ДОСТОЕН ЧОВЕК И ДЪРЖАВНИК (85 години от рождението на Станко Тодоров)

0
267


За първи път срещнах Станко Тодоров в тогавашното кино „Благоев”. Там се провеждаше семинар на софийския комсомолски актив през зимната ваканция на 1949 г., още СНМ. Лекции изнасяха Живко Живков, Лъчезар Аврамов, Стоян Стоянов – бай Стоян, Ангел Солаков и други младежки ръководители. След беседата си за Петия конгрес на БКП, който току-що бе приключил, Станко Тодоров през почивката дойде при нас, ученици от гимназиите на столицата, и поведе разговор. Най-много между нас се коментираше, че Станко Тодоров е бивш работник, шивач без високо образование, а беседата му бе от най интересните. Ето какво значи самообразование, важничех аз, като Георги Димитров е.

Станко Тодоров е роден в бедно селско семейство в село Кленовик, Радомирско. Завършва с отличие прогимназия и като повечето младежи по времето на бедняшка царска България поема трудния път на живота – момче за всичко в пернишко кафене, шивашки работник. Завършва вечерно професионално училище, но уволняван няколко пъти от различни модни ателиета, тръгва към това, което го влече, работата в РМС. По време на войната става провал в поделението, в което развива нелегална дейност, и преследван е от полицията и ранен. Успява да избягва от Софийския централен затвор, който е разрушен при бомбардировката на 30 март 1944 г. и се крие в района на Панчарево и Плана планина. Включва се в бойните групи на Съпротивата и взема дейно участие в събитията в София на Девети септември . Той е един от първите младежки ръководители, но скоро преминава на партийна работа в Окръжния комитет в София, а от 1950 г. е първи секретар на партията в Бургас. 30- годишен вече е министър на земеделието, а по-късно секретар на ЦК на БКП От 1957 г. е заместник министър-председател, председател на Плановата комисия и представител на България в СИВ.

По това време се състоя втората ми среща със Станко Тодоров. При него бе сформирана комисия по проблемите на интеграцията в Западна Европа веднага след създаването на Общия пазар. Той покани акад.Тодор Владигеров да я оглави, а в комисията академикът включи и мен като сътрудник на в. „Работническо дело” и негов възпитаник. Комисията бе съставена от сътрудници на Икономическия институт на БАН.

Станко Тодоров председателстваше първото заседание на комисията: “Общият пазар е обективна реалност, различна от СИВ. Ние само съгласуваме икономическите планове, а при тях има свободно движение на стоки, капитали, технологии, работна ръка.“ Връчи на всеки един от нас екземпляр на Римския договор и поиска да направим доклад за произтичащите за България последици от западноевропейската интеграция. “И никаква пропаганда – добави Станко Тодоров, – тя е за вестниците, а правителството иска да посочите начините, по които можем да се интегрираме там – български или смесени дружества на тяхна територия. По-късно акад. Владигеров коментира срещата така: ”Комисията трябва да работи сериозно, защото, както виждате, той разбира от проблемите.”
Станко Тодоров беше отворен за широки връзки със Западна Европа – през пролетта на 1966 г. посети Англия и на връщане остана в Париж няколко дни на официално посещение. Беше приет на най-високо равнище от външния министър Кув дьо Мюрвил и министър-председателя Жорж Помпиду. На тези срещи се сложи началото на новата политика на двете страни и се откри пътят за посещението на Тодор Живков във Франция и срещите му с Де Гол. В началото на седемдесетте години Станко Тодоров представляваше БКП на партиен конгрес на френската комунистическа партия. Посети заводите „Рено” – в България тогава се сглобяваха „Рено Алпин” и „Рено 8”. Като се запозна със социалните условия, при които работят френските работници и инженери – със заплащане на труда, годишна отпуска, заплащане на труда и права на майките, задълженията на работодателите за квалификацията на работниците, съкратения работен ден, той каза пред българската делегация, че капитализмът във високо развитите страни има сериозни социални завоевания и че социализмът не е само политическа, а преди всичко икономическа система и ние сме много назад в развитието й. В свободното време поиска да обиколи парижките музеи. Бяхме в Лувъра, музея на Роден, галерията на импресионистите. Интересуваше се от картините на българските художници Жорж Папазов и Жюл Паскен, за които много му беше говорил Светлин Русев. Питаше за проявите на младите (тогава) български художници Димитър Киров и Никола Манев. Питаше и за Кристо Явашев. Интересуваше за българските певци в Гран Опера и прояви голямо внимание към това, което му каза нашият посланик проф.Топенчаров за Алексис Вайсенберг. Стана дума за Юри Буков и Михаил Букурещлиев, за сестрата на Петър Увалиев – Дора Валие, за Цветан Тодоров (Станко Тодоров знаеше, че това е синът на Тодор Боров), разказвахме му за Юлия Кръстева, която вече успешно завоюваше парижките арт-салони и научните кръгове. Бях учуден от широтата на неговите възгледи, още повече че дотогава бях придружавал много партийни величия от София, които ръмжаха против всичко и всички. В края на разговора Станко Тодоров каза на посланика и неговите сътрудници, че ние не бива да приемаме за емигранти талантливите българи, останали в Париж и че трябва да създадем такава атмосфера около тях, че те свободно да творят и в Париж, и да се завръщат свободно в родината си. По-късно, когато започнах работа в Комитета за култура, разбрах, че не са малко творците, които чувстваха приятелското и покровителствено отношение на Станко Тодоров и особено на неговата съпруга Соня Бакиш – известна журналистка, тогава главен редактор на списание “Жената днес”, списание, което имаше по онова време огромния тираж от 400 000 броя…

По това време Светлин Русев направи портрет на Станко Тодоров. Станко Тодоров често излизаше на планински излети ту с Радичков, ту с Хайтов или Антон Дончев. Соня Бакиш и Станко Тодоров поддържаха близки връзки с Блага Димитрова, Нешка Робева, Руси Божанов. В семейния им дом на ул.”Малко Търново” имаше картини на Дечко Узунов, Найден Петков, Кеазим Исинов. Станко и Соня посещаваха нашумелите театрали постановки и изложби и правеха всичко възможно да защищават творците от догматичната критика. Станко Тодоров полагаше големи грижи за развитието на културата. Когато постъпих на работа в кинематографията, дойде в Киноцентъра заедно със съпругата си. Знаеше, че на поредния Московски кинофестивал не бяхме получили голяма награда и поиска да види мултипликационни филми. Показахме му нови работи на Доньо Донев, Тодор Динов, Иван Веселинов, Зденка Дойчева, Тачо Дуков. Хареса “Умно село” и “Тримата глупаци”. Предложи да организираме седмици на българската мултипликация в Москва и в европейските столици и даде висока оценка на могъщия народностен талант на Доньо, у когото имало много “бешковско”.

Като представител в СИВ, Станко Тодоров защитаваше настойчиво българските национални интереси. При едно поредно съгласуване на петгодишните планове министър-председателят на СССР Косигин в тоста си на официалния обяд се обърнал към госта си: “Друг път се обръщам към другаря Тодоров дорогой товарищ Тодоров, но сега ще кажа золотой Станко, толкова скъпо ще ни излезе сътрудничеството през предстоящите пет години.” България бе получила съгласието да получава големи количества нефт по изгодни цени, които продаваше преработени на Запад. Така получавахме годишно по 500 милион рубли изгода, която компенсираше разликата в цените между земеделските стоки и промишлените на международния пазар.Тази българска привилегия Горбачов и Громико отмениха.

Станко Тодоров бе десет години министър-председател на България (1971-1981 г.), най-дългогодишният премиер на страната в цялата й история. През този период България по селскостопанска продукция се нареди сред първите 5-6 страни в Европа с 10 млн. тона зърнени храни. В селата бяха построени неколкостотин хиляди нови къщи. През годините, в които той е министър-председател, икономическата мощ на България се удвоява, националният доход през 1989 г. е 16 пъти по-голям от този през 1939 г. Според статистиките на ООН през 1987 г. България произвежда брутен национален продукт на човек от населението, поставящ я на 32-ро място в света от 180 държави и е на 17-о място в Европа от 25 държави тогава. След България са Гърция, Унгария, Югославия, Полша, Португалия, Албания и Турция. Разви се в огромни мащаби високотехнологично производство, електроника, роботика, атомни централи, оръжейно производство. Станко Тодоров подбираше като съветници подготвени специалисти. Началник на кабинета му беше проф. Марко Марков, много от министрите бяха на местата си. Казвам много, защото не всичко зависеше от Станко Тодоров. Пръв ръководител на партията и страната бе, както е известно, Тодор Живков. Станко Тодоров беше лоялен към първия човек в партията и държавата, но известно е, че между тях с времето нарастваха противоречията. Станко Тодоров правеше възможното, за да ограничи своеволията и волунтаризма, идващи от най-важния кабинет и които често пъти бяха резултат на сложните взаимоотношения и борби в Политбюро. Но за това трябва да напишат близките сътрудници на Станко Тодоров от неговия кабинет и колеги в Политбюро и Министерския съвет. В края на краищата те дължат истината за ония години, дължат я на историята. Раздялата на Станко Тодоров с Тодор Живков става далеч преди 10 ноември. Тя е открита и честна от страна на Станко Тодоров. Той си подава оставката от Политбюро, когато изключват Соня Бакиш от партията заради участието й в Русенския комитет. Мина времето, казва той на Тодор Живков, когато Сталин пращаше съпругите на членовете на Политбюро в лагер, а те си мълчаха. “Обръщайки поглед назад, пише той в книгата си “До върховете на властта”, съзнавам, че има неща, които не би трябвала да правя или че бих могъл да постъпя по друг начин или има такива постъпки, които бих искал да залича, а не да се гордея с тях и положения, от които навреме трябваше да се дистанцирам или в които не трябваше да оставям да бъда въвличан.” Не съм срещал друга такава честна изповед от предишни български политици.

Станко Тодоров е човек на три епохи – епохата на цар-Борисовия капитализъм и фашизъм, времето на 45-годишния социализъм и драматичната реставрация на капитализма след 10 ноември. В този смисъл е емблематична фигура за своето поколение. И в трите исторически периода той прави верния избор заедно с народа. Участва в Съпротивата, израства като виден строител на социализма и честно приема промените след рухването на съветския тип социализъм.

Имам преки впечатления от Станко Тодоров в бурните дни след 10 ноември. Той искрено отдаваше силите и моралния си авторитет за реформиране на партията и страната. По негово предложение още през февруари 1990 година парламентарната Комисия за телевизия и радио се преобразува в обществено-парламентарна и в нея бяха включени наред с народните представители и членове, представители на СДС и независими интелектуалци като Георги Мишев, Вили Цанков, Петър Стайков, акад. Цанев, Георги Данаилов и др. Станко Тодоров гарантираше свободното провеждане на избори за Великото народно събрание и заедно с това и свободното слово в телевизията, радиото и печата. ”Няма какво да се страхуваме – казваше той – от предавания като “Всяка неделя”, “Панорама”. Нека чуят всички какво мислят различните партии, а зрителите ще преценят, като станат избиратели. Важното е да се осигурят авторитетни,честни и неопетнени гласове от БСП. Изборите ние ще ги спечелим – беше убеден той, – но да видим как ще управлява нашето правителство при този разпад на СССР.

Станко Тодоров беше честен, дълбоко убеден привърженик на социалната идея. Патриот и държавник, достигнал висотите на съвременното обществено познание. Намираше на основата на огромния си политически и жизнен опит за исторически естествено превръщането на комунистическата партия в лява модерна социалистическа партия, а социалистическият идеал, издигнат до равнището на двадесет и първи век. Той разбираше неизбежността от рухването на тоталитаризма, но вярваше в новото преображение на социалистическия идеал и неговото победоносно бъдеще. Отиде си с изчерпването на своето историческо време, но не бива да помръква споменът за неговата голяма личност. Станко – както всички го наричахме помежду си – имаше искрената симпатия и уважение на младите поколения , които имат големия морален дълг да пренесат спомена за името и делото му в новия век.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук