Тихомир Димков е роден на 25.09.1962 г. в София. Завършил е Филологическия факултет на Белградския университет – специалност „Сърбо-хърватски език с общо езикознание”. Живее в Шумен. Работил е като журналист и редактор в Радио Шумен, Тв Шумен, различни периодични издания. Хоноруван асистент по сърбо-хърватски език в ШУ „Епископ К. Преславски”. Разказите, които публикуваме, са от подготвяната за печат книга „Къси белградски разкази”.
– Добре дошъл, млади господине! Виждам, не си тукашен, от странство ли си, що? Не знам чия е божията воля, довела те тук, но не съжалявай! Защото никой не знае какво е красота, ако не е бил в Баня Лука през пролетта. По хубост може да се мери само с Мостар с кривите си калдъръмени улички, с мъдрото си мълчание, потънало в зеленикавите води на Неретва. Но Баня Лука си е Баня Лука. Затова ела, страннико, да те разведа, да ти покажа нещо, което не си виждал, да ти разкажа една история, подобна на която едва ли нявга си чувал…
Паля цигара и поглеждам внимателно човека срещу мен: сбръчкано лице, угаснал от годините поглед, олисяло теме, прошарена рядка брада.
– Наричай ме Хавез ходжа – казва той и ръката му ляга на рамото ми.
– А това, което ще ти разкажа, го знаят всички тук – от най-малкия до най-големия. Но го разказваме на тези, които за пръв път идват в Баня Лука. За да се знае, че след всемилостивия Аллах, най-великото нещо на този свят е любовта…
Тръгваме нагоре по улицата. Вървим не много и Хавез ходжа започва разказа си.
– Преди повече от четиристотин години, тук, на това място, нямало град. Съществувала само крепостта, чиито огромни каменни зидове сутрин, покрити с роса, посрещали първите лъчи на слънцето, а вечер ги изпращали на запад. Зад тях се намирали сараите на Ферхад паша Соколович, братов син на Великия везир Мехмед паша Соколович, който, по волята на Аллаха, край Вишеград за потомството построил мост през Дрина, ако си чувал. Владетел на целия Върбаски край бил Ферхад паша – богат и силен. Водел войни – побеждавал, вдигал джамии като замъци, равни на които имало само в Стамбул. А когато се чувствал уморен, връщал се в Баня Лука. Ставал рано сутрин и от балконите на своите сараи обичал да гледа как се будят правоверните и се радват на слънчевите лъчи, изпратени им от Всевишния. Но от всичко най-много го изпълвала с радост мисълта, че само след малко щял да чуе лъчезарния смях на своята племенница Сафикада.
Красавица била тя – гарванова коса, бяло като сняг лице, алени като кръв устни, два реда бисерни зъби, очи, черни като нощта… Красавица, красавица! – повтаря замислено Хавез ходжа. – Такива рядко се раждат. – И продължава: – В Стамбул дори нямало подобна. Сигурно затова оттам често идвали да молят за ръката й, но тя отмятала глава. Клател глава и пашата и казвал: “Тя ще избере! Никой не може да й налага волята си. Само Аллах е Всемогъщ.”
И сватовниците се връщали.
Тогава тръгнала мълва. Тихичко говорели хората, че невижданата красавица Сафикада, по-хубава от която нямало дори в султанския харем, се залюбила с неверник-християнин.
– Мълвата е чудно нещо… – поглажда брадата си Хавез ходжа. – Всички знаели, не знаел само пашата. Защото нямало кой да му каже – всеки се страхувал. По онова време за такива приказки побивали на кол.
Бояла се, разбира се, и Сафикада. Но страхът е по-слаб от любовта. В тъмните нощи тя се преобличала или като бедна девойка, или като мъж и излизала вън от сараите, за да се среща със своя любим. Ех, младост, младост… Защо ли остарява човек?! – възкликва изведнъж Хавез ходжа. Но след малко се връща на разказа си: – Колко време минало така, никой не може да каже, ала знайно е, че в един божи ден замлъкнал звънът на Сафикадиния смях. Не спирал да се чуди Ферхад паша и тревога го спохождала, като гледал тъжната си племенница, която с навлажнени очи отправяла взор далеч зад сарайските дувари.
А какво било станало? Момчето не издържало и една нощ си тръгнало. При него страхът ще да е бил по-силен от любовта! И това го има – въздъхва старият ходжа. – Рядко, но го има – добавя той и очите му се насълзяват. – Сломена била Сафикада. Обикаляла сараите, ала сърцето й не намирало покой.
Хората вече знаели всичко. Християните тихомълком се кръстели, а мюсюлманите се молели и чакали върху тях да се изсипе гневът на Аллах. И той не закъснял. По време на Рамазана, когато правоверните не ядат и не пият от изгрев до залез слънце, оръдие давало знак, че вселюбящото кълбо си е отишло и вече няма забрани. В оня миг, в който разбрала, че любимият й няма да се върне, Сафикада се преоблякла за последно. Излязла по познатите друми от двореца и тръгнала към оръдието, поставено на височината. Нещастникът, който палел фитила, дори и не подозирал какво ще се случи след малко. Заслонила глава под студеното желязо, Сафикада чакала… Изчезнал и последният слънчев лъч, скрит зад близките бърда. Притъмняло. Чула се тиха команда. Миг след това последвал гръм… – Хавез ходжа млъква и замисленият му поглед се рейва в небето, мъчейки се да догони двойка гълъби, които се радват на пролетния ден. Гледа ги, докато не се превърнат в малки черни точици, преди да се стопят в синевата. – Казват – продължава той, – че главата й се отърколила до края на днешната Ферхадпашина улица. Точно там, където сега се намира черната каменна плоча. Казват още, че който запали свещ и я залепи на плочата, ще му се сбъднат всичките любовни помисли. Тъй разправят, ала забравят, че Аллах не обича свещите. И все пак Той мълчи, а тук се стичат млади и стари от къде ли не, за да търсят лек за любовните си мъки…
Думите в устата на Хавез ходжа глъхнат. Стигнали сме до края на улицата, където е поставен черният дялан камък, облепен с восък и загаснали угарки от свещи. Спираме и дълго мълчим. В един миг моят водач вади от джоба си малка свещичка и ми я подава.
– Запали, синко! Запали и се моли, не за живота, не за смъртта, а за любовта се помоли, синко…
И аз дълго се мъча с непослушния пламък. Горя пръстите си, преди късият фитил да се запали. После свеждам глава. Моля се за Сафикада. Моля се за истинската любов, без която животът е безсмислен. Произнасям думите съвсем тихо: “Любовта е магия, но нима ще я последваме, когато ясно я виждаме? Аз бих го направил, макар много хора после да рекат – объркани сънища. Той само си го е измислил. Той е само поет… Всички ние чакаме, Сафикада, и ще чакаме, докато разберем кои са на правия път и кой е напътен!”1
Може би Хавез ходжа ме е чул, защото виждам как бърше очите си и нещо мълви. Двата гълъба отново се появяват в синевата на небето, спускат се надолу към нас, кацват на близкото дърво и после се целуват…
1 Използвани са цитати от Свещения Коран, сура Та Ха /20:135/ и сура Пророците /21:3,5/.
