ЩРИХИ КЪМ ПОРТРЕТА НА РУСКИЯ ПРЕЗИДЕНТ

0
16

Професор, доктор на техническите науки. Автор е на около 160 научни публикации, от които 14 монографии в областта на системния анализ, изследване на операциите, кибернетиката, математическото моделиране. През последните 10 години основните му теоретични интереси са насочени към научните проблеми на националната сигурност.
Президентът на РФ В.В. Путин е много интересна личност. Неговата кариера е толкова бърза и зашеметяваща, че напомня за издигането на Наполеон – за някакви три-четири години (1996-2000) Путин от неизвестен чиновник в петербургската администрация на кмета-“демократ” Анатолий Собчак стана министър-председател и и.д. президент на най-голямата държава в света – наистина впечатляващо. Трудно може да се намери в историята подобен аналог. Наполеон е от хората “направили се сами”, той се издигна на бойното поле пред очите на всички и със своите качества. Наполеон беше боен генерал и боен политик, оставащ и в победите, и в пораженията войн на родилата го епоха.

При В. В. Путин е друго. Подполковник от КГБ, обикновен руски човек, не командвал в живата си дори взвод, той нямаше никакъв шанс в улегналата и тромава съветска бюрократична система, пък и в наложения след 1991 г. олигархичен капитализъм. Нямаше никакъв шанс като единак. Наистина и тук времето и епохата стимулираха най-неочаквани и причудливи ситуации – бързи израствания и също толкова бързи падания, но това беше пяната на преходния процес, нуждата от рушители, за които не трябват жизнен опит и кой знае какви знания. Кой сега помни обикновения преподавател по марксизъм-ленинизъм от Уралския институт за повишаване на квалификацията на инженерите от цветната металургия Генадий Бурбулис? А този човек беше втори в руската ранглиста през 1990 г. Той сформира първото правителство на “демократите” и формулира идеологията на прехода.

Никому неизвестни чиновници, завеждащи лаборатории, скромни кандидати на науките и младши научни сътрудници, комсомолски активисти, журналисти и летци запълниха тогава коридорите на властта, управленията на банките и дори кабинетите на милиционерските началници. Още Александър Херцен пише в мемоарите си, че в смутните времена на власт идват хора “с голямо самолюбие, но с малко способности, с огромни претенции, но без издръжливост и сили да се трудят”. В.В. Путин започна “цивилния” си живот в този хаос и това не предвещаваше кой знае какви бляскави хоризонти. По времето, когато Горбачов разрушаваше държавата, а Елцин я пропиваше, за обществен успех беше нужно нещо повече от късмет и от лични познанства. Беше нужно историческият процес и държавната необходимост да стимулират и да започнат да търсят социални групи и личности, съзвучни с тяхната същност и притежаващи ресурсите да се наложат или налагайки своя избор. В Русия бяха останали две такива институции – КГБ и армията. Само те можеха да спрат разпада на държавата, социалния и етническия геноцид, геополитическия и геостратегическия разгром. КПСС се беше разпаднала, липсваха нови стабилни политически субекти и

нямаше кой друг да поеме историческата отговорност

Първият избраник беше войсковият генерал Александър Лебед. Но той се оказа много ярък, непредсказуем и смути действащите политици. Междуличностни борби му попречиха да получи недвусмислената подкрепа на армията (неговата роля в събитията през август 1991 г., отношенията му с министъра на отбраната Павел Грачов), хората от КГБ също бяха въздържани. Политическата игра с президента Елцин, унизителното Хасавюртско споразумение (август 1996 г.) и подозрителното посещение в САЩ (октомври-ноември 1996 г.) го довършват като политик и военен. На някои започна да се мержелее призракът на военна диктатура. Така или иначе, с кандидатурата на ген. Лебед не излезе нищо. Дойде времето на хората от КГБ.

Голямото предимство на тези хора е интеграцията им в обществото, познаването отвътре на неговите проблеми, неформалните им връзки с политици, общественици, научни и културни дейци. В определен смисъл те са хора от народа и в това е принципната разлика с военните. Кагебистите са гъвкави, диалогични, компромисни, интелигентни, знаещи и информирани. Те много добре разбират, че извън националната държава нямат шансове за реализация освен като предатели. И още нещо важно, те са корпорация, в която вътрешната солидарност е правило.

Но хората от КГБ сами не можеха да обърнат нещата. В самото КГБ протичаха сложни и противоречиви процеси. Трябваше им подкрепата на армията и те я получиха, след като застанаха зад втората чеченска война, независимо от острата реакция на почти всички действащи политици. Така беше осигурена и масовата подкрепа на гражданите, защото народът уважава само армия, която побеждава или загива героично.

Набелязваше се някакъв спасителен път за Русия и инициаторите за тръгването по него трябваше да укрепят тенденцията, като издигнат от своята среда подходящия човек за символ и лидер в изключително трудното начинание. Такъв човек се оказа В.В. Путин. Техниката за неговото търсене, намиране, издигане и подкрепяне е интересен, но е и второстепенен въпрос от гледна точка на историческия процес. И е глупаво да се предполага, че Путин управлява сам, еднолично, такъв човек няма са се задържи в Кремъл дори един час.

Не може да се отрече, че издигането на Путин продължава да е мистично и трудно обяснимо. Но ще напомним, че и всички хора от неговото ново обкръжение са също практически неизвестни в миналото – достатъчно е да споменем такива ключови фигури като Дмитрий Медведев, Сергей Иванов (в миналото генерал от външното разузнаване), Борис Гризлов (инженер-електротехник от петербургската отбранителна промишленост). Затова отговорът на въпроса: “Кой сте Вие мистър Путин ?”, ще се търси още дълго време.

Формирането на путинския екип достатъчно ярко изразява и други неща.

На първо място, той потвърждава факта, че разпадането на Съветския съюз се съчета с контрареволюция. Каквото и да говорим, Путин и путинци са деца на руската контрареволюция, заченати от нея и като политици, и като държавници. Да мисли, че в плановете на Путин влиза възстановяването на съветския проект и на Съветския съюз, може само пълен идиот. Кръгът около Путин е от перестроечни кагебисти и тясно свързаното с тях семейство.

На второ място, руската контрареволюция не можа да се похвали със силен кадрови ресурс. Пяната от първата вълна се оттече и дъното на кадровата банка се оказа празно. Прехвалените чекисти не са нищо друго освен шесторазрядни сътрудници от бившето КГБ, които не са се прославили с нито една успешна операция в разузнаването или в контраразузнаването. И точно тези юноши, нямащи никакъв житейски опит и непознаващи страната, в която живеят, станаха заместник-министри, президентски съветници, шефове на могъщи компании, започнаха да съчиняват дългосрочни прогнози и стратегически планове за развитието на държавата.

На трето място, избраният път за издигане на кадрите е конспиративен, корпоративен и подходящ за КГБ, но не и за огромната руска страна. Властта беше подарена на Путин. Той не вървеше към нея, събирайки верни съратници и губейки част от тях в борбата. Нямаше представа накъде да води Русия и не можа да каже нищо вдъхновяващо на народа освен че ще трепе терористите в нужниците. За да се изгражда и ръководи една държава, трябва да се знае какво се изгражда и за какво ще се изразходват морални и материални ресурси. Трябва да може да се отиде при хората и простичко да им се каже: Аз имам една мечта, като се обясни за какво става дума.

На четвърто място, създалата се (вярна или невярна, няма значение) представа за чекистко доминиране в органите на властта и в бизнеса поражда голямо обществено напрежение и е опасно в перспектива. Много лесно е при обсебване на властта положителните черти на чекистите да се превърнат в противоположност: гъвкавостта – в подлизурство, компромисът – в конформизъм, знанията и информацията – в тирания. Върху КГБ пада и неприятната сянка на поредица от предателства и професионални провали (колко струва един само Калугин!). Полицията и тайните служби нямат място в публичната власт и това е другото им отличие от армията. Явната и тайна полиция никога не са спасявали която и да е страна (държава), пък не е и тяхна работа.

Така или иначе, В.В. Путин пое върховната власт и се изправи

пред суровата реалност на провалилата се държава

Какви са непосредствените задачи пред него и пред неговите сподвижници ?
1. Спиране на държавното разпадане на Русия.
2. Военно спечелване на войната в Чечня.
3. Всестранна инвентаризация на страната.
4. Минимално подобряване на жизненото равнище на руските граждани.
5. Гарантиране на националната сигурност по всички направления на външната и на вътрешната политика.
6. Повдигане на разгроменото самочувствие на руснаците като велика нация и търсене на съвременна обединителна национална идея.

През първия президентски мандат на Путин тези проблеми бяха явно огласени и се положиха немалки усилия за решаването им. Успех несъмнено имаше, въпреки че Путин беше подложен на много силен вътрешен и външен натиск както субективен, така и по стечение на обстоятелствата.
1. Поредица от тежки техногенни катастрофи, от които особено символично беше потъването на атомния подводен ракетоносец “Курск”.
2. Зрелищни терористични актове в столицата Москва с много човешки жертви (случаят “Норд-Ост”).
3. Юридически унижения в Западна Европа (Березовски, Гусински, задържането на двама агенти на КГБ в Катар по подозрение в убийството на Яндарбиев, случаят със Завгаев в Англия).
4. Разширяването на НАТО (Прибалтийските страни, България и Румъния).
5. Проблемите с Молдова (пропадналото споразумение за Приднестровието), с Украйна (спора за остров в Азовско море), с Грузия (падането на Шеварднадзе и ликвидирането на режима на Абашидзе в Аджария), проблемите с рускоезичното население в Прибалтийските страни.
6. Войната в Ирак и появата на американски военни бази в постсъветското пространство.
7. Политическият сговор на руските олигарси и техните предпочитания към противниците на Путин (Березовски, Гусински, Ходорковски).
8. Засилената критика от ляво, от съветски позиции (писмото на 23-мата генерали и адмирали “Кто ответит за развал” от 21.02.2002 г.).

По един или друг начин руският президент успя да се справи с повечето предизвикателства, къде успешно, къде не толкова.

При Елцин Русия пое драматичния курс надясно. Кремъл провеждаше изключително непопулярна политика, унищожи централното планиране, еднопартийната система и наложи дивите механизми на т. нар. пазарна икономика (иначе казано – на капитализма).

При Путин тенденцията се промени. Русия леко се наклони наляво, започна укрепването на държавата, възстановяване на реда и законността, връщане на плановите механизми в икономиката, атака срещу олигарсите.

Но лявото на Путин не е съвсем ляво и икономическият образ на Путин не е съвсем ясен. Той запази в правителството ярки представители на глобализма и на либерализма – Касянов, Грефт, Зурабов, Починок, негов икономически съветник остана убеденият либерал Иларионов. Зад кулисите го съветва и му пише речите дясноориентираният политолог Глеб Павловски. Важни позиции в държавната администрация заемат лидерът на руските “десни” Анатолий Чубайс и бившият елциновски министър-председател Кириенко. Президентската защита на правата на човека е поверена на неприкрития русофоб и американофил В. Лукин (заедно с Явлински и Болдирев основател на “Яблоко”).

Във вътрешната политика Путин демонстрира привързаност към държавния капитализъм с много силен социален оттенък (нещо като капитализъм с човешко лице). Путин разбра това, което не можеше да схване Елцин – че руснаците не могат да оцелеят физически в условията на либералната икономика, поради което държавата трябва да има контрол над основните богатства. Трудно е да се определи дали Путин проумява възможна ли е идеята по принцип.

В.В. Путин спечели втория президентски мандат убедително. Той нямаше сериозни противници нито отдясно, нито отляво. Но както предизборната му кампания, така и цялостната атмосфера в Русия беше изпълнена с тежки събития и предчувствия. Нежеланието за пряк контакт с нацията и с личните му конкуренти остави тягостно впечатление не толкова за надменност, колкото за боязън публично да защитава в дискусия вижданията си за държавата и да отговаря на критиките (това е характерно за всички служители на тайните служби).

Обективните обстоятелства подчертаха тази слабост и засилиха опасенията за бъдещето управление на Путин:
1. Убийството на чеченския президент Ахмад Кадиров (9.05.2004 г.).
2. Нападението в Ингушетия (22.06.2004 г.).
3. Взривът на Каширското шосе в Москва.
4. Взривът на метростанция “Рижкая” в Москва.
5. Взривяването на двата самолета Ту-134 и Ту-154.
6. Нападението срещу Грозний няколко дни преди президентските избори.
7. Осетино-грузинският конфликт.
8. Нападението срещу училището в Беслан, Северна Осетия (1.09.2004 г.).
9. Провалът с президентските избори в Украйна.
10. Напрежението с Молдова по повод на тамошните президентски избори и изгонването на руските наблюдатели.
11. Идеята и опитите за създаване на международен съюз между Украйна, Грузия и Молдова срещу възобновените имперски амбиции на Русия.

Нека бъдем откровени. С такъв атестат в Южна Америка президентът щеше да бъде или застрелян, или щеше да избяга от страната, да не говорим за каквото и да било преизбиране.

Путин оцеля и победи. Такива са днешните руски реалности. Тъй като влиянието на Запада (идейно и финансово) в Русия е много по-слабо, отколкото в бившите социалистически страни и в страните от СНГ никакъв десен политически модел не може да има траен успех. Тук е разковничето за големите надежди на народа, свързани с Путин, но тези надежди съдържат и рисковете за неговото управление. Ако провалите във външната политика продължат, както и напъните за бързи и крайни либерални реформи (като монетаризацията на привилегиите на пенсионерите), дните на путинското управление са преброени.

Проблемите пред втория президентски мандат на В.В. Путин са огромни и тежки и

голяма част от дилемите пред Русия още не са решени

Във вътрешната политика борбата за Русия продължава. Перестроечната бюрокрация е много силна, а на Путин ще бъде трудно да се пребори с нея особено на регионално равнище. Той запазва местните деребеи, не смее или не може да подмени оялите се губернатори и боязливо се оглежда за опасностите от някаква цветна революция. Изградената и широко рекламирана вертикала на властта не е още демонстрирала своята полезност и ефикасност. Бойните генерали от Чечня и противници на провежданата политика бяха отстранени от командването на войските и получиха синекурни политически длъжности без особено значение. В действията на президента не личи силна политическа воля, пък и неговото обкръжение изглежда малодушно и вторачено в собствения си пъп. Тези бледолики юноши демонстрират кабинетно мислене и пълно пренебрежение към истинския живот. Дали са способни на нещо голямо, ще покаже бъдещето.

Сериозно е положението и сред т. нар. руска интелигенция. Голямата част от нея в критичните периоди на Съветския съюз и на Русия продаде националните интереси и се нареди на страната на глобализма и западнизма. Тя е в остро противопоставяне на имперската визия на Путин (доколкото я има), а когато не е със сълзливо умиление проповядва добродетелите на прогнилия царизъм с неговите конни надбягвания, панаирите с кравайчета и пияни мужици, битовите “трагедии” на аристокрацията и доблестта на “бялата гвардия”. Реверансите на руския президент към такива съмнителни личности като Растропович, Солженицин, Неизвестни, Бродски, Евтушенко, Рождественски, Войнович, Аксьонов и цяла сюрия тем подобни, не добавя към неговия образ положителни черти. Още се помни злобното и подстрекателско писмо на членовете на руския ПЕН-клуб до Елцин от октомври 1993 г. за зверска разправа със защитниците на Дома на Съветите при кризата с Върховния съвет на Русия. Показният стремеж на Путин към възраждането на Русия не кореспондира с никаква русофобия. Самата интелигенция е проядена от бюргерски дух и неспособна на нещо голямо дори в собствените си професионални области.

Непрекъснатите твърдения, че Русия богатее и се възражда (има се предвид например размерът на стабилизационния фонд) пораждат основателни съмнения. Съществуват различни групи показатели, чрез които може обективно да се прецени състоянието на държавата и на нейните граждани от различни гледни точки.

Такава е групата на собствените икономически показатели, особено популярни сега, към които се отнасят: брутният вътрешен продукт (БВП), средният БВП на глава от населението, националният доход, новосъздаденият национален продукт, вътрешен и външен търговски баланс, бюджетен дефицит, национален валутен резерв и др.

Друга група показатели изразява вектора на развитие на държавата и обществото като: индекс на човешкото развитие, средна продължителност на образователния процес, коефициент на обучаемост (брой учещи се деца към общата численост на възрастовата категория), индекс на националната грамотност и др.

Много важни са демографските показатели, медицинските показатели, ментално-културните, полицейските показатели, геополитическите показатели (индекс на държавната мощ, коефициент на Зупан, коефициент на използване на природните ресурси и др.).

На базата на тази пъстрота от групи показатели може да се формира специално множество, изразяващо вътрешната национална устойчивост и потенция за историческо развитие, и то да се нарече група показатели за бъдещност. Част от тези показатели се вземат от вече изброените групи, но, разгледани в новосформирания кортеж, придобиват друго звучене.

1. Средна продължителност на живот.
2. Индекс на възпроизводството (средна смъртност към средна раждаемост).
3. Детска смъртност.
4. Индекс на генетичната деформация (среден годишен брой родени деца с генетични деформации, наследствени болести и със заболявания към общия брой новородени).
5. Семеен индекс (брой разводи към брой бракове годишно заедно със средната продължителност на брака, коефициент на изоставените деца).
6. Индекс на социалните заболявания (туберколоза, СПИН, наркомания, алкохолизъм, венерически болести) и равнище на проституцията (относителен брой заедно с долната граница на проституирането.)
7. Национален интелектуален коефициент.
8. Индекс на самоубийствата.
9.Национален коефициент на физическото здраве.

Този сравнителен анализ най-точно очертава готовността и потенцията на нацията да отстоява своята самобитност и да носи отговорността за бъдещето (а не само да трупа пари във валута за сметка на безогледна експлоатация и продажба на природните си богатства, без да знае какво да прави с тях). Държава, която разполага с валутен резерв от 136 млрд. щ. д. и стабилизационен фонд от 750 млрд. щ. д. и за 15 години не е построила нито един съвременен автомобилен завод или скоростна жп линия, не трябва да се приема напълно сериозно.

Ако в множествата на кортежа въведем по определен начин подходящ критерий, ще получим точката, след която страната, гражданите, нацията придобиват манталитета на победители. С такава страна и с такава нация може да се постига всичко. През 30-те и 40-те години на ХХ век такъв беше Съветският съюз. Може само да се съжалява, че от време на време и за да се представи като демократ, руският президент нарича съветската власт режим (режима на Сталин), и това някак не съответства не само на каквато и да е обединителна идея, но и просто на уважение към милионите хора, които вярваха в режима, трудиха се за режима, отдадоха живота си за режима с името на Й. Сталин. Наистина, В.В. Путин обяви разпадането на СССР за най-голямата катастрофа на ХХ век и оплака разбитите стари идеали, но нищо не доказва, че подобни изявления произтичат от вътрешна убеденост. Много скоро други изказвания напълно ще ги опровергаят.

Подобна непоследователност се забелязва във всички действия на кремълската администрация (някои използват словосъчетанието “режимът на Путин” (?) и практическите действия на президента говорят, че той я разбира. Очевидни са

усилията за търсене на нова обединителна идея

и предпочитанията към православната менталност. Да се върви обаче само в тази посока е опасно. На политическо и на държавно равнище православната менталност изисква прилагането на византийския принцип за единство на престол и олтар, но неговото реализиране в съвременните руски условия е съмнително. Единението на православие и родолюбие, обхващащо цялото руско и съветско историческо пространство, е вътрешно дълбоко противоречиво, чувствено несъвместимо и повече ще разединява, отколкото ще обединява. За съжаление, друга видимост на идейно-политическия хоризонт няма. “Русия е пълна с взривоопасни социални и етнически конфликти и е зле управлявана прекалено голяма държава”, резюмира Януш Бугайски (виж статията му “Рухва ли путинизмът?”, поместена във в. “Труд” от 12.01.2005 г.). Най-голямата идеологическа опасност пред Путин и обкръжението му е, че обявените за неверни идеи не бяха наследени от нови, творчески и верни, а от отсъствие на всякакви идеи. Трескавото ровене във философията и в историята, засега, не дава осезаеми резултати.

Цялата парадоксалност на руската действителност, нейните дълбоки противоречия, трагичност и непредсказуемост се проявиха в концентриран вид при пищните тържества по повод на 60-годиш-нината от победата във Втората световна война. За В.В. Путин тези тържества бяха не толкова повод за почит и признателност към подвига на една друга страна и на един друг народ, колкото борба за легитимност, за избирателно присвояване на наследство чуждо по дух, но привлекателно като нравствено богатство в своята измислена и чиста като херувим еманация на народния дух. Не е възможно да си представим как биха реагирали на станалото с Русия прославените герои от войната маршалите Жуков, Рокосовски, Конев, Говоров, Мерецков, Толбухин, Ерьоменко, какво биха си мислили за съдбата на Украйна маршалите Тимошенко и Рибалко, генерал Лелюшенко, как биха се отнасяли към днешните грузински политици прославените кавказки герои генералите Леселидзе и Купарадзе. Отделен, специален и много дълбок онтологичен въпрос е личността на председателя на Съвета на народните комисари, народния комисар по отбраната, председателя на Държавния комитет по отбраната, секретаря на ЦК на ВКП(б), Върховния главнокомандващ на всички въоръжени сили на СССР, генералисимус Йосиф Висарионович Сталин.

Опиянени, може би от собствените си химери, кремълските държавници, в това число и президентът, правят странни заявления, упражняват се в непремерено говорене и създават впечатлението, че се подмазват без адресатите изобщо да им обръщат внимание. В няколко поредни интервюта В.В. Путин натърти, че победата е дело само на руския народ, че съвременна Русия не носи отговорност за делата на Съветския съюз, че сега тя е демократична държава за разлика от по-рано. Подобен подход е несериозен. Никъде и никога народът като такъв не е печелил война. За да спечели война, народът трябва да се облече, да се нахрани, да му се дадат пушки, танкове, самолети и оръдия, да се разпредели по роти, полкове и армии, а те да се командват и управляват и много, много други неща. Руският народ е народ-мъченик и народ-герой. Не трябва да бъде унижаван по такъв елементарен начин. Достатъчно го унижават неговите нови “приятели” и “партньори”.

Дълго време още над Путин и над съвременната руска политическа “класа” ще тегне

сянката на Съветския съюз

и отговорността за неговото разпадане. Ерзац тържества като наблюдаваните на 9 май 2005 г. само подчертават дълбочината на трагедията. Измамно е твърдението, че станалото си е работа на съветските народи и техен проблем. Когато става дума за съдбата на 80 милиона комунисти по света и на още 4 милиарда души, това не е проблем единствено на Горбачов, Елцин или Путин. Това е планетарен проблем и планетарна отговорност. Иска или не иска, Путин ще носи тази отговорност и никакви словесни еквилибристики, помпозни чествания и “братски” прегръдки с новите му приятели няма да го дистанцират от нея. Това е съдба и тя се коригира по други начини.

В тържествените дни на честването около Спаската кула на московския Кремъл се продаваха по сергиите ордените и медалите на победилата държава, но край Бранденбургската врата в Берлин не продаваха ордените и медалите на победената държава. И макар че гримасите на историята не се поддават на нравствени оценки, сравнението предизвиква тъга и огорчение. Има нещо много гнило във вътрешното състояние на Руската федерация. Този гнилоч е основният проблем на руския президент.

Във външната политика Путин ще продължи да се движи, като балансира между САЩ, Европа и Китай, без да влиза в конфликт с която и да е от тях и предпочитайки коалициите с променлива геометрия. В основата на такива коалиции ще бъде стремежът за запазване на руските национални интереси и практическите ползи, които може да се извлекат. Няма да бъде изоставено желанието за доминиране над постсъветското пространство и проектиране на власт към Европа и Азия. Путин ще избягва междудържавните връзки със сериозни политически, идеологически и стратегически ангажименти и ще акцентира върху икономическото сътрудничество.

Европейското направление на руската външна политика Путин формулира в известната си реч пред германския Бундестаг, произнесена на 25.09.2001 г.: “Вярвам, че Европа може в обозримо бъдеще да възстанови имиджа си на мощен и самостоятелен център в глобалната политика само ако обедини възможностите си с човешкия потенциал, територията и природните ресурси на Русия, както и с нейния икономически, културен и военен потенциал.”

Източният вектор се базира на хипотетичния съюз Русия – Китай – Индия, който по-скоро може да бъде икономически (такъв е сега), отколкото геостратегически. Докъде може да отиде Путин в такъв алианс, без да провокира САЩ, е въпрос на въпросите, но и спазването на баланса при тези участници съвсем не е лесна работа. Обкръжението на Путин едва ли ще допусне “претоварване на кантара”, а за твърдо противопоставяне на САЩ и дума не може да става.

Доколко такъв подход ще има успех, тепърва ще се види, защото дори с цената на лични унижения невинаги е възможно постигането на нещо сериозно, ако зад гърба ти не стоят единна страна, единна власт и впечатляваща военна мощ. Резултативен подход към днешния и към утрешния ден се гради на ясен и логически структуриран план за действие. Съвсем скоро ще проличи дали такъв план има.

Главните съставляващи на която и да е велика държава са известни от векове и би трябвало всеки уважаващ се държавник да ги знае. Ако тяхната съвкупност и взаимодействие отнесем към философията на историята, не е трудно да отделим всички сфери на историческата случайност като най-трудни за предвиждане и управляване. От тях доминиращо място заемат географията и политиката, тъй като именно те внасят в историческия процес случайността – географията, защото нейните закони са напълно различни от законите на човешките отношения; политиката, защото е краен израз на субективния произвол в тези отношения. Да се обединят и структурират тези компоненти по логически непротиворечив начин чрез национална цел е по силите на обществен мироглед, съчетан с ресурсите на единична или колективна воля, за която не съществуват прегради от какъвто и да е характер. По всяка вероятност руският път, по който може да се избегне локалната катастрофа и нейните глобални последици (тук аналогията с разпадането на СССР е напълно законна), е извън полето на битовата нравственост. Нейните методи и подходи са несъпоставими с висшите равнища на доброто, там, където единствено е възможно формиране на национални цели и идеали.

Руският управленски елит лелее призрачната надежда, че ако не може да излъже САЩ или ЕС, ще може да се договори с тях за съвместно управление на света върху базата на капиталистическия строй. Този елит се гордее с отговорното стратегическо партньорство, предложено му от Вашингтон, за съвместно водене на световните дела. Това е голяма заблуда. “В намеренията на САЩ никога не е влизало споделянето на тяхното световно превъзходство – пише достатъчно убедително известният Збигнев Бжежински. – И дори да го бяха предвидили, другото им “аз” съвсем не беше в състояние да го приеме… Откакто се появиха първите разминавания между “отговорните стратегически партньори”, деспаритетът на всички нива (политическа мощ, финансово влияние, способност за технологично обновление, сила на културното привличане) показва безсмислието на тази концепция. Не беше необходимо повече, за да направят някои руснаци извода, че този лозунг, изкован от американците, имаше за задача просто да ги заблуди” (виж книгата на Бжежински “Истинският избор”).

Партньорството на съвременна Русия със САЩ и с ЕС не е изходът, който ще помогне на страната да се оправи след тежкия геостратегически погром. Видно е дори за непосветения наблюдател, че всеки опит за вътрешна стабилизация и консолидация слага началото на поредния външен натиск по всички възможни направления, проведен нагло, безцеремонно и почти винаги – успешно. Отвореното писмо до държавните и правителствените шефове от ЕС и НАТО, съчинено от 115 отявлени атлантици, веднага след трагедията в Беслан, насърчи отговорните западни политици да спрат да се ръкуват с Путин. Изчерпателният списък на подписалите писмото (сред тях и “корифеи” на хуманизма и демокрацията като Вацлав Хавел, Ричард Холбрук, Джеймс Улси, Хосе-Мария Аснар, Андре Глюксман, Бернар Кушнер) е много показателен за днешната западна русофобия. Стига се до чудовищни инсинуации, аналогии и обвинения, изказани в пряк текст. Ето какво пише вече цитираният З. Бжежински, факлоносеца на американския империализъм и деспотизъм : “Режимът на г-н Путин в много отношения напомня за фашизма на Мусолини. Дучето съдействаше влаковете да се движат навреме, той централизираше политическата власт в името на шовинизма, наложи политически контрол върху икономиката, без да я национализира. Фашисткият режим споменаваше националното величие и дисциплината и възпяваше мита за едно уж славно минало”(сп.”Уолстрийт джърнъл” от 20.09.2004 г.).

Съкровените замисли, надежди и въжделения на западните политици спрямо Русия не са тайна за руския политически елит. Толкова по-необясними са постъпките и действията в различни критични ситуации, съществуващата нагласа у мнозина от елита за колаборация на всяка цена със Запада, проявата на провинциални комплекси и идиотската вяра в добротата и благородството на партньорството по принуда. Балансирането на В.В. Путин и на обкръжението му по безпътицата на историческия процес не може да продължи дълго.

Истинско начало на възраждането на Русия ще стане в онзи ден, наречен Ден на ветераните от войните, когато по Червения площад, в тържествен марш под разветите бойни знамена, ще преминат неизвестни герои от Корея и Виетнам, от Куба и Ангола, от Египет и Сирия, от Никарагуа и Перу, от планините и полетата на Афганистан и от героичните походи на флота в Световния океан.

На Русия й предстоят трудни решения. Изправена пред въпросите на световното развитие и справедливото устройство на света, тя 15 години полага усилия да избегне отговорите. Така се губят стари приятели и се печелят нови врагове. Новият руски капитализъм не може да бъде нито добър посланик, нито пример за подражание за другите страни. Тук главната дума има руският президент. С всичките си достойнства и кусури на него, а не на неговата камарила, се пада представителната отговорност да търси и предлага отговори (обществената подкрепа за В.В. Путин през юли 2005 г. е била 24%. Виж в. “Монитор” от 23.07.2005 г).

Тези особености трябва да има предвид всеки, който иска сериозно да разговаря с Русия в лицето на Владимир Владимирович Путин – нейния втори президент. Който каквото и да си мисли, в момента Путин олицетворява Нова Русия и проекта за нейното възраждане. Историята ще отговори на въпроса той ли е подходящият човек на нужното място и в нужното време и ще донесе ли неговото президентство нов руски пробив в ХХI век.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук