В годините на прехода проблемите на сигурността неизменно фигурираха сред основните въпроси в дневния ред на всяко правителство, а “националната сигурност” беше основен приоритет на политиката за сигурност. Въпросът, който сме убедени, че трябва да се постави на публично обсъждане, е дошло ли е време “сигурността на българските граждани” да стане основен приоритет в политиката за сигурност на правителството.
Факт е, че твърде често политици, правителствени или други държавни служители говорят в публичното пространство, “загрижени” за сигурността на българските гражданите. За съжаление обаче говоренето е най-активно по време на предизборния “лов на избиратели” или при драматични обстоятелства, свързани с човешки жертви. Тези изяви не допринасят съществено за запознаване на обществото със същността на действителните проблеми и предизвикателства, с потенциалните и съществуващи рискове и заплахи за сигурността на гражданите, обществото и държавата. По-скоро ще се стигне до девалвиране на самото понятие и до притъпяване на обществените сетива за съществуващите и нововъзникващите заплахи и опасности.
Темата е достатъчно сериозна и при подкрепа от страна на медиите може да се осъществи несъстоялият се дебат, който според нас не търпи повече отлагане.
Конституцията и правилникът на Министерския съвет схематично регламентират задълженията и отговорностите на държавата към този изключително важен проблем (чл.4, ал.2 и чл.105, ал.2 от конституцията и чл.7 от правилника). Тази регламентация предполага значително по-широко обсъждане и прецизно дефиниране.
При разработване на същността на проблема сме се ръководили от следните принципи:
– политиката за сигурност е възможно да се формулира и реализира само в състава и контекста на цялостната финансова, икономическа, социална и културна политика на правителството;
– проблемите на сигурността като мащабност, сложност, роля, място и значение са равностойни на проблемите от другите области на обществено-политическия живот, нещо по-вече, те са свързани и взаимно зависими;
– проблемите на сигурността са надкласови и надпартийни;
– разрешаването на проблемите на сигурността е възможно само чрез дългосрочна, последователна, национално-отговорна политика и поради ограничения четиригодишен времеви хоризонт на управленския мандат е необходима консенсусна воля на основните политически сили за приемственост в политиката за сигурност.
За да се формира политика на сигурност, която да отговаря адекватно на съвременните предизвикателства, рискове и заплахи пред сигурността на българските граждани, при това в условия на изключително тежък преход, би трябвало да се следва логическа схема на мислене и действие:
– на експертно ниво да се намери подходящата форма за разработване на “Стратегия за сигурност на Р. България”.
Опитът на правителството на Симеон Сакскобургготски да представи такава през есента на 2004 г. показа, че експертният потенциал, работещ в министерствата и държавните ведомства, не е в състояние самостоятелно да реши тази задача. Оценката за тяхната работа беше лаконична: “Добра основа за по-нататъшна сериозна и задълбочена работа.”
Очевидна е необходимостта от организиране и провеждане на обществен дебат, който да формулира концептуалната и програмна база на проблема.
– да се разработи нов закон, който да уреди законодателно изграждането на “Национална система за сигурност” и се направят необходимите изменения и допълнения в съществуващите закони, които уреждат дейността на субектите, “производителите “ на сигурност.
– да се подготвят и реализират организационно – структурни, материално – технически и кадрови мероприятия за реалното изграждане и функциониране на “Национална система за сигурност”.
– да се създадат условия за осъществяване на граждански контрол, който да стане гарант за спазване на човешките и гражданските права.
За съжаление индивидуалната сигурност на българските гражданин беше “последна грижа на държавата” от началото на прехода за всички правителства без изключение.
Досега нито едно правителство не е предложило политика за сигурност, основана на комплексен подход, целяща изграждането на система, в центъра на която като основен “потребител” на сигурност да бъде българският гражданин.
Разработването на политиката за сигурност е необходимо да бъде обвързано със следните условия:
– обществото да е запознато и да е наясно със стратегическата цел на политиката за сигурност, която ще се заложи. При това тя трябва да бъде общоприемлива и формулирана в резултат на обществен дебат;
– да се извършат конкретни емпирични изследвания, които статистически да покажат през последните пет–шест години, кои са основните рискове и заплахи за българските граждани по отношение на техния живот, здраве, имущество, социален статус и жизнени перспективи;
– да се направи анализ и прогноза за потенциалните рискове и заплахи за сигурността на българските граждани в следващите десет години;
Факт е, че всяка година държавата харчи милиарди левове за сигурност.
Журналистът Петър Костов си беше направил труда да установи, че охранителите у нас са колкото войската и полицаите, взети заедно. Той задава простички въпроси като: как държава, в която над 200 000 души се занимават с охрана – на частни и държавни начала, още не се е превърнала в оазис на спокойствието, при положение че на 30 граждани се пада по един охранител – държавен или частен? „С тази армия – пише Петър Костов – България трябва не само да цъфти по линия на сигурността на отделните членове на обществото, но направо да връзва. Действителността обаче е различна. Днес българският гражданин се чувства по-скоро несигурен.
Безпорно е, че всички политици с удоволствие говорят за “сигурността на гражданина”. Въпросът е обаче какво съдържание влагат и дали когато говорят, това не е поредният популизъм, използван обикновено в навечерието на избори? Как българският гражданин да се ориентира какво всъщност му обещават партиите, когато му говорят за сигурност?
Ще си позволим да представим нашето разбиране за същността на индивидуалната сигурност:
1. Сигурността на индивида е човешка потребност, която произтича от инстинкта му за самосъхранение, за териториалност и доминиране. И тъй като му се налага да живее между другите и сред другите той винаги съзнателно и подсъзнателно се защитава. На емоционално равнище тази потребност е свързана със страха за живота, здравето и имуществото на отделния индивид.
2. Сигурността е пряко свързана с човешкия интерес. Като социално същество всеки индивид влиза в сложни връзки и взаимоотношения с останалите членове на обществото. В основата на тези връзки и отношения стоят неговите интереси и потребности. В скалата на жизнените приоритети сигурността стои непосредствено след икономическите му интереси. На ниво интерес сигурността е свързана и със страха на отделния индивид за опазване на неговите икономически и социални интереси, както и частната му собственост.
3. Ценностната система на всеки индивид е определеляща при формиране на собствената му система за индивидуална сигурност и произтичащото от това индивидуално поведение и отношение към другите индивиди. Въпреки че има определени ценности, които всички възприемат като жизнено важни, като например живота, здравето и свободата, то специалните, значими ценности за всеки човек зависят от жизнените условия, структурата на неговата личност, културните традиции и национални особености.
В случая обаче става въпрос за индивидуалната сигурност на гражданина. Защото когато говорим за индивида в качеството му на гражданин, имаме предвид конституционните му права, в това число и правото му на сигурност.
За гражданина е важно да разбере доколко и в каква степен днес държавата с наличните си ресурси е в състояние да му гарантира това право или и то, както още много други конституционни права, ще съществува само на “книга” като евентуална възможност?
Очевидна е необходимостта от разкриване и формулиране на основните предизвикателства, рискове и заплахи, както и произтичащите от тях страхове у гражданите. Ще представим по наша преценка някои от най-важните заплахи:
– икономическа и социална несигурност и страх от бъдещето, породен от състоянието на негарантираност и неопределеност в държавата;
– ограничени жизнени шансове и условия за значителна част от българските граждани;
– масова престъпност, застрашаваща живота, здравето и имуществото им;
– организирана престъпност и корупция, застрашаваща устоите на държавността;
– ограничени възможности за ползване на общественото здравеопазване и образование;
– проблемна пенсионно-осигурителна система;
– намалени възможности за възпроизводство, предизвикващи демографски срив.
Убедени сме, че сред експертите едва ли ще се намери някой, който да отрече, че отдавна е назряла необходимостта от сериозни реформи в сектора сигурност. Въпросът е дали сега наистина е назрял моментът те да се извършат и ще има ли правителството волята да ги осъществи, или ще се задоволи само с поредния “ремонт” на един от субектите на сигурност чрез новия закона за МВР? Очевидно става въпрос не за козметични, а за същностни концептуални и структурни реформи, с оглед на настъпилите нови реалности в средата за сигурност, както и произтичащите от тях проблеми.
Предприемането на такива реформи крие сериозен риск от съпътстващото безвремие, безвластие и апатия сред засегнатите държавни служители.
Моментът обаче е благоприятен с оглед на солидното парламентарно мнозинство. Необходима е и широка обществена подкрепа, която е възможно да се осигури само след провеждане на сериозен и задълбочен дебат по проблемите на сигурността. В противен случай реформите ще срещнат сериозна съпротива и ще се търпят негативи, тъй като поставените цели и резултатите няма да се реализират бързо. Не бихме казали, че не сме натоварени със страхове от минали провали, предизвикателствата обаче са достатъчно сериозни и не можем да си позволим повече да отлагаме тежките решения.
От политиците зависи дали ще успеят да събудят поизгубилия се български дух и да го мобилизират, за да направим страната ни сигурно и привлекателно място за живеене, или ще оставят “псевдонационалистите” да продължават да яхат народното недоволство” и да се опитват да предизвикат поредния хаос и объркване на ценностите.
