ГЛОБАЛИЗЪМ БЕЗ ГРАНИЦИ ИЛИ ЗА ГРАНИЦИТЕ НА ГЛОБАЛИЗМА

0
360


Никога думите на Тейард де Шарден за необходимостта на човечеството да избере между абсолютния оптимизъм и абсолютния песимизъм не са звучали толкова отговорно, както днес, когато проблемът за глобализма и неговите граници става централен. Като под граници на глобализма разбирам не външната или геополитическата му ограниченост, а неговата вътрешна лимитираност, обуславяща границите на хуманната (респективно – антихуманната) му същност. Защото все повече на преден план излизат въпросителните пред процесите на глобализация, т.е. болните въпроси на планетарното развитие на постмодерната цивилизация, свързани с онова, което бих нарекла “феномен на отрицателната глобализация”.

Ако е вярна тезата на Патрик Кенан от “Залезът на демокрацията”, че стабилността на очакванията е основата на всяка друга стабилност, ХХІ в. заплашва да бъде твърде непредсказуем, но и тревожно бунтарски, понеже хоризонтът на демократичните и хуманните очаквания на населението от Втория и Третия свят изглеждат все по-трудно реализируеми в една действителност, подчинена на идеята за растежа като развитие. Тъй като обективните тенденции сочат, че колизията бедност-богатство ще расте заплашително, а успоредно с нея ще се засилват екологичните и социално-политическите кризи.

Накратко, наблюдаваният през последните десетилетия модел на свръхнационална форма на съществуване посредством принципа на интерактивността и либерализиране на световните пазари като глобални наднационални конструкти не води автоматично до очакваните от оптимистите резултати на утвърждаване космополитния стил на неконфликтно общежитие. Важно е да се подчертае, че не едно световно правителство, а свободната и доброволно изразена воля, легитимираща, гарантираща и реализираща без пречки от политическо, идеологемно, верско или бюрократично естество нравствената регулация на глобалните процеси, изпълвайки ги с общочовешки значимо съдържание, ще бъде надежден стожер на глобализма, мислен не като цивилизационен феномен, но и като феномен на културата и именно като такъв е задължен да гарантира човешкото развитие в глобален план, както и националното своеобразие като реален израз на културния плурализъм и богатството на съхранени традиции.

Цивилизацията на постмодерното общество е глобална, доколкото планетарните мащаби на информационните технологии правят от света едно “виртуално село”, а интернационализираният пазар вече не може да съществува другояче освен като световен. Във всички други отношения обаче, глобализмът на света като социо-културна, а не политическа или просто планетарна общност или като тоталната унификация в стила на живот и ценностните модели с идеал консумативното общество е твърде съмнителен. Тоест, ще се реализира в демократичен план като квазиобщност, ако не се съпътства от утвърждаване на една глобална етика като механизъм на нравствената саморегулация. Само тогава прокламираният Нов ред ще бъде и демократичен, и хуманен.

Още повече че немалко политици и теоретици днес разчитат посланията на глобализма не като опит за равноправно световно единство на народи, нации и етнически групи, обединени в името на сътрудничеството и всеобщия просперитет, а като попълзновения на отделни и често държащи да останат анонимни групировки. Имащи амбицията да превърнат света вместо в Отворено общество в една наднационална империя, чиято йерархична структура на управленски нива по стандарт или качество на живота възраждат Затвореното общество. Макар и съществуващо в модерната макроикономическа и супертехническа рамка, но съхранило всички недостатъци на противоречието “богатство-нищета” и “център-периферия”, илюстрирани с фрапантните разлики в стандарта на Първия, Втория и Третия свят.

Същинската глобализация предполага глобализация на хуманността и свободата за всички хора и народи. Ако само се мултиплицират недостатъците на дискредитираното и вече архаизиращо се общество на социалнополитическите противоречия, глобализацията като световноисторически процес ще се превърне в глобализация на недостатъците на съвременния свят. Глобализмът може да бъде ключова дума не само за положителните, но и за разгръщане на негативните тенденции. Заплахата от глобален хаос, по израза на известния политолог Збигнев Бжежински, е реалност, с която постмодерният свят трябва да се съобразява, ако не желае да превърне Глобалното общество утре в илюстрация на съществуващите вече и задълбочаващи се отрицателни тенденции.

Тоест, съществува реална опасност от негативна глобализация, реализирана като продукт на успешно осъществени неоколониални и неоимпериалистически амбиции, възпроизвеждащи, и то в засилен вид, антагонизма “богати-бедни”. Въпреки метаморфозите му, той продължава да съществува, детерминирайки двуполюсната обществена структура на: 1) създаващи блага, но получаващи само трохите от трапезата на богатите нации и затова все по-обедняващи, метафорично наречени просяци и 2) избраници, както прекрасно го изразява заглавието на един популярен телевизионен сериал.

Тази опасна за социалния мир дихотомия непрекъснато се възпроизвежда, макар прагът на бедността да е различен в различните общества, според материалния им стандарт. И според националните особености на региона. Съществува алогично на начина, по който Цивилизацията на благоденствието, за да просъществува, се нуждае от масовата мизерия на гладуващия Трети и пропадащия към социалното дъно Втори свят. За да има откъде да черпи богатствата си. И си затваря очите, за масовото и узаконено от самите тях, като подразбиращо се, удобно им и значи правилно, незачитане на човешките права на милиарди хора по света като:

– отказ да се дава за равен труд равна заплата на всички хора по света, независимо от изнасяне производството на икономически най-развитите страни в по-слабо развитите с цел свръхпечалба, легализиращо практиката да се заплащат за едни и същи трудови задължения грошове за работниците в Китай или Турция, Бангладеш или България, а хиляди долари или евро за онези, които извършват същото в предприятията на САЩ или Германия;

– непризнаване достойнството и правото на самоопределение на нациите, без прецеденти на външно и уж добронамерено вмешателство във вътрешните им работи, узаконяващо всъщност неоколониализма;

– утвърждаване наличието на суперсили, въпреки че за мирното и безконфликтно съществуване на държави и нации е необходим отказ от практиката на самопровъзгласяване на един или друг световен хегемон.

Като основно човешко право трябва да бъде признато правото на достойно съществуване при гарантиране средствата за достоен живот, образование и здравеопазване за всички, наред с правото на информация и свобода на възгледите.

Защото демокрацията в недискредитирания си първоначален вариант и по логиката на генеалогията си – произлизайки от първомодела на атинската демокрация, е такова обществено състояние, което не признава принципа на елитарността, а управляващите са първи сред равните. Това важи за държавите, нациите, но и за отделните граждани на дадено общество. Затова и пряката демокрация като изразяване волята на всички е единствената докрай демократична форма на обществено самоуправление. Като институционализирана форма на общественото мнение, тя гарантира правата на всеки пълнолетен гражданин като равноправен член на обществото.

В този смисъл регламентираните след Френската революция от 1789 г. принципи на равенството, братството и свободата не са утопични и не утвърждават равенството в смисъл на унификацията и уравниловката, а като признаване: 1) равнопоставеността пред закона на всички и 2) признаване правото на глас на всеки при взимане на решения, отнасящи се до всички. Свободните хора са равни именно защото са свободни да реализират потенциалните си способности безпрепятствено и имат конституционно гарантирани равни права. Като всеки опит те да бъдат ограничавани и да се възвръща практиката на привилегироване на определени слоеве или прослойки е решителен отказ от демокрацията и от гражданското общество. Обществото е сложен организъм, в който всички клетки имат еднакво значение и закърняването на някои от тях води, както и в живия организъм, до атрофия на цялото и следователно заплашват общественото здраве.

Полезно би било, ако по-често се тиражират например думите на вицепрезидента на Република Индия д-р Сарвапали Радхакришнан, произнесени на 30 юни 1956 г. пред Народното събрание на НР България: “Привилегиите, които бяха дадени само на царете, на благородниците, на висшите класи, трябва да се дадат на всички хора, независимо от тяхната раса, религия, класа или националност. Целта на демокрацията е развитието на отделния индивиди. Ако искаме отделният индивид да преуспява, то за него трябва да бъдат премахнати не само всякакви ограничения от политически характер, а също и всички други спънки, наложени от нищета, глад, неграмотност и бедност.”

Неправилно е и подценяването на принципа на братството, който всъщност узаконява не някакво измислено сантиментално състояние на благодушна обич между гражданите, а основния принцип на хуманизма като уважение и защита на човешкото в човека. В това отношение за нас е твърде важен и полезен християндемократическият принцип за солидарност на богатите и бедните, разбирана не като класово противопоставяне, а грижа за достойния живот на всеки член на обществото. Той обяснява и феномена “траен социален мир и благоденствие” в Германия.

Най-опасната тенденция в съвременния глобализиращ се свят е утвърждаване и толериране на стила на морална всепозволеност и дискредитацията на правната институция като неработеща. Освобождаването от табутата, с което толкова се спекулира и все в името на всеобщото щастие, всъщност е удобен начин за утвърждаване на безнаказаност и липса на етични принципи. Самите законодатели на т.нар. Нов ред са най-облагодетелствани от тази безпримерна слободия, изродена в чувство на недосегаемост и изключителност.

Някога елитите са били носители – като връх на обществената пирамида, поне на идеала за мислимо съвършенство, ако не на осъществените добродетели на дадена социална система. Днес самото понятие “добродетел” е съзнателно забравено, и единственото, което елитите демонстрират, според Зигфрид Бауман в известната му творба “Глобализацията” е “живот във висок стандарт”.

И не може да бъде иначе там, където потребителството се превръща в характеристика на начина на живот. Съответно там елитът е онзи, който най-масово потребява – шампионът в потреблението. На него се подражава и той е вдъхновяващият пример, законодателят на обществения вкус и стандарти. Днес, освободен от подобни функции, с начина си на живот той по същество отрича морала въобще. Някога обаче той самият, според обществената си функция, е трябвало да служи.

Дали съвременният свят е в състояние да задава универсални модели за един нов Глобален ред, в който демокрацията е стил и начин на живот, предполагащ и съответната система от ценности, осъществяваща нравствената регулация на обществото? Или сме на равнището на Джонатан-Суифтовата реалност, когато обикновеният човек изглежда като лилипут, разглеждан в съдържателен паралел с истинските повели на разума и почтеността?

Увереността, че си носител на демокрация, както и най-широко афишираната свобода на печата, могат да бъдат всъщност оръдие за насаждане на мисловни стереотипи и удобно масово поведение, водещи до установки на покорност и вписване в статуквото. Изходът от несвободата е личностната автономност, разбирана обаче не като произвол в общество без нравствени ценности и отказ от нравствени стандарти и добродетели, а като нравствен максимализъм и чувство за отговорност пред човека, културата и Космоса. И именно срещу нея е насочен разгулът на етическата всепозволеност в постмодерното общество.

Затова глобалната етика интерпретира бъдещето на планетата като цивилизационно и културно единство, основаващо се не на принципите на неоколониализъм, представен от световно правителство, а като израз на свободната и доброволно изразена воля, легитимираща, гарантираща и реализираща без пречки от политическо, идеологемно, верско или бюрократично естество нравствената регулация на глобалните процеси, изпълвайки ги с хуманно, тоест общочовешки значимо съдържание. Именно тогава глобализмът, мислен не само като цивилизационен феномен, но и като феномен на културата, ще бъде хуманен и гарантира свободното човешко развитие в глобален план.

Процесът на загуба не само на системата от традиционни нравствени ценности, но и усещането за ценност въобще, е най-тревожният белег на релативизираното, а всъщност деетизирано и дезориентирано обществено съзнание. Дирижиран успешно като невидимата, но най-важна страна на универсалното противоречие власт-подчиненост, маскирано и познато в историята предимно като конфликтът богатство-бедност.

Нямащият, несигурният, стресираният човек е предпочитан като удобен обект на социално въздействие, понеже не представлява заплаха за статуквото на властимащите. Той става опасен, когато мисли самостоятелно и не е манипулируем, тоест, осъзнава се като субект на собствената си съдба и на социо-културната история.

Желанието да не бъдеш равен с другите и да имаш власт над тях няма нищо общо с естествената космическа йерархия на човешките индивидуални способности и с индивидуализма като първа стъпка към разгръщане същностните сили на всеки един в живота като самореализация, а е краен израз на човешкия примитивен егоизъм и алчност. Тя е хипертрофиран знак на страха, че няма да бъдеш ценен, ако ти липсват външните атрибути на привилегированост чрез знаците и чадъра на социалната изключителност или богатство.

Равенството не е уравниловка. Подобно статукво се желае и поддържа само от онези, за които е удобно да симулират качества, за да скрият интелектуалното и нравственото си безличие. Равенството на субектите на историческото развитие не предполага стандартизирани индивиди, а хора, на които се дава възможност за равен шанс. Защото привилегиите – като дадени по силата на рождено право или чрез декретите на една или друга социалнополитическа система, колкото и тя да иска да се представи за демократична, всъщност узаконяват и задълбочават неравенството като безправие на лишените от привилегии. Увеличаване абсолютната маса на хора, лишени от чувство за достойнство на независими труженици, изграждащи своя пълноценен живот, води до дегероизацията на света, превърнат в супермаркет, е опит за духовна дестабилизация, отказ от културата и преминаване към вторичното варварство на хора, манипулирани от един световен самодоволен и дори брутален елит.

Спорът в посттоталитарните общества за “мръсните пари” и привилегиите, които тотално развращават привилегированите, не е изкуствен и дребнав, както се опитват да го представят облагодетелстваните, тоест привилегированите от неравенството при “преразпределение на баницата”, а спор за границите на демокрацията, която отрича самата себе си, когато представя “някои животни за по-равни от другите”, както много добре го е казал Джордж Оруел в “Животинската ферма”.

Не става дума за равенство на възможностите и способностите – този фарс на едноизмерното мислене, чието следствие е от една страна, съзнателното унифициране на масите, а от друга – култивиране собствената претенция на посредствеността за изключителност, маскирана като кредото “аз мога всичко, което могат другите”. Тя е типична за едноизмерния човек, който е изцяло манипулируем и опасен поради факта, че не може непредубедено да осмисли противоречията в обществената реалност и реагира първосигнално, правейки възможна диктатурата на войнстващата посредственост или на тоталитарния юмрук, назависимо от цвета на партийните му пристрастия. Или както казва афористично Херберт Маркузе: “При управлението на едно репресивно цяло свободата може да бъде превърната в могъщо средство за Господство.”

Историята от изстъпленията на революционната ярост след 1789 г. или експериментите на болшевизма, недоразуменията в културните “елити” – от назначаване на послушните до толериране на псевдоелитите на масовата култура доказват само едно: не бива да се бърка равенството като равноправие и липса на привилегии с военния комунизъм или безкритичното издигане на всеки, имащ претенция за даден пост само по силата на частни, партийни или корпоративни интереси или по силата на механизмите на лобиране, които всъщност са пълно отрицание на принципността за сметка на отделни и конюнктурни интереси. Независимо дали става дума за издигане на партийни лидери или хора, удобни за съответни структури, включително и мафиотските, за началник от някакво йерархично ниво или за поддържане на шоузвезда без особени дадености, но превърната в еталон благодарение на гъвкавите механизми на съвременната манипулация на общественото съзнание и масовия вкус.

Папа Йоан-Павел ІІ многократно подчертаваше, че човек постига свободата си чрез служене. На свой ред днес папа Бенедикт ХVІ набляга на нравствено развращаващата роля на култа към материалното. Тоест, не е важно каква власт и богатство държиш в ръцете си, които остават вързани чрез егоистичните ти сметки, а доколко си в състояние да живееш неегоистично, с мисъл за другите. Това е сбърканото в днешната “политическа класа”, както сами предпочитат да се наричат нейните представители, наблягайки на измислената си изключителност. Религията претендира и винаги е учела – във всичките си разновидности, че владетелят или държавният мъж трябва да бъде баща и учител на поданиците си, загрижен и отговорен за тяхното добруване, а длъжности като министър например, означават всъщност “слуга на народа”.

За съжаление, властимащите от всички цветове на политическия спектър и от всички региони на света, само по изключение осъзнават подобна истина. Те предпочитат да бъдат властници и насилници, а не служители.

Глобализацията като хуманизация и утвърждаване на една глобална етика – това е единственият път за оцеляване на цивилизацията, а не за превръщане на планетата в Империя на безправието с една наднационална, малка олигархия, няколко проспериращи нации, поддържани от огромното мнозинство вегетиращи бедни нации, където духовната лумпенизация и низкият стандарт вървят ръка за ръка. Когато според данните на т.нар. Римски клуб съотношението богатство-бедност ще достигне ужасяващото съотношение 1:70, като Първият свят ще се превърне в луксозно гето или остров на материален просперитет сред океан от мизерия, поради увеличаване на т.нар. Трети свят поради обедняване на близо 90% от населението на Втория свят.

Глобализацията като очакван за едни или неизбежен за други епилог на историята се обезсмисля, щом тя ще бъде реализирана като глобализъм на негативните страни на постмодерното обществено съзнание, успокоено (или поне удобно приспано за момента), че вече не се прави разлика между добро и зло, между хуманизъм и съзнателна мизантропия. Негативната или отрицателната глобализация е отрицание на самата идея за социалното движение като прогрес и развитие чрез еволюция, макар и реализирано далеч невинаги праволинейно. Като социална и културно-историческа перспектива тя води до рязко снижаване потенциала на градивната обществена енергия и има за последици социалната летаргия, социалната безпътица и човешкото израждане.

Спасението е в личната воля на отделния човек – да не се поддава на унижаващите го и заробващи идеологеми, обещания, заплахи. Понеже моралният човек не може да бъде манипулиран и не се продава. А следователно и не се предава на инерцията и удобството да не мислиш. Точно затова той е опасен за всички режими и във всички времена. Така както продажникът без съвест и с определена, точно фиксирана цена в хиляди или в милиони (а нищо, което струва пари, не е достатъчно скъпо!) е ценен и удобен, понеже не предлага изненади. Поне до момента, когато реши, че сам трябва да изработи правилата и да господства над другите. И тук е вечната изненада с безнравствените личности за лансиращите ги. Защото човекът, който се продава, продава всички и всичко.

Парадоксът е, че в постмодерното общество аморалността става норма. С нея се гордеят. Тя е сочена като пример и условие за успех. Създават се безброй произведения (огромна поръчкова продукция!), особено в литературата и киното, които са специализирани да рекламират и популяризрат псевдоценностите. И в едно общество, където майките са без морал, това не просто се предава на децата, но откровената липса на етика и дори на елементарна нравственост се превръща в еталон на дължимо поведение.

Човекът с морал става не просто изключение, а дразнещ субект. Понеже се откроява обвинително на фона на масовото приспособенчество, меко наричано конформизъм, на егоизъм, издигнат в ранг на добродетел, на безпардонност в поведението и нравствен нихилизъм в душите. И, разбира се, на крещящо разминаване между думите и делата на политиците. Или на лансираните от средствата за масова информация модели на преуспели (често на всяка цена!) хора – забогатели мафиоти и довчерашни престъпници, шоузвезди и старлетки, замъгляващи съзнанието на младежите с мечтата за хазартния шанс, а не за преуспяване чрез труд, принципи, добродетелен живот. Етичната личност не просто е дефицит днес. Тя определено не е желана в съвременния свят. Като пример или като заплаха, че човек може да бъде различен от безличния идеал на удобните и покорните, които властимащите винаги, на всички географски ширини и във всички епохи са култивирали като човешки и социален тип. И срещу когото като правило са се обявявали мъдреците-учители на човечеството, доказващи, че:

– право да управлява има само онзи, който е бащински справедлив и безкористен към подчинените си и

– хората са родени, за да се развиват свободно, т.е., без да бъдат поставяни в окови-рамки.

Показателно е, че за хората без морал от ляво и от дясно през последното столетие положителните литературни герои като Дейвид Копърфилд и малкия лорд Фаунтлерой се превръщат в отрицателни понятия, или поне в обект за снизходителна насмешка на ниво “масова култура”. А култови рок-групи носят името на злодея и подлеца Юрая Хийп. И това става, за съжаление, през епохата, когато псевдодемократизацията на културата мимикрира като нейно детабуизиране и тотален отказ от социалните опеки. А новите механизми за човешкото заробване се афишират като пълна и окончателна еманципация от обществените ограничения.

Какво остава на защитниците на човешкия разум и благородство? Да не свиват пораженчески знамената на своите хуманни идеали и до помнят, че философията е особено необходима тогава, когато битието на човека, по думите на Макс Шелер, става проблематично. А имало ли е въобще времена, когато личността не е била разпъвана на кръста на социални и етични противоречия? Разликата е, че в постмодерната епоха глобализацията на големите нравствени и екзистенциални проблеми води до наистина глобална заплаха за физическото и нравственото оцеляване на човека и човечеството.

Философът и геополитикът Нурсултан Назърбаев евристично и точно разкрива най-опасните глобални тенденции, заплашващи мира и цивилизацията: “Тероризмът, сепаратизмът и екстремизмът в най-крайните си прояви са хронични заболявания на организма на световната общност, заразена от политическо, социално и икономическо неравенство”. С висока евристична стойност е постановката му, разграничаваща верския фундаментализъм и радикализъм от практиките на световния тероризъм, понеже “…политическият радикализъм критикува, а тероризмът – убива”. От омагьосания кръг на огромно вътрешно напрежение на социално и на личностно ниво може да се излезе само ако “Човечеството, след като е почувствало и осъзнало опасността, може да направи конкретните стъпки за намаляване на разрива между богатството и бедността, между “богатото миролюбие” и “агресивната” бедност…”

Глобализацията като очакван за едни или неизбежен за други епилог на историята се обезсмисля, ако не е свързана с човешките перспективи и е реализирана като глобализъм на репродуциране негативните страни на постмодерното обществено битие и на съзнанието, успокоено (или поне удобно приспано за момента) от средствата за масова информация и от ерзац-културата, вече не правеща разлика между добро и зло, между демокрацията за всички и демокрацията за избраници. Точно по тази причина е особено важно да се преосмисли участието на всяка отделна страна в глобализационните процеси като техен съзнателен субект, който осъзнава, че изключването или недостатъчно активното му заангажиране с тях неизбежно води до изпадане под влияние на екстремистки и деструктивни тенденции.

Глобалният триумф на хуманизма не се противопоставя на необходимостта от утвърждаване на собствената политическа и икономическа суверенизация. Само тогава ще бъде преодолян както “едностранчивият футуризъм” на оптимизма, така и недоверието във възможността за една цивилизация на мирното културно строителство и сътрудничество между народи, раси, нации, етнически или верски малцинства. За да не се реализира шансът за една глобална цивилизация на хуманизма като съвременен Вавилон или неоколониализъм, а като шанс за преодоляване на евентуални кризисни състояния и легитимиране на културното съзидание.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук