Роден 1952г. е „Най-великият разследващ журналист на нашето време” според британското списание „Tribune” и се е превърнал в легенда сред колегите си журналисти и за политически заинтересованите читатели по целия свят. Но в неговата родина Америка смелите mу разследващи репортажи, излъчвани в Англия по ВВС и издавани от в. ”The Guardian”, най-често са забранени от вътрешната самоцензура на корпоративните медии. Във връзка с този факт Калифорнийският университет му връчи неотдавна наградата „Цензуриран проект ”за журналист, който е твърде горещ за медиите в САЩ. Палас е работил с профсъюзите и с потребителските групи в Щатите, Южна Америка и Европа, разследвайки ширещата се корупция в тези страни. Той преподава в университетите на Кеймбридж (Обединено кралство) и Сао Паоло (Бразилия). Грег Палас живее в Ню Йорк и Лондон.
В своите многобройни статии и книги той дава гласност на някои от най-големите скандали на последното десетилетие, които лично разкрива и документира. В публикуваната и у нас книга „Най-добрата демокрация, която може да се купи с пари” Палас разкрива как семейство Буш открадва вота във Флорида, САЩ, и как пропагандата и медиите по най-безсрамен начин манипулират гражданите по време на изборите в най-голямата „демокрация” на света. Този невероятно смел журналист минава дори под прикритие, за да разследва борсовите манипулации и голямото разграбване от мениджмънта на американския мегаконцерн „Енрон”, години преди пресата в „страната на безкрайните финансови манипулации” въобще да посмее да се докосне до тази тема.
Г. Палас е известен във Великобритания с разкритията във в. „Обзървър” за т.нар. „Лобигейт“ – негово тайно разследване за специалния достъп и влиянието на корпоративните лобита върху правителството на „Третия път” на Тони Блеър. Рубриката на Палас „Вътре в корпоративната Америка”, в която той умело съчетава разследващата журналистика с политически анализи, разкри намесата и влиянието на корпорациите в правителството на Бил Клинтън, както и връзките на транснационални корпорации със свалянето на социалистическото правителство на д-р Салвадор Алиенде в Чили през 1973 г. и неговото убиване. В нея той представя неизвестни досега доказателства по редица проблеми – от методите на американските компании за разбиване на профсъюзите до жестокостта на икономическите “реформи” в Третия свят. Коментарите на Палас се публикуват по цял свят. Като разследващ икономист той е в основата на няколко от основните дела за корпоративен рекет и изнудване в Америка, от измамите за милиарди долари в ядрената енергетика в Щатите до прокуждането на нефтодобивния концерн “Exxon” от местното население на Аляска, след корабокрушението на танкера „Exxon Valdez” в близост до бреговете на Аляска, предизвикало една от най-големите екологични катастрофи в САЩ. Г.Палас е носител на наградите за британски „Репортер на годината” през 1999 г., „Дейвид Томас“ на в. „Файненшъл Таймс”, „Култов фаворит” на в. “Дъ Вилидж Войс”, „Репортер на годината” през 2002 г. на “Гериля Нюс Нетуърк” и „Журналист герой на Интернета” на Фокс-ТВ.
В статията „Новите колониални империи”, която представяме на българските читатели, Грег Палас описва нередностите около приватизацията на водоснабдяването в гр. Кочабамба, Боливия, в началото на това десетилетие и породения от това безобразно ограбване справедлив и успешен „Воден бунт” на обикновените хора, който в крайна сметка променя из основи облика на тази далечна латиноамериканска страна. След тези бунтове изборите през 2005 г. спечели Движението към социализъм на първия в страната президент от индиански произход – Ево Моралес. Имайки предвид, че и водоснабдяването в София през 2000 г. бе преотстъпено на британска компания, която не се слави с нищо друго, освен с постоянното вдигане на цените на водата, без въобще да се подобрява качеството, могат да се открият доста паралели със ситуацията в Боливия, от които да си направим изводи.
От първите страници на вестниците крещят снимките на двамата загинали бели земеделци в Зимбабве, а новините от Боливия – “Протестите взимат две жертви” – са сбутани в „Светът накратко“ във в. „Guardian”. А в другите издания дори въобще не се споменават. Жалко. Докато Зимбабве е отчасти отзвук от едно имперско минало, Боливия е въпрос от имперското бъдеще на Великобритания.
Но нека най-напред направим сметка. Броят на жертвите в Боливия вече е 6 убити и 175 ранени, включително две ослепени деца, след като военните стреляха със сълзотворен газ, а после и с куршуми срещу демонстрантите, протестиращи срещу 35%-то увеличение на цената на водата, което бе наложено на град Кочабамба от новите собственици на водоснабдяването там – фирмата International Water Ltd. от британската капитолия – Лондон.
След убийствата в Кочабамба Уго Бансер (експрезидентът на Боливия) обяви извънредно положение и общонационална блокада и оряза гражданските свободи. На 12 април, точно след обявяване на военното положение, директорът (бившият) на Световната банка (СБ) Джеймс Уолферсън обяви за репортерите: “С радост съобщавам, че безредиците в Боливия вече затихват.”
Обадих се на Оскар Оливера, профсъюзен деятел и един от водачите на протестите срещу това обществено изнудване, за да го питам как е организирал съпротивата. На 6 април Оливера заедно с група от 14 икономисти, парламентаристи, юристи и обществени дейци приема покана от правителството, за да обсъдят повишаването на цените от International Water Ltd. Но след влизането на Оливера и съмишлениците му в правителствената сграда на Кочабамба, веднага са арестувани. След като Оливера е окован, ръководството на бунтовете на 500-те протестиращи пред сградата се поема от католическия архиепископ на Кочабамба.
Естествено има вероятност и Уолферсън да е объркал нещо и хората, които той нарича нарушители на реда, да са всъщност невинни жертви на кървави държавни репресии. Оливера, един от петимата впоследствие освободени водачи на протестите (правителството поставя останалите 17 под домашен арест), след това отива във Вашингтон, за да се опита да говори с Уолферсън. Но директорът на СБ е доста зает човек и Оливера се завръща, без да може да се срещне с него.
Вие не сте чували за International Water Ltd.? Както редица други английски транснационални компании, тя се контролира от по-голяма американска корпорация, в случая от строителния гигант Bechtel. Необичаният в Обединеното кралство воден монополист United Utilities (Nordwest Water), първоначално съсобственик на International Water Ltd., бе деградиран само до “стратегически партньор” през ноември.
От своя американски щаб мегаконцернът Bechtel публикува становище, в което категорично отрича недоволството в Боливия да има нещо общо с вдигането на цената на водата. Нещо повече, американският собственик на International Water Ltd. намекна, че бунтът отчасти е дело на хора, които са против “предприетите действия в страната срещу производителите на кока”. Оливера им отвърна, че нито той, нито архиепископът произвеждат или търгуват с опиати.
Повишаването на цените на водата, което възпламени Водния бунт, бе продиктувано от алчността на International Water Ltd. максимално бързо да си възвърне разходите за големия проект на язовир „Мисикуни”. Така водата от язовира ще струва до 6 пъти по-скъпо от водата от други източници. Но защо им е на International Water Ltd. да закупуват вода от този толкова скъп източник? Защото може би фирмата притежава част от проекта за язовир “Мисикуни”?
А хората не желаят да плащат за този язовир и по друга причина: той въобще не съществува. Той още не е построен.
Основен принцип на счетоводството е, че инвеститорите, а не потребителите финансират големите капиталоемки строителства. А поелите риска по-късно покриват разходите си от печалбата, когато проектът вече предлага някакъв реален продаваем продукт. Това е сърцето, душата и оправданието на капиталистическата система.
Така е само на теория. Но когато един частен монополист се докопа до кранчето на водата в един град, той може да изпомпва финанси за капиталоемки проекти (дори такива, които струват с 600% над пазарните цени) директно от потребителите, превърнали се в заложници, вместо от акционерите-собственици.
Самуел Сория, бившият консултант на боливийското правителство по водните проекти, казва, че не е получил от International Water Ltd. доказателство за каквито и е да било направени инвестиционни дейности. На Сория, председател на Икономическия съвет на Кочабамба, му било казано, че купувачите на системата били депозирали десет милиона долара в сметка в Ситибанк в Ню Йорк, но Сория не намерил никакви доказателство за тяхното прехвърляне в Боливия. Цената на водата, опасява се той, може в крайна сметка да скочи с още 150% при експлоатация от International Water Ltd.
Луис Бредоф, издател на вестник „Дженте”, ми каза: “Никой не е дал никакви пари” за водоснабдяването на Кочабамба. Неговото собствено разследване стига до заключението, че International Water Ltd. взема цялата водоснабдителна система, без да плати абсолютно нищо. Той приписва тези изключително изгодни условия на съдружието на International Water Ltd. с предишния боливийски президент Айме Самора, водач на партия, близка до Бансер.
Лондонският говорител на International Water Ltd. не допълни нищо ново: “Откъде разбрахте, че International Water Ltd. въобще има отношение към Кочабамба?” Боливийската групировка на компанията се нарича Аgua de Тunari. Всъщност участието на британската компания започва да става направо “мистериозно”, ако използваме термина на Бредоф. Президентът Бансер, за да потуши разрастващите се демонстрации, обяви, че отменя приватизацията на водата на 5 април.
Но на следващия ден се разчу, че International Water Ltd. пак е на кормилото на водната компания и хората в цялата страна отново излязоха на улиците. На 10 април уплашилите се власти обявиха, че чуждестранният консорциум е “изоставил” предприятието, а неговият британски шеф уж бил избягал от страната. Но миналия четвъртък ние намерихме шефа на International Water Ltd. в хотел в столицата Ла Пас, където – това ми го потвърдиха неговите помощници – щели да започнат преговори с правителството на Бансер.
Не може да се каже, че само британско-американската фирма е довела Кочабамба до нищета. В интерес на истината тя съществува в изобилие. Стомашно-чревните възпаления, водещи до разстройващи заболявания, са най-големият убиец на деца в Боливия (а и навсякъде другаде в Третия свят – бел.прев.) и това се дължи на факта, че водоснабдяването и пречиствателните съоръжение достигат само до около 1/3 от домовете в провинцията.
Директорът на СБ Уолферсън открива гениално решение за водния недостиг в страната: вдигнете цената! Ще си плащате – казва той на протестиращите потребители на вода в Боливия…
Избликът на Уолферсън „млъквай и плащай“ противоречи на неговия собствен експертен съвет по водата. През юли 1997 г. на съвещание във Вашингтон технократите на СБ излагат пред боливийците аргументите срещу “Мисикуни” и дори предупреждават за обществено негодувание, ако цените се вдигнат. Според източник от банка, пожелал да остане анонимен, хидролозите на СБ, заедно с техниците, изготвят воден проект за Кочабамба с пъти по-евтин от напомпаната цена на “Мисикуни”. Тази алтернатива може да се изплати, без да се вдига цената за сегашните потребители. Водоснабдяването и разпространението може да се раздели между две фирми, за да се избегне сключването на договор сам със себе си, залегнало в основаването на Аgua de Tunari (дъщерна фирма на International Water Ltd. – бел.прев.).
Но защо тогава Уолфеpсън атакува протестите срещу проект, който самата СБ смята за непрозрачен? Защото има планове, които не се обсъждат с дребните риби по ниските нива в банката. Дълго преди министерските лимузини да задръстят столицата на Щатите, големите политически решения са взети на съвещания “по сектори”. По отношение на водата близо 1000 ръководители и бюрократи се събраха миналия месец в Хага, за да обсъдят и финализират програмата за приватизиране на водоснабдяването по света.
Но частните водоснабдители могат да печелят само ако цените се вдигнат рязко и бързо. International Water Ltd. си осигурява от Боливия 16% реална гарантирана печалба. Само тя е достатъчна, за да доведе до първоначалното 35%-но повишаване на цената за водата. За да подпомогнат тази „реформа“, Международния валутен фонд (МВФ), СБ и Американската банка за развитие са заложили разпродажбите в т. нар. от тях национални “стратегически планове” за всички южноамерикански държави. Консорциуми като International Water Ltd. са създадени целенасочено, за да сложат ръка върху тези изоставени от държавата обществено-важни активи.
Оправдателната причина за разпродажбите е, че приватизаторите се задължават да осигурят капитал за крайно необходимите ремонти и разширение на системите. Но обещанията им доста бързо увяхват. Организаторите на протеста в Кочабамба добре знаят, че ги дели само една гранична бариера от Буенос Айрес, където първият в региона приватизационен консорциум, преследвайки максималната печалба, уволни 7500 работници, след което се препъна заради липса на квалифициран персонал, а цените отскочиха нагоре, повтаряйки познатото от всяка приватизация на водоснабдяването от Филипините до Англия. В Аржентина сред новите собственици на водоснабдяване на Буенос Айрес си струва да назовем Englian Water и дори самата СБ.
Така Великобритания си връща имперското господство, макар и в сянката на американците, чрез бързо изкупуване на безценица на бивши държавни активи, съсредоточени в снабдителна инфраструктура, където монополното положение на практика гарантира огромни печалби. От превземането на газовата компания на Сао Паоло, Бразилия, от страна на British Gas до изкупуването на водната компания на Манила от концерна United Utilities всичко приличаше на безрискова игра, докато няколко ожаднели, разгневени селяни в подножието на Кордилерите не решиха, че могат да спрат тази Нова колониална империя.
Подбор и информация Иван Аладжов
