Предлаганият откъс е от най-оспорваните книги на френския философ-екзистенциалист. Написана е през 1950-1951 година, като части от нея излизат в периодичния печат и предизвикват нападките на Брьотон, Жансон и Сартр. Последният написва пиесата си “Дяволът и добрият Бог” като “реплика срещу тази скандална книга на г-н Камю”.
“Разбунтуваният човек” е история за идеята на бунта – метафизичен и политически – против несправедли-востта на човешката съдба. В миналото, според Камю, “революционното движение никога реално не се е откъсвало от своите морални, евангелистки и идеалистически устои”. Сега политическият бунт се обединява с метафизичния, като заедно с това освобождава днешния човек от всички ценности. Сам по себе си метафизичният бунт също има свое оправдание, доколко въстанието против “Небесния властелин Демиург” означава отказ от примирението със Съдбата.
Обединението на метафизичния бунт с историческия е предизвикано от немската идеология. Камю твърди, че “злите гении на Европа носят имена на философи. Казват се: Хегел, Маркс и Ницше… Ние живеем в създадената от тях Европа. Европа на тоталния нихилизъм, според Камю. Но не бива да забравяме, че тази книга е създадена в годините, когато сталинската доктрина достига апогея на своето могъщество, а марксизмът се превръща в господстваща държавна идеология.
Метафизичният бунт е протестът на човека против съдбата – собствената и цялото мироздание. Той е метафизичен, защото оспорва крайните цели на човека и Вселената. Робът въстава срещу участта, отредила му това унизително положение, докато метафизичният бунтар протестира против участта, отредена му като представител на човешкия род. Въстаналият роб споделя, че в душата му се таи нещо, заради което не би могъл да се подчини на същия господар, докато метафизичният бунтар заявява, че е… прелъстен и измамен от Мирозданието. И при двамата не става дума за просто и голо отрицание. Наистина, и при единия, и при другия се сблъскваме със съждение, в чието име метежникът се отказва да приеме собствената си участ.
Трябва да подчертаем, че въстаналият роб отрича своя господар, но никога в качеството на равен нему. Отрича го като господар. Робът не е съгласен, че господарят му има право да го нарича роб и изисква отмяната на това право. Ако хората не са в състояние да се позовават на общочовешките ценности, признати от всеки и от всички, тогава човек за човека остава неразбран и неразбираем. Въстаналият човек иска тази ценност да бъде недвусмислено призната, защото се досеща или знае, че без този принцип в света ще се възцарят произволът и престъплението. Тогава поривът за бунт у него ще възникне като “копнеж за ясност и единство”. И най-баналният бунт всъщност изразява стремежа към ред, но по един твърде парадоксален начин.
С всеки ред това мое писание се приближава до темата за метафизичния бунтар, надигнал се над разединения модерен свят, за да се бори за неговото обединение. Своя принцип за справедливост противопоставя на принципа на несправедливост, който, както установява той, ръководи света. Накратко казано: бунтарят жадува едно – да разреши това противоречие и да построи, доколкото е възможно, единно царство на справедливостта или пък царство на… несправедливостта, ако, разбира се, съумее да доведе своя принцип докрай. А дотогава той просто ще разобличава противоречията. Като протестира срещу несъвършенството на човешките стремежи, обусловено от смъртта, и против разединеността на хората, метафизичният бунт е всъщност мотивирано искане за блаженото единство, антипод на страданията в живота и страха от смъртта. И ако всеобщата смъртна присъда определя човешкия живот, то в известен смисъл и бунтът възниква едновременно с нея. Като протестира против своята смъртна природа, разбунтувалият се човек отказва да признае силата, която го принуждава да живее в подобни условия. Метафизичният бунтар не е непременно атеист, както би могло да се предположи, той е богохулник по неволя. Богохулства в името на реда, уверен, че Бог носи смърт.
Но да се върнем към разбунтувания роб, за да изясним този въпрос. Чрез своя протест той утвърждава съществуването на господаря, против когото се е разбунтувал. В същото време доказва, че властта на господаря му зависи тъкмо от него и сам утвърждава своята власт, за да постави отново под въпрос превъзходството на този, който е господствал над него. В това отношение робът и господаря са исторически свързани: временното господство на единия е относително, както и подчинението на другия. Двете сили се утвърждават една подир друга в момента на бунта, докато в тази борба – не на живот, а на смърт – едната от тях временно не изчезне в небитието…
Историята на метафизичния бунт не бива да се смесва с историята на атеизма. До известен смисъл тя се слива със съвременната история на религиозното чувство. Бунтът е по-скоро призив, отколкото чистото отрицание. Отначало той не отстранява Бог, а само разговаря с него като с равен. Но тук не става дума за някакъв куртоазен разговор, а за полемика, при която той иска да вземе връх. Робът започва с искане за справедливост, а завършва със стремеж за господство. На него също му се иска да властва. Бунтът против човешката участ тук е съчетан с безогледен щурм към Небето, чиято единствена цел е да се плени Небесният властелин и да бъде осъден той на смърт. Човешкият бунт прераства в метафизична революция. Денди-то се превръща в революционер. Тронът на Всевишния е прекатурен, бунтовникът признава, че тази справедливост, този ред, това единство, което напразно е търсил в живота си, сега трябва да го създава отново със собствените си ръце и да оправдава детронирането на Бога. Тогава започват отчаяните усилия – да бъде основано Царството човешко, дори с цената на престъплението, ако се наложи!
Всичко това, разбира се, не минава без ужасяващи последствия, но малко от тях осъзнаваме навреме. И тези последствия не са обусловени от бунта като такъв или се проявяват, когато той забравя своите извори, уморен от мъчителното напрежение между “да” и “не” и накрая се предава на всеобщото отрицание или на тоталното подчинение. В своя първоначален период метафизичното въстание е изпълнено с най- положително съдържание, както, разбира се, позитивен е и бунтът на роба…
Бележка и превод Огнян Стамболиев
