Споделяните днес размишления са продължение на предшестващи публикации, от които могат да се направят следните заключения:
Първо. България стана част от европейската капиталистическа и интеграционна система в тясна връзка и с глобализацията на световната икономика. Занапред проблемите на страната ще се решават и се решават в зависимост и обвързаност с общоевропейски процеси и по-малко като чисто български проекти.
Второ. На тази основа текущата политика на българската левица ще разчита на реално влияние само като симфонизирана с политиката на институционализираните европейски леви сили.
Трето. Обратните пътища към вчерашния реален социализъм са затворени, а историческите ресурси за пряко минаване към реформиран демократизиран социализъм останаха в миналото отпреди 40 години.
Четвърто. За целите на „превключването“ на съвременния старт на българската левица се налага да се анализират характерът и тенденциите на съвременния капитализъм, а също състоянието и перспективите на левицата в Европа като сили на отхвърлянето и трансформирането.
I. Без рационална оферта за човечеството
Наистина какъв е светът, в който се включваме? Накъде върви той?
1. Продължаващи и задълбочаващи се неравенства сред растящо богатство. Капитализмът не показва признаци на историческа умора, на изчерпани възможности в развитието на производителността. Обратно, той манифестира нарастващи способности за невероятни технологически изригвания, ефективност и господство над природата, неограничено производство на богатство, издигане на жизнения стандарт на немалки слоеве от населението. Но тази рационалност се реализира само доколкото едновременно се произвеждат и неравенства. Капитализмът по дефиниция не може заедно с богатството да установява социално приемлив начин за управляване на човешките отношения на пазара (Р. Дорнбуш). При това неравенствата преминават всички мислими граници, водещи до чудовищно перверзни форми на „употреба“ на националния продукт: напр., няколко стотици души в света притежават богатства по-големи, отколкото имуществото на половината от населението на планетата.
Динамиката на този процес в развитите страни през последните 40 години се измерва с коефициента на дисоциативност, нараснал с 36% в полза на богатите. Всички западни аналитици прогнозират, че и през следващите четири десетилетия неравенствата ускорено ще се задълбочават. Такава е ирационалността на тази свръхрационална система.
2. Генерализирането на пазара – свръхпазарът е една от най-характерните черти на съвременната капиталистическа система. Днес тя дори се представя първо като господство на пазара, а след това като капитализъм; западните общества изпъкват повече като пазари и по-малко като демокрации. При повсеместното „оттегляне“ на държавата все повече управленски функции и суверенитет се прехвърлят на анонимните и често демонични пазарни сили; даже самият човек сега трябва да се доказва единствено на пазара и само според неговите критерии. Най-сетне този пазар поглъща фундаментални обществени дейности като здравеопазване, образование, наука, култура, спорт, пенсионно дело и т. н., превръща ги в пазари, а продуктите им – в стоки; достъпът до тях става пазарен, значи неравен, а самите дейности се дехуманизират.
3. „Финансиаризацията“ означава, че финансовият капитал с фондовите борси и банките подчинява тотално реалната икономика. От средища, обслужващи движението на капитала в зависимост от реалната доходност на компаниите, финансовите пазари се превърнаха в генератори и манипулатори на капиталови потоци без никаква връзка с реалната икономика. Съдете сами: на една единица оборот в реалната икономика се падат 50 единици финансови транзакции! Това формира шизофренно нелогични потоци от фиктивен капитал с тежки възможни последици.
4. Глобализацията се смесва с интернационализацията на икономиката. При условията на свръхпазара и финансиаризацията глобализацията създава нови тежки неравновесия и деформации:
а) Възниква нова ситуация на националната държава. От една страна, в границите на отделната държава вече не е възможно да се изпълняват самостоятелни социални програми. Социалноориентираните програми правят стоките и услугите неконкурентни спрямо страни, в които не се прилагат същите програми. Този „социален дъмпинг“ рано или късно довежда до пълно или частично сриване на всякакви програми. От друга страна, присъщият на глобализацията свободен презграничен прилив и отлив на ресурси нулира всякакво национално социално законодателство.
б) Деградира в основите си самата демокрация, защото всякакви изборни резултати се обезсмислят от императивните изисквания на международните финансови институции, неподлежащи на избирателния вот на населението. Все по-очевидно става, че вече 200 години буржо-азната демокрация е инструментът за превръщане на частните интереси на патроната в привиден колективен избор на народа.
в) Съществен продукт на глобализацията е социалната деградация на инвестициите. В търсенето на максимални печалби и по-висока индивидуална ефективност капиталът „премества“ инвестициите от страните, където те са създадени, в страни с по-малки разходи за труда, с по-евтини или субсидирани суровини и енергия, като производителите на тези ресурси се изхвърлят на улицата. Очевидна е належащата потребност от международна регулация, от международен социален договор, от законово криминализиране на подобно поведение на частния интерес, тъй като е наивно да се очаква „националноотговорно поведение на капитала“.
5. Проблемите на технологичната безработица. Пазарът поначало не регистрира реалните нужди, а единствено платежоспособното търсене. Но това традиционно пазарно поведение придобива нови измерения при „технологическия“ капитализъм, защото разрушава повече работни места, отколкото създава, включително и във фазите на растеж на БВП. Тази съвършено нова ситуация засега поне в Европа изисква нетрадиционни решения, немислими без силното участие на държавата. Формулата на Т. Блеър, че безработните „трябва да работят за своята назначаемост“, не е достатъчно аргументирана, защото днес икономиката изхвърля и „назначаеми“ хора. Вече няма да е достатъчно да се разработват програми само за просто съкращаване на работното време, но и за разпределение на съвкупното работно време между всички оференти на труд. Ще се търсят пътища за инвентаризиране на националния фонд време, като се фракционира в редуването му между обучение, работа, почивка, преподготовка, отново работа и т. н. Има предположения, че не е далеч времето, когато брутният вътрешен продукт ще трябва да се предефинира като общо национално благо, тъй като все по-трудно ще могат да се определят личните приноси в неговото създаване.
Глобализацията не е идентична с интернационализацията на икономиката. Отварянето на националните икономики води до елиминиране на националните държави, а това означава прехвърлянето на техните регулационни функции върху слепите сили на пазара и конкуренцията, една капитулация на политиката пред икономиката на големите пари. Световното обединяване на икономиките освен че трябва да се прави между равностойни партньори, изисква и адекватно избираема легитимна световна политическа регулираща власт и структури без диктата на назначени, макар и свръхвисши чиновници.
И така, с непрекъснатото създаване на все нови и нови проблеми, с неспособността си да решава тези проблеми съвременният капитализъм конфронтира интересите на цялото общество. Той не разполага с рационална оферта и все по-сигурно се превръща от някогашен антагонист на работническата класа в антагонист на цялото общество. Бъдещето на човечеството не ще може да се побира в анализираните по-горе рамки. Така най-динамичната и технологична система в историята се показва фатално нечувствителна и неспособна за нетрадиционни качествени промени извън рамките на господстващите частни форми на собственост, присвояване и разпределение.
Силите на отхвърлянето са в процес на самоидентифициране. Наложителен е нов исторически проект за съдействие на необходимата трансформация.
II. Силите на отхвърлянето
В социален аспект, разбира се, най-напред са хората на наемния труд. Но този отговор, оставен без продължение, вече не е достатъчен. И не само поради това, че в днешната социална стратификация класическата работническа класа, съществено променена, не е водещата част от общността на „наемничеството“ и затова трудно може да защити ролята си на основен и още по-малко на ефективен „агент на историческата трансформация“. Много важно е, че, както беше посочено, капитализмът – със своето задълбочаващо се деструктивно и антисоциално поведение – от антагонист основно на някогашната работническа класа все повече се превръща в универсален антагонист на цялото общество. Този процес е в ход и се засилва. Предстои да се формира коренно нова обстановка в обществото. Друг е въпросът както за нейното убедително разкриване и експониране, така и за субективното й осъзнаване сред обществото.
В политическата област. Ако е вярно, че обективното развитие превръща в опоненти на господстващата система разширяващи се слоеве на обществото, отдалечени от класическото класово противопоставяне, то усилията на левите политически сили за отхвърляне и за радикална трансформация на системата занапред ще могат да разчитат на успех само като общонародно движение за промени.
Обективните позиции и ролята на политическите партии от левицата се променят и ще продължават да се променят. Но кои са тези партии?
1. Групата на комунистическите партии. Днес повечето от тях приемат правилата на парламентарната демокрация, върховенството на закона и отхвърлят насилствената смяна на властта и на социално-икономическата система. Те допускат политиката и на малките, постепенните реформи, но смятат за възможно, а някои и за предпочитане, едноактната радикална промяна на системата – подмяната на капитализма със социализъм. За някои този, последният, днес няма точни очертания, но за други той и в бъдеще трябва да бъде подобрено издание на познатия реален социализъм.
Следователно целите на тези партии са, както се казва, „отвъд“ капитализма. Съществен момент в тази схема е, че тя недооценява основния урок на Октомврийската революция: историята на човечеството не познава декретивно (едноактно) установяване на нови социално-икономически системи. Октомврийската революция не беше само и преди всичко политическа революция; тя продължи с реализирането на главната си декларирана цел – изграждането на справедливо общество върху социалистическа икономическа система. Но единият стремеж към социална справедливост не стига; новите социално-икономически структури трябва да са и достатъчно ефективни, и конкурентни, доказани като необходими и превъзхождащи алтернативи на отхвърляните – и също толкова важно – на съществуващите в останалата част на света. В СССР много скоро разбраха, че лентата на историческия кинематограф трябваше да се завърти обратно и да се търсят решения в една смесена икономика със състезаващи се помежду си стопански субекти, структури, механизми, институции. Друг е въпросът, че това не се състоя.
Да се настоява днес за едноактно установяване на нова система, за отказ от една дългосрочна смесена междинна система за търсене, утвърждаване и генериране на най-подходящи алтернативи, е най-лошият прочит на опита на реалния социализъм и предвещава нови неуспехи и разочарования. Следващото поколение не заслужава това.
2. Групата на социалдемократическите партии – без значение какви официални наименования носят. Тези партии нямат претенции да работят за алтернатива на капитализма; и програмно, и практически усилията им са насочени само към неговото усъвършенстване, към политиката на малки полезни стъпки за решаване на конкретни въпроси вътре в рамките на капитализма. Целите на социалдемокрацията са декларирани не „отвъд“ капитализма, а вътре в него. Задачата за неговото преодоляване в едно ново общество дори се смята за недопустима утопия.
В момента в Европа се наблюдават тенденции за неформално утвърждаване на една единна неолиберална (или неосоциаллиберална) партия с две оцветени крила, обслужващи различните фази на икономи-ческия цикъл или случаите на политическо изхабяване. Задълбочава се отколешният процес на отдалечаване на социалдемокрацията от тради-ционните й ценности. Като размива в последно време границите си със социаллиберализма, тя самата приема облика на социаллиберална формация. Ангажирана в крупни проекти за рационализиране на капитализма, тя загърбва политиката и на нужните и полезни малки реформи, а нейната „триада“ (свобода, справедливост, солидарност) остава срамежлив спомен за вчерашната й наивност. Съвременната социалдемокрация отдавна вече не търси подкрепа на своите програмни цели и на действията си в обективните процеси и потребности вътре в социално-икономическата система, бягайки от всякакъв помисъл за, не дай, Боже, възможна детерминираност. За разлика от десницата, която, почти по марксистки, обуславя своята свръхлиберална политика с обективно протичащата неолиберална революция в недрата на капиталистическата икономика. Изхвърлила от своите програми социализма, социалдемокрацията се превръща в резигниращ мутант, точно както се случи и с реалния социализъм, изгонил от „социалистическата демокрация“ самата демокрация.
Вярно е, че социалдемокрацията никога не е могла да се издигне до алтернатива на реалния социализъм, но нещата се сложиха така, че днешна лява Европа живее и ще живее още дълго под нейния знак: позволявам си да се повторя – днес това е „исторически допустимият предел“ на левицата в Европа. Затова толкова по-тревожни са процесите на „одесняването“ на европейската социалдемокрация, водещо до освобождаване на терени за маргинализирани левичарски формации с възможност да акумулират значителна разрушителна сила.
3. Европа има нужда от силна трета група леви, социалистически ангажирани и демократични партии и движения, които да бъдат в основата на изработването на един нов общоевропейски проект за лява социална алтернатива. Тази група с времето ще се разширява и трябва да може да се разширява с привърженици сред социалдемократическите и комунистическите партии. Проектът може да бъде само антикапиталистически. Следвайки уроците на историята, този проект трябва да отхвърля едноактното и декретивно подменяне на системата.
Какъв още трябва да бъде този проект?
Първо, не класов, а на цялото общество.
Второ, не програма на една партия или коалиция за нормална изборна победа. За проекта трябва да се спечели одобрението на преобладаващата част на обществото, за да не се оспорва при следващи избори. Напротив, следващите парламенти трябва да работят върху подобряването и реализирането му, а не за неговото нихилизиране.
Трето, проектът не може да се изпълнява като национален, а само като международен, например общоевропейски. Вече беше посочено, че в границите на националните държави не могат да се реализират сериозни и радикални социално-икономически програми.
Четвърто, не трябва да тръгва от предварително конструиран модел, а да върви по пътя на експериментиране на алтернативи в среда на смесена икономика и демокрация. Следователно социализмът при него не е предварително „зададен“, а краен резултат от необходимата поетапна социализация.
Пето, проектът трябва да търси търпеливо оптимални решения за съчетаване на необходимата ефективност с допустимата за момента от зрелостта на обществото справедливост;
Шесто, всяка частична реформа трябва да стига само дотам, докъдето се простира задължителната обществена подкрепа, която да й осигурява действителна историческа устойчивост!
Следователно не става дума за един традиционен модел на справедливо общество, а за проект на социализация, исторически налагаща се от обективните тенденции, протичащи в съвременната господстваща система. Този проект не може да тръгне, ако не се превърне в документ и на преобладаващата сред европейските леви сили социалдемокрация, ако не се приобщят към него и всички други леви сили на континента.
Мисля, че трябва да е ясно защо различията в крайните цели на отделните групи леви партии и движения не трябва да разделят левицата. Условията за реализация на крайните цели на по-„радикалните“ ще съзряват постепенно и дълго във времето. Дотогава в изпълнение ще бъдат реформи, известни като социалдемократически. Що се отнася до партиите с цели, ненадхвърлящи сега рамките на капитализма, те не трябва да имат основания за отказ от участие в общи действия при провеждането на постепенните реформи.
С течение на времето „радикалите“, уверен съм, ще се убедят, че „декретивното“ поведение не е работещата историческа хипотеза, а „умерените“ и „дясно-левите“, от опит ще стигнат до разбирането, че капитализмът не е естественото състояние на обществото и че в неговите рамки не могат да намерят трайно и достойно решение на кардиналните въпроси на човечеството. Разбира се, за този нов исторически проект са нужни и теоретически кураж, и историческо мислене, и политическа воля.
Ето как историята довежда до кръстопътя на знаменателна историческа среща всички леви европейски сили. За никоя партия не се налага да играе ролята на завръщаща се блудна дъщеря. Всяка партия трябва да има право да не се отказва от своето минало, защото това, което ги обединява, са настоящето и бъдещето – лявата социална алтернатива. От цялото изложение се вижда, че тази алтернатива, макар и да минава неизбежно и дълго през стъпки и политика, известни като социалдемократически, не е социалдемократическа алтернатива, нито пък отвъд капиталистическите й цели я правят комунистическа алтернатива в традиционния смисъл.
В края на ХХ в. социалдемокрацията не трябва да се възприема като течение, а още по-малко като идеология, противопоставена на другите исторически течения в световното движение за социализъм и социална демокрация, а като политика и конкретни подходи – адекватни и подходящи за днешния ден. Поради това в единен строй с тази политика могат да вървят всички течения, в т. ч. и комунистическите партии, които са възприели тези подходи и тази политика като полезни и нужни за днешния ден. Измамна и опасна е илюзията, че историята е излъчила победител. Тази история непременно ще отбележи, че левите сили веднъж вече пропуснаха велик исторически шанс, когато при още ранните трудности на реалния социализъм редица от тях за съжаление помогнаха за преобразуване на много лъжи в зловещи факти, а накрая ентусиазирано и в самозабрава заработиха за изпълнение на свръхдесния сценарий за пълна реставрация и тотално заличаване и на доброто в реалния социализъм, вместо да търсят социалистически вариант на реформи и историческо спечелване на територии за социализма.
Няма да мине много време и социалдемокрацията ще бъде заставена да търси отново лявата си историческа идентичност. А Социнтернът пък ще трябва да свиква с мисълта, че в него ще съжителстват и партии, които, възприемайки програмните му документи като минимални, запазват и цели, надхвърлящи рамките на господстващата капиталистическа система. И че въпреки това тези партии остават при демокрацията, при парламентаризма, при върховенството на закона и при хуманизма.
Наистина, защо и днес – при 112% обезпеченост на света с продоволствие – в него има близо милиард гладуващи и годишно умират от глад десетки милиони човешки същества? Защо увеличената производителност поражда безработица, а не допълнително свободно време за всички? Защо цените на фондовите борси се покачват, когато предприятията уволняват работници, а не обратното? Как така в САЩ през последната четвърт от ХХ в. при натрупан растеж на БВП от 73% консумацията нарасна с 92% и инвестициите със 120%? Как може да се осигурява годишна печалба от 15% за борсовите вложения при растеж на БВП от само 3%? И т.н. Впрочем борсовият крах през 2000/2001 г. на т.нар. нова икономика, свързана с интернет и обявена за свободна от традиционните капиталистически недъзи, даде злокобен отговор на тези въпроси.
Все по-ясно е, че при условията на капиталистическата глобализация и господството на нейните пазарни механизми няма пътища за запълване на пропастта между развитите страни и страните в развитие – нито технологическа, нито по стандарт. Теорията за „догонването“ претърпя крах. Тази „предистория“ на човечеството не би могла да продължава дълго. Светът е стигнал до дилемата: или радикални антикапиталистически преустройства, или непоносима дехуманизация и деградация. При запазване на варварската мизерия на мнозинството на планетата, както казваше Кенеди през 1962 г., няма как да се защити богатството на малцинството. Отсъствието на нормална човешка цел е присъдата над капиталистическата система!
Затова ставаме свидетели на нови форми на съпротива и на социална критика на капитализма. Малко по малко един нов антикапиталистически фронт възникна с мощно гражданско и научно присъствие, вън от политическите партии, включително вън от партизираната левица. Скоро новите движения показаха колосални възможности за гражданска мобилизация. Новият просветeн, демократичен и радикален антикапитализъм се утвърждава като истинската модерност на края на ХХ и началото на ХХI век. Нещата вървят бързо и сме във фаза, когато критиката на капитализма с неговите граждански и научни прояви приема една нова гражданска и научна легитимност. Вниманието е насочено към демократично-граждански пътища на натиск за открито търсене на отвъдкапиталисти-чески алтернативи на днешните цели на социалната трансформация.
Доскоро самото споменаване на думата капитализъм хвърляше в пълна социално-научна изолираност, а днес вече да се говори за капитализъм на Запад се приема просто като израз на прецизност и точност. Казват, че неравенството поощрява развитието. Капиталистическите неравенства също могат да бъдат оправдани, но само ако това развитие може да облагодетелства всички и особено поставените в най-неблагоприятно положение – по начин, че тези последните да се окажат по-малко бедни, отколкото биха били в една егалитарна система (по Рене Пасе). Каквото и да означава антикапиталистическата критика, или Жоспеновото „надвиване“ и „преодоляването на капитализма“, или Жоресово-Блумовото „скъсване“ с капитализма – то се нарича социализъм.
Какво може да означава през ХХI в. думата социализъм – и като борба, и като социална форма? Той не трябва да знае само да произвежда богатства, без да умее да ги разпределя; нито само да умее да ги преразпределя, без да умее достатъчно да ги произвежда. Той трябва да умее да прави и двете, иначе няма шанс човечеството да оцелее.
Днес социализмът не се дефинира като един завършен икономически модел или нова икономическа формация. Ключовата дума е реални, но претеглени социално-икономически реформи. Все повече става ясно, че реформите и революцията напразно са били противопоставяни през последните 150 години. Всъщност те трябва да се обединят, защото революцията, означаваща в науката същностна промяна, е невъзможна без реформи, защото те – реформите, са съществената част от истинската революция; или, както казваше Жорес, една „революционна еволюция“. Сам Енгелс в писмо до Бернщайн от август 1883 г. казва, че „революцията представлява процес, който изисква дълго време“.
Днешният антикапитализъм върви по пътя на утвърждаването на алтернативна легитимност на потребности и права. Досега социализмът или „отвъдкапитализмът“ се дефинираше със и като национализация и централизирано планиране. Нека най-сетне започнем с целите. Защото нито забраната на частната собственост, нито планирането сами по себе си не са и не могат да бъдат целта на социализма. Неговата цел е покриването на определена съвкупност от фундаментални права и потребности, обединени в ценностна система: без наемничество и експлоатация, без неприемливи неравенства и при условията на демокрация, справедливост и морал. Що се отнася до средствата към тази цел – те трябва да бъдат сведени до тяхното естество на обикновени инструментални процедури и нищо повече. Въпросът за собствеността е тясно свързан с въпроса за властта в предприятието, т.е. с разликата между властта на собствениците и липсата на власт на наемниците, а още и с отношението с демокрацията – социална и политическа. Последните могат да бъдат формални, но могат да бъдат и реални, силни, действени. За да преодолеем объркаността в понятията, родени от провала на бюрократичното управление на централно-планираните икономики в Европа, трябва да изправим на крака порядъка на целите и средствата – това е колкото необходимо, толкова и разумно.
Щом противно на либералния примитивизъм се прокламира: „да – на пазарното стопанство, не – на пазарното общество“, щом „светът не е стока“ – то тогава пазарът не би трябвало да бъде господстваща форма на социална мярка и на социално регулиране на фундаменталните обществени потребности и права, като правата на труд и образование, на достъп до продоволствието, на жилище, на здравеопазване и здрава екологична среда, на почивка и пр., и пр. Ако дефинирането и регулирането на такива основни обществени права и потребности не се възлагат на конкуренцията и на пазарната джунгла, те не би трябвало занапред да идват пряко от властта, която произтича от частната собственост, но прекарани през едно неделимо единство на социалната и политическата демокрация. Този подход, който не се нуждае от разрушаване на частната собственост – поне на този етап, открива неподозирани досега революционни пътища за промени, придобива изключителна важност в една епоха, при която главната тенденция е тоталното приватизиране на целия обществен сектор.
Говоря за всичко това, защото немалка част от институционализираната европейска левица проявява изненадваща привързаност към един либерален либерализъм, основан на индивидуализма, аргументирайки се с това, че неуспехите на опитите за социална трансформация през ХХ в. били доказали пълната непригодност и опасност от всякакъв колективизъм.
В светлината на новите антикапиталистически движения става ясно, че левите партии, които не се ангажират с ясни антикапиталистически позиции, нямат шанс да се конкурират с новите движения в произвеждането на сериозни социални новини и са на път да придобият анахронизма на самия капитализъм. Модерността на ХХI в. става антикапитализмът.
Ще кажа още, че старата къртица на оспорващата революция, приветствана някога от Маркс, отново копае своите галерии, поставяйки под въпрос непреходността на капитализма. Перифразирам: „Когато народът не намира решение в очакванията си за реформи, тогава той може да го потърси в контрареволюционното отчаяние“. Априлският случай във Франция е показателен. (Троцки, Как да победим фашизма. По Le Monde, 25.04.2002, стр. 17)
Що се отнася до нас, ние трябва да продължаваме да се променяме като реформатори, като най-демократичната българска партия; да работим за приобщаването ни в общността на Социалистическия интернационал, но и да внимаваме да не се окажем в строшения файтон на някаква въображаема левица.
