Аз не искам да съм Съм
и да искам – не.
Все по пътя към
многоточие.
Аз не искам да съм Съм
И да искам – бе,
то било е трънен сън.
Съвпадение.
Аз не искам да съм Съм.
Ще ли искам е
липсван подлог вън
от едно местоимение.
–
Вред се стелеше мръсната пелена –
мъки, неволи, човешки страдания,
повити в утробни, гробни мълчания,
удушени в непрогледна от слабост тъма.
Нейде се чуваха сетни последни стенания –
хлипове, хрипове, храчки от кърви.
Ден си денува сред купища мъртви,
нощ да присънва едни назидания.
Огън измята из пуста земя,
грозно се къдри в гузни проклятия,
дим отмива и вина, и следа,
никне в небето за нови разпятия.
–
Любовта, която все така остава
след всички почести и ней отдана чест,
съсухрена и смъмрена, без да придява
да бъде винаги все блага вест.
Любовта, която никак не престава
да бъде гост и събеседник сам самин
и сред раздяла, мерзост и измяна
да търси своя апокриф – любим.
Любовта, която себе си предава,
за да умре по пладне ничком и без зов,
та таз любов кому ли завещава
да мре, или живее от любов?
–
Навън се сипе мокър сняг –
неугледно и нетактично
и цял живот е впримчен в впряг
да тътри хал поединично.
Навън е студ, в душата – кал,
съвсем човешки и практично.
В такъв живот един е цял –
тоз Бог, що сътворил е всичко.
От трън на глог, през куп за грош,
без капка свян, самичко
човечество вари курбан
и хили се безлично.
–
Нейде скришом из Балкана
вятър вее на вълма
песни пети из зандана
за храна и правдина.
Пусто, голо, неудобно
билото му се черней
като дèте незаконно
на роден от пот и в страх плебей.
И през цялата родина
като срязано чело
тоз Балкан се гърчи, свива
в гънките на българското зло.
–
Пепел. Пепелник. Пепелянки.
Пръст. Пръсти, залепнали на уста. Кръст.
Гробища от край до край и без край.
Забрадки по селски седянки. И кукумявки.
Бесило за живи без памет за мъртви.
Жило от самодиви, камъни твърди
за огнище – бунище на спомени лесни,
на есенни за смъртта песни.
Смърт като твърд. Рикошет.
Еднопосочен билет. Без отчет
лелеян живот се някога бил излял
от някой скрит в себе си Юмрукчал.
–
Прости човешки истории
една подир друга, познати
до болка. Минорните оратории
им придават оскъдна позлата.
Меланхолия против вживяване.
Скепсис против живот.
Сякаш не трябва лично явяване,
за да бъдеш прикован роб.
Просто човешко говорене –
Дълго, жално, без преводач.
Кучето вътре затворено
Драска и скимти в плач.
