ЛУЛАТА НА ПРОДЕВ ОЩЕ ДИМИ

0
295

На 25 ноември 2007 г. бе отбелязана тържествено 80-годишнината от рождението на видния журналист, писател, есеист и публицист Стефан Продев (1927-2007). Честването, организирано от инициативен комитет от Съюза на българските журналисти, Министерство на културата, Националния дворец на културата, Факултета по журналистика и масови комуникации на СУ „Св. Климент Охридски”, Висшия съвет на БСП, в. „Дума” и изд. къща „ Зах. Стоянов”. На тържеството министърът на културата Стефан Данаилов обяви, че годишната награда за политическа журналистика и публицистика на името на Георги Кирков – Майстора се присъжда посмъртно на Стефан Продев. Наградата е учредена от ВС на БСП по инициатива на клуб „Георги Кирков”. Отличието получи синът на Стефан Продев – Иван Продев.
Да работиш години наред близо до Стефан Продев си е жив късмет, щастлива сполука във вестникарския занаят. Аз имах този голям шанс. И дали колегите, които са го имали – дали във в. “Труд”, “Народна младеж” или “Народна армия”, дали в “Паралели” на БТА, дали в списание “София” и вестник “Народна култура”, или в “Дума” – всички те най-малкото не са останали безразлични към журналиста Продев, към вестникаря Продев, към публициста Продев, към мъдреца Продев, към приятеля Продев, към ремсиста Продев, към жреца на думите, както го нарича Иван Гранитски, към човека Продев. Не бяха безразлични и неговите многобройни читатели, които през 70-те и 80-те години си предаваха от ръка на ръка книгите с есета на Стефан Продев.

Ще припомня нещо – “забравено ново”. В анкетата на Съюза на българските журналисти Стефан Продев влезе в десятката на най-добрите публицисти на ХХ век. И бе единственият жив сред десетте избраници на колегията, в компанията на деветима вече безсмъртни. Така още тогава получи знака за безсмъртие.

Не зная дали Стефан Продев вече е влязъл в учебниците по журналистика и ако това досега не е станало, всички титулувани особи в журналистическата наука трябва да си направят харакири. Иначе ще ги обявим за слепи и глухи. Колкото по-скоро той се изучава от бъдещите вестникари, може да се надяваме, че родната журналистика ще бъде спасена. Защото, първо, в голямата си част тя е продадена, т.е. не е българска. Второ, в нея нахлуха чужди тела – профани и хвалипръцковци и е на път да се мутризира. И азисизира. Трето, от печата лъха на байганьовщина. Казано по-кротко, журналистиката ни се нуждае не само от професионализъм, но и от морал, почтеност и отговорност пред словото. А няма по-добър пример за сливане на професионализма и морала от Стефан Продев, повелителя на думите.

Но като става дума за уроците на Продев, ще разтворя знаменитата му статия “Перото на Войводата” от 1976 г. С тази статия може да започне всяка христоматия по журналистика.

“Първият урок на Ботев по публицистично майсторство е урокът за вдъхновението. Геният пише своите статии, памфлети и антрефилета със същото перо, с което пише и стихотворенията си.

Вторият Ботев урок по публицистика е урокът за ангажимента, за пълното сливане на словото със съдбата на личността.

Третият урок на Ботев е урокът за стила на публицистичното творчество. В този урок майсторът е изцяло съвременен.

Четвъртият урок на публициста Ботев е урокът на изпреварването на времето. Аз бих го нарекъл “Урок по прогресивност”

Петият урок по публицистика е урокът за храбростта. Не можеш да напишеш програмата на “Дума”, ако си страхлив.”

Ето как Продев е усвоил уроците на Ботев да ги предаде на нас като свои. (Такава е безсмъртната щафета на българската журналистика – да ни отваря очите, да ни затваря устата, да ни дава криле.)

Всеки божи ден в редакцията на “Дума” Шефа – така го наричахме – ни внушаваше култ към новината, отговорност пред словото, уважение към читателя, искаше да ни научи да не предаваме идеите си, да бъдем верни на чувствата си, да служим на истината, да не правим вестник въобще, а вестник с характер.

Стефан Продев е човекът, който промени представата на българина за вестник. “Дума” бе първата лястовица на модерното вестникарство у нас. Шефа казваше: “Бъдещето на “Дума” е в разбирането, че светът е информация, че всичко е информация” и доказваше това с всеки брой на вестника. После се намериха хора да си приписват неговите заслуги, а след смъртта му вече свободно се тупат по гърдите като спасители на партията и архитекти на “Дума”.

Патриархът на думите си отиде от белия свят огорчен. От чужди, но и от свои. Той преживя чумосването (“Дума” – Чума) и анатемосването, конфискацията на имуществото до шушка, съдебните разправи и смъртните заплахи, пуническите войни срещу вестника и професионалната завист на колегите. Забравя ли се времето, когато биеха репортерите на “Дума” по митингите и гонеха журналистите му като адамити. Не по-леко Продев преживя тревожните среднощни конгреси и огорченията от фрази като “Дума” не е моят вестник”. Но е имал и звездни мигове – най-често пред пишещата машина – неговия олтар за думите, или в суетнята около направата на поредния брой на вестника. Или може бе и в ония разговори в славната “Червена бабичка”, в центъра на които винаги беше сладкодумецът и ерудитът Продев. А на Бузлуджа и в многобройните му срещи в страната той бе обграждан с много любов и уважение. В историята на социалистическата партия само двама души преди него са се радвали на такава непосредствена истинска обич – това са Димитър Благоев и Георги Кирков.

Писателят Веселин Стоянов в едно свое прекрасно есе нарече Стефан Продев капитан на кораба “Дума” и направи аналогия с Ботев и кораба “Радецки”. Жалко е, че днес корабът “Дума” е на дрейф. Жалко и тъжно!

Утехата е, че лулата на Стефан Продев още дими.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук