АВТЕНТИЧНИТЕ КАВИЧКИ ОТ ДРАСКИ, НАВЪН ОСТАВЕНОТО ТЯЛО, ГЕНЕРАЛНОТО ХРУМВАНЕ, СМЪРТТА НА ШЕСТОТИНГОДИШНИЯ ДЪБ, ИЛИ РАЗКАЗ ЗА ПАБЛО ПИКАСО
В здрача на приглушения абажур, с упойващата тръпка над умни текстове или чудесни репродукции на световни художествени творби в един момент се усещам собственик на съкровище, което не може се докосне нито с очи, нито с ръце. И макар да твърдя, че за нищо на света няма да се разделя с него, че е невъзможно някой да ми го отнеме, все пак от него може да се вземе частица или дори и цялото, но поради странния си характер, то пак си остава непокътнато в душата ми. Става дума за регенериращото свойство на любовта към изкуството, на самото изкуство. И благодарение на това аз ще продължа да се радвам на съкровището си, ще продължа да настоявам за търпение да бъде изслушана. Защото това е единствената възможност то да бъде „видяно“ и от теб, да стане твое. И понеже моят глас е по-слаб от силните гласове на самото изкуство, на самите художници, аз ще се опитам отново с техния глас да говоря. От първо лице.
Спокойно сложете кавичките, още преди да започнете да записвате това, което сте чули от мен. Не сега и пред мен. После, когато вече не сте при мен. А какво значи да сте при мен? Значи само с ума си и слуха си, никакво стило, никакво записващо средство и хитрини от този род. Не, не. Не ми засича нито мисълта, нито която и да било частица от съществото ми, когато знам, че ме записвате, когато гледам, че се стараете с всички сили да бъдете автентична. Въпросът е в друго, но нека не го коментираме, в края на краищата повелява ви това един истински роб на труда. А трудът трябва, естествено, да се зачита без каквито и да било уговорки. Просто бъдете искрена и истинска, както и аз. Ако е трябвало нещо да остане от разговора ни, то непременно ще остане. Но няма да е точно, няма да е автентично ли? Автентичността не е в думите, а в смисъла им. Освен това аз почти ще се повторя, както почти се повтарям във всички разговори, защото обичам да казвам, и то настоятелно, какво мисля, а то трябва да бъде непроменено, защото трудът на един роб като мене си е все един и същ и мислите му за този труд са все едни и същи. Така че едва ли ще чуете нещо ново. Дора Валие отказа да се съобрази с моето желание в мое присъствие да не записва интервюто, което й искаше Зервос* за своето списание и остана без интервю. А какво й костваше да разговаря и после да сложи кавичките, без каквото и да е угризение на съвестта. Нима във вашето интервю ще пропуснете да кажете, че търся труда, а няма да пишете, че аз просто го намирам. Художникът не бива да търси, а да намира. И какво мислите, че представлява човекът на изкуството. Глупак, който има само очи, ако е художник, уши, ако е музикант, и лира в сърцето, ако е поет. Напротив, в същото време той е политик, чието съзнание будно следи мъчителните, бурните или приятните събития в света и който силно се преобразява под тяхното въздействие.
Много съм щастлив да кажа, че никога не съм считал живописта просто за изкуство, предназначено да доставя удоволствие, за бягство от действителността. Исках с рисунката и цвета, защото те бяха моите оръжия, да прониквам по-дълбоко в съзнанието на света и на хората, така че това познание да може всеки ден да ни извежда все по-напред по пътя на свободата.
От момента, в който е престанал да бъде храна на най-добрите, художникът може да проявява таланта си във всички уловки на интелектуалното шарлатанство. В изкуството народът не търси вече нито утеха, нито екзалтация. Но изтънчените, богатите, безделниците, дестилаторите на квинтесенцията търсят новото, необикновеното, оригиналното, чудноватото, скандалното. И аз от кубизма насам, дори и от по-рано, задоволявах тези господа и тези критици с всички чудатости, които ми идваха наум. И колкото по-малко ги разбираха, толкоз повече им се възхищаваха. Благодарение на това, че се забавлявах с всички тези игри, с всички тези главоблъсканици, ребуси и арабески, станах прочут, и то много бързо… Днес, когато съм много прочут, останал насаме със себе си, нямам смелостта да се смятам за художник във великия и античен смисъл на тази дума. Артисти бяха великите художници Джото, Тициан, Рембранд, Гойя. Аз само ангажирам обществото като човек, който е разбрал своето време. И моята изповед е горчива, по-болезнена, отколкото изглежда, но има заслугата, че е искрена. Тук сложете кавичките, да не забравите. Защото държа да се знае, че изповедта ми е горчива и искрена. И искреността е била мое верую. Когато човек е искрен, той на всичко реагира естествено и просто, както естествено и просто диша или пие вода. Ето например българина Жорж Папазов може да потвърди. Чудесен бонвиван, искрен художник, искрен човек, казва, че с мен не става хубав моабет, че нe ям, не пия, дъвча едно кравайче и гледам като фанатик,, отдаден само на изкуството, че не съм като Дерен и Вламенк, които също идват в резиденцията му във Ванс. Съгласен съм, искреност за искреност. Нима, за да бъда искрен, трябва да бъда съпричастен с всичките желания на хората. Да откажеш е също искреност.
Искреността е и съгласие понякога. Както например с хората, които идват с най-искрените си желания за някакво добро дело. Идват например група интербригадисти и искат да им илюстрирам сборник с материали, посветени на гражданската война в Испания. Искреността ми взема стилото и изписва върху първото попаднало в ръцете ми парче хартия две прегърнали се жени, Франция и Испания. Нямаше нужда от каквато и да е настойчивост, като тази на българина Коста Греков. Но време за празни разговори нямам. И това е искреност, нали. Това е работа неискрена за мен. И за нея си има хора, тези, които искат да се срещнат с Пикасо, та го обсаждат с кинокамери, фотоапарати, с въпроси до небето. И какво ще видят. Един стар и грозен човек с очи на фанатик, както казва Папазов, гол до кръста, побеснял от работа, нямащ време за почивка и един миг дори. Само кучето ми ме разбира. Нима е лесно да бъде разбран един труд.
Когато започна, не спирам по пет часа, без да си поема дъх. Прав. Спирам малко преди полунощ. Ако е портрет, преди започване, съзерцавам един час, после не се съобразявам не с обекта на моята работа, а с моето схващане за него, работя, воден от вътрешния си импулс, на пружина, достатъчно бои съм изстискал от тубите върху няколко вестника, три – четири консервени кутии с терпентин и четки са ми под ръка, опитвам боите върху вестниците, за да получа живописен тон, това било моята джунгла от драски, казват. Не знам, тонът се ражда като че независимо от мен, предварително приготвени в консервени кутии сиви и неутрални тонове са ми под ръка и започвам например с едно зелено и едно виолетово петно, цапнати на платното, съединявам ги с една черна линия и почвам да построявам композицията, но не и да я хармонизирам. Досега това е инстинктивно, сега вече трябва едно по-смело и дръзко решение. Да рисуваш една картина, значи да ангажираш (да включиш) в нея драматично действие, при което действителността се разкъсва. Пластичният акт е вторичен, интересува ме драмата на самия акт на рисуване.
Обхваналият ме бяс за работа е толкова силен и нетърпелив, че обикновено рисувам по няколко картини наведнъж. При пълна тишина наоколо и отсъствие на света. Спирам рядко в креслото, за да съзерцавам нарисуваното и дочакам тласъка на взетото художествено решение или на дошлото ново прозрение. Вечер изгасям осветлението и насочвам прожектори върху платното, за да може тя да изплува със своя хипнотичност. Когато работя, оставям тялото си вън, както мюсюлманите – своите обувки пред джамията. В това състояние тялото ми води чисто вегетативен живот. Не приемам обсъждане на нарисуваното, най-много да се обърна за впечатление към шофьора си. Той е много мил човек, бързо ме разбира и обикновено рядко сгрешава, и ако се затрудни, ме поглежда с укор: Пабло, нима и ти винаги веднага ме разбираш. Добре, Марсел, съгласявам се с него, няма да се караме и Хегел би казал като тебе.
Обичах да сядам под разпенената зеленина на дърветата пред различните кафета на Сан Жермен дьо Пре. Човек през пролетта живее като насън, в опиянение. Пък и по онова време хората по-малко си досаждаха, всеки си гледаше работата. И аз гледах моята, пишех стихове. Всеки стих с различен цвят на молива. Шаренùя, която ме забавляваше. Бретон и Брак намираха, че и това било мой „патент“, а Елюар казваше, че сега съм в летаргия, обратно на мечките, които през зимата спят, скоро съм щял да избухна в нещо ново. Беше прав. Аз винаги носех предчувствията си. Те ме зареждаха, за да изгърмят в бунт, неочаквано и за самия мене.
А пролетта на тридесет и седма беше много топла и уханна. Пролетта не успяваше да разхлади въздуха, но това не пречеше на хората да се трупат в корабчетата и да отиват на излет. Сена в сенките шумеше спокойно и ритмично, отнасяше веселите думи на мелодията на Славната компания от филма на Дювивие. По нищо не се разбираше, че се задава буря. Навярно така е било и в Герника. Вторник е, пазарен ден, знам, че това градче с един файтон хора във вторник се пооживяваше повечко, защото търговците разтваряха сергии, дисаги, платнища. Върху сергиите – шаренията от платове. Жени с децата си се щурат с пазарски торби из навалицата, безработни зяпачи и весели хармоникаджии правят пазара весела Вавилония. Над площада е разперил шестотингодишните си клони старият дъб, който помни царете и веселите им пиршества и забавления. Железните клони на дъба пружинират леко. Широките им плещи от зелените пламъци на листата се пекат на тънкото слънце, спокойно ще дочакат следващите шестотин години, за да подпрат сенките им. Навярно така е било в Герника, столицата на баските, родния ми край… А аз съчинявам безметежни стихове и всеки ред изписвам с разноцветни моливи.
Всъщност човек често, когато има работа, не търси работата, а с нещо съвсем непотребно се занимава, само и само да избяга от работата си. Като мене тогава, защото имах сериозна поръчка от Републиканското правителство, да оформя испанския павилион на Световното изложение в Париж. Трудно ми беше да реша какво точно да направя, че да възхитя публиката. Испанската република заслужаваше това.
Може би пак копието на Дон Кихот де Ламанча трябва да изпишеш, Пабло, заяждаше се Елюар, който гледаше да ме ядоса, защото не му отделях достатъчно време, че да скитаме край Сена, хидалгото, признато е, докато свят светува, ще бъде обект на художествени реминисценции.
А аз наистина се потях и под езика от напрежение. От предчувствия, които щяха да ме пръснат под разпенената зеленина на дърветата.
В хамбара Баро, една стара двуетажна къща от седемнадесети век, имах огромно ателие, истински хамбар. Въртях се из него, времето минаваше много бавно. Още от януари са ме затрупали да бързам с декорирането на Испанския павилион, а нито една скица не съм направил, нищо, в момент на творчески бяс ще ги направя в последните дни преди изтичането на срока, юни. Давах надежда на републиканската комисия, която често ме навестяваше или пращаше писма и питаше какво става, да не съм се отказал. Все обещавах, голяма картина, стенна творба, ателието ми е осем метра дълго, ще се събере, бъдете спокойни, другари. Един от комисията, вдъхновен човек, наистина обезпокоен за края на моето обещание, все повтаряше: сигурен съм, че у Пабло зрее голяма идея, която ще реализира в чест на новата република. Испания заслужава това. Предстои разцвет на Испания, нов Гойя ще се роди, защо този нов Гойя да не е Пабло Пикасо… Добър човек беше този нетърпелив и загрижен човек от комисията по уреждането на Испанския павилион по време на Световното изложение.
Можеше и нищо да не рисувам. Картината не е само въпрос на желание, а и на предварително решение, дълбоко обмисляне. Трябва генерално хрумване. Особен момент на оригинален бяс.
И този момент дойде със съобщението по телеграфа на двадесет и седми април тридесет и седма: бомбардиран е старият град на баските, Герника. Хитлер изпратил в помощ на Франко своите самолетни кондори, натоварени с бомбена смърт. Връхлетяла след обяд към шестнайсет и четиридесет, тя оставя до деветнадесет и четиридесет и пет хиляда шестстотин и петдесет и четири трупа, димящите останки на града. Кондорите на Хитлер хвърляли методично своите фугасни бомби, получил се мечтаният от Хитлер „бомбен килим“, който той настоявал да се експериментира точно сега. „Килимът“ трябвало да бъде „бродиран“ и с картечници. И си представям как са пикирали кондорите и най-безмилостно от деветдесет, сто места са избивали хората на площада под шестотингодишния дъб. Един въртоп от желязо и смърт, който премахва от лицето на земята старинното селище на баските. Ужасът и плачът в очите, страхът и отчанието, безизходността от положението, никаква възможност да избягаш от огнения килим, чийто пламъци накрая оставят своя смъртен саван, под който има само пепел от някогашен живот.
Излишно е да се казва какво впечатление направи това съобщение на света. То удари и мен право в сърцето. Зашеметен от страшната вест, аз се затворих в „хамбара“ си на ул. Рю де Гран Огюстен. Идеята за картината ми не беше вече идея, а заповед на съвестта, моят човешки дълг, синовен дълг, любовта ми, омразата ми. Състрадание и страст. Гняв и мъка. Нямаше нужда от екзалтация. Напрежението в тялото ми и мозъка ми бучеше неистово. Наистина трябваше да нахвърлям платно, голямо колкото осемметровите стени на „хамбара“. Пред очите ми оживяваше страшният край на Герника: мрак, агонизиращи хора и животни, природата, ударена в сърцето, жени и деца, които стенат или вече са бездиханни. Образът на насилието и смъртта. Изтърбушени коне, виещи хора и кучета. Очите на жените ги „виждах“ широко отворени като разпукано цвете, с дълги клепачи като буйна трева, лица, обвити в сълзи. Проблясък на светлина, но от експлозията. Едно огромно око отгоре гледа на страшната вакханлия, може би историята, жена на прозореца, няма сили да го затвори, за да изтърве фенера, майка с мъртво дете на ръце, която изниква из пепелището. Навсякъде издигнати към небето ръце, като в библейско сказание за потопа. Един бик с човешки очи страда безгласно. И още, още… смърт, черно за сцена на трагедията. Антична. Не, тя няма общо с Термопилите, тя има общо единствено с преизподнята.
Стотици скици. Всеки образ поотделно. Стотици образи, стотици скици, ескизи, с молив, с четка, с темпера. Хамбарът Баро стана моята ковачница, където трябваше да изкова оръжието, по-силно от смъртта. Да, по-силно от смъртта. Герника не заслужава тази смърт, тя трябваше да остане жива, за да напомня. Иначе щеше да си остане само вестникарско съобщение и отново възцареното спокойствие на земята. Как ще бъде спокойна земята занапред. Как ще бъдат спокойни хората. Как ще топят къшей, когато в солта има сълзи.
На първи май направих с молив композицията върху лист хартия. Исках да сглобя елементите на замисъла. Цялостно да видя картината. Резултатът ме окуражи, изправи напълно душата ми, която бе покрусена и живееше в нажежен обръч. Нужно ми беше равновесието, ако щете спокойствието и сигурността, вярата. Заключил вратите, не пусках никого. Само Дора Маар знаеше какво става вътре. Мъките ми на човек, който се сражаваше на живот и смърт със самата смърт, за да победя. Изправих платното, гигантско по размер за една картина дотогава, седем и осемдесет на три и петдесет. Температа. Четките. Трескаво. Денонощно. Тази картина на изтреблението, образ на войната, на империалистическата подлост трябваше да представи Испания пред света на Световното изложение в Париж… Сигнал за атака срещу насилието, което забива нож в гърба на света.
В началото на четиридесетте години в обстановка на окупация, Париж се задъхваше. Нацистите въведоха режим за своята сигурност, хората трябваше да бъдат принудени да живеят в къщите си, пълна изолация от света. Нощем тъмно, денем никъде няма да видиш двама души заедно, защото представляват опасност за новия ред. Хората живееха пак като в страшен сън, тягостно бълнуване ли беше или истина. Нощните гости с автомати и електрически фенерчета бяха нещо непрекъснато. Чукане в полунощ на вратите, внезапни проверки и обиски. Почука се една нощ в ателието ми.
Нямаше как, отворих. Фенерите им осветиха лицето ми, което навярно е побледняло от гняв в този момент. Насочените дула ме приковаха и аз зачаках под „победоносните“ им погледи. Те ме огледаха добре, а после започнаха да се въртят из ателието ми, като стъпваха по разхвърляните по пода платна и листове със скици, книги, дрехи и вещи. Вдигаха ги една по една, насочваха фенерите си към картините и се взираха в тях насмешливо. Изведнъж очите им попаднаха на една снимка върху стената. Голяма. От нея ги гледаше смъртта с разширени очи, ужасът издигаше пламъците си до небето и наоколо се разгаряше страшен черен пожар. Навярно им замириса на изгоряло, което прогони в този момент собствената им миризма, одеколонирана и козметирана старателно след закуската с шоколад привечер в някое кабаре. Единият от нощните ми гости, офицер с накривена надясно шапка над вкиснато лице, разкрачен и пронизващ ме със зеления си поглед процеди: Вие ли нарисувахте това, хер молер. Зави ми се свят, нямах сили да отговоря, не от страх, от омраза, все пак можах да надвия хаоса от всичката си ненавист и да го укротя за точен прицел: Не, хер, не аз, а вие нарисувахте това. Той облещи очи начаса, изгледа ме високомерно и се хвана за кобура. Останалите фрицове го гледаха тъпо, защото не разбраха нищо, само съпричастно чакаха заповедта му. Моментът на мълчанието се свърши и всичките се изнизаха навън, затръшвайки вратата ми.
Репродукцията бе направила Дора Маар, когато рисувах картината.
