Доцент, Сектор по клетъчна биология и Център по нутригеномика, Медицински университет – Варна, и гост-професор в Рим, Ниш и Каназава. Автор на университетски учебник по Клетъчна биология. Главен редактор на международното научно списание Biomedical Reviews.
„Но Исус им каза тая притча: кой от вас, имайки сто овци, като изгуби една от тях, не оставя деветдесетте и девет в пустинята и не тръгва подир загубената, докле я намери?” Лука, 15: 3, 4
Въведение
Терминът „носталгия” (от гръцки nostos – връщане, algos – болка) е въведен през 1688 г. от швейцарския студент по медицина Johannes Hofer. Носталгията е също така обект на диагноза и лечение. Англичаните я наричат homesickness (болест за дома), французите – mal du pays (болка за страната), испанците са по-емоционални – el mal de сorazon (сърдечна болка), българите – мъка за родината. В носталгията има симптоми на меланхолия (депресия), описани още през 1621 г. в „Анатомия на меланхолията” от оксфордския учен Robert Burton. През 2007 г. Американската академия на педиатрите публикува съвети за родителите как да облекчават носталгичните симптоми на децата си, отдалечени от родната къща. Обратно, моята статия може да бъде съвет към онези български емигранти, които – поради изгубено род(ин)олюбие – забравят да се разболеят от носталгия. И още, терминът „аноикис” (от гр. anoikis – бездомност) е от речника на съвременната клетъчна биология, но метафорично може да навлезе в биографията на носталгията. Аноикис е вид клетъчна смърт, която настъпва при откъсването на клетките от екстрацелуларния матрикс, с който при нормални условия те са свързани и разговарят помежду си (cell-matrix cross talk). В контекста на носталгията отделянето от родната земя (емиграцията като аноикис) е естествено социално явление на позитивен трансфер на хора и идеи, особено като се има предвид и икономическата астения на емигранта. И неговият „стремеж за щастие” – pursuit of happiness в смисъла на Thomas Jefferson от 4 юли 1776 г. в САЩ. Забравянето да си привързан към родното, към матрикса (от лат. mater – майка) обаче е отвратителен биосоциален феномен, който наричам аносталгия (липса на мъка за родината). Причините й би трябвало да търсим в дълбоките слоеве на вродения и придобит морал, в моралния вирус, който може да засегне повече хора – преди невъзвръщенци по политически, сега – по (без)морални причини.
Родолюбието като етиология на носталгията
Вярвам, че раждането и израстването на детето са най-висшите биосоциални явления на човешкия живот. Затова може би ми е интересно и раждането, и живота на думите – например, „любознание” от симбиозата на „любов” и „знание”, „родолюбие” – от „род” и „любов”, лексикон познат и от други езици, но „любознание” и „родолюбие” са уникална лингвистична находка.
Още в своята етимология „род, зародиш, родители, роднини, родина” са едни от най-свещените думи. Емигрираш и след години започваш да тъгуваш за родителите, приятелите, родния град – ставаш Homo nostalgicus – описан е с емоционална интелигентност от Петър Доков в книгата му “Блудна родна” – прочетете поне изписаното на стр. 7-68. Аз вече изпратих „Родината” на млади колеги, които преди 10-15 години емигрираха в Америка, толкова колкото – от 1978 г. – Петър Доков е бил в САЩ и Германия – журналист на „Гласът на Америка” и „Свободна Европа”.
BG-USA dialogue
Освен това на един от колегите – много умен, бивш наш студент, мой приятел, вече гражданин на САЩ – написах: „Аз търся приятелството, позитивния реципрочен алтруизъм в Европа – не в САЩ, защото там парите говорят толкова силно, че заглушават традиционните хуманни взаимодействия и те стават добри обноски, но не същина на добри отношения – поведенческата парола „keep smiling” е рутинно артистична – хладното разминаване на морални стойности се натрапва дори в мотото In God we trust, изписано на щатските долари, при което някои добавят комерсиалното All others pay cash. Ти знаеш, че това не е израз на вулгарен антиамериканизъм, напротив – на 23 февруари 1990 г. отпразнувахме рождения ми ден с 50 приятели и торта, на която горяха 50 свещи – толкова, колкото бяха годините ми и колкото е броят – без един – на щатите на САЩ. Така учредихме Дружеството на приятелите на САЩ във Варна, за председател на което по-късно бях избран. Сега обаче бихме създали Дружество на приятелите на България.”
Ето какво ми отговори колегата:
– Ти не трябва да ми казваш за какъв да се идентифицирам. Тук получих всичко…
Запитах го:
– Английската гимназия в Бургас и Медицинския университет във Варна не ти ли дадоха много неща?
– Всичко това е минало – отговори той.
– Американска работа (1) – писах му аз.
И се замислих, че може би „не бива човек да се сърди за това на младите хора, въодушевени от европейската (американската – моя перифраза) култура и цивилизация: проевропейчването (проамериканизирането) почва с рационализъм, с политическо, морално, цивилизаторско обистряне” (2). И смених темата на диалога, защото вярвам, че един ден на този мой колега ще му домъчнее за родината и „ще се веселиме” (3) заедно в Бургас и Варна – нашите аналгетици (pain killers) за носталгия.
Аносталгия – един българо-канадски пример
Пълна апоптоза (отпадане, от гр. apo – от, ptosis – падам) (4) обаче направих на един друг колега – по рождение българин, вече гражданин на Канада, защото написа книга за живота си в България, оплювайки цинично не само родния си баща, а и родината си – всичко това описано с баналните, сервилно ориенталски клишета на антикомунизма, въпреки че самият той си признава, че още от ученик е бил доносник на ДС, но не се покайва за това, самооправдава се безпардонно. Е, как да се веселиш с такъв човек!
Back mother home като лечение на носталгията
По познати причини много овце от талантливото българско стадо вече ги изгубихме в пустинята. Но и с тези, които наричам „пинг-понг емигранти” (отиват-и-се-връщат), и въпреки съпротивата на държавата-мащеха на талантливите си деца, ще изминем определения ни „път през пустинята” и ще постигнем възхода на България. Тогава част от емигриралите българи, натъжени и жадни, ще се върнат на родна земя, а ние ще ги поканим да „ядем и се веселим” (Лука 15-23), защото „изгубени бяха и се намериха” (Лука 15-24). Амин.
Послеслов
На политиците и бързоногите глобалисти препоръчвам да прочетат и да научат насмисъл (наизуст е недостатъчно) „Благодаря ти за голямото търпение/ и за голямото мълчание, Българийо!”, написано от Христо Фотев. И да знаят, че търпението и мълчанието не са безкрайни действия в поведението на родината към нейните деца. И че „Законът на Архимед” гласи: всяко тяло, потопено в чужда течност, олеква, ако не обича да плува в своите води.
(1) Това е перифраза на познатата „българска работа” – израз изтъркан от употреба, станал речитатив в изказа на арогантни хора, живеещи извън Балканския полуостров. Както и на българи в стадий на лечение на комплекси за малоценност.
(2) Герхард Геземан. „Проблематичният българин”. Списание Slavische Rundschau, 1931.
(3) От Лука свето Евангелие, 15: 24.
(4) Kerr JF, Wyllie AH, Currie AR. Apoptosis: a basic biological phenomenon with wide-ranging implications in tissue kinetics. Br J Cancer 1972; 26: 239-257. Апоптозата е програмирана клетъчна смърт (programmed cell death – PCD) – милиони клетки, обикновено тези, които „не си вършат добре работата”, умират всеки ден в живота на човека. Клетките умират също и по други начини – некроза, аноикис и автофагия. Интересно, теглото на всички новородени и загинали клетки за една година е приблизително колкото телесното тегло на възрастен човек. Метафорично, на клетъчно равнище ние непрекъснато се раждаме и умираме. Балансът (хомеостазата) на тези два процеса поддържа здравето ни, дисбалансът – води до поява и развитие на болести: (i) когато в някой орган клетките се размножават усилено и/или забравят да умират, се развиват туморни болести, (ii) когато раковите клетки се отделят от „родината” (аноикис) настъпват метастази, (iii) когато в дадена тъкан губим повече клетки, отколкото се раждат, идват невродегенеративните болести – например, болест на Алцхаймер, болест на Паркинсон. Фармакологичният контрол на тези процеси е с големи терапевтични възможности. Но не и при болестни състояния, като носталгия и аносталгия.