* Проф. д-р Иван Сарандев е свързал завинаги името и творчество си с поредица изяви в областта на българската художествена литература: класическа, авангардна и съвременна. Работи в Института за литература при БАН и като преподавател в ПУ „П. Хилендарски“ до 2005 г. Ръководител е на проблемната група „Литературни анкети“. Автор е на монографии и литературни анкети за Пенчо Славейков, Йордан Йовков, Дора Габе, Елисавета Багряна, Валери Петров, Емилиян Станев и др.
През 2004-2005 г. издава двутомна история на българската литература за периода между двете световни войни 1918-1945 г. Мемоарната му книга „Хроника на едно приятелство“ излиза през 2006 г.
След „Старопланински легенди“ Йовков написа цяла поредица от книги – коя от коя по-завладяващи, по-съвършени, по-мъдри. Но сред тях се открояват с неповторимото си очарование неговите легенди.
Замислени и осъществени, след като страната беше преживяла крупни исторически събития, те наистина бяха завръщане в миналото, но… за да могат съвременниците да открият стимули и мотиви за съществувание, вяра във възможността и бъдещето на нацията. Затова никак не е случайно, че още с излизането им те веднага стават средоточие на литературния и духовния живот в страната през двадесетте и тридесетте години. Без преувеличение може да се каже, че след Вазовия роман „Под игото“ никоя друга книга от българската художествена литература дотогава не е получавала такова спонтанно и категорично признание. Критиката от двадесетте и тридесетте години потърси обяснение за този успех и изключителна популярност на книгата предимно в нейните художествени достойнства – в способността на автора да изгражда характери, да заплита конфликти, да рисува пейзажи, в неговото езиково майсторство и т.н. С една дума, обяснението беше чисто естетическо. Но достатъчно ли е то, за да разкрие в пълнота онзи могъщ порив, стремеж и духовно единение на най-широки читателски кръгове с проблематиката на легендите?
Мисля, че не!
Защото зад този изключителен интерес стояха причини от социален характер и национални по мащаб. В политическия и духовния живот на българското общество през онези години съществуваше ситуация и определени потребности, на които Йовковата книга дойде да отговори: стана най-завършен техен израз. Или, по друг начин казано, тъкмо поради органическата връзка с потребностите на съвременността сборникът „Старопланински легенди“ стана след войните източник на вяра в бъдещето на българския народ.
„Старопланински легенди“ е художествен синтез и размисъл върху българската национална идентичност, върху неговия национален характер, размисли върху героизма, върху подвига като типични народностни черти.
Видяното и преживяното през войните несъмнено е разтърсило писателя, за да го застави да разбере, че само с днешния ден не би могъл да си изясни някои дълбоко същностни черти за българина. Техните корени следва да се търсят в далечното или близкото историческо минало, защото са резултат от продължително историческо натрупване и процеси. Йовков не е могъл да остане безразличен през възгледите на българина за смъртта и безсмъртието, за честта и достойнството. И се заема с тях като художник, защото именно художественото им изследване позволява да бъдат цялостно осветлени.
Хегел казваше, че красивото е сетивно извеждане на идеята. Разсъдъкът не е в състояние да обхване красотата в цялост, защото той търси винаги разликата в явленията и нещата, т.е. търси крайното, ограниченото, едностранчивото. А красотата всъщност е безкрайна.
1.
Онова, което липсва в първите литературно-критически реакции след появата на сборника „Старопланински легенди“, макар те да са без изключение възторжени до екзалтираност, налага една представа у читателя за събитие, което рядко може да се наблюдава в литературния ландшафт у нас. Онова, което липсва в тези оценки, и което ще продължи да липсва задълго, е внимателен и задълбочен анализ не на отделни творби от сборника, а разкриването на дълбинните, несъзнавани дори от самия автор обобщения и синтези върху националната ни идентичност.
Съвременният прочит на сборника обаче ни открива един неподозиран свят, сътворен от писателя с интуитивна деликатност, с такт и пределна словесна икономичност.
От дистанцията на осем десетилетия наративната панорама, поднесена ни от Йовков, е многократно по-богата, с повече багрови комбинации и художествени внушения. Писателят ни поднася своя интерпретация на българската национална идентичност, изведена от реални, тънко уловени сетивности в душевните характеристики на българина, които се разкриват при много внимателен прочит.
Очевидно осем десетилетия след появата на сборника е настъпило времето, когато се налага решителна промяна в интерпретативната техника. Вместо анализ на логическите очевидности, вместо безкрило описание на авторовите намерения, вместо скрупульозни разработки на отделни легенди, частични похвати или наблюдения върху композицията, езика и т.н. предмет на настоящия анализ ще бъде онова, което е постигнато от писателя като художествено внушение. А това означава, че предметът на нашия анализ започва оттам, където свършва очевидното и се задават интуитивните обобщения и мащабните национални идентификации. Вече са налице всички предварителни условия да се излезе извън очевидното, документалното и се заемем с проблемите на националната идентичност и Йовковите приноси в тази област.
Когато се отнася за „Старопланински легенди“, трябва предварително да си убеден, че в тази най-ценена от автора негова книга, са заложени поредица от въпроси, ненамерили и досега общоприети отговори. Известно е, че и досега легендите поставят повече проблеми, отколкото предложения за тяхното решаване. В тях писателят е невероятно словесно пестелив. Пред Спиридон Казанджиев, когато говори за народния език, отбелязва, че в него няма граматическа и логическа стегнатост и скованост. Защото „езикът у него е израз на душевно движение и е винаги свеж“. И по-нататък продължава: „Думата е страшно нещо; в нея са затворени изразните средства на всички изкуства: бои, линии, движения, звукове – всичко, стига да можеш да боравиш с тия нейни богатства.“ (с. 93). И признава, че по времето, когато пише легендите, си е поставил за цел така да овладее езика. И най-голям е резултатът в „Кошута“.
Йовков следва две линии, които преминават от легенда в легенда: на хайдутите и втората – на очарователни, чисти и предани българки, за които дадената дума пред любимия е по-силна от и от майчината обич.
Тези две линии се проследяват от автора с трайна последователност, макар да е забулена от дискретност и прикритост. Странното е, че те остават извън интересите и погледа на анализаторите, когато се заемат с отделна творба от сборника. Тяхната същност се разкрива едва тогава, когато се борави със завършената му цялост.
Очевидно първата линия е синтезирала генералната концепция на Йовков за националната същност на българина. При това той не се ограничава със сухи, дефинитивни наблюдения и изводи, а борави с художествени образи и средства, за да ни внуши своята представа и характеристики като художник. Или по друг начин казано, той пристъпя към задачата си като художник и остава докрай верен на своя подход.
Ако тръгнем оттук и проследим преображенията, които претърпяват героите му в легендите, само така бихме могли да вникнем и обхванем в пълнота пълнокръвното и жизненото богатство, разнообразие и красота, с които е дарил неговите български мъже в легендите – Шибил, Стефан, Косан, Милуш, Индже, Величко и Крайналията. Всеки един от тях е истинска монада, първоначинател на всичко около него. Всеки един от тях е носител на качества, които според автора са типични за българина. Всеки един от тях е предопределен да бъде такъв, какъвто и с каквито качества го е надарил авторът. В неговите намерения е, без да изневери на реалния факт, да представи галерията от образи по-завършени и по-величествени, каквито притежава само историята, миналото. Защото, отдалечавайки се във времето, тя го възвеличава и му придава допълнителни стойности и значимост. От тази привилегия Йовков се е възползвал изключително тактично. Неговите български мъже са синове на своето време, те не са галеници на съдбата, живеят в една епоха на жестокости, насилия, кръвопролития, но в мига, в който писателят се докосне до тях, любовта и красотата заличават тъмните петна от тяхното минало, за да заблести с непомръкващо очарование онзи миг от техния живот, в който те ще останат в паметта на историята.
В легендите образите на Шибил и Индже са носители на възловите художествени концепции на автора. Страшният хайдутин погазва клетвата си заради една жена и неговите другари го изоставят, макар да е извършил най-тежкото престъпление според законите на хайдушкия кодекс. Авторът обаче не се интересува от тази страна на деянието – той следва магическата сила на женската, на всеотдайната любов, чудесата, на която е способна тя.
При Индже посоката на развитието му като характер е съвършено противоположна: от народен изедник и мъчител той се превръща в закрилник, в защитник на поробените си братя. В известен смисъл в личната драма на Индже се оглежда драмата на целия народ – едва намерил успокоение и закрила, едва разгърнал сили за труд, едва започнал да обработва полетата, необезпокояван от турските изедници, и Индже е убит. Възмездието на съдбата го стига в един момент, в който народът, историята, го правят свой избраник, правят го историческа личност. Смъртта му е вече не само субективна трагедия, но народна драма, скръб за всички, за които Индже е бил опора и закрилник. Чрез него народът е обективирал себе си – народните въжделения за свобода и щастие са се осъществявали в деянията на войводата.
В този смисъл разликата между гибелта на Шибил и Индже трябва да търсим и в историческите мащаби на техните личности. Възмездието застига Индже в момента, в който историята и народът го правят свой избраник. Ето защо смъртта му е смърт драматична, която историята озвучава.
Смъртта на Шибил остава затворена в тесния свят на индивидуалното човешко битие. Индже има значение чрез другите, а Шибил сам по себе си като пример за героична и красива смърт – смърт, отрицание на подлостта, на измамата. Смърт на един мъжествен, пленен от благородната сила, от красотата и всеотдайната любов, от женската хубост. Следователно, ако внушенията при Индже са от мащабен исторически характер, при Шибил те са от чисто естетически. Но и чрез двамата писателят осветлява в националния характер на българина дълбоки, същностни страни, показва силни и ярки човешки характери, на които не са чужди нито драматически страсти, нито възвишени копнежи. В един свят на грубост и кръв, на унижения и робска участ са били необходими примери на достойнство, примери на мъжествено презрение срещу смъртта, когато трябва да се защитят човешката любов и красота. Такъв е истинският смисъл на тази саможертва, на тази смърт, която звучи като апотеоз на любовта и всеотдайността.
Йовков се ръководи от една трудна и отговорна художествена цел при създаване на своите легенди. Той е убеден, че за историята е необходим разсъдък, който да осмисли националната идентичност. Защото историческо самосъзнание притежават само онези народни общности, които са проумели, че в отделните личности, надарени със самосъзнание, те постигат себе си. И по такъв начин народът съхранява собственото си обективно историческо битие. А това означава, че от формите на случайността се преминава към всеобщността и закономерността. С една дума народът си е изработил историческо самосъзнание и мислене или по друг начин казано, се е самоидентифицирал.
Но преди да стигне до този предварително търсен и съществен резултат в третата легенда „Най-вярната стража“ писателят много дискретно и същевременно настойчиво ни ангажира с една сцена, колкото жестока и демонична, толкова и предупредително оптимистична. Хаджи Емин се спира пред трупа на Косан. „И като прихвана, както му беше обичай, с ръка червеникавата си брада, той се понаведе и се загледа в Косана, все тъй голям и страшен, какъвто беше приживе. И дълго стоя над него замислен“ (с. 56).
Забележителна като изображение и многозначителна като художествено внушение сцена! За първи път завоевателят, господарят е заставен да се замисли. Пред трупа на Косан той си дава сметка или смътно усеща, че на империята и на нейните господари предстоят тежки дни; с хора като Косан, който е мъртъв е също толкова страшен, както и приживе, борбата ще става все по-ожесточена и трудна. В онзи миг на размисъл Хаджи Емин се страхува от Косан – наистина той е мъртъв, но по-страшното е, че неговият пример остава да живее, че като него има много български мъже, способни да се простят с мирния робски живот и да хванат хайдушките пътеки. Засега те само заставят поробителите да се замислят. Един край, който всъщност се оказва начало.
В срещата между Крайналията, стария хайдутин, и Стоян има нещо не само трогателно, но и оптимистично; единият, цял живот мерил хайдушките пътеки, е вече на години, прибрал се е в дома, за да изживее старините си. Но преживяното в Балкана не е отшило напразно – братовият му син Стоян е заел мястото му горе. Йовков държи специално да подчертае това: „Старият беше доволен, че от неговият корен е израснал такъв ластар…“ Има приемственост, примерът на смелите българи не остава без следовници – тъкмо в това е смисълът на рисковете, които всеки хайдутин поема заедно с хайдушкия ямурлук и пушката бойлия.
В писмото си до Владимир Василев авторът специално подчертава, че легендите трябва да завършат с творбата, поставена от него в края. Тя е връхната точка в градацията на Йовковата подредба. Но, от друга страна, и на това той особено държи да се акцентува: десетата легенда е като епилог, като заключителен мотив. И като сам подчертава: – „Балканът пее хайдушка песен…“ Очевидно в творческите му амбиции лежи също такъв стремеж: да изпее и той една песен на хайдушкия живот, на възкресеното в страниците на книгата хайдушко минало. Днес вече можем да кажем без всякакви рискове, че вместо песен той изпя един химн, един апотеоз на хайдушката романтика, свободолюбие, мъжество, една оратория на героизма и саможертвата, които в неговия художествен свят бяха неделими.
За разлика от Шибил, Крайналията не умира толкова красиво, за разлика от Индже – трагично. Смъртта му е също така проста и лишена от ефекти, така обикновена, както умират мъже, както са умирали, ни внушава авторът, българите през онази епоха. Този народ, чиито синове умират с толкова величавост, е способен да извоюва за себе си друга съдба, по-справедлива, по-радостна. Способен е да извоюва свободата си. Ето такава е последната му мисъл. Такава е последната мисъл на хайдутите, които идват край дървото и снемат големите си калпаци.
Легендата и сборникът завършват със следната многозначителна сцена: „Хайдутите снеха големите си калпаци и се прекръстиха. Стоян усети очите си да влажнеят. Мръкваше се. Поляната тъмнееше и безбройните жълти иглики леко се полюляваха като запалени свещи“ (с. 193). Даже и природата скърби за борците за народна свобода – ето смисъла на финалната сцена и един от смислите на цялата книга.
2.
Има нещо знаменателно във факта, че „Старопланински легенди“ и „Вечната и святата“ на Елисавета Багряна излизат в една и съща година – 1927. И почти едновременно – в края на 1927 г. в поезията на Багряна прозвуча властно гласът на „вечната и святата“, на майката, която дарява живота. След три войни, въстания, атентати, най-после беше заговорил инстинктът за самосъхранение в нацията. В тази именно точка се съприкосновяват и героините на Йовков – те всички без изключение са хубави, толкова, че невинаги е на добро.
И затова те всички страдат, защото са се доверили на сърцето си и повярвали в любовта, а илюзиите в живота се заплащат с цената на разбитото щастие. Тази цена плащат всички (с изключение на Дойна от „Кошута“), защото при обстоятелствата, в които са поставени, се оказват по-силни от тях.
Даже когато всичко завършва трагично, саможертвата им не е безмислена: тя е пример за нравствено величие, за духовна извисеност, която у Йовков е неделима от красотата. Тази втора персонажна линия, която Йовков прокарва паралелно с първата, започва с образа на Рада – жена и дявол едновременно – и преминава през Дойна Ранка, Божура, Люца, Женда, Пауна, Курта и Тиха. Всяка една от тях е въплътила в себе си качества, присъщи на българката, на българския национален характер. Йовков сътвори една портретна галерия от образи на жени, които остават ненадминати в словесната живопис в националната ни белетристика.
Това, разбира се, му е струвало много усилия, много труд, защото не се е задоволявал с елементарно описание и характеризиране на всеки отделен персонаж, а е приложил метода на белетристичното скулптуриране. Чрез него всяка от героините му е неразлъчна част от цялата поредица и същевременно физически и нравствено обогатена. Ето защо тази втора персонажна линия е осъществена с много любов и вдъхновение, при това с изумителна словесна икономичност.
Така в „Шибил“ при срещата на хайдутите с жените Йовков ни предлага не подробен портрет на Рада, а само едно понятие за нея. Вниманието му е привлечено изцяло от нейното облекло. Неговото описание се начева със спонтанно отроненото възклицание: „И как беше пременена!“ Веднага след тази емоционална реакция започва да окръгля като скулптор нейния образ. Своята завършеност той получава във финалната сцена, когато тя тича към Шибил и простира ръце „като да го запази, той разтвори ръце като да я прегърне“. А между двата трупа остава да се червенее само карамфилът. Какво повече – всичко е казано и всеки е получил заслуженото!
Както се вижда разказът започва с външността, с физическия портрет на героините си и по един и същи начин: „Една жена стоеше на пътя, млада, хубава“ („Шибил“); „Муца имаше хубава мома“ („Кошута“); „Хубава беше, тънка, висока, тя не беше в първата си младост, но беше хубава…“ („Индже“); „А тук тя е сама. И е хубава“ („Божура“); „…Тая черноока мома им се виждаше такава палава, такава хубава“ („През чумавото“). След тая общоконстативна представа авторът конкретизира понятието до чувствено възприемаеми черти и белези. По този начин, преминавайки от образ към образ, той внимателно и търпеливо прибавя качества, черти, жестове, като ни потапя в духовния им свят, Йовков е сътворил един истински паметник от добродетелите, нравствената чистота и благородство, всеотдайност, красота и женственост на българката. Малцина са българските писатели, засвидетелствали по този начин своята възхита и уважение към българската жена, майка и любима.
Уважаеми дами и господа!
Сборникът „Старопланински легенди“ е населен със силни мъже и обаятелни жени, моми и ергени, кърджалии и овчари, млади и стари. С една дума, от него лъхва времето, което днес е вече история. А тя според знаменитата фраза на Платон е развълнуваният лик на вечността. Вълненията, които писателят изтръгна от вечността, той носеше преди това в себе си, защото копнежът по родината, по българските поляни и планини, по българската реч, по щастливите детски дни в Жеравна трябваше да намери отдушник. Годините в Букурещ изопнаха тетивата на творческия му дух до изнемога, до физическа болка по всичко българско.
Легендите са един синтез от ония изконни качества на българина и българката, които Йовков желаеше да види у съвременниците си. Тъкмо поради това той се оттегли в миналото, където се подвизаваха хайдути и бунтовници, цъфтяха патриархалните отношения между хората и където единствено, според него, те бяха възможни.
И заради това му бе необходим жанрът легенда – в атмосферата на полуреалното и полуромантичното, където изчезва разделителната линия между историческия факт и художествената измислица, той има неограничените възможности за творчески акценти, за естетически внушения – възможност да наложи своята представа за българина.
Тези силни физически и в морално отношение герои проявяват качествата си тъкмо в изпитанията; в миговете на съдбоносния избор или когато възмездието ги застига. Миговете на върховни изпитания всъщност очертават истинските им мащаби. В скáлата за човешки и морални ценности, към която авторът ги съотнася, има само два прага – долен и горен. Колебанията предшестват момента, преди да се вземе решение – след това нищо не е в състояние да ги отклони. Защото Йовковите герои са завършени личности, изсечени от монолитни блокове, без пукнатините на раздвоението в нестабилната къснобуржоазна личност. Чрез съдбата на отделните герои и героини той ни внушава една представа не само за историческата съдба на българина, но главно и връзката му с Балкана. Защото всичко значително в историческия му живот, всичко, което през вековете го е правило българин, всичко, което го е съхранявало физически и духовно – това е било тъкмо тази неразкъсвана връзка с Балкана. Тъкмо тя по неотразим начин е моделирала българския национален характер и неговия духовен свят. Такъв, какъвто го намираме в Йовковите „Старопланински легенди“.
Една книга, която има щастливата съдба да бъде четена и преоткривана от всяко следващо поколение. Нашата среща тук е сигурен залог, че както религиозните евангелия, така и художествените са нетленни. Защото в „Старопланински легенди“ Йовков сътвори не само един образ на българина, но прозря и предрече трудното му и завидно бъдеще!
