ВЕЧНИТЕ ГЛАСОВЕ НА ТРИТЕ КОРИИ НАД ЖЕРУНА

0
234

Петко Тотев е литературен историк и критик, публицист. Работил е във вестниците „Литературен фронт“, „Антени, „Жарава”. Автор е на книгите „Литературни статии“ (1974 г.), „Алеко Константинов“ (1977 г.), „За него – животът” – пет подстъпа към „Моторни месни“ на Никола Вапцаров (1983 г.), „Поети“ (2002 г.), „Белетристи“ (2007 г.) и др.
В началото на разказа „Овчарова жалба“ авторът на „Старопланински легенди“ пише за кориите над Жеравна: „Те бяха три: Черковната, Старча и Циганската. Но духаше ли вятър, шумеше всяка една, а другите мълчаха. Спуснеше ли се долнякът откъм равна Ромъня и залюлееше клоните на Черковната, тя зашумяваше, а Старча и Циганската, останали на завет, мълчаха; те сякаш слушаха старите хайдушки легенди, които Черковната им разказваше. След няколко дни пък при промяната на вятъра, със същия тъмен и тайнствен език, те заговорваха на Черковната“ (Йордан Йовков. Събрани съчинения в 6 тома. Т. 2, 1976, с. 267).

Първоначално се казва, че когато една от кориите шуми, другите две мълчат. По-нататък става ясно, че щом Старча и Циганската зашумят заедно, слушателка е само Черковната. По такъв начин не е изключена и възможността слушателите да бъдат по-малко от разказвачите. Така или иначе гласовете на кориите не секват. Все някога, някъде, случайно или не, ще се намери ухо да чуе тъмното и тайнствено предание на старата планина.

Природният глас на трите кории над Жеруна не заварва слушателя неподготвен. До „Овчарова жалба“ той вече е прочел или чул две трети от старопланинските легенди.

Към тази своя книга Йордан Йовков има особена слабост. Все по-важно е да се чува и предава по-нататък легендата. Едно е тя само да послужи за авторство, друго е авторът да се влее във волния глас на народните легенди дори и при намаляващите слушатели.

От литературно гледище „Старопланински легенди“ са романтични, т.е. свободни от грижата да се отразява едно към едно действителността, според изискванията на реализма. Достатъчно е да сравним писаното за турското робство, за кърджалийските времена – от повестта „Нещастна фамилия“ на Васил Друмев до „Летопис за смутното време“ на Вера Мутафчиева, за да се открои огромната разлика.

Доколкото легендите за пробудена съвест и преобразяващата, облагородяващата любов са по-стари от литературата, доколкото писателят Йордан Йовков е избрал легендарното в неговите най-стари форми, и понятието „романтизъм“ изглежда тясно. Не е трудно да се забележи, че и романтичните, и реалистичните форми на литературата и изкуствата натрупват в новите времена все повече съмнения в победата на доброто и прекрасното. Фолклорният завършек – три дни яли, пили и се веселили – все повече се измества от трагични финали. Общото течение е толкова силно, че дори поети с жизнеността и ведростта на Иван Вазов в дни на покруса се съгласяват, че злото се не махва чрез никакъв способ, че силний сè тиран е и слабий сè е роб.

От друга страна, приближението на исторически спомени към легендарното пространство, пулсациите на времената във фолклорната безкрайност създават убежища за доброто и прекрасното, прокуждани в действителността и изкуствата вдън горите Тилилейски. Там – в гласове и шепоти, чути и нечути – не чезне онова, което не бива да изчезва. Надеждата за очовечаването на човека – вече чисто легендарна – надживява разочарованията и от хода на историята, и от състоянието на любовта и съвестта в интимния свят на човека. На изтръпнали от ужас хора сред още топла пепел на кърджалийски пожарища трите жеравненски кории продължават да разказват легендата за любовта и легендата за съвестта. (От насрещния рид писател от Медвен чува съвсем други гласове и в неговите знаменити записки те са също старопланински).

Станали старопланински, легендите се извисяват над поредни кървави действителности. Кърджалийството – най-безогледна унищожителна, разрушителна стихия – не може да заприщи посоките, от които се появяват Индже и Шибил. За тях песни се пеят. Има ги и в „Старопланински легенди“. Занапред ще ги има в непредсказуеми сега продължения. Човешката жажда за нещо по-друго е вечна и неутолима.

„Старопланински легенди“ се появяват като жените в Джендемите. Разбойникът Шибил си казва, че жени в планинските теснини също са добра плячка. Но от уловените в капана разказът тръгва в друга посока. Този завой, нека да се подчертае, не е направен без участието на трите кории над Жеруна, без гласовете на дъбове и буки и при пориви на горняка и долняка.

Думата легенда се появява неведнъж и в заглавия на литературни творби. У нас най-популярни са „Панонски легенди“ и „Старопланински легенди“. Думата легенда в названието на старобългарски извор за живота и делото на солунските равноапостоли Кирил и Методий и в названието на класическа творба на новобългарската литература не означава ли цикъл? Легендата влиза в писмеността, книжовността, но е била преди четенето и писането и не ще остане само в тях. Легенди са слушани и преди азбуката, ще бъдат слушани и при всички стеснения на грамотността и възможностите за четене. Записваното слово от „Панонски легенди“ до „Старопланински легенди“ запазва и развива грижата за най-широка аудитория слушатели. Този натрупан опит от времената на писмеността ще бъде несъмнено полезен за бъдещите общувания със слушатели и зрители, така или иначе далеч от четмо и писмо.

Йордан Йовков доближава написаното до вечни предания. Със „Старопланински легенди“ стават общодостъпни извечни извори на вяра, надежда и любов. Взаимопроникват се бит и легенда, история и предание, драматизъм и песенност. Постига се невероятно внушение – струва ни се, че от кориите слизат към Жеравна Шибиловци и Инджовци от всички минали, сегашни и бъдещи времена. Нима е само мираж, видение в пустинята? И най-големите скептици не ще отрекат – гласовете на кориите не са заглъхнали, при най-слаб повей те продължават легендите сред нови трагедии. Все така старопланинските загадъчни гласове се противопоставят на всевъзможни неправди и съблазни да се прекрачва човешкото у човека.

В „Старопланински легенди“ гърдите отново поемат лечебния въздух на Планината, виждат се небето, слънцето, звездите. Колкото и да е оскудяла добротата-красота, колкото и тя да се изтласква и изолира в романтични изключения, за нея винаги има стрехи в Жеравна, в разкази на вълшебници, родени там. Кориите са винаги зад гърба на Йордан Йовков, негова най-вярна стража. А когато се достигне дотам легендите да се пропъждат, винаги ще се намират вечни гласове, които да ги подемат и спасяват. Легендите помнят цялата история и не само нея. Много по-стари са неволите и бедите в човешките обиталища. Но във всички времена има хора, които чуват за какво пее планината, на планината дървето и на гората листето.

Син на старата Жеруна чува старопланинските гласове, помага на мнозина да се вслушват в тях. В сурови времена отново и отново се подхващат легендите на Черковната, Старча и Циганската. Легендарността с нейната неспирност, с вечното й движение из най-тъмните джендеми е спасение за душите и сърцата. „Старопланински легенди“ са неувяхваща Игликина поляна. Там се събират заедно със самодивите известни и неизвестни, легендарни и бъдещи юнаци, готови да поемат по неведоми пътеки, а и съвсем без път. И няма кой да ги спре в разбойнически теснини, във всевъзможни безизходици. Няма външни и вътрешни препятствия, бариери; изобретенията за обезпаметяване са безсилни пред легендарността.

В действителността е възможно да се пречи на неизгодни за злото промени и преображения, а в легендите подобни опити водят само към обратни резултати. Индже и Шибил като легендарни герои са отговор за всяка антитеза. В традицията на разбойника, станал човек, се влива мит от по-нови времена, а всъщност библейски и предбиблейски.

В по-новите времена не само злото е настъпателно. Срещу него легендата разгръща все нови възможности на въображението да отговаря на предизвикателствата в прагматиката с нови и нови съединения на вярата, надеждата и любовта. Онова, което е станало с кърджалийството в „Старопланински легенди“, неизбежно очаква и неокърджалийството. Каквито и да са следващите разбойнически действителности, легендата ще каже своята дума.

Не е трудно Старопланинските легенди да се подредят според старинността на сюжетите. Това в случая не е необходимо. Целта е да се види, че изключителността на легендите е много по-широка и дълбока от обхвата на литературата, че легенди ще има не само в изкуствата. Благодатен извор занапред ще бъдат и литературни шедьоври като „Старопланински легенди“.

Преобразяването на разбойника е по-трайно в сферите на романтиката, изключителното, изключението. В условията на масовизирана и самоамнистираща се престъпност, изключението става по-драгоценно. Екшъните се сливат в един сюжет, гладът за нещо друго се изостря. И в най-критичния момент на всеки цикъл се пораждат достатъчно искри, за да се разпалва очакването да има още един брат освен Каин.

Легендите рязко отделят доброто и злото. В епохи, които имат интерес от относителността на доброто и злото, от популяризиране на песента на вещиците в „Макбет“ – „Добрите са зли, злите – добри“, легендарността на Индже и Шибил може временно да бъде на втори план, но това съвсем не е завинаги. Контрастите очертават още по-рязко потенциалните възможности на легендарността. Пък и самите вещици не изключват, че и зли могат да бъдат добри, да се променят тъкмо в основното направление на легендата.

Различна е цикличността в битийното, историческото и легендарното. Обхватът на бита включва няколко поколения. Историческите рамки, ясни или смътни, очертават обозрим кръг, извън който остават космическите простори на предисторията и „следисторията“. В сравнение с родовото предаване гласът на историята изглежда много дълбок. Но какво е той в свръхвремето на легендата? Разбира се, върху нея падат отсенки на родови хроники и анали на историята, но зад тяхната преходност не чезне нито една възможност на развитието.

Легендата още в най-стари времена е заредена с положителна енергия. Легендата надживява царства и империи на злото. Безкрайни са пулсациите на схватките между светлината и тъмнината. Ако в бита и историята Индже и Шибил изглеждат като изключения, в ретроспективата на легендарното те са основното, отправеното най-далеч в бъдещето по хилядолетно изпробван способ. Недоразумения предизвиква смесването на легендарното и утопичното. В легендата човешкият идеал е абсолютен. Утопията оповестява, че нейните цели са осъществими при определени условия, усилия, подготовки.

При наличието на противостоянието утопия-антиутопия, при редуването на утопични проекти с техни разрушения прави силно впечатление отсъствието на понятието антилегенда. Самият език подсказва коренната разлика между утопията и легендата. Легендарното е недокосваемо от превратностите на действителността. В легендата доброто и прекрасното не могат нито да бъдат разделяни, нито побеждавани поединично или заедно, нито да подхранват утопии и антиутопии. Неотменна е победата на доброто над злото и тя укрепва отвътре човешкото у човека, абсолютна антитеза е на човека-звяр.

Шибил и Индже не са само романтика и романтизъм, както ни се струва от привично литературно гледище. Шибил и Индже са самата легенда, която непрекъснато слиза от върховете, шуми или шепти из дъбравите през всички векове и хилядолетия. „Старопланински легенди“ тръгват от високото, прииждащи в човешките обиталища. Там злото налага своята воля, но доброто и прекрасното са неизтребими въпреки всичко.

Погледът към фолклора и литературата показва, че легендарното и приказното продължават да бъдат пристан и заслона за доброто и красивото. Когато колелото се завърти достатъчно, съвременният скепсис ще бъде отминат и на хоризонта отново ще се появяват легендите. Хуманистичният им потенциал ще вдъхновява и окриля. Ще бъде оценявано по достойнство всичко в литературата и изкуството, което е пазило сред утопии и антиутопии, сред толкова прокоби за край на света и човека първоядрото на легендата, нашата вяра, че достойното влиза в приказния свят.

Далечните бъдещи слушатели и читатели на „Старопланински легенди“ ще се възхищават от словото на Йордан Йовков, ще се научават да чуват и разбират по-добре от нас вечните гласове на трите кории на Жеруна. Това може да изглежда сега утопично, но всъщност е легендарно.

Легендата под перото на Йордан Йовков придобива литературен, романтичен блясък, обогатява се от постиженията на книжовен език к хилядолетно развитие и същевременно пази непокътнати своите възможности да бъде разказвана на глас, да се предава от уста на уста, от поколение на поколение, от гора на гора, от планина на хора. Йордан-Йовковата връзка с фолклорната легенда не е само творческа в писателския смисъл на думата. Жеравненецът не само търси и събира предания, но и ги чува направо от Стара планина. И литературата става част от вечни гласове. От тях, ако се наложи, отново ще се учленява членоразделната човешка реч след ледникови периоди, огнени стихии и всякакви золуми.

„Старопланински легенди“ са доказателство, че след чума, кърджалии, разбоища и пепелища е възможно да не остане нищо освен легендата. От нея отново и отново започва всичко: Шибил и Индже пазят и ще пазят любовта и съвестта, и през всички сегашни и бъдещи изпитания на човека и човещината.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук