Германия от няколко години преживява сериозна социална криза вследствие на постепенния, но постоянен демонтаж на социалната държава и на освобождаването на концерните от солидарното задължение да плащат данъци. Само през 2004 г. в страната са фалирали около 40 хиляди фирми. А заплашени от несъстоятелност са вече и големи традиционни компании като „Karstadt“, „Quelle“, „Neckermann“ и др. И това се случва въпреки факта, че в страната през изминалата година е реализиран умерен икономически растеж от около 1,6%, който в цифри представлява плюс за брутния вътрешен продукт (БВП) от над 35 млрд. евро (по данни на Евростат). Независимо от този прираст поради неравномерното му разпределение и съкращаването на работните заплати с около 10%, през изтеклата година само за периода от март до септември е намаляло потреблението с 10%. А безработицата е нараснала през 2005 г. с над половин милион и по официални данни надхвърля за първи път от 30-те години насам магическата граница от над 5 млн., като реалната безработица по изчисления на независими икономисти е поне с 50 до 100% по-висока и надвишава значително 8 млн.
Според статистиката съществуват само 33,6 млн. работни места и 20 млн. пенсионери при над 82 млн. население, а останалите близо 28 млн. не са само деца, учащи и военнослужещи. Точно в тази напрегната ситуация държавата съкращава радикално социалните помощи, въпреки че социалните разходи на ФРГ са едва около 4% от БВП.
Разликата между богати и бедни в страната постоянно нараства. И докато общото благосъстояние на ФРГ през изминалите 8 г. се е увеличило сумарно със 17%, то остава абсолютно неравномерно разпределено, въпреки социалдемократическото управление от 1998 г. За този период е нараснала значително социалната сегрегация: най-богатите 10% (8 млн.) притежават вече 47% от цялата собственост (прираст от 9%), докато общо ½ (41 млн.) от цялото население на страната разполага с по-малко от 4% от богатствата, а последните 10% в социалната йерархия не притежават нищо освен дългове. Значително се е увеличил през последните години и броят на хората, живеещи под екзистенц-минимума, т.е. с приходи под 50% от средните, надхвърляйки вече 18%.
Нищо учудващо няма тогава, че само 1/3 от домакинствата в Германия живеят в жилища, които са тяхна собственост (за сравнение този дял в България е над 90 %), а броят на трайно бездомните във ФРГ надхвърля половин милион.
Постоянно нараства и вътрешната задлъжнялост на държавата към частни кредитори и достига вече астрономическата цифра от над 1 300 млрд. евро (62 % от БВП). Бюджетния дефицит прескочи 60 млрд. (т.е. 1/4), като общата задлъжнялост на страната (обществена и частна) дори е с пъти по-висока и надхвърля 8 000 млрд. Евро.
В такива социално напрегнати моменти oт германската история се наблюдава както подем на левите сили и зачестяващи социални демонстрации (нека си спомним вълната от социални протести през есента на 2004 г. – т.нар. Понеделнишки демонстрации с милиони участници в над 200 града, както и създаването на Новата левица), така и възраждане на нацистите.
През есента на 2004 г. се проведоха регионални и комунални избори в провинциите Саксония, Бранденбург, Северен Рейн-Вестфалия и Саарланд. Резултатите от тях бяха отчасти шокиращи. В Саксония пряката наследница на Хитлеровата Националсоциалистическа работническа партия – Националната партия на Германия (НПГ) спечели 9,2 % – колкото социалдемократите. В Бранденбург, другата неофашистка партия – Германския народен съюз (ГНС), извоюва 7%. А в най-голямата западногерманска провинция – Северен Рейн-Вестфалия, на комуналните избори тя привлече около 4%, както и в Саарланд. Този тренд продължава и до днес – в североизточната провинцията Мекленбург неофашистите от НПГ придърпаха 7,3% от гласовете на изборите през септември 2006 г. Нацисти влязоха и в общинските парламенти на Берлин през тази есен.
Само в тези 6 от 16-те провинции на Германия двете неофашистки организации спечелиха общо над 1 млн. гласa. На предсрочните парламентарни избори през 2005 г. те кандидатстваха с обща листа, за да влязат в сградата на Райхстага, което, слава Богу, не им се удаде.
Членовете и избирателите на неофашистките партии най-често са офицери, безработни, хора с ниско образование или работещи нискоквалифициран и нископлатен труд, както и все повече хора от средната класа. Ръководителят на НПГ Юрген Фойт е бивш офицер от Бундесвера. Неонацистите открито пропагандират ксенофобия към чужденците от по-бедните страни, расизъм и антисемитизъм, поднесени с традиционна за неонацистите социална, антикапиталистическа и антиевропейска риторика. Целенасочено неофашистите експлоатират широкото социално недоволство и напрежение в страната и го тематизират. Тяхната идеология абсолютно отрича мултикултурното общество. Те се противопоставят на традиционните партии, отричат представителната демокрация, обявяват се в подкрепа само на националната икономика и са отявлени антиглобалисти и противници на международните организации. Неонацистите старателно подържат мита за абсолютна различност спрямо всички други партии, използвайки метода на стряскаща риторика, като в речите им, често крещяни в истеричната тоналност на Хитлер и Гьобелс, са скрити цитати на фашистките „величия“.
Лозунгите на ежеседмичните им демострации и шествия (в Дрезден в средата на февруари 2005 г. стана най-голямото им струпване досега с над 10 000 участници) са: „Чужденците вън“, „Германски работни места само за германци“, „Социална революция в полза на германската нация“, „Да довършим делото на предците“, „Германия жертва на Втората световна война“ и др. Без срам те величаят Хитлер и други нацистки „светила“, обявяват лагерите на смъртта за еврейско-американско-комунистическа измислица и поставят въпроса за връщане или поне обезщетение за загубените източни територии. Неонацистите не крият намеренията си за завземане на властта и ликвидиране на т. нар. от тях Бонско-Рейнска република – алюзия за съдбата на Ваймарската република.
Неофашистите не се ограничават само със символика и реторика. Те предприемат и конкретни действия. Главен враг за фашистите са чуждестранните работници, повечето от които вършат мръсната работа в хиляди малки фирми. А без гастарбайтерите икономиката на страната най-вероятно би колабирала. Но точно тези хора са нападани от неонацистите, бити и дори убивани; домовете за бежанци опожарявани, а в пламъците изгарят хора, виновни единствено за това, че са с друг цвят на кожата и че не говорят немски. Вече има региони, предимно в Източна Германия, по границата с Полша и Чехия, където ако си чужденец, си подложен на постоянен риск за живота си.
Неонацистите атакуват и антифашистки активисти. Напоследък все по-често горят културните центрове на лявоалтернативните младежи, а техните привърженици са бити. Това кара т.нар. Антифа да създава от своя страна добре обучени в бойни спортове групи за самозащита срещу фашистките нападения.
Новите нацистите съставят и списъци с имената на тези, които по-късно трябва да бъдат премахнати и целенасочено със заплахи, побоища и даже с все по-зачестяващи убийства всяват смут и страх сред политическите си опоненти. Счита се, че те дори разполагат с тайни складове за оръжие, останали в скрити бункери още от Втората световна война, и се финансират щедро от фирми, които издават и разпространяват фашизоидна литература, музика и вестници. Предполага се, че те имат и достъп до тайни банкови сметки в Швейцария още от времето на Третия райх. Такива издателства са напр. “Млада свобода“, „Германското книгоиздание“ и „Националният вестник“ в Мюнхен на мултимилионера, председател на неофашистката ГНС – Герхард Фрай.
Заглавията и текстовете на неонацистката музикална субкултура са брутално стряскащи. Например музикална група на име „Гестапо“, песен със заглавие „Убийте ги и ги изгорете всички (евреи и чужденци)“ и др. Особено внимание се отдава и на неонацистката символика. След успеха на НПГ в Саксония местният й водач – типичен германец, русоляв добре охранен, със зачервени бузки и изтъняла коса – Холгер Апфел (X.A.) се появи по телевизията в костюм в емблематичното за фашистите фекално-кафяво, за да заяви гръмко от екрана: „Днес е велик ден за всеки германец, който се чувства горд да е германец! Ние трябва да покажем …”, след което, слава Богу, му бе изключен микрофонът. Отново се появяват инициали, близки с тези от грозното минало – Х.А., близки до тези на Адолф Хитлер (А.Х.), както и при името на партията – Национална партия на Германия (НПГ) и Хитлеровата Националсоциалистическа работническа партия на Германия (НСРПГ).
Х.А. преди да залитне към ултрадесните, е бил обикновен учител по шофиране. Съпартийците на Апфел на 27 януари (на тази дата преди 60 г. Червената армия освобожди унищожителния лагер Освиенцим), който е обявен за международен ден в памет на милионите жертви в лагерите на смъртта, най-демонстративно напуснаха Саксонския парламент в момента, когато другите партии почитаха паметта на жертвите на Холокоста. А преди това неофашистките депутати държаха гръмки речи с приповдигнат национален патос в памет на загиналите им сънародници от „американския бомбен терор“, които те поставиха на едно ниво с Холокоста. И въпреки тези крещящи пронацистки провокации няколко парламентарни представители от друга дясна партия (Християндемократичния съюз) нерядко гласуват в Саксонския парламент за НПГ, която при свои парламентарни инициативи редовно получава повече гласове, отколкото е броят на нейните парламентаристи.
Освен двете неонацистки формации НПГ и ГНС съществува и трета, по-умерена неофашистка партия – „Републиканците“ (РЕП) на бившия есесовец Шюнхубер, която е издънка на баварската дясноконсервативна партия „Християнско-социален съюз“. В Германия съществуват още 167 базисни ултрарадикални и милитантно-фашистки организации, по официални данни с 50 хил. активисти, като реалната цифра вероятно е значително по-висока, тъй като официалните инстанции често омаловажават неофашистите, а и се издават няколко нацистки вестника с общ тираж над 120 000. Неонацистите имат и милиони скрити симпатизанти, имайки предвид, че на изброените избори за тях гласуват над 1 млн. души, a направени проучвания на общественото мнение сочат, че около 15% от германците симпатизират открито на фашизоидните партии.
Властите в Германия отявлено толерират неофашистите и проявите им под предлог, че тези партии не са забранени от закона. Полицията пази техните все по-чести шествия и дори прилага масирано насилие срещу антифашистките контрадемонстранти, оправдавайки действията си с аргументи, че сред антифашистите имало хора със стъклени бутилки, които можели да послужат като оръжие при евентуални сблъсъци, или че плакатите, които те носят, са прекалено големи и закриват лицата им. А това представлявало нарушение на Закона за немаскиране на демонстриращи!?
Към ултрадесните често покровителствено отношение проявява и съдебната власт. Процесите срещу техни престъпления се проточват дълго, често доказателства не се допускат в делата, а нерядко се произнасят само условни или дори оправдателни присъди за нанесени тежки телесни повреди и дори за убийства, като се е стигало до абсолютно абсурдни аргументации, че деянието „било в известен смисъл провокирано“ или „извършено при самоотбрана“ – и то тогава, когато например група нацисти, въоръжени с бухалки, атакуват един – двама невъоръжени чужденци.
Шокиращ емблематичен пример за толерантността на съдебната система към тежки престъпления отдясно е убийството с нож на 64-годишен невъоръжен пенсионер в град Хале, който е протестирал срещу съседа си, 31-годишен неонацист. В две съдебни инстанции убиецът вече е оправдаван с аргумента, че е действал в “ексцесивна самозащита“!? Но такава правна конструкция е абсолютно неприложима в този случай на въоръжена атака срещу невъоръжен, и то два пъти по-стар човек.
Друг възмутителен пример за умишлено съдебно бездействие срещу ултрадесни екстремисти е подпалването на емигрантско общежитие в западногерманския град Любек през нощта на 18.01.1996 г., при което изгарят живи 10 беззащитни чужденци и 38 души са тежко ранени още. През въпросната трагична нощ свидетели забелязали близо до местопрестъплението паркиран автомобил с чужда регистрация, в която след пожара се качват четирима мъже и напускат града. И въпреки че полицията, която по сигнал на свидетелите издирва и разпитва въпросните четирима неонацисти, при които дори констатира видими следи от леки обгаряния, разследващите съдии отхвърлят тези доказатества като недостатъчни за повдигане на обвинение за предумишлен палеж с последвала смърт и трайно осакатяване на общо 48 души и упрекват обитателите на приюта, че по невнимание те сами били предизвикали пожара. И това, имайки предвид, че през 1994 и 1995 г. в този град на два пъти умишлено е подпалвана синагогата.
Все по-често чужденци или леви местни активисти са тежко бити от нацисти. Въпреки че потърпевшите често назовават извършителите, или в случаите, когато жертвите изпадат в кома вследствие на побоя, но има достатъчно веществени доказателства срещу вероятните извършители, съдиите произнасят оневинителни присъди. Такъв е и случаят с явните побойници на етиопски инженер през юни 2006 г. в Потсдам. По бутилката, с която той е удрян, след което изпада в многоседмична кома, е установено ДНК-то на двамата симпатизиращи на неонацистите извършители. И въпреки това те бяха пуснати на свобода отново поради липса на достатъчни доказателства за съдията.
Такива крещящи примери за съжаление напоследък могат да бъдат приведени прекалено много. От 1990 г. досега във ФРГ са извършени 133 расово мотивирани убийства и годишно по над 15 000 расистки престъпления със симптоматично нисък процент на разкриваемост и усъдимост от страна на правораздаващите органи.
Федералните служби за защита на държавата и съдебната система вече от половин век не успяват да открият нищо антиконституционно в съществуването и проявите на партия като НПГ, въпреки профашистките изявленията на нейни членове и фактът, че тя е пряката наследница на Хитлеровата НСРПГ. А дилетантският опит за забрана на НПГ през 2003 г. се превърна в истински фарс за следствието и съдебната система и трудно може да се охарактеризира като отговарящ на високата летва за една правова държава. От самото начало бе подходено толкова посредствено, че се натрапва съмнението, че постигането на една забрана въобще не е било целта на упражнението. По време на този процес вътрешното министерство и тайните служби категорично отказват да назоват поименно внедрените в НПГ агенти и доносници. Те умишлено не удовлетворяват това законово изискване, за да може агентите да дадат показания като съдебни свидетели. Службите правят това, знаейки, че по този начин показанията им може да останат без стойност в процеса. Оказва се също, че в самия ръководен елит на НПГ има внедрени агенти на службите за защита на държавата. А с това самите те биха станали обект на съдебно разследване, тъй като такива активно участват във формиране на риториката, стратегиите и партийната политика на НПГ. И въпреки че тази партия има немалко обществени изяви, които сами по себе си, при едно по-строго тълкуване на закона биха били достатъчни за нейната забрана като организация, разпространяваща расистка и антисемитска омраза, върховният съд пледира за отхвърляне иска за забрана поради липса на достатъчно доказателства.
В крайна сметка и в една „правова държава“ решението кое е законно или не, си остава абсолютен монопол на шепа хора/съдии със свои субективни виждания и симпатии, подвластни на манипулиране и оказване на натиск, а рамката за тълковно юридическо жонглиране със законите е достатъчно голяма.
Днес, след впечатляващите изборни успехи на НПГ, никоя държавна иституция вече не желае да повдига иск за забрана на парламентарно представените неонацисти. Аргументите са, че вместо забрана, по-ефикасна би била стратегията на интелектуалното противопоставяне. Само че тук е уместен въпросът, каква дискусия въобще може да се води с отявлени фашисти.
Цялата акция около неуспешната забрана на НПГ се изроди едва ли не в предизборна РR кампания за неонацистите, вследствие на интереса на медиите към процеса. Така и последния неграмотен германец, а те не са малко – над 4 млн., което е 14 % от възрастното население, научава най-късно от ефирните медии за съществуването на партия като НПГ, за нейните цели и че не е забранена от закона. И докато през 2003 г. НПГ е просто една ултрадясна неофашистка партийка, непредставена в никой парламент, само година по-късно и вследствие на медийния интерес към нея, тя бе катапултирана в няколко парламента на ФРГ и вече разполага с политически силови лостове и получава солидни държавни финансови субсидии като парламентарно представена партия. Въпросът е дали всъщност точно това не е била крайната цел на странните юридическите пируети около неуспелия процес за забрана на НПГ?
И докато държавните органи въобще не бързат да прилагат монополното си право на насилие срещу ексцесиите отдясно, в същото време те често оказват абсурдно насилие срещу антифашистки активисти. Действията стигат от оказване на психологически натиск върху лидери, арести при най-малките нарушения, забрани на антинацистки демонстрации, дори до налагане на трудови забрани, които наподобяват повече на репертоара отпреди 62 години, отколкото на една уважаваща себе си, самообявяваща се за демократична и правова държава.
На фона на всичко това е уместно да си зададем въпроса – защо така явно се толерират и дори протежират неонацистите и кои са причините за ренесанса на (нео)фашизма точно в тази страна, която исторически е и най-обременена.
На първо място, това е безспорно изострящата се социална криза, свързана с растящата безработица, най-високата от 70 години насам. Ако се прибавят и заетите на несигурни работни места, с временен трудов договор и подтарифно заплатените, става ясно, че една немалка част – над 1/3 от населението в Германия, която е икономическият лидер в ЕС, живее извън благоденствието.
Днес в тази обстановка на широко недоволство и социален страх от бъдещето е твърде лесно за ултрадесните популисти от НПГ и др. подобни да набедят като виновни за това положение гастарбайтерите, емигрантите, новите членки на ЕС, левите партии и, разбира се, отново международния ционизъм. А неофашистките партии се толерират и са желани от държавата явно като отдушник на социалното и политическото недоволство в страната и като разделителна сила на растящия протест.
Освен това национализъм от сорта на „ние сме повече от другите“ има корени и в специфичната народопсихология на германците. Те все още обичат да изживяват усещането за превъзходство над останалите – независимо дали е в културно или икономическо отношение, и особено спрямо източноевропейците. В последните две световни войни това чувство бе силно накърнено, но не и унищожено, а чувството за самовлюбеност като средство за преодоляване на страха от несигурното бъдеще се завръща.
Част от немската общественост съвсем открито не възприема загубата на Втората световна война с последвалите я санкции срещу Германия като справедливо възмездие за извършените от немци престъпления, а като унижение за нацията, а Хитлер е мразен от тях не поради зверствата, извършвани по негова заповед, а защото е загубил войната. Сред определени кръгове се пораждат дори реваншистки настроения.
Днешното младо поколение масово отрича да носи каквато и да е вина за събитията от 1933-1945 година. Съзнателно или подсъзнателно в германското общество съществува нагласата този срамен период от новата немска история да бъде премълчаван и най-добре дори забравен! Явно подвластни на този стремеж, немските учители не отделят необходимото внимание и време за критика на нацизма при възпитанието и образоването на подрастващите. Т. напр. младежите почти не познават немския автор и антифашист Ерих Мария Ремарк, тъй като той не се изучава. И резултатите от този преднамерено късоглед начин на мислене и действие са за съжаление вече налице. В провинция Саксония всеки 4-и младеж под 25-годишна възраст гласува за неофашистка партия, без да изпитва каквито и да било задръжки и дори гръмко и открито тръби, че е горд да е немец в една „Германия само за германците“!
Но и останалата немска младеж вече масово се показва горда с миналото и корените си. За тази генерация вече не важи срамът, че са немци, обременени от едно страшно милитаристично и агресивно минало. Това поведение може да се охарактеризира със синдрома на т.нар. малък национализъм. Той е пряко свързан с търсенето на идентичност у едно поколение, особено в Източна Германия, захвърлено от държавата и обществото на произвола на съдбата. Този (малък) национализъм обаче може бързо да нарасне при по-нататъшно задълбочаване на социалната криза, увеличаване на безработицата и свързаните с нея безперспективност, чувство за ненужност u страх от бъдещето у все повече млади хора до тотална омраза и до вече неконтролируеми изблици на опасен масов (нео)нацизъм. Този всяващ страх феномен вече се наблюдава в някой региони на силно засегнатите от парализираща обществото масова безработица, каквато цари 16 години след обединението в т.нар. Нови провинции на ФРГ. От безработица там вече е засегнато всяко семейство, а на места тя по неофициални данни достига 90%. Освен всичко това западногерманците, голяма част от които се е удавила в своя индивидуализъм и арогантна самовлюбеност, масово гледат на по-бедните си събратя „източняците от отатъка/от зоната“ като на втора категория хора, след тази категория идват 3-а, 4-а и т.н. категории, които представляват различните по националност чужденци. А тази смес от социален упадък и комплексираност спрямо „западняците“ представлява идеален хумус, върху който перфектно вирее ултранационализамът на обикновения човек, който вследствие на опит за преодоляване на комплекси се насочва към още по-слабите в обществената йерархия – чужденците. Всъщност тази насоченост на недоволството е добре дошла за управниците и корпоративните медии (както навсякъде, така и в Германия основната част от медиите са собственост само на няколко медийни концерна – като издателствата „Спрингер” и „Бурда”, медийния олигарх Кирх, мегакорпорацията „Бертелсман” и още няколко по-малки), защото отклонява обществения протест от истинските причини за социалния упадък. А те са именно в това, че икономическата система на пазарното стопанство сериозно буксува и вече не е в състояние да решава задоволително обществените проблеми и необходимостта да генерира достатъчно работни места. За обикновените хора, които явно навсякъде по света са доста наивни и не се замислят много върху това, което става около тях, в такива моменти трябва да има прости и нагледни популистки обяснения за случващото се – от сорта на „чужденците ни вземат работните места“ и „ни консумират социалните придобивки/помощи“, за да не започнат масите да оспорват този вид икономическа система, преследваща само максималната печалба за притежаващите вече всичко за сметка на обществото.
Да припомним: само 10 % от населението притежават близо половината от цялата собственост във ФРГ, а най-бедните 10% нямат нищо освен дългове. Бедността, според наскоро публикувани медицински проучвания, в тази иначе богата страна причинява у децата от непривилегированата прослойка многократно по-висока заболеваемост, агресивност, психически нарушения, интелектуална изостаналост и дори значително завишена детска смъртност (в. FASZ от 20.02.05, с. 67).
А на високопарните обещания на бившия канцлер д-р Х. Кол отпреди 16 г. за „процъфтяващи пространства“ в Източна Германия, с изключение на няколкото оазисчета, вече никой не вярва. Дори и най-наивните в бившата ГДР разбраха, че не е достатъчно да има няколко гладки магистрали, лъскави и недостъпни хотели и препълнени магазини с все по-ненужни технически изобретения и безброй модни дрешки, а да липсва най-важното, което в еволюционен аспект е формирало човека – възможността за самоопределен труд, който е фундаментът за достойно и щастливо съществуване за всеки.
Дали ходът на историята наистина не е като спирала, при която всичко се повтаря на по-следващо ниво във времето?
