Последната творба на видната театроведка и писателка, д-р на науките Севелина Гьорова, починала на 6 октомври т.г.
Големият гватемалски поет Мигел Астуриас (Нобелов лауреат) в последните годни от живота си е посланик на своята страна в Париж. И на един прием, сигурно последният в неговия живот, се доближава до посланика на Албания и започва любезно:
– Чувал съм за вашата страна.
Посланикът очаква той да продължи с думи, прославящи гениалността на Енвер Ходжа, но за негово огромно изумление стария поет пита:
– Има ли мъгла във вашата страна?
Смаяният посланик промърморва:
– Мъгла ли? Хм, как да ви отговоря. Може да се каже „да“. Естествено, че понякога има и мъгла.
– Неслучайно ви попитах! – продължава Астуриас. Ако има мъгла, ще рече, че трябва да има и легенди.
И се отдалечава.
Албанският писател Исмаил Кадаре започва своята книга „Легенда на легендата“ с тази случка, за да продължи с горчивото съждение, че устната литературна традиция, която се предава от поколение на поколение и обогатява легендите, е винаги недолюбвана от писмената, смятана едва ли не за необразована и недобре възпитана натрапница. От устните легенди на нашия народ, от дочутото, преповтаряното, тихо и с трепет споделяното Йордан Йовков изгради своите „Старопланински легенди“, едно от най-удивителните и най-съвършените произведения на българската проза.
Театърът е роден от мита за живота на боговете и техните връзки с нас, смъртните. Гневът, проклятията, милостта или отмъстителността на гръцките богове изпълват цялата антична драма. Есхил ни се струва като продължител на Омир, макар да идва хилядолетие след събитията в Троя и няколко века след Омир. Когато гледахме през изтеклия сезон „Перси“, постановка на режисьора Димитър Гочев, бяхме изумени от актуалността на творбата, създадена в зората на театъра. Поразеният, загубил войната цар, обвинява своите приближени, които са го накарали да я започне, ласкаейки го, че трябва да извърши нещо велико в името на родината. И той сега се пита как ще задържи властта си като няма победа. Това го интересува повече от дългия списък на убитите. Не сме ли днес свидетели на кървави касапници в името на такива предвзети престижни каузи на честолюбиви водачи.
Йовков създава легенди не от богове и богоравни, а от обикновени хора. И в същото време те са необикновени, защото имат висока морална мярка за нещата и една нравственост, която, сравнена с тази на днешния ден, изглежда непостижима. Той налага морални критерии за съвремието чрез примера на миналото: не героичният напън, а добросърдечието и отговорността пред човешката съвест.
Легендите са непригодни за сцената на драматическия театър. Къси, наситени разкази, в които авторското описание надделява над саморазкриването на героите. И въпреки това, без тях българската сцена нито би разбрала Йовков, нито би могла да го играе с тази романтическа обагреност, без която е невъзможно да се обяснят и извисят неговите герои.
С основание се говори, че и без своите драми той пак би бил големият български писател. Истина е това, няма защо да го оспорваме. Но какво би била българската сцена без драматургията на Йовков, това наистина не можем да си представим. Най-големите огорчения му донасят именно драмите. Най-злъчните критически редове са по повод техните публикации и постановки. По повод постановката на „Албена“ Илия Бешков рисува своята пиета, където изнемощелият Йовков лежи на коленете на режисьора Николай Осипович Масалитинов. Писателят обхваща всички жанрове на драматическото изкуство – битова драма като „Боряна“, психологическа драма като „Албена“, искряща комедия като „Милионерът“ и една градска социална драма, все още подценявана – „Обикновен човек“. Един изтъкнат артист от Великотърновския театър Кирил Ангелов я постави през миналата година със своя колектив и с неочаквана сила разкри не някаква сантиментална история на излъгана девойка, а един социален механизъм на унижение на човека и пренебрегване на неговото достойнство. И си помислихме, каква вечна Йовковска тема и колко малко го четем навярно, за да не я открием и до изграждаме представите си за тази творба по стари, недалновидни оценки. Първите Албени на българска сцена са били Невена Буюклиева и Петя Герганова, едни от най-надарените драматически актриси на театъра, минали през драмите на Шекспир и Шилер. Първата Боряна е не някоя от рутинните битови актриси, а умната, интелигентната, царствена Зорка Йорданова, героинята на целия класически репертоар на Народния театър. Случайно ли е това? Напротив, то говори за едно разбиране, че прототипът на тези театрални героини трябва да съчетава изключителни човешки качества, за да разтърси душите и да предизвика това задължително в драмите душевно прераждане на героите.
Когато на сцената на Кюстендилския театър Георги Георгиев-Гец – Златил произнася на финала „Прости ми, чедо“, пред мен една зрителка прегърна детето си и започна високо да хлипа. Актьорите, нашите съвременни актьори, които така се увличат по новите, дълго неиграни модерни автори, са слисани от такъв род реакции и откровено признават, че никога не са ги предполагали. В залата настъпва онзи Аристотелев катарзис, който се смята за толкова старомоден от съвременните авангардисти. Професор Надежда Сейкова, изтъкнат наш режисьор и педагог, която е поставила всички Йовкови драматически произведения на сцената плюс „Чифликът край границата“ по драматизация на професор Филип Филипов, споделя, че без това прераждане у героите, без тази поезия и величие на човешкия дух, не могат да се постигнат истински Йовкови герои на сцената. Със своите студенти тя поставя по нейна драматизация „Божура“ и „През чумавото“, специално сцената в църквата, която предизвика истинско потресение сред публиката. В една от най-новите й постановки на „Боряна“ в Кърджалийския театър изпълнителят на Златил – Михаил Николов, на финала запява: „Години, години, усилни години, проклети да сте!“ и публиката усеща с цялото си същество как героят признава греха си, иска да се пречисти, но е късно и той издъхва с последната строфа на песента.
Не е лесно да се открият кодовете на Йовков към героите му. Ветеринарният лекар в „Милионерът“, който се жени за богатата мома, защото òправната й майка по погрешка го взема за милионер, според автора не е мошеник. Той започва тази играq воден от любовq и за Йовков е по-важно да покаже как алчността на героинята я води до нейната заблуда и измама, а не да я представи за жертва на някакъв алчен тип. Второто тълкувание често се застъпва на сцената, но то не води до онова силно самоизобличение, което е целта на комедията.
В столичната Театрална работилница „Сфумато“, където се стремят да създават експериментален, и което е още по-важно, некомерсиален театър, имаше и „Програма Йовков“. Маргарита Младенова постави „Боряна“ под заглавието „Грехът Златил“. Тя беше преброила колко често в драмата се повтаря думата „пари“, колко често става дума за това гърне жълтици на дядо Рали. И на сцената беше възпроизведена една мрачна атмосфера, в която властваше скъперникът Златил, опустошил душите на близките си. Никакъв лъч надежда, никакво разкаяние. След като парите преминават у синовете му, те на свой ред започват алчно да ги броят и под този звън настъпва краят на спектакъла. Няма разкаяние, няма прошка, няма угризения на човешката съвест. Не се чуваше светлият смях на Боряна, поетическата мечтателност на Андрея, молитвената примиреност на Елица. В това потискащо зрелище бях по-склонна да видя скъперниците на Балзак, но не и героите на сърцеведа Йовков. Не било логично такъв закоравял човек, години крил греха си, да се разкае. Но у Йовков това е възможно и логично, и завладяващо, и до сълзи трогващо. И ако някой не вярва в способността на човека и да се разкае, и да помоли за прошка, той не може да почувства цялата удивителна прелест на тези герои. За него авторът ще си остане „проповедник на дребнобуржоазни илюзии“, „социален помирител“, както срамно е написано в предговора към събраните му съчинения през 1956 г., издание на „Български писател“.
„Старопланински легенди“ е една забележителна творба в българската литература не само по своята същност, по високите съдържателни и изразни възможности, а и по влиянието, което тя оказва изобщо върху развитието на българското изкуство, в т.ч. и театъра. Без нея по-трудно можем да си представим онази нравствена извисеност, онази дълбока изповедност, които се диктуват от пробудената човешка съвест. Без нея българският театър би бил по-безкрил, по-неискрен, лишен от поетическите глъбини на човешката душа. И в крайна степен по-беден. Тя ни сродява в онова начало на драмата и театъра, което води до мъгливите, загадъчни върхове на Олимп, по онази сумрачна атмосфера, в която се раждат легендите и високото изкуство.
Преди няколко дни в една столична театрална програма чета: „Революциите на футуристите, дадаистите и сюрреалистите от миналия век, а след тях и неудържимият абсурдистки бум успяха да превърнат нелепото във важна естетическа категория. Красивото и възвишеното паднаха жертва на устрема на нелепото и оттогава насам от тях се интересуват предимно нафталинени лелки, изпуснали всички възможни влакове заради предоверяване на неактуални разписания.“ И подпис на един млад режисьор, една от надеждите на съвременния ни театър – Явор Гърдев.
С риск да мина за много нафталинена лелка и бабка, аз не искам да гледам театър, в който са съборени от своите пиедестали достойнството и красотата. И ако не мога сама да устоя тази позиция, то имам такъв могъщ съюзник като хуманиста и сърцеведа Йордан Йовков, който сътвори дивните легенди на нашия народ и с мощта на таланта си направи възможно в човешката душа да виреят едни от най-изконните добродетели, без които човекът не би се припознал като разумно човешко същество. В този век на нечувана жестокост, когато човешкият живот не струва нищо, когато гинат невинни хора в името на екстремни, изпълнени с животинска омраза каузи, ние като народ имаме привилегията да се гордеем с творчеството на един писател, който защити и изведе като най-големи човешки достойнства добротата, красотата и състраданието. Да се поклоним пред светлата му памет.
