Борис Попиванов е роден на 20 юли 1981 г. в София. Завършил е Първа английска езикова гимназия. В момента следва политология, IV курс, в СУ “Св.Климент Охридски”. Носител на трета награда на Международната олимпиада по философия в Муенстер, Германия, през 2000 г. Автор на много статии в периодичния печат, както и на 2 две публикации по политическа теория в сп. ”Наука” и Списание на БАН.
Огнян Касабов е магистър по философия. Завършил е Първа английска езикова гимназия, София (2000). Бакалавър по философия от колежа Дартмът, Ню Хемпшир, САЩ (2004). Магистър по съвременна философия от Софийски университет “Св. Климент Охридски” (2005).
Актуалността на проблема
През последните десетилетия наблюдаваме впечатляващо по мащабите си възраждане на понятието за гражданско общество. Централно за философските и научните дискусии през ХVII, ХVIII и ХIХ век, това понятие постепенно губи популярност и изглежда обречено да сподели съдбата на много други категории на ранномодерната мисъл, оставени назад в миналото от бързия ход на историята. Но залезът на идеята за гражданско общество не е окончателен. То се връща в политическия дебат – за да концептуализира антитоталитарните проекти на източноевропейското дисидентство, стремежите за преодоляване на латиноамериканските диктатури, движенията на “новите леви” във Франция, възхода на западногерманските “зелени”. То се връща и в политическата теория – за да се опита да разреши поне част от умножаващите се проблеми на демокрацията и демократичното мислене.
Гражданското общество несъмнено преживява възраждане. В ускорен порядък биват преразгледани и преутвърдени повечето от авторите в класическата традиция на теоретизиране на гражданското общество.1 В очертаните мисловни системи започва да се дефинира и съвременният исторически процес. За нашия регион, в частност – историята на 80-те години в Централна и Източна Европа е история на борбите за гражданско общество (Тимоти Гартън Аш), а източноевропейските “нежни” революции са революции на гражданското общество (Ралф Дарендорф).
Любопитното е, че скицираното възраждане на понятието в политическия дебат и политическата теория се характеризира с липса на интерес към Марксовите възгледи за гражданското общество. А Маркс безусловно е важен автор в такъв контекст. Нещо повече, ако се позовем на някои сериозни съвременни изследователи (Адам Селигман, Джон Еренбърг, Дорота Пйетршък) с Маркс завършва класическата теория на гражданското общество. За да разтълкуваме това твърдение и маркираме пътя към релевантните за нас заключения, се налага да представим автентичните Марксови схващания по темата. Обемът на настоящата статия предполага тезисен вид на изложението. Ще се опитаме да изложим накратко основните Марксови позиции по въпроса за гражданското общество, без да се стремим да разгръщаме изчерпателно тяхната аргументация и да показваме техния генезис. Ето защо тук оставяме настрана и логиката на възможните и неизбежни критики.
Фокус на анализа
Въпросът, кои текстове на Маркс трябва да се имат предвид при изясняване на схващанията му за гражданското общество, не е въпрос на формалност, нито просто на законен авторски избор. Това е въпрос на адекватна преценка на Марксовата теоретична еволюция.
При другите основни теоретици на гражданското общество нещата са относително ясни.2 Маркс обаче няма специализиран труд по темата, нито обсъжда и обобщава тази тема само в даден отделно взет труд.
Вариант за подход към Марксовата идея предлага Джийн Коен в книгата си “Класа и гражданско общество” (Cohen, 1982). Там почти цялото творчество на Маркс е прекарано през призмата на проблема за гражданското общество и предложената от Маркс алтернатива (понятието за класа). Така гражданското общество става основният код за разбиране на Марксовите възгледи. Само че този подход изисква ad hoc периодизации на Марксовото творчество, които не са много уместни спрямо общия контекст и дух на това творчество. Той изисква и постоянни усилия по преодоляване на различни несъответствия, които се дължат на факта, че при “средния” и “късния” Маркс гражданското общество като понятие се споменава крайно рядко и периферно. Не на последно място трябва да се подчертае, че направената от Коен генерализация игнорира едно важно обстоятелство: присъдата на Маркс за гражданското общество не се е изменила през последните 37 години от живота му.
Ключът, който дава авторитетният британски Речник на марксистката мисъл, приляга достатъчно плътно на ключалката към проблема. Терминът практически изчезва в късните работи на Маркс, се казва в речника, макар и в Марксовия мироглед да остават последиците от ранната му интерпретация (Dictionary 1983: 73). Този термин обаче е надживян етап. Неслучайно повечето автори, занимаващи се с Марксовото понятие за гражданско общество, се ограничават с “ранния” Маркс, и по-конкретно с периода 1843-1846 г. Ние също ще фокусираме анализа си върху този период и по-специално върху съчиненията “Към критиката на Хегеловата философия на правото” (1843), “По еврейския въпрос”(1843), “Икономическо-философски ръкописи от 1844”, “Немската идеология” (1845-1846). Краткото реконструиране на Марксовата логика и на Марксовите наблюдения ще ни покаже не само защо трябва да изберем въпросния период, но и че няма смисъл да се продължава нататък, ако се интересуваме именно от гражданско общество, а не някой друг въпрос у Маркс, напр. от неизбежността на революцията.
Метод и методологически поврат при Маркс
Да започнем с краткото описание, което сам Маркс ретроспективно прави на собствения си метод:
“Вземете определена степен в развитието на производителните сили на хората и вие ще получите определена форма на размяна (commerce) и потребление. Вземете определена степен в развитието на производството, размяната и потреблението и вие ще получите съответен обществен строй, съответна организация на семейството, съсловията или класите, с една дума, съответно гражданско общество. Вземете едно такова гражданско общество и вие ще получите съответен политически строй, който е само официален израз на гражданското общество.” (Писмо до П.В. Аненков, 28 декември 1846). (МЕИП, т.10: 15)
С други думи, разкрива се една йерархия от социални фактори, обвързана с отношения на зависимост. Политическият строй или държавата се обяснява чрез (и зависи от) гражданското общество. Гражданското общество се обяснява чрез (и зависи от) степента на развитие на производството, размяната и потреблението. На свой ред тази степен се обяснява чрез (и зависи от) степента на развитие на производителните сили. Методът се схваща като пътя на последователното обясняване на един фактор със следващ, от когото първият зависи (вж. например Wood 2004: 66).
Още по-ясно го формулира Петър-Емил Митев. Търси се определящото в отношението гражданско общество-държава и Маркс го намира в гражданското общество (“Към критиката на Хегеловата философия на правото”). Търси се определящото за гражданското общество и Маркс го намира в производството (“Икономическо-философски ръкописи от 1844”). Търси се определящото в производството и Маркс го намира в производителните сили като негово веществено съдържание (“Немската идеология”). Всяко решение извиква нови задачи, които позволяват теоретичният проблем да се извежда на ново, по-високо равнище (Митев 1984: 46-49).
Описаното дотук е външната, формалната страна на метода на Маркс. Очевидно е обаче, че тези методологически резултати са свързани с едно ново схващане за обществената действителност, което не се свежда до вариация на обичайната дихотомия гражданско общество-държава. С прехода към това ново схващане става възможно критиката да даде като плод и една позитивна, утвърждаваща социална теория.
Непубликуваният приживе текст на Маркс “Към критиката на Хегеловата философия на правото” е мястото, от което водят началото си споменатият поврат в разбирането за обществената действителност и взаимосвързания с него методологически поврат. Преобладаващата част от запазилите се страници на текста анализират именно отношението гражданско общество – държава, както и начинът, по който Хегел концептуализира това отношение. Според Маркс Хегел съвсем правилно полага гражданско общество и държава като противопоставени по линията частно – публично, и по този начин допринася за разкриване на характера на гражданското общество като общество на частността, единичността, разпокъсаността (вж. напр. МЕС, т.1: 293-5). Въпреки това Маркс е категорично несъгласен с изводите на Хегел и ги критикува остро като неизбежен плод на един неправилен начин на мислене. Именно тук са налети основите на позитивната Марксова контрааргументация.
На първо място, според Маркс, модерните гражданско общество и държава са непримиримо противопоставени. Това положение е исторически материално обосновано и бива разгърнато и допълнително подкрепено с аргументи в по-късни произведения. Гражданско общество и държава не са просто два момента на една и съща идея, не са степени от саморазвитието на Духа, както би се изразил Хегел.3 Противоречието между тях е есенциално, а не феноменално, на ниво същност, а не на ниво явление (МЕС, т.1: 310 и сл.). Оттук следва гледището на Маркс, че всеки проблем, чието решение се върти около някаква възможна форма на отношението гражданско общество -държава, е по същество неразрешим в дадените рамки. Както ще видим по-долу, самото това отношение винаги е проблем, но никога – решение.
Същевременно Маркс намира още един централен пункт на несъгласие с Хегеловата постановка, а именно по въпроса за водещия елемент в отношението гражданско общество – държава. Ако използваме думите на Енгелс от биографичния му очерк “Карл Маркс” (1869): “Вземайки за изходна точка Хегеловата философия на правото, Маркс стигна до убеждението, че не държавата, представяна от Хегел като “венец на цялото здание”, а напротив, “гражданското общество”, към което Хегел се отнасяше с такова пренебрежение, е онази област, в която трябва да се търси ключът за разбиране процеса на историческо развитие на човечеството” (МЕС, т.16: 382). Маркс стига до този извод най-вече чрез анализ на действието на частната собственост в държавата: той изтъква, че политическата независимост не е свойство на политическата държава, защото членовете на държавата получават тази независимост от същност (частната собственост), различна от същността на държавата – получават я от същността на абстрактното частно право (МЕС, т.1: 328-33).
Новото схващане за обществената действителност се концептуализира по линията на тези съображения. Гражданското общество – материалната структура – е положено като определящ елемент. Идеите на Маркс по този въпрос биват доразработени в съчиненията след “Към критиката”. Но разглеждането на самата материална структура като определящото има и по-общо, по-дълбоко следствие за Маркс. Отказът гражданско общество и държава да се мислят като проявления на нещо друго, само по себе си легитимно (напр. на Sittlichkeit, разбирано по Хегеловски), означава отхвърляне на иманентната критика. Такава би имала смисъл само ако началните условия дават поне някаква легитимност на гражданското общество (или държавата) – иманентната критика би целяла трансформация отвътре на една по същество оправдана система. Но ако легитимност изобщо липсва – то тогава на дневен ред идва критката отвън. Така иманентният анализ на гражданското общество води към неговата трансцендентна критика и позитивно преодоляване.
А това също така означава, че след като анализът на ниво гражданско общество бъде изцяло разработен, той подлежи на изоставяне. Вече е разчистено методологичното поле, в което този анализ ще отстъпи място на анализ на едно по-фундаментално ниво, разкриващо структурите, които определят самото гражданско общество – в случая производство и производителни сили (вж. Cohen, 1982: 37). С други думи, положени са границите, отвъд които понятието “гражданско общество” става аналитично неплодовторно.
Гражданско общество и етическа легитимност при Маркс
Маркс илюстрира конкретно-историческата природа на гражданското общество чрез историческа реконструкция. В тази реконструкция понятието обозначава, на първо място, икономическата система на класовото общество изобщо, съвкупността от материални отношения, които определят политическите институции и идеологическите форми, и на второ място, материалните отношения на буржоазното общество (или обществото като цяло) при капитализма. В направения в “Немската идеология” исторически преглед гражданското общество бива схващано като “истинското огнище и арената на цялата история” (МЕИП, т.2: 88). В античността публичната (политическата) сфера формира индивидуалния статус на гражданина, който в противен случай може да бъде само роб. През Средните векове, обратно, частната сфера добива политически статус в корпоративните институции и политиката става отражение на социално-икономически категории. Развитието на производителните сили в модерността (капитализма) достига до такава степен, при която частната сфера се еманципира от публичната, гражданското общество се откъсва от държавата и отчуждаването на човека от всеобщото съдържание на битието му става факт. Икономическата дейност се превръща в цел за себе си, а държавата се свежда до собствено политическото общество (вж. също и Avineri, 1968: 19-20). Гражданското общество, така да се каже, постига своята етимологична истина, започва да функционира като буржоазно общество (buergerliche Gesellschaft), като специфичен икономически ред. В такъв смисъл оотношението гражданско общество-държава вече може да се разглежда като отишло до края си отношение между частно и публично, разделени от демаркационната линия на частната собственост.
По този пункт Марксовата гледна точка се изравнява с гледната точка на либералите (напр. Бенжамен Констан). Либералната мисъл споделя заключението за модерното по характера си разделение между частната и публичната сфера, въплътено в институционалната организация съответно на гражданското общество и на държавата. За либералите именно гражданското общество реализира човешкото в човека, осъществява човешката свобода и дава най-голям възможен простор на човешката инициатива, охраняван и гарантиран от държавата. Гражданското общество и държавата се интерпретират като легитимните изразители на въпросната човешка свобода, и шотландското Просвещение отдавна е предложило най-солидната теоретична аргументация на подобно виждане. Следователно в либералната парадигма проблемът оттук насетне се съдържа в намиране на оптимални параметри на отношението гражданско общество – държава, в конструирането на максимално ефективни посредничещи институции между двете сфери.
Маркс обаче не приема гражданското общество като реализация на свободата. Според него то е общество на егоизма, на конфликтните частни интереси, на независимите атомизирани индивиди. Век след Маркс изтъкнат либерален теоретик като Айзая Бърлин ще обобщи, че фундаментът на либерализма се състои в идеята за негативната свобода (“свободата от”), която премахва бариерите пред автономната човешка инициатива. Маркс от своя страна счита, че негативната свобода по-скоро създава, отколкото премахва бариери. В статията си “По еврейския въпрос” Маркс използва примера на френската Конституция от 1793, за да докаже, че правата на човека (т.е. правата на члена на гражданското общество) се основават не на свързването на човек с човека, а на точно обратното: другият е разбран не като реализиране на моята свобода, а като неин предел (МЕС, т.1: 386). В такъв смисъл правото на свобода е разбрано като право да се отгранича от другите. А реалното въплъщение на това право е частната собственост. Това според Маркс е едно право на егоизма. Оттук произтича правото на равенство – това е правото да те разглеждат като еднакво самостойна и затворена монада с всички други, и правото на сигурност – което е гаранцията на егоизма.
Така Маркс интерпретира правата, добили известност като droits de l’homme – тези, които конституират свободата в частната сфера. Съпоставката им с droits du citoyen – конституиращи свободата в публичната сфера – показва за Маркс, че модерният човек води двоен живот (МЕС, т.1: 376 и сл.) – живот в политическата общност, където той е обществено същество, и живот в гражданското общество, където той е частно лице. Въоръжен с правата си, с негативната си свобода, човекът в гражданското общество може да бъде само буржоа. А стъпилите на негативната свобода права обуславят, че само буржоата, само притежателят на частна собственост може да бъде човек в пълния смисъл. Нещо повече, политическият живот на човека, където са отнесени всички елементи на всеобщност, се явява (по думите на Маркс) чисто алегоричен, съвсем откъснат от материалния частен живот.
Преките следствия за сферата на политическото могат лесно да се видят. Анализът на правата на човека и тези на гражданина показва, че вторите са просто гаранция, подкрепа за първите. В този смисъл политическият човек е конструиран само в услуга на егоистичния частен човек; а държавата е само средство в ръцете на гражданското общество, страж на негативната свобода (МЕС, т.1: 386-7). Но именно затова и тя не може да предостави полето за пълното осъществяване на индивида като свободно същество. В рамките на либералната парадигма според Маркс всеобщността на държавата се мисли просто като гола антитеза на особеността в гражданското общество: държавата е всеобща само защото не е частна, не е гражданско общество. В такъв вид държавата обаче не е и не може да бъде реална всеобщност. Тя може да бъде само сфера на представянето на частния интерес като всеобщ (“Немската идеология”, (МЕИП, т.2: 85) посредством инструментариума на идеологията. В кратък и ясен вид тази теза е изложена в “Комунистическия манифест”: “Съвременната държавна власт е само комитет, който управлява общите работи на цялата буржоазна класа” (МЕИП, т.1: 38). Доколкото корените на обществената организация са в системата на производството и на създаваните от него отношения, гражданското общество се явява форма на класовото общество, а държавата – инструмент за господство на една класа над друга. Ърнест Гелнер иронизира Маркс, но може би най-точно формулира възгледа на последния за отношението гражданско общество-държава: гражданското общество и държавата са съдружници в една измама (Гелнер 1996: 8).
Нещо повече, докато нещата стъпват на строгото, изведено от частната собственост разделение между частна и публична сфера, посредничещите институции, конструирани от либералите, също могат да бъдат само измама. Действителността на такова посредничество би унищожило и двете сфери. Още в бележките си върху Хегел Маркс аргументира тази ситуация. Деполитизираното при абсолютизма гражданско общество се стреми да възстанови политическия си характер чрез посредничещите институции, чрез механизмите на представителната власт. Изборите се оказват непосредственото отношение на гражданското общество към държавата, механизмът на заместване на втората от първото. Само че според Маркс, когато полага политическото си битие като свое действително битие, гражданското общество полага гражданското си битие като несъществено, тъй като, както видяхме по-горе, гражданско и политическо са непримиримо противоположни. Заключението: “Избирателната реформа (за постигане на всеобщо избирателно право – б.а.) представлява в рамките на абстрактната политическа държава искане за нейното премахване, но същевременно и за премахване на гражданското общество” (МЕС, т.1: 347-48, курсивът е на Маркс).
Ето защо според Маркс гражданското общество не е и не може да бъде решение на никакъв настоящ проблем. Напротив, то се свежда до настоящ проблем, който чака своето решение. Гражданското общество е икономически ред, който като такъв се базира на егоистичните интереси на индивидите. Икономическият ред се легитимира чрез либералната концепция за правата, чрез негативната свобода, която не е действителна свобода, а предел на действителната свобода и в такъв смисъл не е легитимна.
Връщайки се към Марксовия метод на трансцедентната критика, на критиката, която търси дълбинните основания на йерархията на социалните фактори чрез движението от държава към гражданско общество, към производство, към отношението между производителни сили и производствени отношения, вече е лесно да видим откъде Маркс ще извлече своето разбиране за действителната свобода – от човека, който позитивно гради общественото си битие. Задачата, която си поставя Маркс, вече не е свързана с отношението гражданско общество-държава, а с практическата несъзерцателна дейност по преобразуване на света, с постигането на свободата на човека в контекста на обществената му природа, с позитивната свобода (“свободата да”). Тръгвайки от разбирането, че човек е съвкупност от всички обществени отношения (Шести тезис за Фойербах, МЕИП, т.2: 60), Маркс стига до извода, че новата материалистическа гледна точка трябва да бъде не гражданското общество, а човешкото общество, обобщественото човечество (Десети тезис за Фойербах, МЕИП, т.2: 61). Именно в такъв контекст свободното развитие на всички е условие за свободното развитие на всеки. И етическа легитимност за Маркс добива свободната обществена реализация на индивида, а не съществуването на гражданско общество и държава като елементи на един логически порядък (Хегел) или като проявления на индивидуалния интерес (либерализмът).
Маркс твърди, че икономическият ред на гражданското общество не може да бъде етически легитимен нито във философски, нито в политикономически план, нито в Хегеловото, нито в либералното понятие. Добре известно е накъде се насочва Маркс в търсенето на носител на действителната свобода – към пролетариата, който е едновременно във и извън гражданското общество, създава материалните предпоставки за развитието му, но не се ползва от възможностите му, съдържа реалната всеобщност в противовес на особените форми на пазара и държавата и произвежда интерес, който е интересът на цялото човечество – интересът на действителната, позитивната, социалната свобода. Пролетариатът според Маркс трансцендира разминаването между икономика и политика, между частна и публична сфера, чийто продукт са модерните гражданско общество и държава, и ги реунифицира в бъдещото безкласово общество.
Темата за пролетариата излиза извън кръга на нашите разсъждения. Но обстоятелството, че след 1846 г. Маркс се заема с нея, обяснява защо гражданското общество спира да бъде предмет на неговите изследвания. Маркс смята, че е разрешил проблема с гражданското общество, като е разкрил действителната му същност и е показал, че истинският проблем стои по-дълбоко. Той си е разчистил сметките с въпроса за гражданското общество и се е ориентирал към социалния въпрос. Така при Маркс, за разлика от другите водещи теоретици на гражданското общество, то не се оказва нито решение, нито дори част от решението на дадени теоретични или практически проблемни ситуации. Затова се казва, че с Маркс завършва класическата теория на гражданското общество – той е изградил и аргументирал система, в рамките на която гражданското общество подлежи на преодоляване, а не на доразвиване. По пътя, начертан от Маркс, гражданското общество няма бъдеще. В логиката на Марксовата мисъл след 1846 г. гражданското общество е отминал етап. Маркс е решил в отрицателен смисъл задачата дали гражданското общество може да бъде предпоставка на един нравствен идеал.
Заключителни хипотези
Накрая ще формулираме няколко хипотези, които произтичат от направените в текста разсъждения, но изискват допълнителни изследвания и аргументация.
1. Липсата на възраждане на интереса към Марксовото понятие за гражданско общество в Източна Европа днес не се дължи само на баналното обстоятелство, че марксистките понятия по правило не се радват на добър прием в обществата, напускащи марксизма. За тази липса има по-фундаментални причини, свързани с основния извод на Марксовата теория.
2. Доколкото източноевропейското понятие за гражданско общество се стреми да обвърже две предпоставки (излизане от атомизираното състояние на социалистическия индивид, от една страна, и предлагането на легитимно общностно начало извън рамките на комунистическия Левиатан, от друга) в етически легитимна солидаристка концепция, голямо значение добива потребността да се опровергае Марксовото убеждение, че гражданското общество не може да носи етическа легитимност, че то е икономически ред, основан на частните егоистични интереси.
3. Единственият съвременен сериозен опит да се обоснове етическа легитимност на гражданското общество засега върви по линията на автори като Антонио Грамши, Хана Аренд, Юрген Хабермас, които, независимо от теоретичните и политическите си различия, схващат гражданското общество повече като част от публичната сфера, отколкото от частната. Но такъв подход има не само съмнителна теоретична валидност (идеята за гражданското общество и у Маркс, и преди Маркс гравитира към частната страна на разделението частно-публично), но и подлага на огромно предизвикателство разбирането за легитимността на политическото представителство в частност и на публичните институции изобщо, със съответния дестабилизиращ ефект.
Литература:
Гелнер 1996 – Гелнер, Ърнест. Условията на свободата. Гражданското общество и неговите съперници. София: Обсидиан.
МЕИП – Маркс, Карл и Фридрих Енгелс. Избрани произведения. София, Партиздат. Т.1 (1977), т.2 (1977), т.10 (1978).
МЕС – Маркс, Карл и Фридрих Енгелс. Съчинения. София, Издателство на БКП/ Партиздат. Т.1 (1957), т.16 (1965).
Митев 1984 – Митев, Петър-Емил. От социалния проблем към светогледни открития. Евристичната логика в историята на марксистката философия. София, Наука и изкуство.
Avineri 1968 – Avineri, Schlomo. Social and Political Thought of Karl Marx. Cambridge: Cambridge University Press.
Cohen 1982 – Cohen, Jean L. Class and Civil Society: The Limits of Marxian Critical Theory. Amherst: University of Massachusetts Press.
Dictionary 1983 – A Dictionary of Marxist Thought. Ed. by Tom Bottomore. London: Basil Blackwell Publishers.
Wood 2004 – Wood, Allen W. Karl Marx. London: Routledge.
