СТАРОПЛАНИНСКИ ЛЕГЕНДИ НА НЕМСКИ – ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО ЗА ПРЕВОДАЧА

0
295

Доц. д-р Дитмар Ендлер е роден в Чехословакия. Завършва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ (1959 г.). От 1962 г. е асистент и старши асистент, от 1974-1992 г. – доцент към катедрата „Славянски литератури“ в Лайпцигския университет. В центъра на неговите научни интереси и изследвания е българската художествена литература. През 1966 г. защитава дисертация върху творчеството на Иван Вазов. Съвместно с Е. Байер издава през 1983 г. в Лайпциг „Преглед върху българската литература“. Публикувал е статии за Елин Пелин, Хр. Смирненски, Е. Станев, Д. Димов, Пенчо Славейков, сравнително проучване върху Фр. Шпилхаген и Ив. Вазов, статии в периодичния печат, сборници и енциклопедии и др. Участва в изследване „Българите в Лайпциг“ (1999). Заедно с Хилмар Валтер подготвя голям българо-немски речник (1980), който е претърпял няколко издания в България.
Възприемането на българската литература в Германия е лишено от нашумели прояви на книжния пазар, но тя присъства в немскоезичната преводна литература. Йордан Йовков е от ония автори, които се радват на трайно внимание, като – естествено – и неговата рецепция е втъкавана в културните взаимоотношения и повлиявана от политическите условия.

Едва ли някой би оспорвал вътрешното единство на сборника „Старопланински легенди“, но по прагматични съображения най-често се превеждат само отделни разкази, най-вече за антологии или списания. Като цяло сборникът за пръв път излиза на немски през 1959 година. Общо до днес към разказите от „Старопланински легенди“ са се насочили осем преводачи, така че повечето от „легендите“ имат по няколко превода: „Шибил“ – седем превода (наред с „По жицата“e най-често превежданата творба на Йовков), „На Игликина поляна“ и „През чумавото“ – по пет превода, „Божура“, „Най-вярната стража“ и „Индже“ – по три превода, „Кошута“, „Юнашки глави“ и „Постолови мелници“ – по два превода, и „Овчарова жалба“ – един превод.

Пръв се е заинтересувал от „легендите“ Теодор Бланк (1901-1942). Като студент по химия в Мюнхен общува през 1924 г. с Владимир Полянов, Николай Лилиев, Георги Райчев и други писатели, които тогава пребивават там, учи български, следи „Златорог“, започва да превежда, първият му превод е „Грехът на Иван Белин“. По-късно, след като се оженва за българска абсолвентка на мюнхенската консерватория и се установява в България, той пристъпва и към „легендите“. В архива си е оставил преводи на „Най-вярната стража“, „Кошута“, „Постолови воденици“ и „През чумавото“ – но, неотпечатани; само в софийски немскоезичен вестник от 1931 г. има превод на „Шибил“, за който може да се приеме, че е от Бланк. Въпреки усърдието си Бланк не намира в Германия издателство за отчасти подготвяни вече сборници разкази и по-големи повести, между които „Жетварят“ и „Старопланински легенди“.

Към края на 20-те години Йовков е вече автор от европейски ранг, който привлича вниманието и извън България. В Германия излизат „Чифликът край границата“ (1939), „Жетварят“ (1941), сборникът „Вечери в Антимовския хан“ (1941), „Земляци“ (1943). Един критик твърди, че Йовков завладявал немския книжен пазар. Но за какъв книжен пазар тогава може да се говори – войната е опожарила Европа, включително страната, от която е тръгнала. Нацисткият режим всячески се постарава да постави и немско-българските културни контакти в услуга на своята политика. Същевременно излизат преводи, които независимо от публицистичния им съпровод имат своето място в рецепционната история на българската литература. От сборника „Старопланински легенди“ тогава излизат четири превода; първите три печатни превода се дължат на Живка Драгнева, която през 1936 г. включва „Шибил“ и „През чумавото“ в антология с български разкази и която през 1938 г. помества в годишника на Немско-българското дружество разказа „Най-вярната стража“. Съкратен превод на „Индже“ от известния преводач Густав Хайнзе се печата през 1943 в немското списание „Westermanns Monatshefte“. А в България немскоезичното списание „Der Bulgarienwart“ (1933-1943) поднася два превода на разказа „На Игликина поляна“ – от Емма Душа и от Херберт В. Дуда, превод на „Божура“ от Емма Душа и на „Шибил“ от Густав Хайнзе.

След войната нови преводи се появяват през 1947 г., десет години след смъртта на Йовков. Никой не посяга към преводите от нацистко време. Новите преводи са предназначени за широк кръг читатели. Излизащата в Мюнхен поредица „Гласове на народите“, която си поставя задачата да запознава повече читатели с майстора на разказа в световната литература, посвещава книжка на Йордан Йовков с четири разказа, между тях „На Игликина поляна“, „През чумавото“ и „Божура“. За преводачката Роземари Енглман, както и за автора на послеслова почти нищо не знаем. Вторият превод от същата година се появява в берлинско илюстровано списание, издавано от Съветската военна администрация в Източна Германия; печатаният превод на „Шибил“ от Еллен Валден е направен от руски превод.

С хубаво оформеното издание на „Balkanlegenden“, което излиза през 1959 г. в реномираното берлинско издателство „Фолк унд велт“, Живка Драгнева (1885-1959) увенчава преводаческите си усилия с успех. Появата на книгата е свързана с усилията за по-систематична преводна дейност, в резултат на която тогава в ГДР излизат произведения на Иван Вазов, Алеко Константинов, Елин Пелин и др. В сравнение с преводите на Драгнева от 1936 г., текстът е чувствително обработен, можем да говорим за втора редакция на превода; впрочем не е изключено наред с преводачката и издателството да има дял в стилистичната обработка. През 1965 г. сборникът се преиздава в Лайпциг, снабден с послеслов от Волфганг Кьопе. През 1961 г. в антология, съставена от Норберт Рандов, се представя разказът „На Игликина поляна“ в нов превод от Хартмут Хербот, а преди две години в австрийския град Клагенфурт излиза обемиста антология на българския разказ с „Шибил“ и „През чумавото“ в нов превод от Александър Зицман.

При сравнително четене на оригинала и преводите изпъкват проблемите, пред които са изправени преводачите. Ще спомена само два аспекта:

Първо. На Йовков е присъщо „пластично-предметно виждане и рисуване“ (Искра Панова), при което важна роля играе грижливо подбраната културно-специфична лексика, т.е. обозначения на реалиите, които придават на разказа историческа и национална конкретност и обагреност.

Например думата хайдутин в първото изречение на разказа „Шибил“: „Шибил, страшният хайдутин, когото заптиета и кърсердари търсеха под дърво и камък, слизаше от планината и отиваше да се предаде.“

Бланк предлага като уж аналогична дума Freischärler – четник, което е неподходящ превод. Драгнева в първата редакция на своя превод пише Räuberhauptmann, може би търсена аналогия, която да асоциира Карл Мор от Шилеровите „Разбойници“, както се загатва в една рецензия. Но Räuberhauptmann асоциира по-скоро детски приказки респ. тривиални романи от рода на „Rinаldo Rinaldini, der Räuberauptmann“. Във втората редакция Драгнева пише вече Heiduckenhauptmann, така постъпва и Зицман. Заимстването на думата Heiducke е напълно допустимо, още повече че я намираме в немски речници на чуждите думи и в научната литература; то е оправдано и направо незаменимо за специфичния исторически колорит.

Йовков се доверява на активния читател. И преводачът по принцип не може да постъпва другояче, конкретните ситуации обаче може и да не съвпадат. Например заглавието „Старопланински легенди“ е недвусмислено, немското „Balkanlegenden“ на пръв поглед – не. Немската дума Balkan означава Стара планина, но същевременно и Балканите, Балкански полуостров, едва при четенето читателят си доизяснява заглавието. Но преводачите тук са на една позиция.

При реалиите преводачите често са изправяни пред ситуации на „нулева еквивалентност“ – кърсердарин, заптие, комшулук, протка и т.н., и те подхождат различно. По-убедителни са преводите, в които с грижлив подход към реалиите, с обмислено описание или чрез заимстване на означението им, преводачът позволява на читателите да осъзнаят другостта на изобразявания свят, вместо да го „понемчва“.

Второ. Йовков си служи със сбит, концентриран език, дава предимство на асидентично свързване на частите на фразата, което й придава вътрешно напрежение. Това стилистично свойство на Йовковия слог по принцип може да се „пренася“ в немския текст и при сравнително четене виждаме, дали и до каква степен преводачите се съобразяват с това. Един пример от началото на „През чумавото“: „Чу се, че в долните села, далече не повече от един път, дошла чумата…“ Сбитото „Чу се, …“Драгнева и в двете редакции предава с разширения превод „Es verbreitetè sich das Gerücht…“, Енглман и Зицман придават на разширения превод подходяща за жанра старинна отсянка „Es ging das Gerücht…“ Но и в двата случая в превода се вмъква лексемата Gerücht, мълва, макар че в оригинала по-скоро се говори за новина, за страшна вест, т.е. чумата е реална опасност, дори да не е дошла още до селото. Много по-точно превежда Бланк: „Es hieß, das in den Dörfen drunten…“. В превода на Бланк има много слабости, но началото е сполучливо.

Осем преводачи, между тях и инцидентни и днес забравени, са се заемали с превеждане на разкази от „Старопланински легенди“. Художествената стойност на преводите е различна. И всеки преводач носи отпечатъка на времето, през което твори. Така е при Теодор Бланк, който не е успял да осъществи намеренията си. При неуморния Густав Хайнзе наред със силни пасажи, които улучват и въздържано възвишения стил на Йовков (например в „Индже“), има и такива, които се отдалечават от оригинала; в „Шибил“ едва ли не шокира със стилистично неподходящото kesk за спокойно и право. Херберт Дуда, по-скоро инцидентен преводач, като професор-турколог предпочита да заимства турските означения на редица реалии.

Живка Драгнева пък, която е завършила филология в Цюрих и е защитила докторат, превежда с филологическа акуратност, често си служи с описания, преводът й понякога е обстоятелствен. Но нейното издание „Balkanlegenden“ от 1959 г. несъмнено на времето е важен принос към немско-езичната рецепция на Йовков. На този превод липсва обаче оная езикова зрялост и представителност, с която се отличават преводите на Вазов, Елин Пелин, Захари Стоянов, Светослав Минков или Емилиян Станев, които тогава и по-късно излизат. Хартмут Хербот в началото на преводаческата си дейност превежда една от легендите; и още тук личи неговото задълбочено владеене на двата езика и присъщата му точна ориентация по стилистичните равнища. През 2000 г., малко преди смъртта си, Хербот издава превъзходен превод на сборника „Женско сърце“, той е оставил и хубав превод на „Чифликът край границата“, който чака своя издател, но към „Старопланинските легенди“ за съжаление вече не се е върнал. През последните години Александер Зицман (роден през 1974 г.) се проявява като солиден преводач, който внимателно се съобразява със стилистичната обагреност на оригинала и същевременно се стреми до по-близък до днешния читател немски език; понякога дори озадачава внимателния читател: „В „Шибил“ предава старинното молепсан (от чумата) със съвсем модерното infiziert, което тук е анахронизъм, недоглеждане или търсен „ефект на отчуждение“.

Казват, че светът на Йовков е далече от немския читател. Това е така. Но нали затова са книгите – да сближават хората. И както днес има читатели, които с естетическа наслада четат например големия швейцарски класик-разузнавач Йеремиас Готхелф, донякъде близък на Йовков по етични схващания и по спокойния и замислен повествователен тон, така и сборникът „Старопланински легенди“, една скъпоценност на световната литература, и занапред ще намира своите читатели – стига да се превежда добре.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук