенсионните фондове да излязат от затрудненото положение е закрила стотици хиляди работни места в производството. По същия начин във Великобритания промиш-леността губи по 5 хиляди работни места на седмица, но Гордън Браун, лейбъристки министър на финансите, успя да задържи общия брой на заетите, като откри повече от половин милион работни места в обществения сектор. (Трябва да се отбележи също, че реалният размер на безработицата във Великобритания е скрит от факта, че два милиона и половина получават помощи за нетрудоспособност – цифра пет пъти по-голяма от тази преди двадесет години.) Въпреки слабата континентална икономика крайният резултат е, че нейните експортни и производствени корпорации са все още по-силни от тези във Великобритания и Америка.

Застаряваща Европа

Много хора гледат на Европа като добра алтернатива, но впоследствие остават разочаровани. Европейският прехвален “акционерен капитализъм” е тежко ерозирал от нарастващата роля на фондовата борса, приватизациите и чуждите инвестиции. Като цяло социалното обезпечаване е по-добро от това във Великобритания и Америка, но европейските управници, на които липсва кураж и въображение да открият по-добър начин за финансово обезщетяване, отрязват помощите и пенсионните права на хората. Увеличаването на и така високите данъци на работещите не е най-добрата алтернатива. Тези данъци не са “прогресивни” и са голямо бреме за хората със средни или ниски заплати. Данъчната “гилотина” от 40% върху средния доход отслабва потребителското търсене и обезсърчава търсенето на работна ръка. Според официалната статистика безработицата върви към 10%, но голяма част от безработните не фигурират дори в регистрите, а определени категории от населението (под 20 и над 50-годишните) са обречени на бедност и бездействие. Не е чудно, че демагогията на крайно десните често разцъфва в такива условия.

Ако сравним англосаксонската икономика с тази в Европа, откриваме, че те създават различен тип безработица. Специфичната формула на компанията за корпоративно социално осигуряване е отнело добри работни места в производството и е изложило работещите на “попечителен риск” (ако техният работодател фалира, те ще страдат също и от загуба на обезщетения). Високият европейски данък общ доход е бил в синхрон с ръста на производство и в защита на добрите работни места. Но като цяло той отслабва търсенето и възпира създаването на формални работни места в обществения сектор. Това обяснява защо процентът на заетите между 18 и 65 години е с 15% по-нисък в сравнение с този в Америка и Великобритания.8 На практика безработицата е концентрирана сред младото и по-възрастното поколение, но в краен случай почти всеки попада в една от тези категории и открива своята социална сметка намалена. Европа е изправена пред застрашително застаряване, за което тя самата не е подготвена. Проблемът не е в това, че пенсионното бреме ще бъде твърде тежко. Напротив, континентът има вероятност да се изправи пред широко разпростираща се бедност сред възрастното население в следващите две десетилетия.

Средната възраст на населението в Европа е вече 38 години. Очаква се да скочи на 45 през 2025 г. и над 50 през 2050 г.9 В наши дни има вече към 33 пенсионери на 100 работещи. До 2010 г. прогнозите сочат, че те ще станат 68 на 100. Хората над осемдесет са най-бързо разрастващата се група и тъй като процентът на тези, които са в сравнително добро здраве, постоянно се увеличава (засега около 80%), очаква се горната възрастова граница непрекъснато да расте. Това застарявяне означава, че след около 25 години една четвърт от населението във всички по-големи европейски държави ще бъде над 65-годишна възраст. Трябва да се намери начин да се обезпечат техните пенсии, спестявания и доходи с добър дял от брутния вътрешен продукт – може би в рамките на 13-16% в случай, че техните пенсионни доходи бъдат 70% от средната работна заплата.

Във Великобритания пенсионното обезпечаване е много оскъдно. Сегашните нива на обществено обезпечаване, включващи всякакви начини за добиване на обезщетения, ще погълнат бъдещия национален бюджет – 4.7% от брутния вътрешен продукт до 2031 г. и 4.4% до 2050 г. Частното осигуряване не е в състояние да предложи повече от 4% от брутния вътрешен продукт през тези години. А слабите трудови програми и по-високите цени вземат своите жертви. Увеличаването на действителната възраст, в която работещите се пенсионират, би могло да добави, в най-добрия случай, един процент към брутния вътрешен продукт. Британската пенсионна комисия е изчислила, че за да поддържа сегашния съответен пенсионен фонд, през 2050 г. ще се нуждае от 13.9% от брутния вътрешен продукт, отчитайки, че годините за пенсиониране на жените ще се изравнят с тези на мъжете до 2020 г. Предвижда се и пенсионен дефицит от най-малко 4% от БВП до 2050 г.10 Заради увеличаването на раждаемостта след войната и намаляване както на общественото, така и на частното осигуряване, дефицитът може да достигне тази цифра до 2031 г.11

Впоследствие пенсионерската бедност ще бъде подсилена и от факта, че пенсиите и спестяванията ще бъдат неравномерно разпределени между хората в пенсионна възраст. В случай че не се вземат мерки, по-голямата част от тях ще страдат от драстичен спад в стандарта на живот. Частта от БВП, нужна да реализира пенсионните обещания във всички “стари” 16 членки на Европейския съюз, възлиза на 13.3% от БВП до 2050 г.; за Франция цифрата е 15.85% (до 2040 г.); за Италия -14.15%, а за Германия – 16.9%.12 Обаче правителствата на тези страни вече сигнализират, че тези нива няма да бъдат достигнати, въпреки факта, че демографските предвиждания ги правят абсурдни. Предположенията са за продължително застаряване на населението и са добре обосновани върху наблюдаваните трендове. Тези тенденции обаче могат да бъдат частично променени, ако наистина бъде построена “социална Европа”.

Подмладяване?

Европейската добре установена тенденция на застаряване на населението е резултат от ниската раждаемост и увеличаване годините на живот. Както в старите, така и в новите страни-членки, жените раждат по-малко от две деца. В Италия, Полша, Германия и Испания средната раждаемост през 2000 г. е била само 1.2/1.3 деца на една жена. В Скандинавия и Франция, където правителствата положиха усилия да насочат в положителна посока политиката за насърчаване на раждаемостта, процентът е над 1.7.13 Част от този спад е отражение на желанието на жените да избягат от товара на многодетието, но все повече жени искат да имат най-малко две деца. Ако грижите за децата бяха широко достъпни и евтини и ако имаше добре платена отпуска по майчинство и бащинство, това би насърчило жените да раждат повече деца. Благосклонната политика към децата осигурява работоспособност, но тя трябва да бъде открито субсидирана. Такава политика трябва да бъде водена както заради самите тях, така и заради това, че те ще намалеят – въпреки че няма да я обърнат – тенденцията към застаряване на населението. Вероятно ще останат финансовите ограничения, тъй като отглеждането на деца е скъпо, затова жените отлагат тяхното раждане, а това води от своя страна до по-малки семейства.

Илюзия е да се предполага, че има магическа пръчка за разрешаване на проблема със застаряването на обществото. Сегашната проекция на населението вече предполага поддържане на имиграцията при сегашните нива. По-нататъшно увеличаване на имиграцията е само по себе си желателно, тъй като то спомага да се поощрява общество с по-разнородна култура, като запазва правото на свобода на движение. Но то няма да въздейства много върху застаряващата тенденция, тъй като имигрантите бързо възприемат демографския профил на населението-домакин с по-дълга продължителност на живот и по-ниска раждаемост. Това означава, че винаги ще има нужда от голям брой имигранти за намаляване на възрастовия профил на населението. За да се поддържа съотношението между работещи и пенсионери на нивата от 1995 г., в периода 2000 – 2050 г. ще е необходимо да се осигурят 1.3 млрд. имигранти и да се утрои населението на Европа през следващия половин век. Но заедно с това ще възникнат толкова проблеми, колкото и ще се разрешат, тъй като ще има нужда от огромни инфраструктурни инвестиции.14 Докато имиграцията може да помогне на застаряващото общество в напредналите страни, трябва да имаме предвид нуждите на развиващите се нации, които не биха желали да загубят своята скъпообразована и обучена работна сила. Повечето от тях са също със застаряващо население – например Китай и Индия. Или трябва да бъдат направени много по-големи осигуровки, за да бъдат върнати част от спестяванията на имигрантите в техните родни страни, които са платили цената за тяхното отглеждане и образование.

Трябва да бъде ясно, че Европа ще се изправи пред необходимостта да плаща съответно за старост и здравна защита – като едновременно с плащането за грижите за децата има по-големи разходи за образованието и изследователските дейности. Англо-американският път към индивидуализация и комерсиализация плаща своята тежка цена и води до поглъщането на 2-3% от БВП от страна на интензивния пазар и извънредно високите заплати в частния сектор. Трябва да намерим други пътища за финансиране на социалните програми, от които се нуждаем. Повече от десетилетие европейското пенсионно осигуряване е обект на “реформи”. Съкращенията в началото са твърде леки, но те намаляват обезщетенията на тези, които ще се пенсионират през 2010-2020 г. или по-късно. Често тези работници продължават да плащат много на социалната застрахователна система, която ще им изплаща пенсия и ще замести по-малко от половината от предишната им заплата, вместо 70-те или 80-те процента, които получават сегашните пенсионери в Европа.15

Във Франция, Италия и Германия пенсионната реформа често предлага индексация на цените вместо на доходите – мярка, която така стопи британската основна държавна пенсия, че тя сега е в размер на 15% от средната заплата и е с тенденция да падне под 10% до 2020 г. Разбира се, британските пенсионери могат да предявяват претенции към допълнителните начини на обезщетение, като половината от тях са членове на частни или трудови пенсионни програми. Както се спомена по-горе, във Великобритания вероятното пенсионно осигуряване от всички източници, взети заедно, през 2050 ще бъде 4% от брутния вътрешен продукт – под нужното ниво, за да се поддържат доходите на пенсионерите на ниво 70-75% от средната работна заплата. Нарастващият удар от пенсионната реформа след няколко десетилетия ще отвори подобна пропаст и в европейското осигуряване. Държавната пенсия ще бъде малко по-висока от тази във Великобритания, но с по-скромно частно обезпечаване в повечето страни (с изключение на Холандия).

Ранни индикации показват, че и при новите членки на Европейския съюз, приели комерсиалния фондов мениджмънт, също ще има разочарования. В Унгария и Полша високите такси предпазват през първите три години от увеличаване броя на новите пенсионни фондове.16 Трудно е също така да бъде осигурено универсално обезпечаване за частните пенсионни фондове, поради големите различия в размера на възнагражденията и дълговете на ниско платените работници. Задължителното участие обикновено не е подходящо за тези, които са задлъжнели, защото те са заинтересовани от дълговете си, а не от спестяванията си. Във Великобритания дълговете общо възлизат на 130% от наличния доход. Нископлатените работници биха изпаднали в затруднение, ако бяха също заставени да плащат суми към задължителни акционерни програми. Това са проблеми, които очакват Европа, докато върви надолу по пътя на “англосаксонската” икономика и социални грижи.

Има и положителни черти в европейския социален модел. Работното време е кратко, а продуктивността е висока. Доброто здравеопазване е по-достъпно, отколкото във Великобритания – като оставим настрана САЩ с надутите комерсиални такси. Красивата европейска природа, многото прекрасни градове и села и успешното възстановяване на няколко индустриални зони – всичко това показва, че чувството за непокътнатост на общественото пространство не е още напълно изгубено. Но сигурността и доброто пенсионно осигуряване, свързвани със “социална Европа”, са неща от миналото.

Най-добрият начин да се възвърне вярата в бъдещето, да се ликвидира пенсионният дефицит и да се защити това, което е добро в европейския социален модел, е да се намери пътят, по който всички корпорации ще бъдат задължени да дадат своя принос, но така че да не обвързва работниците с бъдещето на техните съответни работодатели. Диспропорциите във възрастовите групи, независимо дали са резултат от бум в раждаемостта или от увеличаване продължителността на живота, са голям проблем. Когато група, като тази на бебетата, родени през “бума”, навлезе в пенсионна възраст, обезщетенията за техните пенсии чрез данък общ доход ще паднат върху по-младото работещо поколение. Ако са достигнати относителните нива на пенсиите, съответните постъпления ще останат същите, а бедността сред пенсионерите ще расте. Известно предварително финансиране би помогнало да се отнеме от финансовото бреме в тази ситуация. Може да бъде постигнат широк консенсус върху формулата за подялба на това бреме така, че нивото между средната пенсия и средната работна заплата да се поддържа и пенсионерите да участват в увеличаването на националния просперитет17 (сегашният пенсионен доход е малко над 70% от средната работна заплата). Проблемът в Европа е, че за момента изглежда малко вероятно да се постигне тази цел. Затова се изисква изработване на нов финансов режим, способен да открие нужните източници за гарантиране на социални програми, да обуздае и да подложи на оптимален контрол силите на глобализация и тотална комерсиализация.

Данъкът на Mийднър върху дяловото участие

Минаха вече няколко десетилетия, откакто европейските правителства се осмелиха да попитат собствениците на големи корпорации дали могат да се задължат да допринасят повече за по-широкото общество, без което тяхната печалба би била немислима. Най-прозорливият опит да се осмислят начините за нов тип финансиране, необходимо да гарантира щедро социално подпомагане, беше защитата на Рудолф Мийднър “фонд заплата” през 70-те и 80-те години на миналия век.

От всички европейски държави, тази, която най-настойчиво търсеше добро обществено осигуряване и ниска безработица, бе Швеция. Рудолф Мийднър заедно с Госта Рен беше един от бащите на шведското социално подпомагане. Той бе главен икономист на LO, най-голямата шведска търговска обединена федерация и същевременно автор на голям брой политически ориентирани икономически анализи, които заслужават и в днешни дни Нобелова награда. Отличителна черта на този подход е това, че работата на социалните фондове е хармонизирана както с работната заплата, така и с протекцията на високите нива на трудова ангажираност. Докато англосаксонските компании се насърчават да вземат отпуски за подпомагане по време на покачване на търговския цикъл, шведските корпорации се поощряват да заделят доходи в специални освободени от данъци резерви. След 1959 г., след ожесточена политическа битка, шведското социалдемократическо правителство въведе вторична предфондова обществена пенсионна система.18

Предвиждайки новите социални разходи, които ще бъдат свързани със застаряващото и ерудирано общество, Мийднър започна да вярва в нуждата от стратегически пенсионни фондове – какъвто е случаят с “фонд заплата” – които да се финансират от подялово облагане. Този данък не работи както традиционното корпоративно облагане, което изисква от паричния поток и евентуално инвестиране. Вместо това облагането на Мийднър пада върху богати акционери, цената на чиито холдинги е намалена. Според първоначалния план всяка компания с повече от 50 работници бе задължена всяка година да пуска нови акции, чиято стойност се равняваше на 20% от нейните приходи. Новите акции, които не можеха да бъдат продадени, трябваше да бъдат прехвърлени към мрежата “фонд заплата” във вид на търговски обединения към местните власти. Последните щяха да държат акциите и да възстановят дохода, който те получават от дивиденти, за да финансират бъдещи разходи. При това положение, докато фонд „работна заплата” нараства, те биха могли да играят по-голяма роля в ръководната политика на корпорациите.19

Проектопрограмата на Мийднър бе подкрепена от търговските дружества и от членовете на Социалдемократическата партия, но намери сериозни опоненти в лицето на собствениците на частни капитали, както и от “двадесетте фамилии”, доминиращи в големите държавни корпорации. Противниците на програмата твърдяха, че тя ще засили лидерството на търговските дружества, които на практика ще владеят фонд „работна заплата”. Те също заявяваха, че програмата по нечестен начин ще облагодетелства служещите в частния сектор, тъй като те бяха първите, които щяха да получат дял от събирането на данъците. След сензационна кампания социалдемократическото правителство накрая размени предложения данък върху дяловото участие със социални фондове, финансирани от по-скромния данък общ доход. Тези фондове бяха 7% от шведската стокова борса, но бяха ликвидирани от дошлите на власт консерватори през 1992 г., а с постъпленията бе финансирана верига от научни и изследователски институти. Така че планът на Мийднър предстои да бъде добре тестван, тъй като, приложен и в по-слабия си вариант, той помогна на Швеция да се издигне до най-предните позиции на икономиката, основана върху знанието.

Преразпределителен Европейски съюз?

Видимо Европа вече губи способността си да защитава своите собствени граждани; отслабва нейният глас в международните дела. Усилието за възстановяване и възвръщане на колабиращия европейски социален модел би показало нуждата от широк демократичен европейски контрол и хармонизиране на данъците. Това би се станало, ако ЕС сам спонсорира най-малкото някои нови социални осигуровки за всички свои граждани. Достатъчно итересен в това отношение бе подходът на Франклин Рузвелт през 1930 г., когато САЩ бяха изправени пред най-сериозната социална криза. Законът за социалното осигуряване през 1935 г. стана т. нар. трета релса в американската политика. В действителност той засегна всички и картата за социално осигуряване стана символ на гражданска идентичност.

Американското социално осигуряване преразпределя отново от богати към бедни, включително от богати към бедни райони, а това спомага за минимално обединение на нацията. Европейският съюз днес няма социални програми. Най-доброто, с което разполага той, са т. нар. събирателни фондове, общата аграрна политика и програмите, насочени към новите членове. Но те не касаят всички хора, както прави националното осигуряване, а и разполагат с много по-малки ресурси от американската програма. Докато общата аграрна политика има бюджет от 50 млрд. евро за година (грубо 40 милиарда долара), американското социално осигуряване има федерален бюджет от почти 400 млрд. годишно за обезпечаване на инвалидни пенсии и пенсии за старост на 40 милиона американски граждани. Разбира се, американското социално осигуряване е далеч по-малко щедро от повечето негови европейски еквиваленти на национално ниво и е застрашено от приватизация. Въпреки това спомага да се сплотят гражданите от различните щати и да се съсредоточи вниманието върху федералните дела. Неговите управителни членове предупредиха за дефицит до 2042 г., но програмата е високоефективна в ценово отношение и напълно заслужава всяко покачване на доходите, от което се нуждае.20 Много показателна е атаката на Буш спрямо програмата, който срещна от своя страна силна съпротива.

От самото начало основателите на Европейския съюз възнамеряваха той да бъде нещо повече от едно “споразумение” за безмитна международна търговия. Още тогава Jean Monnet многозначително попита: “Възможно ли е да съществува Европейската икономическа общност без федерално-социална, парична и макро-икономическа политика?”21 Американските поддръжници на Monnet се съгласиха с това, приветствайки съревнованието. Съюзът отчасти беше основан, за да бъде избегната социалната катастрофа отпреди военния и следвоенния период, както и да направи невъзможна още една европейска война. Интернационалните течения сред европейската левица говореха за “Обединени европейски щати”, но що се отнася до програмите, надхвърлящи рамките на националните, Европейският съюз никога не е могъл да реализира стремежите си.

Досега не се забелязва дори стремеж да се построи широка европейска пенсионна програма. Европейският съюз периодично се нуждае от “социална Европа”. Срещата в Лисабон през 2000 г., договорът от Ница през 2001 г. и нератифицираният конституционенен договор от 2004 г. – всички те подтикваха европейските правителства да координират пенсионната си политика. Договорът от Ница, по общо мнение, хвърли членовете в борба за “силна социална защита”, докато проектоконституцията вмъкна фразата “солидарност между поколенията” в дълъг списък от цели, като “равноправие между мъже и жени” и “защита правата на детето”. Такива обещания на думи не предпазват категорично Европа от създаване на обща програма със своя широкоумерен апарат и сфера на преразпределение, сходно на програмата за социално осигуряване в САЩ.

Трима икономисти – Джеймс Голбрайт, Педро Conceicao и Педро Ферейра – спореха за “истинската европейска държава, обезпечаваща социални грижи за всички, с континентална пенсионна програма”, за “създаване на големи нови университети от най-чиста проба… в красивите, нискодоходни райони от европейските периферии”, както и за “пълното субсидиране на студенти, които да ги посещават”.22 Широкоевропейският социален режим би могъл да стимулира също и по-добро детско осигуряване. Както видяхме, проблемът със застаряващото общество е както резултат от ниската раждаемост, така и от увеличаващото се дълголетие. Забележително е, че днес Скандинавия, със своята благосклонна грижа за децата, има много по-висока раждаемост от Средиземноморска Европа. Интересно е също, че въвеждането на 35-часова работна седмица във Франция съвпадна с малко, но показателно увеличаване на раждаемостта там. Подобряването на социалното осигуряване, образованието и условията на труд все повече ще допринасят за по-широката социална мрежа на благосъстояние.

Европейската обединена търговска конфедерация отдавна се нуждае от подходящ ширококонтинентален социален фонд с ресурси, които той може да инвестира в създаване на продуктивни работни места и гарантиращ бъдещи социални разходи. През 1958 г. Европейската икономическа общност основа Европейска инвестиционна банка, която трябваше да противостои на силата на централните банки. С разклащането на “стабилността” и отхвърлянето на конституцията обаче, едва ли ЕИБ ще може да изпълни тази роля.23

Широкоевропейският социален режим може да бъде организиран на универсална основа, така че всеки гражданин, всяка страна и всеки район да дадат своя принос за него, като всеки гражданин, страна и регион ще получат някакво осигуряване. Данък общ доход – във вида му, използван да финансира както европейското, така и американското обществено осигуряване – има условия да се превърне в регресивен, но като цяло да изглежда леко прогресивен, заради изплатените обезщетения. Данъкът върху дяловото участие би бил прогресивен от гледна точка на постъпленията, както и на разплащанията, защото по-голямата част от дяловете се държат от богати хора. Изискването към компаниите да отчитат нови и нови дялове прехвърля част от натрупаните доходи на сегашните богати акционери към социалните фондове, които се облагодетелстват от програмата.

Ако широкоевропейският корпоративен данък в стил Мийднър, възлизащ първоначално на 10% от от общия доход, беше въведен, получените средства биха могли да бъдат дадени в ръцете на регионални мрежи от демократично управлявани фондове. Това би се считало като добавка (но не и замяна) към националната осигурителна политика, която, където е необходимо, също би била способна да изиска спешна помощ от широкоевропейския фонд. Данъците и спогодбите на континентално ниво биха допринесли за съгласуване на мерките и биха спомогнали да се възпре социалният дъмпинг. Новите държави-членки имат ниски корпоративни данъци. В Естония например, липсва изискване за реинвестиране на доходите, докато там ставките по ДОД са до голяма степен подобни на тези в повечето части на Западна Европа. При данъка върху дяловото участие всички компании и техните филиали ще трябва да се ангажират с ново участие в социалните фондове въз основа на доходите в държавите, в които функционират. Размерът на данъка ще бъде еднакъв за всички държави-членки. Мрежата от социални фондове ще бъде организирана едновременно на национално, регионално и общосъюзническо ниво, така че 40% от новите авоари ще отидат към регионалните фондове, 40% – към националния пенсионен резерв във всяка държава, а 20% – към съответния съюзен фонд. Социалните фондове на територията на новите държави-членки ще се подпомагат както от централното, така и от местното разпределение. Това ще помогне не само да се увеличат разходите за социални и образователни цели, но също и ще даде на местните фондове по-голяма сила като институционални акционери над мултинационалните корпорации. От друга страна, понеже регионалните и националните фондове биха получили дялове в предприятията, действащи на територията на съответната страна, ще се появи тенденция към “национализиране”, както и към гражданско разпределение на общите активи.

Баланс на силите

Трябва да бъде отбелязано, че ако могъщите шведски социалдемократи и търговските дружества бяха провалени, когато се опитаха да въведат такава мярка, има ли причина да се мисли, че нещо подобно може да бъде постигнато в нова Европа, където трудът сега е на много по-ниско равнище? Моят отговор би бил, че съществуват причини, поради които резултатът може да бъде различен. Вземете предвид следното:

• Повечето европейски корпорации не са вече така здраво организирани и сплотени като тези, управлявани от 20-те шведски фамилии. Професионалните мениджъри на модерните корпорации няма да бъдат застрашени от смяната на собственика. Данъкът ще създаде нов тип институционален акционер, който може да бъде по-малко капризен от днешните подобни на стадо фондови мениджъри. Даже на новите социални фондове ще им бъде забранено да продават акциите, които притежават, като по този начин ще се осигури стабилност на поверената собственост. И, както вече споменах, данъкът няма да усложни финансовото планиране, както това прави корпоративният данък -резултат от паричния поток.

• Програмата на Мийднър създаде “фондовете работна заплата”, но не спомена никаква конкретна цел. Данъкът върху дяловото участие там ще бъде вързан към пенсионното осигуряване и така би откликнал на нуждите на много европейски социални мобилизации в Европа.

• В Швеция през 70-те и 80-те години на миналия век се появи безпокойство, че лидерите на търговските професионални дружества биха станали твърде богати, ако бяха в действителност и собственици на големи корпорации. Днес избирателите не се страхуват от силата на търговските дружества и често спомагат за заздравяването им. И още нещо – регионалната система от социални фондове ще бъде, във всеки случай, подотчетна на общността, като цяло.

• Кампанията срещу Мийднър успя да използва разделението между различните групи работници. Затова на работниците в големите компании трябва внимателно да се осигурят определени парични осигуровки – по-добри застраховки за съществуващите професионални програми, както и финансово обезпечаване за нов вид фонд. Случаят с данъка върху дяловото участие би трябвало да наблегне на широкото социално осигуряване, така че работещите в частния сектор да могат да разчитат на него заедно със своите приятели и роднини, ако загубят работата си. Програмата ще се опита да уталожи чувството за икономическа нестабилност.

• През 1980 г. данъците в Швеция вече бяха твърде високи. Днес дори консерваторите признават, че доходите се твърде малко обложени с данък. Следвайки 55-процентното увеличаване във френското подоходно облагане през 2004 г. в сравнение с 2003 г., Рафарен, тогавашният френски премиер, беше казал: “Когато слушам по радиото – за доходите, натрупани от доста компании, си казвам, че ако те искат да продължават да трупат блага, ще трябва да ги споделят.”24 Увеличаването на приходите се отнася за 40 топкомпании и подобно на същия бум на приходите в Германия е свързано с усвояване на модела за “акционерната цена”.

• Абсурдно е, че имотите на хората, включително и техните домове, се облагат с данък, а акционерите – не.

Доводи срещу големия капитал

Големият капитал със сигурност ще се мобилизира дори срещу най-скромните годишни ставки на новия данък. Притежанието на акции е все още много неравномерно, така че налогът ще изглежда по-скоро като данък благосъстояние. Но това няма да спре отпора на опонентите, които твърдят, че налогът е атака срещу милионите, които имат скромен брой акции в лични спестовни сметки или индиректно в професионален пенсионен фонд. Обратно на мита – индивидуалните пакети с акции са все още притежание на малък кръг хора в повечето европейски страни. Обаче истинските пенсионни фондове също държат акции и трябва да се отбележи, че те ще загубят. Във Великобритания например през 2003 г. работните пенсионни фондове са държали 15.6% от акциите в държавните компании.25 Чрез новия данък повечето пенсионни фондове е вероятно да спечелят повече от това, което ще загубят. Ако това не стане, те биха могли да бъдат директно спонсорирани чрез допълнителна сума от социалните фондове. Ефектът от този акт ще бъде увеличаване на преразпределителната сила на данъка.

Докато професионалните и личните пенсионни планове могат да бъдат компенсирани за всяка загуба, свързана с данъка, това няма да бъде само по себе си адекватен отговор. Трябва да се измисли по-добър начин за данъчно облагане на средствата в бизнеса. Този бизнес няма да бъде доходоносен без широкия контекст на закона и реда, комуникациите и обществените услуги, образованието и здравеопазването, така че единствено правилно и подходящо е те да ги подпомагат. Що се касае до малките акционери, действието на новите социални фондове би могло да има друго значимо преимущество, тъй като в днешния “сив капитализъм” те често са мамени от безотговорни и свръхплатени изпълнителни директори. Социалните фондове трябва да имат източниците и персонала за контролиране на корпоративния режим на работа, както и да използват своята стабилно растяща сила за спиране на злоупотребите.

Корпоративният данък все още представлява важен източник на годишен приход в старите страни-членки на Европейския съюз, но е под заплаха. През април 2005 г. Европейският съд постанови, че компаниите в бъдеще ще могат да компенсират загубите от един европейски пазар срещу облагите от друг. Това ще помогне изключително на корпорациите при сложното “данъчно планиране”, с което те вече са ангажирани, за да бъде намалена тяхната отговорност. Даже и да не предстои нова директива, европейските компании ще могат да компенсират загубите два пъти – веднъж в държавата, в която те са претърпели загуби, и веднъж в държавата, в която компанията е регистрирана. Както коментира Wall street Journal: “Европейските правителства са изправени пред потенциалната загуба на милиарди евро държавен данък и възможностите за тласък на общоевропейската данъчна политика.”26

Социалните фондове ще съществуват както за натрупване на благосъстояние, така и за преразпределението му. На континент, в който стоковата борса вече е от голямо значение, социалните фондове биха могли да помогнат за предпазване на производствените предприятия от тотална комерсиализация, да подпомогнат социалните, надеждни бизнесцели и да внесат степен на обществен контрол над събирателния процес. Мрежата от пенсионни фондове би имала значителна роля при решаване на корпоративните въпроси както заради своите дялове, така и заради инвестиционната си политика. Мрежата от фондове би развила свои собствени кадри от финансови специалисти и би имала причина да подпомага данъчните власти в контрола и прилагането на фискалните закони.27

Това не означава, че фондовете могат да участват в микроуправлението на предприятията. Но те биха могли да поставят широки цели, свързани с въпроси, като минимални трудови стандарти, административно възнаграждение и най-добра екологична практика. Бордът на управление ще е отговорен пред местните общини и е редно да се счита, че последните могат да подкрепят заблудите, че това ще доведе до по-големи пенсии в бъдеще. Вероятно съществува някакъв риск при предвиждане от този тип, но и всеки опит то да се оспори ще бъде реакционен и измамлив. Дяловият капитал на работниците и гражданите във всяка една корпорация ще бъде много малък, така че и облагата през следващите няколко десетилетия от него ще бъде малка. При тези обстоятелства няма да бъде лесно открито да се води пропаганда, да речем, срещу използването на детския труд, замърсяването на околната среда или отхвърлянето правата на търговските дружества. Днешните корпорации често пренебрегват социалната цена на своите злоупотреби със служебното положение и нехайството, тъй като това не личи от сметките им, но “универсален инвеститор” като пенсионният фонд за цялото общество би бил способен да избегне дейности от такъв характер. Предложеният модел няма да гарантира най-добър резултат, но ще представи структура, която се бори за прогресивен изход.

Тук обаче би могло да се възрази дали фондът, създаден на базата на акции, не е уязвим от неизбежните клатушкания на пазара? Приходът от дивиденти е всъщност много по-малко непостоянен от цената на акциите, а за своя приход мрежата ще разчита на дивиденти, а не на продажбата на акции. Мрежата от пенсионни фондове ще бъде стимулирана да използва годишния си доход от дивиденти, за да купува корпоративни и обществени облигации, като по този начин влага капитали в техните холдинги. Мрежата ще трябва също да предлага на съответните частни компании опцията да участват по-скоро с облигации, отколкото с акции. От частните компании и сдружения, които имат повече от 20 работници, ще се изисква да издават облигации или съдружнически права с еквивалентна стойност. Чужди компании също ще могат да участват с акции във фондовете. Бих препоръчал още да се забрани на фондовете от мрежата да продават акциите, които притежават. Подходът на Мийднър към социалното осигуряване следва метода на комодификация (от commodity – предмет за потребление). В известния труд на Госта Еспин-Aндерсен понятието декомодификация беше използвано за назоваването на вид социално осигуряване.28 В този случай ние също имаме декомодификация, но на средствата за производство. Социалният фонд на първо време ще се концентрира върху изграждане на източници, които в бъдеще ще поемат разноските по рязкото увеличаване на социалните разходи – неизбежни при очакваното застаряване на обществото.

Социалните фондове ще могат също да отнемат част от напрежението, създадено от предплатената пенсионна система. Данъкът общ доход, използван при тези програми, със сигурност няма да бъде ликвидиран, тъй като е високо ефективен и има общественото одобрение. Но трябва да бъде намален малко, понеже това ще засили търсенето и понеже обществените авоари, захранвани от данъка върху дяловото участие, ще бъдат подходящи за бъдещите пенсионни задължения. Тъй като чрез сегашното данъчно облагане се финансират образование, здравеопазване и т.н. – ще бъде най-добре, ако бъдещите пенсионни програми могат да бъдат обезпечени, доколкото е възможно, от облагане на капиталния, вместо на текущия доход.

Най-накрая, разбира се, социалните разноски в бъдеще ще трябва да се плащат от бъдещото производство, а това означава, че някои доходи трябва да бъдат разпределени целесъобразно.29 Данъкът върху дяловото участие гарантира, че доходите от рентите ще бъдат отклонени от богатите хора към мрежата от пенсионни фондове. Разбира се, въпреки това ще трябва да се осигурят инвестиции. Данъкът постепенно, но безжалостно ще ограничи консумацията на богатите, като я замени с тази на пенсионерите.

Има много доказателства, че спестяванията на богатите в англосаксонските страни са намалели рязко – някъде почти до нулата – като резултат от значителното повишаване на потреблението на луксозни стоки.30 Това е било поддържано от измамни доходи и съответния “благосъстоятелен ефект”. Освобождаването на част от напрежението в данъчната система с въвеждане на данък върху дяловото участие и на евентуалното финансиране на социалните фондове, ще спомогне да се създаде по-широк и по-малко агресивен стил на обществено и частно потребление. Фондовете, спонсорирани от данъка върху дяловото участие, биха могли да стимулират спестяванията на гражданите, ако се приеме съответното допълнително обезщетение. Това ще покрие 40-50% от всяко лично пенсионно спестяване, което ще възлиза на около 2000 британски лири годишно. В днешно време работниците са насърчени да спестяват чрез данъчни облекчения. Тази мярка е регресивна, тъй като високо платените вземат много повече от средно и ниско платените – във Великобритания 51% от данъчните облекчения са съсредоточени в 10% от най-богатите спестители.31 Точно обратното – новият подход би могъл да стимулира постепенно всички спестители, като им предлага съответстващи фондове, равни на годишния размер на техните спестявания. В същото време съществуващите данъчни обезщетения ще трябва да се намалят или да се отменят, внасяйки допълнителен годишен капитал към брутния национален продукт (във Великобритания годишната загуба от данъци заради пенсионното осигуряване възлиза на около 13 милиарда британски лири, а в САЩ – над 100 млрд. долара, което е пет пъти повече от размера на субсидията за фермите).

Регионалните фондове ще бъдат управлявани от счетоводен борд, който ще има правото да гласува акциите, които се попечителстват. Обаче всички тези бордове ще са длъжни да следват честни правила на разпределение на средствата и ще бъдат обект на независима финансова проверка. Тъй като всеки човек ще има еднакво право върху постъпленията във фонда на регионално и европейско ниво, националните резервни пенсионни фондове ще могат да подкрепят съществуващите обществени и професионални програми, когато това е нужно. Във Великобритания беше създаден Защитен пенсионен фонд, но, както се спомена по-горе, той разполага с незадоволителни ресурси и няма да е способен да предложи пълно обезщетение на работниците, които са загубили пенсионни права заради фалита на своите работодатели. Във Франция и Италия също съществуват крехки професионални схеми, нуждаещи се от подкрепата и подпомагането на националния пенсионен резерв. Социалните фондове ще получат акции от всички значителни компании в техните държави и ще придобият нарастващо влияние върху тях. Това ще предотврати валутния риск, съществуващ при пенсионните фондове днес в Холандия и навсякъде, където има холдинги, разпростиращи се и в страни с неевропейски активи.

Изчислих, че ако данъкът върху дяловото участие бъде приложен в САЩ и Великобритания, в края на 25-годишния период се очаква да се натрупат фондове, които ще реализират годишни доходи в размер на около 2% от брутния вътрешен продукт.32 Това е причина да вярваме, че сумата в Европа ще бъде много подобна на тази. Два процента от БВП ще покрият само половината от пенсионно-фондовата празнина. Въпреки това, сумата представлява значителен принос и ще спомогне да се намали фондовият проблем до по-управляеми пропорции. (Както беше споменато по-горе, целият бюджет на днешния Европейски съюз представлява едва 1% от брутния вътрешен продукт.) Други източници на годишни приходи, които могат да бъдат привлечени, за да се увеличат социалните разходи и тези за образованието, включват данък върху покачване цената на търговските площи и данък върху природните горива. Заедно тези данъци и такси биха направили така, че корпорациите да подпомогнат финансово социалния строй, от който зависят изцяло дейностите им и ще дадат на гражданите дял от плодовете на икономическия напредък.

Европа ще бъде, разбира се, по-способна да се отдаде на запазване и подобряване начина на осигуряване и обезпечаване на образованието, ако не позволи да бъде въвлечена в американските военни игри. Войнствената политика на Вашингтон е сама по себе си подтикната от желанието да се отвлече вниманието на американците от сериозните социални проблеми и растящото неравноправие в САЩ. Европа трябва да се стреми към съвсем друг модел както заради своите граждани, така и заради връзките й с останалия свят. Развитието на някои отношения в осигурителната политика на континентално ниво, свързвайки стари и нови членки, ще създаде гражданско доверие и чувство за общо поданство, което би поддържало независима и прогресивна външна политика. От друга страна, специфичните мерки, на които аз съм поддръжник, със сигурност няма да разрешат всички проблеми или да доведат до идеалното общество. Те не са социализъм, но биха помогнали да се посрещнат нуждите от държавни приходи, необходими за социалните програми и особено за тези, свързани със застаряването на обществото. Чрез тях биха могли да се изградят социални фондове, които да са отговорни и добре информирани, а това ще бъде от помощ и същевременно допълнение към прогресивното законодателство, ефективните търговски дружества, бдителните обществени движения и активните граждани.

Бележки:
1 За “ясна приватизация” вж. Paul Pierson, Dismantling the Welfare State? Reagan, Thatcher and the Politics of Retrenchment, Cambridge, 1994, стр. 71.
2 Laurence Kotlikoff и Scott Burns, The Coming Generational Storm: What You Need to Know About America’s Future, Cambridge, MA 2004, стр. 71. Цитираните цифри са взети от Social Security Trustees the Congressional Budget Office и са много по-ниски от тези на автора. Вж. Paul Krugman, “America’s Senior Moment”, New York Review of Books, 10 март 2005.
3 Британският пенсионен фонд от 100 000 британски лири в края на миналия век натрупваше по 8000 лири годишно. Сега е паднал на 5000 лири. Така че, за да се получава пенсия, която е 80% от средната работна заплата, е необходимо да има наличен фонд от 400 000 британски лири годишно. За да разполага с годишен пенсионен доход от 40 000 $, двучленно американско семейство трябва да има фонд от 1 млн. долара. Ще му бъде нужен и още 1 милион, в случай че трябва да се покрие и здравното им обслужване. Около 42% от бъдещите пенсионери в Америка се очаква да получат пенсии по-малки от половината от техните заплати, а 18% ще бъдат на границата на бедността. Вж. Edward Wolff, Retirement Insecurity: The Income Shortfalls Awaiting the Soon-to-Retire, Washington, DC 2002.
4 Nomi Prins, Other People’s Money: The Corporate Mugging of America, New York, 2005.
5 По-голямата част от информацията е от Banking on Death: or, Investing in Life. The History and Future of Pensions, London, 2002, глава 3. Вж. също Robert Brenner, “The Boom and the Bubble”, ноември-декември 2000, стр. 24.
6 Wall Street Journal, 23 юли 2004.
7 Will Hutton, “How Avarice Ruined Rover’s Return”, Observer, 10 април 2005.
8 “Germany’s growth performence in the 1990s”, Directorat – General for Economic and Financial Affairs, European Commission, Economic Paper, №170, май 2002. Вж. също Andrea Boltho, “What’ Wrong with Europe”, NLR 22, юли-август 2003. Качественото изследване на континенталната европейска безработица отчита, че “увеличаването на данъците на работещите през 1970 г. е една от причините, поради които нараства безработицата.” Christophe Planas, Werner Roeger Alessandro Rossi, “How much has labour taxation contributed to European structural unemployment?”, Directorat-General for Economic and Financial Affairs, European Commission, Economic Paper, No.183, стр. 12. Безспорно, няма обяснима причина за високите нива на безработица в Европа през последните десетилетия. Моето отношение към негативното влияние на данък общ доход е твърде различно от опита да се хвърли вината върху скромните нива на обществено осигуряване. Най-добрият начин е да се финансира това обществено осигуряване. В средата на XX в. широк кръг от либерали и леви икономисти, включително Keynes, James Meade, Nicholas Kaldor и Maurice Dobb, виждаха облагането на богатите хора чрез данък върху нарастващите доходи, данък върху капитала, данък наследство, данък върху свръхпечалбите и рентата, данък сгради и данък върху разрастването на обществената собственост, като най-добрият начин да се обезпечат финансово социалните разходи (вж. Martin Daunton, Just Taxes: The Policy of Taxation in Britain, 1914-1979.) По-нататък ще наблегна на тази традиция.
9 United Nations, World Population Aging, 1950-2050, New York, 2005.
10 Pensions Commission, Pensions: Challenges and Choices: The First Report of the Pensions Commission, London, 2004, стр. 17.
11 Аз твърдя това в “How to Rescue a Failing Pension Regime: The British Case”, in New Political Economy, декември 2004. Вж. също моята статия “Plugging the Gap: How Exployers can Help to Fill the Pensions Defficit”, Catalyst Working Paper, юни 2005, на адрес www.catalystforum.org.
12 Pensions Commission, Challenges and Choices, Appendices, London, 2004, стр. 107.
13 Goran Therborn, Between Sex and Power: Family in the World 1900-2000, London , 2004, стр. 293.
14 United Nations, Replacement Migration: Is it a solution to Declining and Aging Populations?, New York, 2001, стр. 71-76. Вж. също Neil Gillet, Transformation of the Welfare State: The Silent Surrender of Public Responsibility, Oxford, 2002, стр. 34. Тази книга ни дава добра информация за неотдавнашния спад в пенсионното осигуряване, въпреки че позицията на автора е благосклонна към този процес.
15 Вж. Antoine Math, “The Impact of Pension Reforms on Older People’s Incomes”, в Gerard Hughes и Jim Stewart, Reforming Pensions in Europe: Evolution of Pension Financing and Sources of Retirement Income, Cheltenham, 2004, стр. 105-138.
16 Elain Fultz, “Pеnsion Privatization in Poland and Hungary”, в Hughes и Steward, Reforming Pensions in Europe, стр. 55-72.
17 Това заключение е на най-добрите статии, относно пенсионните проблеми. Вж. John Miles, “A New Social Contract for the Elderly?”, в Gosta Esping-Andersen, Why We Need Welfare State, Oxford, 2002, стр. 130-172.
18 Jonas Pontusson, The Limits of Social Democracy: Investment Politics in Sweden, Itha Ny, 1992. И Joakim Palme, “Pension Reform in Sweden and the Changing Boundaries Bеtween Public and Private”, в Gordon Clark и Noel Whiteside, Pension Security in the Twenty-first Century: Redrawing the Public-Private Debate, Oxford, 2003, стр.144-167.
19 Оригиналният план е на Rudolf Meidner, Employee Investment Funds: An Approach to Collective Capital Formation, London, 1978. За борбата за неговото осъществяване вж. Jonas Pontusson, “Sweden: After the Golden Age”, в Perry Anderson и Patrick Camiller, Mapping the West European Left, London, 1994.
20 Как проблемите в американското пенсионно осигуряване могат да бъдат разрешени показвам в “The Pension Gap and How to Fix it”, Challenge, юли-август 2004. Gar Alperovitz също оспорва данъка върху капитала и това, че се разчита единствено на ДОД в America Beyond Capitalism: Reclaiming Our Wealth, Our Liberty and Our Democracy, 2005.
21 Цитат от Perry Anderson, “Under the Sign of the Interim”, в Peter Gowan and Perry Anderson, The Question of Europe, London, 1997, стр.125-148, 162.
22 James K. Gallbraith, Pedro Conceicao и Pedro Ferreira, “Inequality and Unemployment in Europe: “The American Cure”, NLR 1/237, септември-октомври 1999.
23 Заради искането Европейската инвестиционна банка да бъде изградена като противовес на Европейската централна банка вж. Philip Arestis, Kevin McCauley Malcolm Sawyer, “Commentary: An Alternative Stability Pact for the European Union”, Cambridge Journal of Economics, януари 2001.
24 Ralph Atkins и Peggy Hollinger, “Germany and France Find Big Profits Just Too Rich”, Financial Times, 31 март 2005.
25 Office of National Statistics, юли 2003, печатно издание за начините на акционерно участие.
26 “Ruling on Tax Could Cost EU States Billions of Euros”, Wall Street Journal, 8-10 април 2005.
27 Ако държавните институции се поддържат добре от законодателите, те няма да бъдат безсилни, например, пред многото начини, чрез които хората с различни националности се опитват да избег

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук