МАНЕКЕНИ

0
179

Тихомир Димков е роден на 25.09.1962 г. в София. Завършил е Филологическия факултет на Белградския университет – специалност „Сърбо-хърватски език с общо езикознание”. Живее в Шумен. Работил е като журналист и редактор в Радио Шумен, Тв Шумен, различни периодични издания. Хоноруван асистент по сърбо-хърватски език в ШУ „Епископ К. Преславски”. Разказите, които публикуваме, са от подготвяната за печат книга „Къси белградски разкази”.
Всяка нощ, когато градът заспи и улиците притихнат уморени, а вятърът диво зашиба прозорците, аз бърша запотените стъкла. Долепям се до тяхната мътилка и се втренчвам в малкото магазинче на ъгъла. Те са там, винаги едни и същи, непроменени… Замръзнали и бледи, с восъчни лица, чиито устни са разтеглени в сковани усмивки; уморени очи, вперени в нищото. Гледам ги дълго, стаявайки дъх, докато тялото ме заболи.

Чакам оня миг, който в своето съществуване самите те навярно са чакали години наред. Мигът, когато по застиналите тела е трябвало да премине животворната тръпка. Но той не идва. Те все така стоят бездушни, онемели… И като си помисля само, че за това съм виновен аз и че сега вече с нищо не мога да помогна, чувствам, че се мразя.

А всичко започна от една обикновена зимна нощ, в която валеше сняг, а вятърът беснееше по самотните улици. Беше късно след полунощ. Тогава за пръв път станах неволен свидетел на тяхната тайна…

Те бяха шест на брой – трима мъже и три жени. С различна външност, облечени различно. Най-напред се раздвижи светлорусият вдясно. Той изви глава, разкърши тяло и изтупа карирания си костюм. След него се размърдаха останалите.

Залепнал на прозореца, онемял от изненада, наблюдавах как лицата им ставаха все по-одухотворени, а движенията им все по-уверени, как си шепнеха само на тях познати неща, след което дълго се смееха. Чувствах се като престъпник и все пак останах почти до съмнало така, прилепнал до прозореца, стиснал с побелели пръсти черчевето, до оня миг, в който те не застанаха на обичайните си места.

От този ден нататък нямах сън. Всяка нощ, след като и последният трамвай отзвънеше към депото, а такситата минаваха все по-рядко, аз загасях лампата и застивах на прозореца. Чаках ги с такова нетърпение, с каквото в детството си очаквах цирковете. Чаках фантастичния театър, чийто единствен зрител бях аз, да вдигне завеси и започне небивалото представление. И то не закъсняваше. Те се размърдваха винаги бавно, внимателно слизаха от прашния подиум на витрината и дълго се оправяха пред големите стенни огледала. След това, хванати по двойки, се събираха на куп и напрегнато спореха. После мълчаливо пиеха кафе, сварено от запасите на продавачките, съзерцавайки безмълвието и пустоша на заснежената улица. Нерядко, все така по двама, се отправяха към щандовете и камарите топове плат, скриваха се зад тях и изчезваха от очите ми. Не ги виждах, но сигурно там се целуваха и любеха със страстта и отчаянието на обречени, защото, след като се покажеха отново, мъжете се закопчаваха и пристягаха вратовръзките си, а жените придърпваха изпомачканите си рокли.

Докато ги гледах, скрит в тъмното зад мътилката на моя прозорец, чувствах, че искам да разбия дебелите стъкла и да им извикам да почакат. Исках да им кажа, че на мен също не ми се спи, а съм сам, безкрайно сам. Но от гърлото ми не излизаше нито звук. Мълчах, стиснал зъби, вперил поглед в прашните стъкла, зад които живееха те…

И така всеки път, докато в една бурна нощ, в която вятърът блъскаше заключените врати, търсейки пролука и виеше като изгонено псе, безсилието и отчаянието, събрани в мен, изведнъж не избухнаха. Изтърчах навън и на един дъх прекосих улицата. Първа ме забеляза чернокосата със зелените очи. Спря погледа си върху мен и лицето й замръзна. Стори ми се дори, че през стъклата на витрината дочух неволния й вик, изпълнен с ужас. Изведнъж всички те се обърнаха към мен, видяха ме и вкупом понечиха да заемат обичайните си места, но беше вече късно. Вледениха се с изопнати лица, с тела напрегнати и ръце протегнати напред, сгърчени, сякаш искаха да хванат въздуха пред себе си.
Стоях дълго, обхванат от надеждата, че поне за миг ще потрепнат. Изгубил търпение, премръзнал, накрая се прибрах и сънувах обзети от ужас лица и протегнати сгърчени пръсти. На сутринта те бяха по местата си, а малкото магазинче не бе нарушило обичайното си всекидневие.
От този ден нататък всяка нощ, когато улиците притихнат, уморени от дневната глъчка и по тях само вятърът се разхожда като бездомнен скитник, аз бърша с ръка запотените прозорци и впервам поглед в малкото магазинче на ъгъла. Те са там, винаги едни и същи – неподвижни и неестествени, с бледи восъчни лица, чиито устни са разтеглени в сковани усмивки. И всяка нощ продължавам да очаквам оня миг, в който по бездушните тела ще премине животворната тръпка. Но той все не идва. Те стоят вкаменени и неми, покрити с прах. И само понякога, когато се случи да минавам сам покрай мръсната витрина, а наоколо няма жива душа, само тогава, за частица от секундата трепват очите им. Шест чифта очи, които ме пронизват, а погледите им са изпълнени с мъка, ненавист и дълбоко презрение…

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук