Родена през 1960 г. в южноиндийския щат Керала в семейство на християни от сирийски произход. Днес Рои живее в Делхи. През 1996 г. бе публикуван нейният роман „Богът на малките неща”, който имаше световен успех. Индийското правителство цензурира книгата й, тъй като в нея Рои през призмата на една забранена любов към човек от най-нисшата каста критикува общественото устройство в страната. Тя е автор и на редица критични анализи за състоянието на света, един от които предлагаме на вниманието на българските читатели. Като политически активен човек, Рои често се конфронтира с управниците в родината си заради хуманистичните си позиции и поради това, че с перото си се противопоставя на Новия световен ред и на комерсиалната глобализация. А.Рои е сред емблематичните активисти на новите международни социални движения и редовен почетен гост на социалните форуми, провеждащи се ежегодно в различни страни по света.
На 3.07.1988 г. американският боен кораб „Vincennes”, дислоциран в Персийския залив, свали ирански пътнически самолет, при което загинаха 290 цивилни пътници. Помолен да коментира инцидента, Джордж Буш старши, по онова време ангажиран с предизборната си кампания за президент, обяви: “Няма да искам извинение от името на САЩ. Не ме интересува какви са фактите.” Това е перфектно мото за новата американска империя.
В САЩ поддръжката на общественото мнение за войната срещу Ирак се базира на куп лъжи и измами, координирани от правителството и сръчно раздухвани от корпоративни, частни медии. Освен измислените връзки на Ирак с „Ал Кайда” бе инсцениран и страх от иракските оръжия за масово унищожение. Джордж Буш младши дори стигна до положението да заяви, че би било “самоубийство” за САЩ, ако не нападнат Ирак. Целта на тревогата е една стара практика, но пременена в нови дрехи – доктрината за превантивния удар. Това означава, че Съединените щати могат да правят каквото си щат. При това вече официално.
Войната срещу Ирак се състоя, но оръжията за масово унищожение не бяха намерени. Абсолютно никакви. … За да успеят да ги намерят, те ще трябва да ги подхвърлят. Дори при едно такова развитие на нещата, по-критичните от нас ще продължават да търсят отговор на въпроса, защо Саддам Хюсеин не ги използва след чуждото нашествие. Някои питат “Какво щеше да е, ако се знаеше, че Ирак наистина няма химически и атомни оръжия?” Какво би се променило, ако няма връзки с „Ал Кайда”? Какво се променя, ако Осама бен Ладен мрази Саддам Хюсеин така, както мрази Съединените щати? Но нали Буш младши бе казал, че Саддам Хюсеин е “диктатор убиец”. Ето защо изводът тогава бе, че Ирак имал нужда от “промяна на режима”. Няма значение, че преди 40 години, когато президент бе Джон Ф. Кенеди, основна роля в организирането на тогавашната промяна на режима в Багдад имаше ЦРУ. През 1963 г., след преврат в Ирак, на власт дойде партията „Баат”. Използвайки списъци, доставени от ЦРУ, новият режим елиминира систематично стотици медици, преподаватели, адвокати и политически дейци, набедени, че са леви.
През 1979 г., след вътрешнопартийни борби, президент на Ирак стана Саддам Хюсеин. През април 1980 г., докато той избива шиити, тогавашният съветник по националната сигурност на САЩ Збигнев Бжежински обяви, че “Няма съществена несъвместимост между интересите на САЩ и Ирак”. Вашингтон и Лондон подкрепяха Саддам Хюсеин скрито и явно. Финансираха го, екипираха го, въоръжиха го и му доставиха материали с двойно предназначение – използвани официално за цивилни цели, и неофициално за производство на оръжия за масово унищожение. Поддържаха възхода му финансово, материално и морално. Поддържаха осемгодишната му война срещу Иран и отровното обгазяване на кюрдския народ в Чалабия през 1988 г. 14 години по-късно именно тези престъпления се използваха като претекст за превантивното нахлуване в страната.
Ако Саддам Хюсеин бе наистина толкова жесток, за да заслужава най-сложния и медийно най-разгласявания опит за покушение в историята, неговите поддръжници от миналото трябва да бъдат съдени най-малкото за военнопрестъпления … Но може би когато е намесена империята, фактите не са важни?
“Всичко това са стари истории – ни казват. Саддам Хюсеин бе изверг, който трябваше да бъде спрян. И само Съединените щати можеха да направят това.” Тактиката работи – използва се настоящо морално бедствие, за да се забулят греховете от миналото и прикрият ужасяващите планове за бъдещето. Индонезия, Панама, Никарагуа, Ирак, Афганистан – списъкът се удължава все повече и повече. Да чакат своя ред Египет, Саудитска Арабия, Пакистан, Турция и средноазиатските републики.
Ето го победния марш на империята, чийто нов боен зов е „Демокрация”. Демокрация, доставена по домовете с бомби. Смъртта е само скромна цена, за да вкусиш от този нов продукт: сурогатна имперска демокрация – загряваш до кипене, добавяш петрол, после бомбардираш.
Инвазията и окупацията на Ирак бяха предавани по телевизията на живо. Така светът наблюдаваше безучастен как една многовековна цивилизация бе сведена до анархия. Преди началото на военните действия службата за реконструкция и хуманитарна помощ (ORHA) предава на Пентагона списък с шестнайсет изключително важни обекта, заслужаващи особено внимание и охрана (виж статии във в. „Уошингтън Таймс” и в „Гардиън”), където на второ място фигурира Националният музей на Ирак. Като резултат от американските грижи, музеят – пазител на антични културни свидетелства не само е разграбен, но е и осквернен. (А на голяма част от експонатите му днес можем да се любуваме в Британския музей в Лондон – бел. прев.)
Днешният Ирак е историческа част от древна Месопотамия – цивилизация, процъфтявала по бреговете на Тигър и Ефрат, създала първата писменост, първия календар, първата библиотека, първия град и, по ирония на съдбата, първата демокрация. Вавилонският цар Хамураби за първи път в човешката история написва закони (Lex Hamurabi), които да регулират социалния живот на гражданите. Това бил кодекс, в който изоставени жени, проститутките, робите, а дори и животните имали права. Кодексът на Хамураби отбелязва не само раждането на правовия ред, но и зародиша на социалната справедливост. Американското правителство не би могло да намери по-малко подходящ терен, за да разгърне незаконна война, демонстрирайки явно пренебрежението си към реда и справедливостта.
Последният (шестнайсети) обект в списъка на ORHA е министерството на петрола. Той е единствения опазен. Най-вероятно, защото окупационната армия мисли, че в арабските страни се чете отзад напред?! Сигурността на иракския народ била негова си работа, а онази на иракското културно наследство и на инфраструктурите не била работа на окупаторите. А сигурността на петролните залежи – ДА. Естествено, че ще е тяхна работа. Петролните ресурси бяха сложени “на сигурно място”, едва ли не, още преди началото на нашествието.
Оригинален декор
На 2.05.2004 г. Буш младши стартира предизборната си кампания, с която се надяваше най-накрая да бъде наистина избран за президент на САЩ (визира се фарсът с преброяването на гласовете на президентските избори през 2000 г. – бел.прев). След, вероятно, най-късия полет в историята на авиацията, изтребител каца на палубата на закотвения до остров Сан Диего самолетоносач „Абрахам Линкълн”. Дистанцията до брега е много малка. Функционери от Администрацията със задоволство споделят пред „Асошиейтед прес”, че разположили този огромен кораб по най-добрия възможен начин за заснемането на речта на президента Буш, на фона на морето вместо на фона на бреговете на близкия Сан Диего. Президентът Буш, който не е служил в армията, се появява на мостика, облечен в живописна униформа – яке от филма „Топ Гън”, авиаторски ръкавици, очила, каска и кубинки. Поздравява официално приветстващите го военни и тържествено обявява войната в Ирак за приключила, подчертавайки, че става въпрос само за “победа срещу тероризма в една война, която продължава”. Много внимателно пропуска да обяви гръмко победата, защото по силата на Женевската конвенция победилата армия трябва да изпълнява хуманно задълженията на окупационна сила – отговорност, която администрацията на Буш не желае да поема. И после, с приближаващата 2004 г. може да потрябва някоя нова “победа срещу тероризма”, с която да се печели доверието на двоумящите се избиратели… Става все по трудно да се прави разлика между предизборна кампания и война и между демокрация и олигархия.
Евфемизъм
Според проучвания на „Галъп” съгласието с “война на САЩ и неговите съюзници” (без участието на ООН) не надвишава 11% в нито една европейска държава. Но правителствата на Италия, Испания, Обединеното кралство, Унгария и други източноевропейски страни бяха похвалени за това, че пренебрегнаха мнението на мнозинството от поданиците си, поддържайки това незаконно нашествие. Как се нарича всичко това? Нова демокрация ли? Толкова демокрация, колкото е нов британският new labur (на политически амортизирания Тони Блеър – бел. прев).
Демокрацията – свещената крава на модерния свят, е в дълбока криза! В името на демокрацията вече се извършват всякакви престъпления. Тя е деградирала в малко повече от празна дума, куха, без стойност и лишена от всякакво съдържание. Тя вече може да означава всичко онова, което ние си пожелаем. Демокрацията – тази проститутка на модерния свят, е готова да се съблича и облича, готова е да задоволява всякакви желания и вкусове, да се подчинява и да бъде експлоатирана.
Модерните демокрации съществуват от достатъчно дълго време, за да могат неолибералните капиталисти да научат как да ги подчиняват за своя собствена изгода. Техниките за проникване в основните организми на демокрацията (независимия съд, свободния печат, парламента) и прегъването им според целите са все по-рафинирани. Проектът на мултинационалните компании за глобализация разрушава правилата за функциониране на демокрацията. Свободни избори, свободен печат и независимо правосъдие не означават нищо, след като свободният пазар ги е превърнал в стоки за продан с най-добрата оферта.
Демокрацията се е превърнала в евфемизъм, използван от Империята, за да прикрива своя либерален неоколониализъм. Демократичната машина вече е извадена ефикасно от строй. Политици, медийни барони, съдии, фирмени лобита и правителствени служители се преплитат в сложна, скрита мрежа, която застрашава механизмите за контрол и равновесие между конституция, съд, парламент, администрация и независими средства за масово осведомяване (може би по-важни от всички други!), които съставляват основите на една парламентарна демокрация. В много случаи преплитането не е нито сложно, нито много прикрито.
Например бившият италианския премиер Силвио Берлускони притежава контролния пакет акции на основните всекидневници, списания, телевизионни канали и издателства. А в САЩ „Клиър Ченъл Уърълдуайд Инкорпорейтид” е най-големият собственик на радиопредаватели и контролира повече от 1200 радиоканала. Неговият генерален директор подпомогна кампанията на Буш със стотици хиляди долара, а по време на войната организира патриотични манифестации в нейна подкрепа из цялата страна и командирова свои репортери, за да ги отразяват, като че ли ставаше въпрос за първостепенни новини. Ерата на фабрикуване на съгласие започва да отстъпва място на ерата на фабрикуване на новини. Скоро редакциите ще се откажат от този фарс и просто ще започнат да наемат театрални постановчици вместо журналисти.
Американският шоубизнес става все по-жесток и войнствен, докато американските войни заприличват все повече на шоубизнес. Дизайнерът на декора на залата за пресконференции в Катар (на стойност 250 000 долара, използвана от генерал Томи Франкс по време на операцията Shock and awe), е проектант и на декори за „Дисни”, „Метро Голдън Майър” и телевизионното шоу на Ей Би Си – „Добро утро Америка”.
Иронията е жестока. САЩ, които претендират, че са най-големите защитници на свободата на словото и допреди време имаха най-сложното законодателство в нейна защита, стесняват по такъв невероятен начин пространството за изявите на тази свобода. По сложен и странен начин дискусиите и еуфорията, които традиционно съпътстват защитата на свободата на словото в Америка, прикриват ерозията на фактическите възможности за нейното упражняване.
Американската масмедийна империя се контролира от шепа хора. Президентът на федералната комисия по комуникациите Майкъл Пауъл – син на Държавния секретар Колин Пауъл, предложи мерки за по-нататъшното дерегулиране на сектора, водещо неминуемо до още по-голяма концентрация.
И така, ето я тази най-голяма „демокрация” на света, водена от човек, който не бе легитимно избран, от президент, чийто пост през 2000 г. му бе дарен от Върховния съд. Каква цена плаща американският народ за това нелегитимно президентство? През годините на управление на Джордж Буш Младши американската икономика загуби милиони работни места. Екстравагантни военни разходи, приватизация на социалния сектор и финансови облекчения за най-богатите причиниха финансовата криза на образователната система на САЩ. Според проучване на Националния съвет за щатските законодателства Съединените щати през 2002 г. година са отрязали 49 милиарда долара от социалната сфера – здравеопазване, социални помощи, субсидии и образование. През следващата година се направиха съкращения за още 25,7 милиарда долара. Т.е. общо 75 милиарда долара. Първоначалното искане на Буш за финансиране на войната беше за 80 милиарда. Тогава, кой плаща сметката за тази война? Това са бедните в Америка. Нейните ученици, нейните безработни, нейните самотни майки, пациентите в болниците и гледаните по домовете си, нейните преподаватели и медицински служители. А кой всъщност се сражава на бойното поле? Още веднъж – бедните американци.
Войниците, които се намират под палещото слънце на иракската пустиня, не са синове на богати. Само един от всички парламентаристи (от Камарата и Сената) има син, сражаващ се в Ирак. Армията от “доброволци” на САЩ всъщност зависи от набора на бедни, най-често черни, латиноамериканци и азиатци, които търсят начин да припечелят нещо, за да могат да живеят и учат. Федералната статистика показва че афро-американците са 21% от общата численост на въоръжените сили и 29% от американската армия. В същото време чернокожите са едва 12% от населението. Диспропорцията на афро-американци в армията и в затворите е парадоксална. Или може би трябва да я считаме за пример за особено ефикасно интегриране в обществото?
В годината, когато чествахме 74-ата годишнина на Мартин Лутър Кинг, президентът Буш осъжда програмата „affermative action” (за придобиване на признание) в полза на черни и латиноамериканци на университета в Мичиган, определяйки я като “разделителен елемент” и като “неправилна” и “противоконституционна”. Обаче успелият опит да се изключат черните от избирателните списъци на щата Флорида, така че Джордж У. Буш да бъде избран, очевидно не е нито неправилен, нито противоконституционен акт. Предполагам, че законите за интеграция в полза на белите момчета от Йеил са винаги правилни и конституционни.
Ползата от войната
И така, вече знаем кой плаща войната и знаем кой се бие на фронта. Но кой има полза от нея? Кой разчита на договорите за реконструкция, възлизащи, според някои, на близо 100 милиарда долара? Може би бедните, безработните и болните в Америка? Може би американските самотни майки? Или сигурно черните и латиноамерикански малцинства? Операцията „Иракска свобода”, уверява Буш, служи, за да се върне петролът на иракския народ. Значи, да се върне иракският петрол на иракския народ, посредством големите мултинационални корпорации, като „Ексон”, „Бечтел”, „Шеврон” и др.
Съществува тясна връзка между корпоративните върхове, военните и правителството. Сместа, която се получава в резултат на това кръстосано опрашване, е скандална. Представете си: политическата служба на отбраната е група, назначена от правителството, за да консултира Пентагона. Нейните членове са предлагани от заместник-секретаря на отбраната и одобрявани от Доналд Ръмсфелд. Вашингтонският центърът за Pubblic Itegrity разкри, че 9 от 30-те членове на тази служба са свързани с корпорации, които между 2001 и 2002 г. са се сдобили с договори за отбрана на стойност 76 милиарда долара. Един от тях е Джек Шиън (Sheehan), пенсиониран генерал от военноморските сили и вицепрезидент на „Бечтел” – международния строителен гигант. Райли Бечтел – президентът на компанията, е член на комисията по експорт към президента. Бившият държавен секретар Джордж Шулц, който също е в управителния съвет на групата „Бечтел”, е председател на консултативната комисия към Комитета за освобождение на Ирак. Попитан от в. „Ню Йорк Таймс”, дали не е притеснен от вероятността за конфликт на интереси, заявява: “Не знам „Бечтел” да се възползва по някакъв начин от ситуацията. Но щом има работа за вършене, „Бечтел” е компания, която може да я свърши”.
„Бечтел” печели договори за реконструкция на Ирак на стойност 680 милиона долара. Според информация от центъра за Responcive Politics, „Бечтел” е финансирал с 1,3 милиарда долара предизборната кампания на републиканците през 1999 и 2000 г.
В добавка на този фарс е американското антитерористично законодателство. Patriot akt, приет през октомври 2001 г., станал модел за подобни закони срещу тероризма в други страни по света, е приет е от камерата на САЩ с 337 гласа “за” срещу 79 “против”. По този повод в. „Ню Йорк Таймс” писа: “На много депутати не бе дадена възможност да се изкажат или дори да прочетат законопроекта”.
Patriot akt слага началото на ерата на постоянното автоматизирано следене. Той позволява на правителството да държи под наблюдение телефони и компютри и да шпионира гражданите по начин, немислим до преди няколко години. Дава право на ФБР да проследява движението, покупките и друга информация за читатели и клиенти на библиотеки и книжарници, с презумпция, че те са част от терористична мрежа. Елиминира разликите между словото и истинската престъпна дейност, премахна разграничението между гражданско неподчинение и престъпление. Стотици хора са задържани за неопределен период от време с обвинението, че са “незаконни войници” (това е само един малък пример с хилядите задържани в Индия и в Израел). Който не е гражданин на дадена държава, естествено, вече няма никакви права. Може просто да “изчезне”, както хиляди чилийци по времето на стария съюзник на Вашингтон генерал Аугусто Пиночет. Повече от хиляда души, в мнозинството си мюсюлмани или просто хора с близкоизточни корени, са били арестувани, някои от тях не са имали дори правото на защитник. Освен да понася реалната икономическа тежест на войната, американският народ заплаща за тези “освободителни” войни със собствената си свобода. За обикновения американец “новата демокрация” в други страни по света означава края на истинската, родна демокрация.
В това време Ирак върви към своята „свобода” (или просто към либерализация?!). В. „Уолстрийт Джърнъл” писа: “Администрацията на Буш подготви широкообхватни проекти за реконструкция на иракската икономика, следвайки американския модел”. Самата конституцията на Ирак е в реконструкция. Неговите търговски и данъчни закони, законите за интелектуалната собственост се пренаписват, за да превърнат страната в капиталистическа икономика по американски модел. Сега само трябва да се уточни разпределението на работите и Ирак ще е готов за „новата демокрация”.
Какво да се прави, както каза Ленин? Бихме могли да приемем факта, че не съществуват конвенционални сили, които да се противопоставят на американската военна машина. А терористичните актове продължават да дават очакваното основание на американското правителство за упражняване на репресивни операции. Можете да сте сигурни, че само броени дни след един друг атентат ще последва нов Patriot akt. Да се противопоставяш на американската военна агресия с аргументите, че ще се увеличи вероятността за други атентати, е абсолютно безсмислено. Който е чел документите, писани още през 1998 г. от ултраконсерваторите „Проект за новия американски век”, съдържащи доводите за новата война в Ирак, може да го потвърди.
Фактът, че Вашингтон успя да заглуши доклада на комисията на Конгреса за “11 септември”, според който са били пренебрегнати сигналите на службите за сигурност за предстоящи атентати, е също потвърждение, че въпреки всичко терористите и режима на Буш могат заедно да работят чудесно. И едните, и другите смятат, че народите са отговорни за делата на управниците си. И едните, и другите вярват в доктрината за общата вина и за колективната обреченост. С действията си те се подпомагат взаимно.
Правителството на САЩ вече демонстрира по неоспорим начин способностите си да организира параноична агресия. В психологията параноичната атака обикновено е признак на невротична несигурност на индивида. Правейки паралел, може да се даде диагноза и за психологията на народите. Империята е параноична, защото е несигурна. Територията й може да е защитена от морски патрули и атомни оръжия, но нейната икономика е разклонена по целия свят, нейният авангард е открит и съответно уязвим.
Нашата стратегия трябва да бъде ориентирана към изолиране на механичните части на империята и изваждането им от строй една по една. Нито един обект не е прекалено малък. Нито една победа е незначителна. Бихме могли да преобърнем идеята за икономически санкции, наложени от Империята и нейните съюзници на бедните страни. Бихме могли да наложим режим на граждански санкции на всяка корпорация, свързана с договори в следвоенен Ирак. Всяка от тях би трябвало да бъде обявена и подложена на бойкот. Това би могъл да е нашият отговор на кампанията Shock and Awe и да представлява едно голямо начало.
Друго важно предизвикателство е да се откажем от медии, които са единствено информационен бюлетин на безскрупулни собственици и мултинационални корпорации. Нужен ни е нов свят от алтернативна информация и независими медии. Борбата за тържеството на истинската демокрацията ще е трудна. Нашите свободи не са нито предложени, нито гарантирани от разните правителствата. Извоювали сме си ги сами. Битката за повторното им извоюване трябва да се разгърне по всички континенти и всички страни и не трябва да се спира при държавните граници, а трябва да започне в Америка.
Стотици хиляди оцеляват под ударите на мощна пропаганда, за да продължат борбата срещу управниците. В условията на екстремна националистическа параноя в САЩ смелостта е сравнима само с онази на афганистанците и иракчаните, защитаващи бащината си земя. Единствената институция, по-силна от американската армия, е американското гражданско общество. Ако се присъедини в битката с милиони вместо със стотици хиляди, те ще бъдат приветствани с ентусиазъм от останалия свят. И ще видят колко е по-хубаво да бъдем внимателни, отколкото брутални, сигурни вместо уплашени. Считани за приятели, вместо изолирани. Обичани, вместо мразени.
Подбор Иван Аладжов
