Тези дни прочетох книгата на Евгений Гиндев “Векът на Сталин”. Впечатляваща книга. Тя изобилства с информация, извлечена от стотици заслужаващи доверие източници. В нея ще намерите всички по-съществени събития от “века на Сталин”. Наистина не всички събития, привлекли вниманието на автора, имат непосредствено отношение към темата на книгата, но взета дори сама за себе си информацията за тях има своя полезен смисъл. Винаги е добре човек да знае повече.
В книгата е намерила израз страстната защита на социалистическата обществена система и цялата оправдана непоносимост към лишения от човечност капитализъм. Днес, в това зле разделено време, такива книги са крайно необходими.
Но една книга в обем от 500 страници едва ли би могла да се напише, без да има и някои недостатъци. Няма научно изследване, която да е проведено перфектно докрай. И във “Векът на Сталин” можем да открием неточности, които обаче са от такова естество, че при едно второ издание лесно могат да бъдат отстранени.
Така напр. на стр. 27 четем: “Както е казал Маркс, историята се повтаря като фарс”. Коректността изисква да се каже, че в случая Маркс само допълва Хегел. В “Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт” Маркс още в самото начало пише: “Хегел бележи някъде, че всички велики световноисторически събития и личности се появяват, тъй да се каже, два пъти. Той е забравил да добави: първия път като трагедия, втория път като фарс”.
На стр. 34-35 проф. Гиндев отбелязва значението на т. нар. трудови армии. Той възразява срещу мнението, че трудова армия е имало само в Русия и Германия, отбелязвайки, че такава армия е имало и в САЩ. Но трудова армия във формата на трудови войски беше създадена за първи път в света не другаде, а в България. Това бе направено със знаменития Закон за трудовата повинност, приет по инициатива на Ал. Стамболийски през 1920 г. по време на управлението на БЗНС.
На с. 329 четем, че в битката при Курската дъга немците са загубили 3500 самолета, а само страница преди това се казва, че немците в тази битка разполагали общо с 2000 самолета.
Не е точен авторът, когато представя наказателно-правната система на САЩ. Там продължава да има смъртно наказание, пише той. Неточно. Смъртно наказание има в 38 щата, в останалите обаче то е отменено. Заедно с това целесъобразно би било да се отбележи, че САЩ са на четвърто място в света по броя на изпълнените смъртни присъди (само през 2006 г. те са 53).
Някои данни в книгата на Евгений Гиндев не са защитени убедително. На с. 208 той пише, че американците избили 800 хиляди мирни иракски граждани. Такова ли е наистина действителното число на жертвите от американската агресия в Ирак?
Използвани са също цитати, без да е посочен техният източник.
Можем да открием и някой технически неточности (напр. за началото на хитлеристката агресия срещу СССР).
Но както отбелязах, тези недостатъци не променят общата характеристика на книгата. Доколкото са очевидни, те не могат да заблудят читателя.
В книгата на проф. Гиндев срещаме обаче и тези, с които трудно можем да се съгласим. Така например на с. 63 той привлича вниманието с твърдението си, че “Капитализмът не може без частна собственост. Социализмът не може с частна собственост”. Твърдението има фундаментален характер, поради което не би могло да бъде отминато. Вярно е, че капитализмът не може без частна собственост, но не е вярно, мисля, че социализмът е невъзможен, ако при него съществува частна собственост. Социализмът предполага не пълно унищожение на частната собственост, а господство на обществената – държавната и кооперативната – собственост. Доколкото се запазва в някаква степен, частната собственост трябва все пак да обслужва обществените интереси. За пълно ликвидиране на частната собственост може да се мисли в едно бъдещо комунистическо общество, в което тя ще бъде лишена от полезни функции.
Основната дискусия, която ни предлага трудът на проф. Гиндев, е свързана, разбира се, със Сталин. Сталин е име, което предизвиква най-различни, често дори съвършено противоположни оценки. Тук сме изложени на опасността да заемем една предварителна, т.е. предвзета позиция, която ще направи невъзможно обективността на предприетото изследване. Ако предварително сте усвоили позицията, че Сталин е злодей, тогава всички по-нататъшни усилия да установите истината за него, са обречени на провал. Но не са ли обречени на провал и усилията да установите истината за Сталин, ако предварително сте застанали на позицията, че той е една непогрешима личност?
Боя се, че проф. Гиндев е усвоил една именно предвзета позиция към личността и делото на Сталин. За него Сталин е непогрешим. Той оправдава всяка негова стъпка, всички негови действия. Много често в книгата му ще срещнете израза “Както винаги, Сталин беше прав” (Вж. напр. с. 348)
Сталин е без съмнение крупна личност, която ще остави дълбоки следи в световната история. Той е стоманената воля, която преведе съветските народи през небивалите трудностите в изграждане на съвършено нов тип обществени отношения, основани на социалната справедливост, на уважението на човешката личност, на мира и братството между народите. Сталин бе човекът, който обедини съветските народи и в победоносната им борба срещу хитлерофашистката агресия.
Възможно ли е обаче да приемем, че Сталин е наистина непогрешим? Това би била една изначално неприемлива теза. Няма непогрешими личности. В писмото си до И. Арманд от 26 декември 1916 г. Ленин пише: “Не. Не. Енгелс не е непогрешим. Маркс не е непогрешим” (Съч., т. 49, с. 347). Самият Ленин също не се е смятал за непогрешим. Напротив. Той твърде често се подлага на жестока самокритика. В речта си за профсъюзите (30 декември 1920 г.) Ленин използва и някои драстични изрази, за да очертае допуснатата от него грешка: “Последното, което исках да ви кажа и за което вчера трябваше да се наругая като глупак, това е, че аз недогледах тезисите на др. Рудзутак” (Съч., т.42, с.213). Такива прояви на самокритичност можем да срещнем и в много други речи и съчинения на Ленин. В “Бележки на публициста” (от 1922 г.) той пише: “Трябва да си призная една грешка, която направих на ІІІ конгрес на Коминтерна също поради прекомерна предпазливост. На този конгрес аз стоях на крайния десен фланг.” (Съч., т. 44, с. 406). Свои грешки той признава и в писмо до Молотов от 9.ІІ.1922 г.: “Виждам, че ние, Политбюро, сме направили голяма грешка” (Съч., т. 54, с. 221). И още: “Аз, струва ми се, съм много виновен пред руските работници” (Съч., т.45, с.356). Самокритичността на Ленин е, както разбираме, не изблик на емоционално чувство, а трайно усвоен стил на обществено поведение.
Защитавайки своите позиции, Ленин съвсем не е държал на всяка цена да ги наложи. Както сам отбелязва, той твърде често е оставал по редица важни въпроси в малцинство. В писмо до Йофе (17 март 1921 г.) Ленин пише: ”Първо, Вие грешите като повтаряте (нееднократно), че ЦК – това съм аз”. Туй може да се пише само в състояние на голямо нервно раздразнение и преумора. Старият ЦК (1919-1920) ме би по един от гигантски важните въпроси, което Вие знаете от дискусията. По организационни и персонални въпроси е имало безброй случаи, когато аз съм оставал малцинство” (Съч., т.52, с.100).
Но ако и Маркс, и Енгелес, и Ленин не са безпогрешни, как трябва да приемем, че Сталин е безпогрешен?!
Не се заемам с непосилната задача да кажа в какво Сталин е прав, в какво той греши. Мога само да си позволя да поставя някои съществени въпроси, чиито отговори в книгата на проф. Гиндев ми изглеждат не съвсем убедителни.
Първият въпрос – въпросът за личните качества на Сталин.
Проф. Гиндев подлага на анализ “завещанието” на Ленин, в което можем да прочетем следното: “Др. Сталин, като стана генерален секретар, съсредоточи в ръцете си огромна власт и аз не съм съвсем сигурен ще успее ли той достатъчно предпазливо да се ползва от нея…
Сталин е твърде груб и този недостатък, напълно търпим в общуването между нас, комунистите, става нетърпим за един генерален секретар. Затова предлагам другарите да помислят за замяната на Сталин с друг човек, отличаващ се от него само по едно, да бъде по-търпим, по-лоялен, по-вежлив, и по-внимателен към другарите си, по-малко да капризничи и т.н.”
Предупреждението е изключително сериозно. Ленин изтъква такъв недостатък на Сталин, който за един генерален секретар е “нетърпим”. Но проф. Гиндев остава необезпокоен: “За Сталин обвиненията са само личностни и в етичен план. Други негови слабости Ленин не е посочил”. (С.77) Той не отчита обстоятелството, че при определени ситуации личният характер на даден ръководител може да породи сериозни политически проблеми. Ако проявявате грубост към някого, вие много лесно можете да видите в грубостта, с която той от своя страна ви отговаря, злонамереност не само към личността ви, но и към политиката, която представлявате. Така личното отношение прераства в политическо с всички възможни неблагоприятни последици.
Самият Ленин е имал случай да се сблъска с грубостта на Сталин. В “строго секретно” писмо до Сталин с копие до Каменев и Зиновиев Ленин пише:
“Уважаеми др. Сталин!
Вие сте си позволили грубостта да извикате жена ми на телефона и да я наругаете. Макар че тя е изразила съгласие да забрави казаното, все пак този факт е станал известен чрез нея на Зиновиев и Каменев. Аз нямам намерение да забравям толкова лесно онова, което е направено против мен, а излишно е да казвам, че направеното против жена ми аз смятам за направено и против мен. Затова Ви моля да помислите, съгласен ли сте да си вземете думите назад и да се извините, или предпочитате да скъсаме отношенията помежду си.
5 март 23 година, С уважение Ленин”. (Съч., т. 54, с. 330-331)
Можем да се питаме как биха се развили отношенията между Сталин и Ленин, ако Ленин бе останал жив още едно-две десетилетия. Нямаше ли той да влезе в личностен конфликт със Сталин и нямаше ли този личностен конфликт да прерасне накрая в сериозен политически конфликт?
Сталин си е позволил съвършено неприемливо отношение и към Георги Димитров. На състоялата се на 10 февруари 1948 г. среща на югославското и българското ръководство с ръководството на ВКП (б) между другото е обсъдена и лансираната от Г. Димитров идея да бъде създадена федерация между Югославия и България. По този повод Сталин, който намира идеята за вредна, се обръща с твърде невъздържани думи към Димитров. “Вие сте стар политически деец. За каква грешка може да се говори? У Вас има друга постановка, без, може би, Вие сам да съзнавате това. Не бива да се дават толкова често интервюта. Искате да кажете нещо ново и да учудите целия свят. Говорите като че ли сте още генерален секретар на Коминтерна и давате интервю на комун[истически] вестник. … Вие или сте неопитни хора, или се увличате като комсомолци, които като пеперудите летят право срещу пламъка.” (Г.Димитров. Дневник, с. 598). Не мога да се освободя от усещането, че Сталин просто е ревнувал Димитров заради огромния му международен престиж. На върха той е искал да няма други освен него самия. Оттук идва, предполагам, и недопустимия спрямо Димитров език. Но ако се е отнесъл така към един Георги Димитров, как ли Сталин се е отнасял към политическите дейци от по-малък калибър? От грубия език до политическите обвинения, а оттам до политическата репресия стъпката е много малка.
Вторият съществен въпрос, който книгата на проф. Гиндев поставя, е въпросът за Сталин и репресиите.
Не може да се отрече, че репресии в СССР е имало. Проф. Гиндев предлага обяснения на този исторически факт, които в повечето случаи са напълно приемливи. Наистина всяка държава предполага репресии, т.е. упражняване на насилие. Дори обикновеният закон във възможно най-демократичната държава е вече насилие – той диктува определено поведение на своите адресати. Отклонението от предписаното поведение се санкционира – в някои случаи по-леко, в други – възможно най-тежко. Репресиите в най-острите си форми са неизбежни особено когато държавата се е заела да обърне натрупаните през вековете гнили пластове, за да постави обществения живот върху здрави основи. Съветската власт не е търсила насилието. Напротив. Нека напомня, че още в първите години съветската държава отмени смъртното наказание. Но кой щеше да й позволи тя да се превърне във вдъхновяващ народите модел за социално управление? Обкръжилият Съветския съюз капиталистически свят не можеше да позволи това. Мощни вътрешни и външни врагове прибягнаха до кърваво насилие, за да попречат на руския народ и на другите съюзили се с него народи да заживеят по своите закони. На съветската държава не й оставаше друго освен да отговори на насилието с насилие.
Но насилието като всичко останало не може да няма своите предели. В наказателното право противодействието на едно престъпно насилие е ненаказуемо. Но ако се излезе извън пределите на неизбежната отбрана, наказателната отговорност веднага влиза в действие. Поставя се следователно въпросът за мярата на насилието, т.е. за онази граница, отвъд която то губи своите позитивни свойства, за да се превърне в изцяло отрицателно явление. С други думи, насилието в СССР, бе ли във всички случаи наложително и доколко лицата, спрямо които то е било упражнено, са го заслужавали? За съжаление този твърде съществен въпрос е убягнал от вниманието на проф. Гиндев. Той без уговорки оправдава всички репресивни мерки спрямо всички подложени на тези мерки лица.
Това е неприемлива позиция.
В огромната си част репресираните са жертва на обвинението, че искали да възстановят капитализма в Съветския съюз. Спрямо някои от тях това обвинение сигурно е имало достатъчно основания, макар че преди години то ни се струваше невероятно. Как може да се мисли, казвахме си, че някой ще иска да възстановява капитализма в СССР? Та това е невъзможно! Но историята доказа, че ние, които сме мислили така, не сме били прави. Социализмът в СССР бе наистина предаден, възстановен бе капитализмът – при това в най-страшните му форми. Предадоха социализма лица, които, ако бяха обвинени при Сталин, че възнамеряват да възстановяват капитализма, щяха да срещнат посоченото по-горе наше възражение. Но ето че предателството дори след близо 70 години съветска власт се оказа факт. Предадоха го първите хора на КПСС – Горбачов и Елцин.
И все пак едва ли всички обвинени по времето на Сталин лица се били предатели. В това отношение историята ни предлага един трудно преодолим довод.
Когато през 1941 г. започва войната, от лагерите са освободени не един или двама, а 175 хиляди души, между които крупни военачалници като К. Рокосовски и К. Мерецков и световноизвестни учени като А. Туполев и Л. Ландау. Всички те се включват в Отечествената война и както отбелязва Е. Гиндев (с.242), дават своя принос за победата. Но ако не бе започнала войната, тези хиляди съветски патриоти щяха да останат в лагерите и много от тях най-вероятно щяха да загинат – при това, както се разбира, напълно невинни. Може да се предполага, че значителна част от репресираните са станали “нормална” жертва на обзелата страната шпиономания. Вълко Червенков, който е бил директор на Международната ленинска школа към Коминтерна, си спомня какво му казал някой си Шварцман, лейтенант от НКВД: “Тук при вас е пълно с шпиони – шпионин до шпионин”. („Векът на Сталин”, с. 406)
Поставя се и въпросът за стойността на доказателства за престъпната дейност на подсъдимите през 30-те години от миналия век. За проф. Гиндев доказателствата са безспорни. В това отношение той прибягва до изненадващ довод:
“Всички обвиняеми по политическите процеси признават своята вина, охотно разказват за антипартийната си дейност. Не се намери нито един, който да оспори обвиненията, да защити себе си и своите другари (процесите са публични, с присъствие на чуждестранни журналисти!)” (С.217) Иска ми се проф. Гиндев да не бе прибягвал до този довод: има самопризнания! Той има белезите на грях.
Не бих могъл естествено да кажа как са протекли политическите процеси в СССР. Но зная достатъчно добре как са протекли този вид процеси у нас, в България. Не вярвам проф. Гиндев да е забравил как бяха изтръгнати самопризнанията на репресирани дейци на Българската комунистическа партия (а и на други някои партии). В процеса срещу Трайчо Костов всички обвиняеми признаха своята вина. Самопризнания правят също изтъкнатите партизански командири Славчо Трънски и Денчо Знеполски, обвинени във всички смъртни грехове. (Трябва само да прочетете книгата на Д. Знеполски, за да се ужасите от изтезанията, на които е бил подложен.) Шпиономанията непрекъснато разширява своята територия. Правят се опити да бъдат привлечени към наказателна отговорност и други изтъкнати дейци на БКП като например А. Югов, Ц. Драгойчева и много други още. Само категоричната намеса на В. Червенков, който гарантира за заподозрените пред Сталин, ги спасява от надвисналата над тях репресия.
Самопризнанията на обвинените в предателство са правени обаче не само под натиска на физическото насилие. Сломяващо е действал на обвиняемите фактът, че са подложени на насилие от свои другари. Комунист изтезава комунист. Това не се побира в съзнанието на изтезаваните. Може да се устои на изтезания, осъществявани от врага, но е невъзможно да се устои на изтезанията, осъществявани от човек, който до вчера е бил ваш другар, с когото сте делили и хляб, и опасност от куршума. Обвиняемите са били подлагани и на особен морално-психически натиск. Казват им: “Партията иска това от теб – да кажеш истината. Ти трябва да направиш тази услуга на Партията!” И поставени при паролата “партия”, обвиняемите са рухвали и са казвали това, което са искали да кажат. Те са “самопризнавали” всичко, което е раждало болното съзнание на техните мъчители.
Обвиняемите са били подлагани и на обществен остракизъм – те били обругавани с какви ли не думи. Не всички, разбира се, приемат подобно отношение към тях. Евг. Гиндев цитира Георги Димитров, който по повод процеса срещу троцкистите заявява: “Тежко впечатление правят ругателствата срещу обвиняемите. Те са врагове, заслужават унищожаване, но те не са действали от лични интереси и не би трябвало да бъдат наричани подлеци, страхливци, влечуги и др. … Създадена е атмосфера на извънредно безпокойство сред населението, взаимно подозрение, доноси.”
Проф. Гиндев не приема тази позиция на Димитров. Според него “Преценката на Г. Димитров не е съвсем точна, проличава непълното ориентиране в протичащите процеси във ВКП (б), в известен смисъл отстранен поглед, отвън – формален поглед” (с.406).
За разлика от проф. Гиндев аз намирам позицията на Георги Димитров за изключително правилна. Тя издава благородството на неговото мислене. Той вижда във врага враг, но заедно с това и човека в него. Няма нищо по-естествено за един комунист да проявява своите човешки качества дори и когато, следвайки логиката на революционната борба, е принуден да унищожи своя противник. Уважението на човека в противника е проява на самоуважение. Собствената ни човечност е критерият, който постоянно ни ориентира в революционната борба, за да ни предпазва от извращенията в нея. Революцията се прави в името на човечността, поради което тя никога не бива да излиза от своя човешки контекст. Можеш следователно да застреляш – в името на революцията – своя враг, но не бива да се гавриш с него. Гаврата е довод срещу собствената ти човечност. Тя говори, че в своето поведение се ръководиш не от идеите на революцията, а от свои низки страсти. Революцията е разрушение, но тя е разрушение, което води към съзидание в името на човечността. Тя е висша форма на човеколюбие.
За мен е неприемлив и подходът, който проф. Гиндев използва, за да оправдае предприетите репресии. Той прибягва да аналогии, които го отвеждат дори във времето на Цезар. Виждате ли, ония – от времето на Римската империя до империалистическите държави в наши дни – са убивали, защо и ние да не можем да убиваме?! Неприемлива логика. Можем да съпоставяме фактите от различни времена, но не можем да съпоставяме политическия морал някога с политическия морал днес. Това, което някога е било “морално”, днес е дълбоко аморално. И по-нататък: това, което е позволено на един антикомунист, не е позволено на един комунист.
Знаел ли е Сталин за условията, при които са получени самопризнанията на обвиняемите съветски и партийни ръководители от ония години? Разбира се, че е знаел (да се мисли обратното е просто невъзможно). В Съветския съюз най-информираният човек е бил без всякакво съмнение Сталин. Той е знаел точно доколко са обосновани обвиненията срещу довчерашните му другари от Политбюро, знаел е точно и как са събрани съответните доказателства. Допускам да е съзнавал, че в приетия от него курс е заложена и сериозна грешка. Но загрижен за съдбата на съветската социалистическа държава, Сталин е предпочел може би да сгреши по посока на увеличаване на репресиите, виждайки в тях по-големи гаранции за сигурността на тази държава. Да се реже до здраво месо – това е практика на всички хирурзи, включително и на социалните. Но не бива все пак да се забравя голямата опасност, за която загатва и Г. Димитров. Репресиите създават в цялата страна психоза на страх, което може да се окаже гибелно за държавата. Страхът, особено масовият страх, парализира всяка сериозна творческа дейност. Излезли извън пределите на своите основания, репресиите вместо да изпишат вежди, вадят очи. Имало е при това репресии, които по никакъв начин не могат да бъдат оправдани. Подложени са били например на репресии всички съветски военнослужещи, попаднали в немски плен. Те всички вкупом са били смятани за предатели, поради което след приключване на войната са имали една нерадостна съдба.
Третият въпрос от книгата на проф. Гиндев, който заслужава нашето внимание, е въпросът за Сталин и Отечествената война.
Отечествената война започна повече от зле за СССР. Само за няколко месеца немскофашистката войска стигна до Москва. Убити и пленени бяха милиони съветски войници. Разорени бяха хиляди градове и села. Във властта на окупаторите се оказаха огромен брой промишлени предприятия, които започнаха да работят за Райха.
Как се стигна до това печално начало? Причината не може да се търси очевидно в самата Съветска армия. Тя доказа, че морално-волево и професионално превъзхожда немската армия, доколкото в края на краищата не немската армия би Съветската армия, а Съветската армия победи немската армия. Тя стигна до Берлин, че и оттатък Берлин. Причината е извън самата Съветска армия.
Трудно може да се отрече фактът, че армията на СССР се е оказала неподготвена за немската агресия. Тя не е имала необходимото въоръжение, не е имала и необходимите военни ръководители. Подготовката на една армия е грижа обаче не толкова на самата армия, колкото на съответното държавно ръководство. То трябва да осигури на армията както въоръжението, така и военачалниците. Тази грижа не е била положена или е била положена не в необходимата степен.
Не може по-нататък да се отрече фактът, че съветското ръководство е било изненадано не толкова от самата война, колкото от нейното начало. Съдбоносен факт. И за невоенния човек е ясно, че ако се знае кога ще започне една агресия, тя би могла да бъде отблъсната с много по-малко жертви. Съветското ръководство, респ. Сталин или не са разполагали с информация, че на 22 юни 1941 г. хитлеристка Германия ще нападне СССР, или просто са я пренебрегнали. Боя се, че е второто.
За началото на войната е имало достатъчно данни. Не само Зорге, а и редица други разузнавачи са съобщили в централата, че Германия ще започне агресивната си война срещу Съветския съюз на 22 юни. В съответствие с това са били предприети и необходимите разузнавателни мероприятия. На съветското разузнаване е възложена задачата да представи сведения “за броя овце в Европа, за основните центрове на отглеждането им, за центровете с кланици”, за “цената на овнешкото место в Европа”. Наредено е също да се търсят омаслени парцали, каквито войниците оставят, когато си чистят оръжието. (с. 269) От така събраните сведения е трябвало да се отговори на въпроса, дали Германия се готви да нападне Съветския съюз. Отговорът е бил отрицателен. Приема се, че няма “материални доказателства за подготовка на германската армия за “голяма” война срещу СССР”(с. 269). Напълно пренебрегнат е фактът, че на западните граници на Съветския съюз е извършена значителна концентрация на немски войски.
Как трябва да се обясни това странно поведение? Съгласно някои данни, получаваните сведения за предстоящата немска агресия затова са били пращани “към дело”, защото, по мнението на меродавните фактори, те всъщност били провокации, целящи да сблъскат Германия със Съветския съюз. Едно повече от наивно мнение.
И все пак, както научаваме от проф. Гиндев, поне два дни преди началото на агресията съветското ръководство е знаело кога тя ще бъде предприета. Но защо поне тогава не са предприети съответните мерки? “Ами защото – отговаря проф. Гиндев – те са били взети. Повече от това, което Сталин е направил, не е могло да бъде направено (какво може да се направи повече за два дни)” (с. 272). Моля да бъда извинен, че аз, невежият във военното дело, ще си позволя да опонирам на този твърде вещ по въпросите на военното изкуство човек, какъвто е проф. Гиндев. За два дни може да се направи много, твърде много. Твърде много може да се направи дори и за един час. За един час съветските самолети, вече предупредени, са могли да се вдигнат във въздуха, за да не бъдат разстреляни още на земята от германските изтребители. Но предупреждение не е имало. Допуснат е неизвиним пропуск, скъпо заплатен от съветските хора.
Последният въпрос, на който ще се спра, е въпросът за Сталин и бъдещето на Съветския съюз.
Ролята на Сталин в отстояване на настоящето на Съветския съюз не би могла да се отрече. Но успя ли той да осигури и бъдещето на великата държава?
Ще започна с един цитиран от проф. Гиндев пасаж от словото, което Сталин произнася на Техеранската конференция (28 ноември до 1 декември 1943 г.): “Ще дойде ново поколение, което няма да е изпитало всичко онова, което ние преживяхме, и което навярно ще гледа на много въпроси по-различно от нас. Какво ще стане тогава? Ние, струва ми се, си поставихме за цел да осигурим мира най-малко за 50 години. Или може би аз мисля така поради наивност.” Следва коментарът на проф. Гиндев: “Не, Йосиф Висарионович Сталин не мислеше наивно. Той каза 50 години и отново уцели в десятката” (с. 352).
Коментарът изисква на свой ред коментар. Вярно е, че 50 и повече години между бившите съюзници във Втората световна война нямаше и няма “гореща” война. Но защо трябва да забравяме, че само след по-малко от една години от края на Втората световна война започна – с речта на Чърчил във Фултон (5 март 1946 г.) – ужасната по свой начин Студена война. Тази война завърши фатално за Съветския съюз. Тази държава, която издържа натиска на най-мощната за времето си военна машина и не само издържа натиска й, но и я разгроми, тази държава рухна в мирната на пръв поглед Студена война. Съветският съюз се разпадна, социализмът бе ликвидиран.
Много обяснения са давани за този неочакван край на великата социалистическа държава. Най-съществените, по мое мнение, обяснения трябва да се търсят в невероятния на пръв поглед факт, че съветският народ не се вдигна в защита нито на своята държава, нито на своя обществен строй. Комунистическата партия бе забранена и нито един от 20-те милиона нейни членове не вдигна глас на протест. Един политически бандит с почти голи ръце заграби властта, без да срещне реална съпротива. Масата се отнесе с безразличие към застрашилата съдбата му политическа игра на няколко негодници. Тя се оказа отчуждена от собствената си власт.
Съветската държава осигури на своите граждани жизнено важни за тях блага. Всеки имаше работа, всеки ползваше безплатно лечение, всеки получаваше безплатно образование и т.н. Но както е казано още в Библията, “само с хляб не се живее”. Съветският народ не се почувства същински субект на властта. Властта се бюрократизира, доколкото се упражняваше всъщност не от народа, а от ограничена група хора. Извърши се тотална промяна: народът от субект на властта се превърна в обект на властта, а държавният и партийният апарат от инструмент на властта се превърнаха в субект на властта. Всички въпроси се решаваха във върха на огромната пирамидална структура – Политбюро на КПСС. Мнението на другите се изключваше. Изключваше се дори мнението на самата КПСС. Нямаше критика, нямаше и самокритика, нямаше изобщо опоненти. Диалектиката, лишена от едната от своите две страни, спря да функционира. Спря следователно самото движение. Започна заблатяването на обществото.
Очевидно е, че от някакъв момент нататък на съветската държава е бил даден неправилен курс на развитие. Необходимо е било да се строи промишленост, но не по-малко необходимо е било да се строи и съответен политически морал, който да държи в единство държавата и народа. Пренебрегнати са били ленинските принципи за управление на държавната и обществото. Това в една или друга степен се дължи за съжаление и на Сталин. Сталин се смята за ученик на Ленин, но дали винаги е следвал уроците на своя учител? По-долу ще се опитам да дам основните черти от идейно-нравствения образ на Ленин, за да видим доколко той се покрива с идейно-нравствения образ на Сталин.
Ленин, както вече посочих, е бил твърде самокритичен. В своята самокритичност той е виждал и основанията за критичност и спрямо другите. Критиката и самокритиката трябва да доведат до истината, каквато и да е тя. “А истината не трябва да зависи от това на кого трябва да служи” (Ленин, Съч., т. 54, с.447). В отчетния си доклад пред ІХ всеруски конгрес на съветите (23 декември 1921 г.) Ленин заявява: “И тук няма защо да се страхуваме да признаем това, а напротив: само тогава ще се научим да побеждаваме, когато няма да се страхуваме да признаваме пораженията и недостатъците си, когато ще гледаме истината, дори и най-печалната, право в лицето” (Съч., т. 44, с. 298).
Ленин се отнася с безпощадна критичност и към собствената си партия. Той изхожда от убеждението, че “Критикувайки другите партии, ние трябва да критикуваме и самите себе си” (Съч., т. 32, с.188).
Трудно ще намерите лидер, който да е толкова суров в оценките за собствената си партия. В отчетния доклад пред състоялия се през 1922 г. ХІ конгрес на РКП (б) Ленин заявява: “Трябва да осъзнаем и да не се боим да осъзнаем, че отговорните комунисти в 99 случая от 100-те не са поставени на такава работа, за която са годни сега, не умеят да вършат своята работа и трябва сега да се учат” (Съч., т. 45, с.118). В писмо до Соколников от 22.ІІ.1922 г. той изисква “Един по един да издирваме умеещите да търгуват и крачка по крачка с техния опит, с техния труд да чистим комг…, като разгонваме добродетелните комунисти от управленията…” (Съч., т. 54, с.182). Силно впечатляващо е негово писмо до Богданов от 23.ХІІ.1921 г.: “Е, ако бъде взето приблизително такова решение, ще можете ли да отречете ползата от него? Неговото обществено значение, 1000 пъти по-голямо от скришно-партийно-цекистко-идиотското потулване на отвратителния въпрос за отвратителната канцеларщина, без да му се дава гласност?
Принципно Вие сте архинеправ. Ние не умеем да съдим публично за отвратителната канцеларщина: за това всички нас и особено Народния комисариат на правосъдието трябва да ни обесят на вонящи въжета. И аз още не съм загубил надеждата, че нас някога заслужено ще ни обесят за това” (Съч., т. 54, с. 88).
Ленин не се колебае да прибегне и до някои твърде неприятни изрази, за да порицае определени недъзи: “Всички у нас са затънали в неприятното бюрократично блато на “ведомствата”. Голям авторитет, ум и ръка са нужни за всекидневна борба с това. Ведомствата са лайно; декретите са лайно. Да се търсят хора, да се проверява работата – това е всичко.” (Писмо до Цюрупа от 21 февруари 1922 г. Съч., т.44, с.357)
Той остро осъжда проявяваното към комунистите снизхождение. В писмо до Политбюро от 18 март 1922 г. той изисква:
“3. Да се заяви на всички губернски комитети, че за най-малкия опит да се “влияе” върху съдилищата, в смисъл “смекчаване” отговорността на комунистите, ЦК ще изключва от партията.
4. С окръжно да се съобщи на Народния комисариат на правосъдието (копия до губернските комитети на партията), че комунистите трябва да бъдат осъждани от съдилищата по-строго, отколкото некомунистите” Писмото завършва със слeдния PS: “Върхът на позора и безобразието: партията е на власт и защитава “своите” мерзавци” (Съч.,т.45, с.54-55)
Ленин подчертава необходимостта партийните членове да критикуват централните партийни органи: “По мнението на ЦК необходимо е да се предостави на всички партийни членове колкото може по-пълна свобода да критикуват централните партийни органи и да отправят нападки срещу тях: в такива нападки ЦК не вижда нищо страшно, щом те не се придружават от бойкот, оттегляне от положителна работа и прекратяване на паричните средства” (Съч., т. 46, с.338)
В “Тезиси към ІІ конгрес на Комунистическия интернационал” Ленин указва:” Дълг на комунистите е да не премълчават слабостите на своето движение, а открито да ги критикуват, да са се избавят по-скоро и по-радикално от тях” (Съч.,т.41, с.177).
В заключителното си слово пред ХІ конгрес на РКП(б) (28 март 1922 г.) Ленин предупреждава: “Всички революционни партии, които са загивали досега, са загивали от това, че са се самозабравяли и не са умеели да виждат в какво е тяхната сила и са се страхували да говорят за своите слабости” (Съч., т. 45, 120).
Ленин призовава не само комунистите, но и всички трудещи се да подлагат на открита критика дейността на съветските и партийните органи. В заключителното си слово на съвещанието на председателите на уездните, волостните и селските изпълнителни комитети от Московската губерния (15.ХІІ.1920 г.) той призовава: “Изслушайте всекиго, изкажете всички ваши упреци, наругайте ни десет пъти по-силно – това е ваше право, ваш дълг. Вие сте дошли тук, за да ни кажете направо и рязко своето мнение…” (Съч., т. 41, с. 352)
Какво е особено необходимо? В проект за писмо от април 1921 г. той пише: необходимо е “редовно да се свикват не само общи събрания за масата от работниците и селяните, а и всички отговорни длъжностни лица да правят делови отчети пред работническите и селските маси. Такива отчети да се организират задължително не по-рядко от веднъж месечно, за да се даде възможност на масата от безпартийни работници и селяни да критикуват съветските органи и тяхната работа.” (Съч., т.43, с. 238)
Ленин не е отричал необходимостта от революционно насилие, но той строго е спазвал неговите нравствени предели. Той не се поколебава да разпореди разстрела на крупни спекуланти и злоупотребили с НEП-а търговци, но заедно с това категорично се противопоставя на репресиите, оказали се извън революционната необходимост. Ще посоча само два примера.
Научил, че гражданката В. Першикова била арестувана само защото обезобразила портрета му, Ленин в телеграма от 8 март 1919 г. до председателя на губернския комитет на ЧК в Царицин пише: “Не бива да се арестува човек за обезобразяването на един портрет. Веднага освободете Валентина Першикова, а ако е контрареволюционерка, следете я” (Съч., т.50, с. 270).
А когато разбрал, че гражданинът Булатов бил арестуван само заради подадена до него жалба, Ленин изпраща телеграма (20 май 1919 г.) до Новгородския изпълком: “Доколкото разбирам, Булатов е арестуван поради това, че ми се е оплакал. Предупреждавам, че за това ще арестувам председателите на губернския изпълком, на ЧК и членовете на изпълкома и ще искам да бъдат разстреляни” (Съч., т.50 с. 322).
Ленин съзира огромната опасност, която се крие в развихрилото се в ония години доносничество. В записка от 3 декември 1918 г. за работата на ЧК Ленин пише: “По-строго да се преследва и да се наказва с разстрел за лъжливи доноси” (Съч., т.37, с 519).
Смятам да спра дотук, за да продължа само с един още въпрос: Къде в така очертания Ленин вие ще видите Сталин? Отговорът предоставям на вас.
В заключение ще кажа: Апологетиката съвсем не прави услуга на онзи, до когото се отнася. Тя има това неприятно свойство, че може да постави под съмнение дори и онези положителни качества, които съответната личност обективно притежава.
София, 4 септември 2007 г.
Послеслов от автора
За да няма недоразумения, ще си позволя да
посоча смисъла на този отзив.
В отзива аз не изследвам живота и делото на Сталин. (Това би изисквало много години труд). Аз изследвам единствено и само книгата на проф. Евг. Гиндев.
Аз не казвам кога и защо Сталин е грешил.
Аз само оспорвам тезата на проф. Гиндев, че “Сталин, както винаги е прав”.
Аз не казвам, че привлечените към отговорност през 30-те години не са виновни.
Аз само отхвърлям тезата на проф. Гиндев, че тяхната вина се доказва от техните самопризнания.
Аз не казвам колко са репресираните в Съветския съюз и оправдано ли те са репресирани.
Аз само се позовавам на съобщеното от проф. Гиндев, че в самото начало на войната от лагерите са били освободени 175 хиляди души, които като истински патриоти веднага са заминали за фронта. От това следва, че поне тези 175 хиляди са били невинни.
Аз не казвам кой и защо не е успял да разбере, че агресията на нацистка Германия ще започне на 22 юни 1941 г.
Аз само отхвърлям тезата на проф. Гиндев, че след като поне два дни преди агресията станало ясно, че тя предстои, за тези два дни не могло да се направи нищо.
Аз изобщо не казвам каква е истината за Сталин.
Аз искам само да посоча, че в изследването на др. Гиндев откриваме една апология, която предварително пречи да се установи истината за Сталин.
