СТРАТЕГИЯТА НА БЪЛГАРСКАТА ДЕСНИЦА ЗА ЕЛИМИНИРАНЕ НА ЛЕВИЦАТА

0
199

Професор, доктор на историческите науки. От 1992 до 1999 г. е главен редактор на сп. “Военно-исторически сборник”. От 1999 г. преподава политология в УНСС, София. Автор на 12 монографии, 80 научноизследователски студии и статии и над 250 популярни публикации. През 1988 г. спечелва стипендия на американската фондация “Фулбрайт” и специализира в Станфордския университет в Калифорния. През 1990, 1995 и 2001 г. работи по различни научни проекти в САЩ.
Големите усилия, положени от десните партии в България за политическата изолация на левицата преди и след парламентарните избори от 25 юни 2005 г., бяха предмет на не един и два анализа през изминалите седмици. Почти всички опити да се даде отговор на въпроса защо в края на краищата факторите в дясно така неистово се бореха да направят невъзможно Коалиция за България (КБ) да формира правителство, се свеждат в една или друга степен до дилемата за ползите от прословутите еврофондове, които се очакват в държавата след 1 януари 2007 година.

Няма съмнение, че контролът над въпросния ресурс е една от причините. И все пак тя не е единствената, нито най-важната. Казано по друг начин, онези, които обвързват настоящото отношение на българската десница към левите сили на нашата нация само и единствено с еврофондовете, не се съобразяват с цяла планина от консервативни политически традиции, обективни политически причини, както и от серия конкретни стратегически обстоятелства, валидни предимно за българския политически процес. А това са неща, които професионалният анализ не бива да загърбва, а още по-малко да игнорира. Ако сведем терминологията до неизбежната конкретика, трябва да се каже ясно: кулминацията на изолационисткия натиск от дясно от 27 и 28 юли 2005 г. беше само един кратък епизод на една стогодишна доктрина за игнориране на левите сили на нацията от непосредственото управление на Третата българска държава при наличието на многопартийна система.

Не би било пресилено, ако се каже, че стратегията на десницата за трайно елиминиране на левите сили от държавното кормило (поне през последните 80 години) е своеобразен “български феномен” в политиката. Той не присъства в такива драстични форми другаде в Европа, макар че почти никъде по света лявото и дясното не съжителстват в абсолютна хармония. Тази дясна стратегия е главната “ос”, около която се “върти” политическият процес на обществото ни. В последна сметка тя доведе до онзи пагубен разкол вътре в нашата нация, само няколко десетилетия след Освобождението, в резултат на който във вътрешнополитическите борби в България паднаха толкова българи, колкото и във войните за националното ни обединение.

За да се изясни същността на тази останала нерешена дясна политическа стратегия – левицата да се изолира завинаги от държавното управление, най-напред би трябвало да се направи кратка ретроспекция на десния опит в това направление, натрупан в миналото. Той е източник на идеи и аргументи за съвременния напън в същата посока. Целта на настоящата статия е само да щрихира основните измерения на една от най-кръвопролитните доктрини, реализирани във вътрешнополитическия живот на България. Доктрината, заради която българската десница е загубила най-много историческо време, политически ресурси и национални приоритети, поради което трайно се разруши и националното единство.

***

Началото е поставено през последното десетилетие на ХIХ век. Създаването през 1891 г. на безобидната в началото Българска социалдемократическа партия бързо се превръща в най-неприятния дразнител за дясно ориентираните либерални партии, управляващи по това дреме държавата. И това не е случайно: хората на Димитър Благоев разкриват истинската логика на първоначалното натрупване на капитала; очертават контурите на следващите го необратими социални последици за огромни обществени слоеве; разобличават подмяната на възрожденските идеали в политическите борби; изясняват връзката между партия – власт – богатство и т.н.

Тази обществено-политическа дейност на социалдемократите изигра мощна модернизираща роля в еволюцията на българското демократично политическо мислене. В резултат възникват обществени движения, които довеждат до изграждане на синдикални и кооперативни организации за самозащита на хората в сферата на материалното производство. Между 1905 и 1908 г. държавата дори е принудена да приеме първите социални закони за защита на женския и детския труд, за осемчасов работен ден, за защита на майчинството и пр.

В паралелен план обаче десните политически сили започват и борба за намаляване на политическото влияние от страна на левицата. Социалдемократическата й идеология е обявена за утопична и абсолютно неадекватна за условията на аграрна България. (С тази задача се ангажират дори личности като Захари Стоянов и проф. Димитър Михалчев). Законът за печата най-често се използва за санкциониране на социалдемократическите издания. По време на избори срещу кандидат-депутатите социалдемократи се водят истински ръкопашни боеве за недопускането им в парламента: някои социалдемократи (Никола Габровски, Янко Сакъзов, Гаврил Георгиев и др.) многократно са обискирани, задържани от полицията и дори лежат и в затвора (Н. Габровски през 1894 г.).

Въпреки всичко обаче прецизността изисква да се каже, че до края на Първата световна война борбата на десницата за ограничаване влиянието на левицата в България може да се впише в графата “детска болест” на младата българска демокрация. Плуралистичният политически процес на нацията все още прохожда. Всички политически партии са млади и слаби. Липсват им богати политически традиции и демократична политическа култура. Самата социалдемокрация все още е сравнително семпъл политически фактор с двете си партии от по 4-5 хиляди членове всяка.

Освен всичко друго до 1912 г. икономиката на България се развива общо взето във възходяща линия. А пред нацията стои и великата задача за обединение на насилствено разпокъсания български народ. Затова приоритетното внимание на десницата до войните е насочено “повече навън” от границите на държавата.

И все пак е факт, че още до края на Първата световна война българската десница осъзнава, че левицата се очертава като неин основен вътрешнополитически противник. При това тя е разглеждана не като опонент (като алтернатива), а именно като противник. И то противник коренно различен от взаимно опониращите си либерални партии, когато са на власт или в опозиция. В случая десницата вече вижда противник, изповядващ коренно различна ценностна система, придържащ се към специфична политическа култура, нехарактерна за либералните партии. И най-важното – политически противник, който представлява коренно различни жизнени интереси на значими слоеве от българското общество. Левицата отрича логиката и стратегическата полза за нацията от онова, което либералната десница вършеше с най-голямо усърдие на икономическата сцена на държавата: концентрация на ресурсите в ръцете на малцина. Оттам, според левите сили, се заражда едно ново, вредно вътрешно разединение на нацията. Такова, което спъва възможностите за материален и духовен просперитет на значими обществени слоеве.

Онова в дейността на левите сили, което до 1919 г. може да се нарече само неприятен дразнител за десницата, по нейна оценка след края на Първата световна война вече се превръща в истинска реална заплаха. Защо? Защото през 20-те години ситуацията на българската обществена сцена се промени драстично: всички десни политически партии, в една или друга степен бяха отговорни за двете национални катастрофи, донесени от либералните коалиционни правителства през 1913 и 1919 г. Небивала мизерия спохожда нашия народ заради наложените репарации и помощите, които трябва да се окажат на бежанската маса, на вдовиците и сираците. В резултат на тази качествено нова обективна обстановка, възникнала в България, настъпва радикално прегрупиране на политическите сили. Устоите на българското общество са разклатени из основи. Старите десни либерални политически партии загубват предишното си влияние и се превръщат в безпомощни политически котерии. А БЗНС и БРСДП (т.с.) стават първа и втора политическа сила на нацията, съответно с 300 000 и 80 000 членове. Отгоре на всичко под влияние на бушуващата световна политическа и икономическа криза след войната тесните социалисти възприемат идейната платформа на Комунистическия интернационал.

В превод на прагматичен политически език това означава, че българската десница, след като сама създаде условията за категоричното й отричане от страна на българското общество, се оказа в безпрецедентна ситуация: проиграла националния идеал – обединението на българите, тя вече не можеше да разчита на сериозна обществена поддръжка. Резултатите от парламентарните избори през 1919 и 1923 г. го доказаха по безапелационен начин. БЗНС формираше самостоятелни парламентарни мнозинства. БКП действаше неотклонно като втора парламентарна сила. А всички стари, десни либерални партии едва прокарваха партийния си шеф в сградата на Народното събрание. При тези условия старата дясна доктрина за ограничаване влиянието на българската левица, използвана до войните, претърпя своята най-драматична еволюция. Фактите от новата действителност вече подсказват, че от старата довоенна тактика за ограничаване на лявото влияние чрез органите на местната власт или закона за печата вече няма никакъв смисъл. Първо, защото след катастрофите обществото в грамадното си мнозинство вече играеше всичко, което проповядваше старата компрометираща десница. И на второ място, понеже институциите на властта бяха в ръцете на БЗНС. Затова към 1922-1923 г. вдъхновителите на доктрината сред българската десница по отношение на съдбата на левицата се отказаха от понятието “ограничаване на влиянието”. На въоръжение е възприет зловещият термин “елиминиране”. Елиминация пълна – политическа и дори физическа! За целта българската десница най-напред създаде принципно нов политически инструмент в лицето на “Военната лига” и “Народния сговор”. Те прегръщат единствено силовите методи за разправа с политическия противник. А след това на 9 юни 1923 г. е извършен поредният военен преврат, довел до насилствено отстраняване на законното земеделско правителство от властта. Последвалите събития след юни 1923 г. са добре известни и няма да се спирам на тях конкретно. Ще посоча само резултатите: двете основни политически сили, стоящи в ляво от центъра, са разгромени. При това с безпрецедентна за Европа жестокост. От ръката на българи са избити над 5000 членове на земеделската и комунистическата партия. А новоприетият Закон за защита на държавата от 1924 г. ги обявява за две десетилетия и извън конституционните граници на българското гражданство.

Така българската десница в началото на 20-те години погазва драстично Търновската конституция не вече в борба за надмощие на една нейна фракция над друга. А за да се ликвидира, да се изкорени левият политически сектор от българската политическа сцена. Т.е. левицата да изчезне като стил на публично мислене, като алтернативност за насоките на държавното развитие, като ценностна система в структурата на националната ни политическа култура. В резултат българската десница първа провокира най-голямото кръвопролитие на българския политически терен след Освобождението, породено от вътрешнобългарска борба за надмощие. Така десницата заложи жестоката братоубийствена традиция, която вече 8 десетилетия трови политическия живот на българската нация.

До този момент левицата в България критикуваше, но не убиваше! Тя обвиняваше и искаше съдебната система да търси политическа отговорност, но никого не осъди.

На практика след войните българската десница демонстрира един прекалено тесен, в пълния смисъл на думата “ориенталски” политически манталитет. Тя показа пълна немощ и невъзможност за еволюционната си модернизация с оглед спечелване на обществените симпатии в бъдеще! Със своята кървава практика от 1923-1925 г. тя съчета стила “султанска сатрапия”, характерен за Ориента, с безконтролната бруталност на появилите се тогава “нови държавнотворни фактори” в лицето на италианските фашисти, водени от Бенито Мусолини. Нещо повече – българската десница нанесе много по-тежък физически удар върху левите политически сили, отколкото Мусолини предната 1922 г. в Италия!

Защо се случи всичко това след 1919 година? Българската десница по това време окончателно разбра, че в държава с 80% бедно население тя трябваше да избира само между две реални алтернативи. Налагането на дясна, диктаторска власт или политическа вегетация. За никакви либерални, а още по-малко консенсусни идейни ценности българската десница не можеше да говори вече, след като нацията след 1919 г. е доведена буквално до границата на биологичното оцеляване. Елиминирайки левицата чрез отричане на демокрацията, българската десница изпада в плен на най-жестоката политическа илюзия през цялата си история: става дума за утопията, че една държава с 80% едва преживяващи хора може да се управлява само от десни политически сили. Единствено чрез разпространението на десни идеологии и практически политически програми. И най-важното, че в такава бедна държава левицата би могло да се елиминира завинаги! Че в държава от подобен тип левица не може отново да възкръсне и да се превърне в решаващ фактор на обществения живот.

Политическият процес в България до 9 септември 1944 г. доказа пълния абсурд на тази дясна политическа утопия. А последиците от дясната политическа практика, реализирана след 1923 г. за тотално елиминиране на левицата в последна сметка, след края на Втората световна война се стоварва като бумеранг върху самата десница. Тогава тя плаща неизбежната част от онази кървава дан, пораждаща “силовия синдром”, привнесен от дясното политическо мислене и действие в българската държавнотворна традиция на новото време.

***

Демократичните промени в България от края на 80-те години на ХХ век доведоха до възраждане на многопартийната система в държавата. Отново се оформиха неизбежно ясно обособен ляв и десен политически спектър. По добре известни обективни причини “новата българска десница” беше формирана след 1989 г. обаче набързо от политически незрели хора, без практически опит в политиката. Или пък от лица, водени главно от користни или абстрактни, незрели идеи. По тези причини новата десница се оказа неспособна да разработи една оригинална, печеливша дясна национална доктрина за развитието на нацията и държавата. А обстоятелството, че въпреки разпада на командно-административната социалистическа система БСП (и левицата) отново зае (запази) водещи позиции на политическата сцена, буквално шокира десницата. Ето защо за пореден път, абсолютно безкритично тя насочи потенциала на политическите сили, застанали в дясно в познатата ни яростна и безкомпромисна борба за трайното дистанциране на левицата от управлението на държавата. С други думи, “новата десница” възприе механично и се опита да приложи шаблонно стратегията на своя стар и така безславно катастрофирал либерален политически предшественик.

В новата фаза на тези сизифовски усилия, наред със старите съображения, мотивираща роля започват да играят и серия нови обективни обстоятелства, несъществували до 1944 г. Досега обаче, по наша преценка, те не са систематизирани цялостно, за да се обясни парадоксалният факт защо вместо да гради съвременна България като модерна демократична държава с пазарна икономика, новата българска десница за пореден път се залови с уникална за Европа педантичност да хаби основната си политическа енергия за елиминиране на левицата от сферата на държавното управление.

Първо. Непосредствено след 10 ноември 1989 г. БСП се оказа единствената политическа партия в новата история на България, която след отстраняването й от властта не загуби драстично социалния си ресурс. (По подобие примерно на падналите от власт либерални партии след Първата световна война или тези след 1944 г.). Причините за този също непознат дотогава феномен в българския политически живот са много, но основната е, че тази партия остави зад гърба си небивало национално богатство, както и масов жизнен стандарт, непостиган дотогава от нито една предишна генерация българи.

Никога по-рано политическа партия или държавник в българската история не можеха да се похвалят, че са разположили върху националната територия недвижими производствени мощности за над 50 млрд. долара; че са превърнали страната си в енергиен лидер на Балканите; че са поставили отечеството си на пето място в света по напояване, широкоплощно земеделие, произвеждащо над 3 пъти повече продукция от необходимата за съществуването на нацията; че са построили една от най-мощните туристически индустрии в Европа; че са създали в много отношения уникален – научен, творчески и инженерно-технически потенциал и т.н., и т.н.

Такива постижения в националното строителство нито е възможно лесно да се игнорират и омаловажат, нито да се постигнат бързо от друг! Ето защо на реализиралите ги като правило не се прощава! Съзнавайки уникалността на “корените”, върху които се опира влиянието на българската левица след 10 ноември, десницата формулира като главна своя стратегическа задача ликвидацията и моралното обезсмисляне на цивилизационния потенциал, натрупан от българската нация през втората половина на ХХ век. Т.е. – за да се елиминира възможността левицата да играе и в бъдеще водеща роля в управлението на държавата, най-напред трябва да се ликвидира нейното държавнотворно наследство.

Резултатите са известни – безпрецедентно унищожаване на национално богатство и невиждан грабеж на милиарди от едно нищожно малцинство на нацията. Ликвидирането на материалното наследство трябваше да доведе българската нация до цивилизационна амнезия. Да се забрави миналото. А забравеното минало да положи началото на траен процес на обезкръвяване и обезсилване на левицата в новите демократични времена. Така в поредния си опит да изчисти и игнорира следите (и спомена) за ролята на левицата в българския национален живот, десницата по същество донесе трета национална катастрофа на българите. И беше постигнат частичен успех: деиндустриали-зацията на държавата лумпенизира значителна част от хората на наемния труд. Оттук се съкрати социалната база на левицата! Над 1 милион млади българи са прокудени от родината си поради липса на жизнена перспектива. Ограничен е теренът на социалното мислене и сред младите хора, които традиционно са лявоориентирани в демократичните общества. Обективният резултат не закъсня: макар че през 2005 г. КБ запази позициите си на първа политическа сила, като цяло влиянието на левицата след 15 години е съкратено с над една трета в сравнение с времето непосредствено след демократичните промени. Т.е. налице е частичен, но все пак видим успех за инспираторите на подновената сизифовска битка от десницата, за изолацията на левицата от управлението на България.

Второ. Важно ново направление на възродената дясна доктрина за политическата изолация на левицата бе стремежът за външнополитическа изолация на БСП, а впоследствие и на КБ. Илюзията, на която заложи десницата в това направление, беше, че паралелно с отрязване на “вътрешните корени” трябва да се постигне и пълно обезсмисляне чрез отричане и на традиционните за БСП минали връзки и партньорства. Превъзходни условия за реализация на тази политическа цел създаде преди всичко колапсът на Съветския съюз и загубената от страна на Русия позиция на една от двете “суперсили” на планетата.

Казано по друг начин, задачата тук беше да се обезсмисли, да се докаже абсурдността и дори да се придаде някакъв гротесков вид на онова, което русофилски настроените предшественици на БСП са смятали за опора на българската национална държавност и на модернизационния процес през втората половина на ХХ век. А дотолкова, доколкото просъветската ориентация е водеща в официалната българска външна политика до 1989 г., под ударите на новата антилява доктрина неизбежно е поставено и характерното за немалка част от българите русофилско чувство.

Формите на антисъветската и антируската експанзия в София след 10 ноември 1989 г., породена от десните политически сили, са добре известни. Цялата същност на българската вътрешна политика след 1944 г. в десните интерпретации е сведена само и единствено до буквалното безмозъчно копиране на болшевишката теория и практика! Българското държавно ръководство по никакъв повод и в нито един случай не е проявило “абсолютно никакво” чувство за национална отговорност през целия период от 1944 до 1989 година. Налице са само и единствено факти, доказващи пълна неспособност да се защитят специфичните интереси на народа. България никога преди това не е изпадала под подобно чуждо, при това задушаващо господство!

Казано по друг начин, освен вътрешнополитическите новата десница трябваше да замаже и да заличи напълно и външнополитическите следи в народния спомен за времето преди 1989 година. Да се разкъсат и обезсилят едни, така или иначе, исторически установили се връзки между българския и руския народ. Точността изисква да се признае, че в условията на дълбока криза, обхванала нова Русия, най-напред са погребани важните българо-руски икономически отношения. Паралелно рязко намаляват и политическите връзки между София и Москва. В резултат БСП (и КБ в частност) загубиха най-важния от традиционните си стратегически партньори зад граница в близкото минало. Като резултат в небивала криза, поне за последния половин век, навлиза и русофилството сред българите. Цяла нова българска генерация вече не знае руски език, не чете руска литература, не разбира руското кино и руската култура.

От тези резултати БСП и КБ несъмнено загубиха най-много като политически фактор. Защото не е тайна, че една сериозна част от нейното влияние сред българското общество до края на 80-те години, наред с другите фактори, се дължеше и на обстоятелството, че след Втората световна война предшествениците на БСП осигуриха “златния век” в българо-руските отношения. Съответно и в цялостната почти тривековна еволюция на политическото русофилство сред българския народ. Ограничаването на разглеждания сегмент от традиционната народопсихология на българина не можеше да не даде отрицателно отражение върху реалните позиции, заемани от КБ на обществената сцена. Особено що се отнася до младите поколения, скъсали почти напълно с русофилската традиция в политическото мислене.

Трето. След 10 ноември с небивала сила е подета и темата за липса на последователност и яснота в позициите на левицата по българската национална проблематика. На тази тема за 15 години се публикуваха хиляди статии в печата, държаха се немалко публични речи. Издадоха се няколко дузини монографии и общотеоретични трудове за левите “вреди”, нанесени върху българската нация поради липса на ясна политика по българския национален проблем. В тази област може да се оформи кръг от яростни печалбари, които осребряват отлично всяка покана за изява в тази област на обществознанието.

Матрицата, около която се върти цялото това преднамерено и политически мотивирано “научно творчество”, е схематизирана по следния начин: предшествениците на БСП в ранния период от своето развитие изобщо не са се интересували от националните гледища по народообединителната ни проблематика. В междувоенния период БКП прокарвала без съпротива и едва ли не с удоволствие антибългарската политика на Коминтерна. След 1944 г. само тази партия родила идеята за отродяване на населението от Пиринския край. А кампанията на Живковото обкръжение от средата на 80-те години за смяна имената на турскоезичния контингент на нацията била мината, взривила окончателно българското национално единство.

Всеки сериозен специалист знае какви планини от причини, фактори, обстоятелства, специфики, принуди, невъзможности и обективни обстоятелства са лежали в националната политика на левицата. За тях не се казва нищо конкретно от обективна гледна точка. Важно е обаче да се подчертае главното: вече 15 години левицата се представя на българското общество като наследник на най-безотечествената част от българския народ. Грешките или трудностите, свързани с конкретните условия в миналото, се обобщават до равнището на съзнателни национални предателства. Целта и в това направление е същата – да се подрони авторитетът на левицата не само сред традиционния й електорат, но и сред най-широките обществени слоеве, които са патриотично настроени. Да се увеличава тяхната нетърпимост изобщо към лявата политическа теория и практика, защото тя не “включва” любов към абсолютно нищо родно. И така да се стеснява максимално способността на левицата да печели нови последователи в нетрадиционните за нея среди.

И тук десницата постига макар и някакъв слаб резултат, който дава известно отражение върху част от членската маса, а дори и върху мисленето на някои лидери в ляво. Свидетелство за това са опитите, наблюдавани днес, за някакво паническо дистанциране на леви политици от термина “национализъм”!? Без да се разбира, изглежда, огромната мобилизираща сила на съзидателния национализъм в човешката и в българската история и неговата диаметрална противоположност с шовинизма и расизма. Ето защо КБ трудно общува с голяма част от съществуващите родолюбиви организации в съвременна България. И дори с видни национални интелектуалци – патриоти, но политически неангажирани като граждани.

Който игнорира разглеждания сегмент от стратегията на българската десница за политическата изолация на левите сили на нацията, той не разбира нищо от политика! Защото не е осъзнал нещо изключително важно – че не бива да се подценява едно от най-мощните оръжия, с които се води стратегическата борба за спечелване на трайното първенство на българската политическа сцена. Появата на “Атака” и нейното “захранване” с ляв електорат е безспорно доказателство за необходимостта внимателно да се борави с понятията, интерпретиращи патриотизма и родолюбието в период на дълбока и всестранна криза, която е обхванала нацията. Още повече че вътрешните процеси в образувания като “Атака” показват, че явленията в сферата на “национализма” нито са толкова еднозначни, нито са толкова масови или опасни за обществото с опита и цивилизационните постижения на българите.

Четвърто. Възлов компонент в съвременната дясна доктрина за политическата изолация на българската левица е представянето на БСП и КБ за “традиционния български враг на Европа”. Съответно на демократичната европейска политическа култура. На пълно забвение са обречени факти като този, че родоначалниците на модерната социалдемократическа левица в България (с изключение на Димитър Благоев) до един са възпитаници на едни от най-известните западноевропейски университети от края на ХIХ и началото на ХХ век; че близо половин век тези български политически и обществени дейци поддържат много повече лични и приятелски връзки с лидерите на западноевропейската социалдемокрация, отколкото това правят лидерите на либералните партии в България и либералите в Европа; отдавна се премълчава, че българин пръв разобличи фашизма и го посочи като главен враг на европейската цивилизация; почти никой не се сеща вече, че лявоориентирани българи вземат активно участие в съпротивителните и националноосвободителните движения в почти всички западноевропейски държави, окупирани от хитлеристите след 1940 година. И че по този начин се погребва напълно българският принос за възстановяване на техния национален суверенитет и т.н., и т.н.

Вместо разкриването на тези “българо-европейски връзки” един бивш десен български президент поиска едва ли не международно разследване за случая с един чадър, отнел живота на писателя Георги Марков в Лондон. Един напълно объркан в “мисъл и слово” десен български премиер фактически призна, без никой да иска това от него, съществуване на някаква “българска следа” в атентата срещу папа Йоан-Павел II. При положение че самият папа не допуска тази версия за вярна. А несъмнено най-универсалната демонстрация на “нов”, “истински” български “европеизъм” от западняшки тип направи друг десен президент, пресичайки Босфора, за да се извини публично в Анкара за опита на българската държава да ограничи чуждото идеологическо настъпление през 80-те години. И всичко това с една цел – да се покаже контингентът на “новите”, “истинските” приятели на Европа в България. Въпреки че нито един от неговия състав не беше учил в западен университет и не знаеше дори западен език. Да не говорим за мъжеството да се емигрира преди 10 ноември и оттам, от самата Европа, да се доказва европеизъм чрез реална борба срещу авторитарната власт на Изток. Целта и на този напън е очевидна. Противниците на левицата пожелаха да демонстрират един морално-политически облик, какъвто официалните представители на София никога преди това не са имали! А и не биха могли да имат изобщо.

Казано по друг начин, съществен елемент от новите сизифовски усилия на съвременната българска десница за политическата изолация на левицата беше да се отрежат всички възможности за подновяване или за установяване на нови връзки между българското и европейското ляво. БСП да се постави в условия, характерни за едно изолирано политическо гето, откъдето всякакви връзки със сродни европейски политически сили стават невероятно трудни. И естествено главната стратегическа цел – да се стресне Социнтернът. Той да се имунизира срещу евентуалното “проникване” в неговите редове на някакъв стар, трудно управляем и страшен ляв български антиевропейски политически бацил. Бацил, от който Европа е видяла само и единствено лошо.

Както е известно, тази стратегия на българската десница не успя. Но на БСП бяха необходими цели 15 години, за да възстанови старите си нормални официални политически отношения със съвременната европейска левица. Това обстоятелство в някакъв смисъл също й коства загуба на известно политическо влияние – предимно в България. Все пак никой никъде в света не симпатизира достатъчно и не предпочита да гласува за “партии единаци”. За политически “остракираните” сили, които, ако спечелят властта, от това нацията не би спечелила много, предвид следващата от този факт изолация и за държавата.

***

Какви обобщаващи изводи се налагат в края на това изложение.

Първо. Още с появата на модерната левица на българската политическа сцена в края на ХIХ в. тя влиза трайно в полезрението на десните политически сили. До края на Първата световна война отношенията между тях, общо взето, се развиват в рамките на демократичната политическа процедура. Основната цел на дясната антилява стратегия тогава преследва омаловажаване и оттам ограничаване на социалното политическо мислене върху модерната българска политическа култура. Факт, характерен за европейския политически процес при условията на индустриалното общество.

Второ. През 20-те и 30-те години антилявата доктрина на българската десница деградира трайно. Катастрофите, до които десните либерални партии доведоха България през 1913 и 1919 г., я компрометират фатално пред националното обществено мнение и изправят нацията ни пред алтернативата за биологично оцеляване. В тази обстановка при 80% жестоко обедняло население вдъхновителите на антилявата стратегия на българската десница ревизират ценностите на демокрацията. На въоръжение е възприета стратегията за пълно елиминиране на левицата като реална алтернатива в българския обществен живот. Тази стратегия се оказва най-зловещата заблуда за десните сили в политическия процес поради невъзможността държава с доминиращо бедно население да се управлява демократично само и единствено с десни идеологии и практики. В последна сметка фатално губещият е самата десница. От втората половина на 30-те години българската левица възкръсва в нови форми (Народният фронт, Отечественият фронт), а десницата изчерпва и последните останки от своя изтънял морален кредит пред нацията. Поради това в средата на 40-те години тя е отстранена напълно от българската политическа сцена.

Трето. Появата на “новата десница” след демократичните промени в края на 80-те години на ХХ век показа, че по отношение на левицата тя нищо ново не е научила и много малко от старите заблуди е преодоляла. При новите условия близо 15 години десницата на прехода изразходва колосална политическа енергия не за собственото си развитие и възход, като съвременна, модерна дясна политическа алтернатива (десницата през този период сменя четири пъти официално своята идеология), а за да изкорени следите, останали от управлението на левицата. Както и за да я изолира външнополитически на международната сцена. Физическа разправа с левицата сега се оказа невъзможна, тъй като БСП наследи от миналото и сериозни позитиви; десницата нямаше абсолютно никакво влияние в армията; а и международните условия се оказаха съвършено променени. Поради това стратегическата цел на десницата при нейния трети поред гигантски напън за елеминиране на левицата в последна сметка се провали. Този провал изчерпи за пореден път, и то за невероятно кратко време, изключително крехкия авторитет на дясното в българското национално мислене. В резултат самата десница се разпадна на множество слаби и безпомощни фактори в политиката. А левицата за пореден път не само оцеля, тя запази и при новите условия позициите си на реална, водеща алтернатива в демократичния политически процес, а днес отново управлява България.

Големият, реалният политически проблем на българската десница е, че тя е принудена да съществува в държава с преобладаващо бедно население. При това тази алтернатива нито може да се игнорира, нито е възможно да се промени бързо в положителна посока. Всяко по-нататъшно неразбиране на основната дилема на българското дясно и придържането му към стратегията за елиминация на левицата не само е обречена на неуспех, но и не обещава нищо полезно за състоянието на самата десница в бъдеще.

Ситуацията е с два възможни изхода. Единият – десницата да се върне поне към позициите на своя предвоенен предшественик от първите две десетилетия на ХХ век. А другият е левицата да се докаже убедително като градивен управляващ фактор и при условията на демокрация в Третата българска държава. В резултат лявото и дясното най-сетне да престанат “да воюват”и да общуват цивилизовано. Само така те биха били взаимно допълващи се и коригиращи се полюси в националния ни политически процес най-напред, за да са еднакво полезни за себе си. А след това и България да заприлича на модерен тип европейска демократична държава.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук