Юрий Борисов е доктор по философия. Работил е като учител, университетски преподавател (1980-1990), народен представител (1991-1997), председател на Комисията по образование и наука на 37-то Народно събрание, политически наблюдател на в. “Земя”, изпълнителен директор и първи зам.- главен редактор на в. “Дума”.
Главен редактор на сп. “Ново време” и на българското издание на “Le Monde diplomatique”.
Местните избори, които приключиха през ноември, ще бъдат запомнени преди всичко с медийния шум, вдигнат около темата “купуване на гласове”.
Този “позор за демокрацията” стана герой на десетки репортажи, анализи и интервюта. Депутати се мобилизираха, за да излеят своята емоционална и мисловна енергия върху изявлението на Доган, че всъщност купуването на гласове е нормално европейско явление. После се развихри интелектуален тълкувателен спор, дали е казал “явление” или “практика”. А в. “Труд” предложи в полза на мислещия българин цяла страница тълкуване каква е разликата между едното и другото.
На едно теоретично списание, каквото е “Ново време”, му приляга да попита: какво в нашето модерно, проевропейско и проатлантическо общество не се купува и не се продава? Дали поне един възмутен гражданин или политик може да посочи поне едно нещо, което да е вън от любимия ни пазар? Стига да имам пари мога да си купя: бъбрек, малолетна плът, робиня, бияч или килър за конкурента, общински съветник или депутат, разрешително за строеж в национален парк, диплома за висше образование и т.н. Всъщност има ли нещо, което да не мога да си купя? Да поставим въпроса обратно – има ли нещо, което притежаваме, което за някого е стойностно и което да не можем да продадем? Всеки, който е минавал покрай Националния център по хематология на ул “Клокотница”, може да види тумбата роми, които чакат закъсали роднини на закъсал пациент, за да спазарят необходимата преди операция бележка, че е намерен кръводарител. Когато покупко-продажбата се извърши, роднината получава кръводарител, а последният договорена сума. Значи, кръвта си мога да продам, а вота си не? Защо едното да е почтено, а другото – не? Защо обществото не се възмущава, ако животът ме е принудил да “дарявам” кръв примерно десет пъти в годината (при здравословна норма 3-4 пъти), а вдига шум до небето, ако “даря” гласа си веднъж на няколко години? Защо обществото толкова енергично обсъжда дадени 20 лева за глас, а не обсъжда 20 лева средно дадени за 40 грама кръв? Впрочем, последното си е “платено даряване”. Ако някой не вижда разлика между кандидатите, ако не го интересува дали има разлика, ако не им вярва и прочие – с гласуването си прави подарък. И ако може да го осребри, защо да не го направи.
Нека погледнем нещата от друг ъгъл. Защо, ако дам пет хиляди лева за плакати, това да е морално, а ако дам същата сума за няколко курбана, това да е укоримо? И с едното, и с другото посягам към душата на избирателя. И с едното, и с другото купувам.
Ето и други въпроси. Защо обществото ни не се разбуни, когато Александър Геров и Христо Фотев, прекрасните български поети, умряха в мизерия, забравени от Бог, държава, партии и интелектуалци? Защото мизерията си е тяхна и засяга само тях. Защо парламентът ни не се разлюти, когато продадоха БТК за смешни суми? Защото това ощетява редовия данъкоплатец и никой друг. Защо когато започнаха да гърмят телевизорите на обикновените граждани от безхаберието на частните монополисти от електроразпределителните дружества, не стана обществен скандал? Защото става дума за проблеми на обикновени граждани. Защо, когато не достигаха лекарствата за онкоболните силните медии ни информираха някак си спокойно, експертно, безучастно? Защото това си е проблем на болните. И защо, когато се предполага, че някой е взел 20 лева, за да нахрани децата си и срещу това гласува по определен начин, става такъв скандал? Защото това вече засяга някой политик, някоя партия. Това засяга проблема за властта. Защото проблемът за властта е най-важният – и за политиците, и за собствениците на медии, и за тези, които плащат, и на първите и на вторите.
Ако разгледаме темите, които трайно доминират в общественото пространство, ще установим, че най-важното, съдбовното е: кой срещу кого е или кой с кого се съюзява; кой откъде ще се цепи или ще се влива; кой печели или губи рейтинг; кой влиза или излиза от политиката; кой е ляв и кой е десен; кой е автентичен и кой е менте и още десетки такива архизначими неща. Въпросът за властта изскача отвсякъде във всичките си възможни ипостаси. Тя е „истинският” проблем, тя е истинското вълнение.
Другото е частно хленчене.
