ПЛАНЕТАРНИЯТ ПРОЕКТ

1. Предварителни бележки

Ако поразмислим върху широко употребяваните и натрапвани думи, понятия и словосъчетания като: глобализъм, глобализация, глобален свят, глобално общество и производните им ще установим, че те се схващат като капиталистическа глобализация, капиталистически глобален свят, капиталистическо глобално общество, доминирано от група страни, наричани с обобщаващия термин златен милиард. Това са страните с най-силна капиталистическа икономика и военна мощ от евроатлантическата зона (като приближение – ЕС), Северна Америка (САЩ и Канада), Австралия и Япония.

Какво представлява по определение глобалният свят (общество)?

Очевидните компоненти са: глобален (общ) пазар, глобална (обща) икономика, глобална (обща) информационна среда, глобална (обща) цивилизация, глобална (обща) власт. И тъй като става дума за капиталистическа глобализация, изброените компоненти трябва да се схващат в техния капиталистически смисъл.

След разпадане на европейската социалистическа система нараснаха възможностите за създаване на капиталистически глобален свят и ускорено започна реализирането на тези възможности. Успехите са налице.

Каква е типологията на реализацията върху планетата Земя?

Ще изхождаме от географските даденост: планетарна суша от 149 милиона км² редуцирана без Антарктида до 135 милиона км² с население от 6,5 милиарда души. От тях:

●приблизително 1,5 млрд. души на територия от 14 милиона км² живеят в условията на социализъм;

●още 100 милиона души на територия от 1 милион км² са извън и социалистическата и извън капиталистическата обществено-икономическа формация.

Следователно, 25% от планетарното население на територия 10% от планетарната суша е извън глобалния капиталистически свят. Ако преценяваме глобализацията от гледна точка на доминиращото влияние на Златния милиард, нещата се променят. Извън контрола и влиянието на претендентите за глобална власт (в какъвто и да е смисъл) са още 500 милиона души върху площ от 20 милиона км², което общо прави 24% от планетарната суша с 36% от населението.

Що се отнася до глобалната информационна среда, тя е налице като потенция (възможност), но тази възможност се ползва от около 25% от населението на планетата. Приблизително толкова са обхванати от глобалната цивилизация, малко повече, до 40% – от глобалната икономика.

Следователно, по нито една от компонентите на определението за глобален свят (общество) не може да се твърди, че планетата се е глобализирала в достатъчна степен и по достатъчен начин, за да говорим, че живеем в глобален свят. В момента няма глобален свят. Има глобален пазар, и то преимуществено – глобален пазар на стоки, пари, футболисти и проститутки.

Може ли да говорим за обективна тенденция в приведените числа?

Отговор са дали още К. Маркс и В.И.Ленин.

„Съществената задача на буржоазното общество – пише К. Маркс в писмото си до Ф. Енгелс от 8.10.1858 г. – се състои в създаването на световен пазар, поне в неговите общи очертания и на едно почиващо върху тая основа производство. Тъй като светът е кръгъл, изглежда, че това е приключило с колонизацията на Калифорния и Австралия и с отварянето на вратите на Китай и Япония.“(1)

През 1918 г. В. И. Ленин отбелязва: “Не подлежи на съмнение, че развитието върви по посоката на един-единствен световен тръст, поглъщащ без изключение всички предприятия и без изключение всички държави.”(2)

От казаното следва, че глобализацията е обективен природно-исторически процес на развитието на човешкото общество и произтича от самата същност на обществено-икономическото развитие. Този процес се декретира от непосредствено свързания с теорията на оцеляване принцип за оцеляване на човечеството като вид.

По един или друг начин глобализацията на човечеството ще продължи. Някои учени рисуват нейните перспективи така :

1. Създаване на единна световна религия – след 50-70 години.

2.Възникване на глобална свръхкултура – до 15-20 години.

3.Възникване на частни компании с признаци на суверенни държави до 10-15 години.

4. Глобално управление на ресурсите – до 25 години.

5. Субконтинентална териториална глобализация – до 50 години.

6. Планетарен етнос – не по-рано от 250 години.(3)

Предвижданията са спорни като всички предвиждания, но за да бъдат те потвърдени или опровергани, трябва нов подход към перспективите и последиците от глобализацията и от тяхната връзка с реалната политика, с реалната съдба на милиарди хора.

Може да се смята за общоприето становището, че развитието на човечеството е достигнало равнище, на което стават актуални не само планетарните, но и космическите проблеми. С други думи, задачата на днешния ден е да се мисли с хоризонт от 100 години. Причината е проста – глобализацията поставя въпроса за съдбата на човечеството, за неговото оцеляване. Това не са високопарни думи. Има прекалено много факти, които за съжаление, не могат да бъдат интерпретирани по никакъв друг начин.

2. Данните

За разлика от повечето планети от Слънчевата система, планетата Земя притежава атмосфера и тази атмосфера е уникална. Благодарение на успехите в космонавтиката много добре се известни атмосферите на всички планети. Например, в атмосферите на Марс и Венера господства въглеродният двуокис (СО2>95%), докато свободният кислород не е повече от 0,2%. В земната атмосфера е обратното – въглеродният двуокис е 0,032%, докато извънредно активният химически кислород е 21%. В същото време вулканичната активност изхвърля щедро в нашата атмосфера СО2.

Къде изчезва тогава този въглероден двуокис? Защо на Марс и Венера той се натрупва, а на Земята изчезва? (4)

Науката е отговорила на тези въпроси. Това е станало благодарение на жизнедеятелността на растенията. Те използват слънчевата енергия и чрез своя хлорофил, от няколко молекули СО2 и Н2О синтезират гликоза. Освободените при синтеза молекули кислород непрекъснато постъпват в атмосферата и постепенно я очистват от СО2. Разумният живот на Земята и цялото животинско царство съществуват благодарение на този кислород и следователно, благодарение на растенията.

Кислородният атмосферен баланс е много крехък. Ако не са растенията, изключително активните кислородни молекули ще встъпят в различни химически реакции и ще изчезнат от атмосферата за около 1000 години. Човечеството ще загине (растенията изхвърлят годишно 10¹¹ тона кислород в атмосферата). Нарушаването на кислородния баланс в бъдеще е много голяма заплаха за съществуването на човечеството.

Основният доставчик на свободен кислород са планктонът и растенията. При обща планетарна биомаса от 2500 милиарда т, растенията са 99% (човешката биомаса е 110 милиона т) и заемат през 1960 г. 43 милиона км². През 2000 г. тази площ е намаляла до 36 милиона км², или с 16%. Почти са унищожени тропическите гори в Южна Азия и Африка. Същата участ очаква и горите в басейна на Амазонка. Това намалява доставката на свободен кислород в атмосферата с 10%.

Картината става по-ясна от следния пример. Един човек консумира за 1 минута 1 л кислород, което прави 1440 л на ден, или 10¹º тона за цялото човечество, т.е. повече от 99% от доставяния кислород от растенията за една година. Дори ако се вземе предвид непрекъснатото възстановяване на кислорода, нещата не изглеждат добре. Трябва да се има предвид и още нещо. Общият планетарен кислород се оценява на 10¹ тона. От него 3-5% изгаря от изхвърляните газове при преработване на придобити ресурси от човечеството (дърва, въглища, нефт, бензин, мазут, газ) и този процент непрекъснато се увеличава. Пресметнато е, че за 200-300 години свободният кислород в атмосферата ще намалее с 20%. Тъй като за сметка на кислорода се увеличава СО2, перспективите за човечеството не са оптимистични.*

Наричат планетата Земя Синята планета заради многото вода. Но 90% от нея е солена, т.е негодна за пиене и напояване, 2% от прясната вода (20 милиона км³) е в ледниците, т.е. неизползваема и само 1% (около 9 милиона км³) е достъпна за планетарното население. В началото на ХХ в. при население от 1,5 милиарда са били използвани годишно 400 км³, днес – 6000 км³. Очаква се при увеличаване на планетарното население до 14 милиарда тази консумация да надхвърли 50 000 км³.

Разпределението на водните ресурси е твърде неравномерно. Водите на Световния океан са 1340 милиарда км³, подземните води са 2%, а водите на сушата са едва 0,02% от световните запаси.

От най-голямо значение за съществуването на хората са запасите от прясна вода. Те се оценяват на 43 милиона км³, от които 9 милиона км³ в реки, езера, блата и подземни води. Основен източник на прясна вода са реките. Годишно на жител на планетата се падат 7000 м³ Най- много прясна вода има в Исландия – 600 000 м³. След нея са Русия, САЩ, Канада, Китай, Индия, Бразилия, скандинавските страни – 25 000 м³, следвани от Алжир, Ангола и др. с над 5000 м³. Обединените арабски емирства са най-слабо осигурени – едва 60 м³ на жител. Най-остър е водният проблем в Северна Африка и Западна Азия. България разполага с 2000 м³ прясна вода на жител.

Различната степен на осигуреност с прясна вода зависи и от ефективната експлоатация на речния отток. Годишният речен отток е 2 милиона км³, от който се използват 13%, а 7% се унищожават безвъзвратно. В Азия се използват 22% от оттока, но се губят 14%, което е показател за изостаналостта на голяма част от страните в този континент.

От площта на планетата се обработват 3%, което прави 15 милиона км², т.е. обработваемата земя на човек от населението е 0,002% или 2 дка. От тази обработваема земя през 2006 г. са получени 2 трильона т зърнени храни или 320 т на човек. От това количество по-голямата част отива за фураж и различни индустриални производства, поради което за препитание остават (жито, ориз и др.) не повече от 1 т на година. Според последни данни нашата планета с напрежение може да изхрани до 12-14 милиарда население. Ако този брой се съчетае с нужното за поддържане на живота му равнище на икономиката, към края на ХХІ век ни очаква не катастрофа, а апокалипсис и край на разумния живот.

3. Населението

От момента на възникване на човешката популация ясно проличава тенденцията за непрекъснатото й увеличаване. Към 2006 г. планетарната популация е 6,5 милиарда души. Динамиката на увеличаване е показана на фиг. 1.

На фиг. 1а е дадено времето, за което популацията се увеличава с един милиард. На фиг.1б – увеличаването на популацията през интервал от 25 години, стартирайки от 1900 г.

Изменението на самата функция “обем на популацията” във времето е на фиг. 2. За начало е избран Х-ХІ век (1000 година), когато планетарното население е било 40 милиона. Лесно се пресмята, че за 1000 години то се е увеличило 100 пъти

Аналитичното описване на трите функции изисква не само подбиране на “добри” апроксимиращи (приближаващи до реалното състояние) функции, но известно логическо оправдание на избраните. Смята се, че естествен закон за увеличаване на населението е експонентният закон, тъй като е логично увеличаването на населението да е пропорционално на броя население.(5) В математически смисъл експонентният закон е функция, удовлетворяваща диференциалното уравнение N´ = b.N, където b е константа. Смисълът на уравнението е прост. В лявата страна е първата производна по времето на броя население N , т.е. нарастването на населението за малък интервал от време ∆t около фиксиран момент t, когато ∆t → 0. Не е лесно да се намери такава функция и досега е известна само една – експонентата. Ако означим свободния параметър с t , тя е f(t) = exp (bt), защото f´(t) = b.exp (bt). Същото се отнася и до експонентната функция с отрицателен степенен показател. При експонентния закон увеличаването на функцията за всяко t е пропорционално на стойността на функцията в този момент – f(t).

От фиг. 2 се установява, че експонентата не описва достатъчно добре увеличаването на населението. Причините са две: увеличаването е по-голямо, отколкото е според експонентата (1) и при големите стойности на свободния параметър експонентата се стреми към безкрайност (2), докато реалната функция има насищане, което говори, че планетарното население не се стреми към неограничени стойности (безкрайност). В този случай най-подхожда хиперболичният закон, който е решение на диференциалното уравнение N´ = b.N², т.е. увеличаването на функцията е пропорционално на квадрата от стойността й.

Очевидно, основният въпрос при изследване на функцията е при каква стойност на t настъпва насищането. Известна представа се получава при изучаване на функцията от фиг. 2 и на двете функции от фиг. 1. Докато функцията от фиг.1а добре се апроксимира с отрицателната експонента f(t)= exp­bt , за функцията от фиг. 1б се предпочита функцията на Лаплас f(t) = exp ­bt² . И двете функции при големите стойности на t се стремят към 0.

Има три официални прогнози в коя година и при какво планетарно население ще настъпи насищането.

●2040 г. – 8 милиарда ;

●2110 г.- 10,5 милиарда ;

●2130 г.- 14 милиарда.(6)

Първата прогноза е оптимистична и вероятно ща бъде достигната към 2015 г. Втората прогноза може да се потвърди към 2050 г. или по-рано, но интересното е, че третата прогноза може да стане реалност около 100 години по-рано, т.е. около 2030 г. За по-голямо население не говорим, тъй като това би означавало катастрофа и край на разумния живот.

За 2007 година населението на Земята по континенти е :

●Европа – 730 000 000;

●Африка – 840 000 000;

●Америка – 850 000 000;

●Азия – 3 800 000 000;

●Австралия – 32 000 000.

Средната гъстота на населението на планетата е 43 души/км, но това е измамно число. Около 80% от хората обитават територии с надморска височина до 500 м, по крайбрежията на океаните и моретата и поречията. Значителна част от сушата към момента е необитаема: Северният и Южният полюс, терени с надморска височина над 5000 м, пустините, северните райони на Канада и Русия – общо 60 милиона км. Следователно, обитаваната площ от сушата е 90 милиона км, което прави средна гъстота 75 души/км². Средната гъстота по континенти, пресметната върху цялата територия, е:

●Европа – 70 души/км² ;

●Африка – 28 души/км² ;

●Северна Америка – 16 души/км² ;

●Южна Америка – 27 души/км² ;

●Азия – 87 души/км²;

●Австралия – 3 души/км².

В отделни места на света (Карибския район) средната гъстота достига 10 000 души/км². Представа за това може да се получи по населението на градове като Мексико, Ню Йорк, Москва или Токио.

При планетарно население от 14 милиарда средната гъстота в обитаваните райони ще достигне 160 души/км² , което е почти колкото средната гъстота на София в момента.

Трябва да се има предвид и още нещо. Територията от 90 милиона км² не е изцяло на разположение на хората за трайно живеене. От тази територия трябва да се отделят земите осигуряващи ресурси и условия за живот: орни земи, пасбища, гори, язовири, пътища, летища, заводи и т.н. Тази земя може да достигне до 40% от обитаваната суша, което означава, че реалната днешна гъстота на планетарното население е над 150 души/км², а при население от 14 милиарда ще достигне до 300 – 400 души/км².

За географски супердържави се смятат тези, чиято територия е не по-малка от 10 милиона км². Това са: Русия, Китай, САЩ, Австралия, Бразилия, Канада. Русия има площ от 17 милиона км², останалите са около 10 милиона км². Ако броим Европейския съюз като държавно формирование, неговата максимално възможна територия (без европейската площ на Руската федерация) е “само” 6,5 милиона км² и той не отговаря на географските критерии за супердържава.

4. Интерпретацията

Съвременните възгледи за произхода и развитието на земния живот твърдят, че планетата Земя е прецизно балансирана система намираща се в непрекъснато динамично равновесие. Това равновесие е твърде крехко, малко нарушаване на баланса може да има опасни последици за земния живот. Такива премери име в историята на Земята.

Проследяването на процеса на възникване на живота върху Земята преди 4-4,5 милиарда години ясно откроява главната особеност на процеса – еволюцията (развитието) на различните видове живот, чийто брой за тези 4,5 милиарда години е приблизително 500 милиона. Понастоящем те са 2 милиона, от които 3500 бозайници.

Движещата сила на еволюцията е Дарвиновият естествен подбор в комбинация с непрекъснатите мутации. Смисълът на еволюцията е в оцеляване на вида чрез приспособяване към външните условия за съществуване.

Ядрото на Дарвиновото учение са 5 факта и 3 извода. Живите организми имат огромна способност да се размножават (1), но броят (2) на естествените популации е стабилен (3). Ресурсите за живот (храна) са ограничени. Извод първи: между живите организми възниква конкуренция. Дарвин я нарича борба за съществуване. В нея (4) предимство имат по-добрите екземпляри (5). Техният шанс да преживеят и да оставят поколение е по-голям. Извод втори: в природата има естествен подбор. Извод трети: чрез него, чрез наследствеността и изменчивостта във веригата от поколения се осъществява еволюцията на видовете.

За самия механизъм на процеса Дарвин пише в “Червения бележник” (1837 г.):“Ако един вид се променя в друг, това трябва да е чрез скок или видът може да загине.” В това изречение е природното основание на революцията като основен двигател на природо-историческия процес на общественото развитие. Тук е и краят на господството на теорията за еволюционното развитие на човечеството (така любима на новите “демократи”).

По време на своя живот всеки индивид от вида влиза във взаимоотношение с околната среда, от която черпи ресурси за производството и възпроизводството си. Борбата за оцеляване е и борба за ресурси. Борбата за ресурси е както с околната среда (природата) за тяхното търсене и добиване, така и със себеподобните за тяхното разпределение. Тъй като процесът протича на ограничено пространство и в ограничено време, ресурсите са не само ограничени, но са и постоянна величина. Част от тях са възстановими, друга част – не. При възстановимите ресурси за оцеляването е нужно равновесие между количеството ресурси и броя консуматори, което се онагледява с класическия модел “хищник – жертва”.

Ако хищникът изяде всички жертви, той ще умре от глад, поради което в рамките на двете популации неограничената консумация на жертви води автоматично до намаляване на популацията на хищниците. При невъзстановими ресурси тяхното намаляване също води до намаляване на популацията на консуматорите. Изходът е или в пропорционалното намаляване на консумацията (на базата на инстинкта), или в мутацията (промяна на вида), или в намаляване на популацията на консуматорите чрез вътрешновидова борба.

Човекът като вид е на върха на еволюционната верига в смисъл, че неговият разум го прави най-приспособен към условията на околната среда и има най-голяма вероятност за оцеляване. Подобна постановка е изключително важна, като се има предвид, че разумният живот е уникално явление не само в нашата галактика, но и в близката околност на метагалактиката.

Възникването на разумния живот (човека) не е краят на еволюционния процес. В човешката еволюция се отбелязват две важни преломни точки с далечни последици.

Едната е формиране на човека като вид чрез отделянето му от животинския свят. От този момент започва съзнателното взаимодействие и усвояване на природни ресурси и съзнателните отношения вътре във вида. Когато говорим за преломни точки, се има предвид времевата координатна ос с единица за измерване милиард години. В нашите човешки времеви представи става дума за голям интервал от 15 милиарда години, като се започне от полу-маймуните рамапитек. От първия истински разумен човек – питекантропа – ни отделят някакви си 100 000 години.

Втората преломна точка е възникването на първите структурирани човешки общности, наречени цивилизации. От тази точка ни отделят 7000-8000 години (засега се смята, че първа е шумерската цивилизация). Тук става нещо много важно – превръщането на индивидуалния разум в обществен (цивилизационен). Оттук нататък борбата за оцеляване на човека като вид се води не на индивидуално, а на обществено равнище. Следователно, в планетарния природен баланс участват не отделни човешки индивиди, а човешкото общество. Историята на борбата за оцеляване на човешкия вид е история на човешкото общество. Тази история доказва, че поединично, самостоятелно оцеляване, оцеляване на отделния човек като планетарен вид, е невъзможно.

Главното оръжие в борбата на човешкото общество за оцеляване е развитието на производителните сили (за добиване и преработване на ресурси) и на производствените отношения (за разпределението на ресурси) като част от общественото производство. Само в такъв смисъл борбата на човешкото общество за оцеляване става политически въпрос, т.е. въпрос за типа социално-икономическа организация на обществото.

Непосредственото общуване между природата и човешкото общество е чрез средствата за производство. Тяхното равнище и развитие определят степента на общуване с природата и активно участват в планетарния природен баланс. Качествена оценка за степента на общуване се прави по производството на енергия от всички видове.

Последните 300 години са години на неимоверно развитие на производителните сили (средствата за производство). Днешното производство на енергия от всички видове е 2.10²° ерг/ сек., еквивалентно на изгарянето на 10 милиарда тона антрацитни въглища. Това количество се удвоява на всеки 20 години и тенденцията се запазва вече 300 години. Нейното начало се отбелязва като Великата промишлена революция.

При запазване на сегашния темп на енергийно производство след 200 години то ще нарасне 1000 пъти и ще достигне 3.1022 ерг/сек. Това се равнява на около 1% от потока слънчева енергия, непрекъснато падащ на Земята и е горната граница, която може да издържи биосферният баланс (точката на катастрофата). Използването на слънчева енергия за производствени и битови нужди не е глобално решение – от 1,7.1024 ерг/сек слънчев поток, може да се използва не повече от 5.10²° ерг/сек, колкото е приблизително днешното планетарно производство – 5,4.10¹³ерг/год. лъчиста енергия с мощност 1,7.10¹ киловатчаса, от която 55% се разсейва и поглъща от земната атмосфера.(7)

Посочените числа правят неуместна, неоправдана и незащитима широко налаганата в обществото теза за навлизане в някаква нова “информационна” епоха. Тъй като става дума за ресурси, за производство и възпроизводство на действителния живот на човешкия вид, присвояването на информацията на неоправдан темпорален статус носи подозрителен оттенък на научна фалшификация.(8)

След началото на Великата промишлена революция човечеството навлезе в енергийната ера и никога няма да излезе от нея. С тази ера е свързано неговото бъдеще и оцеляване. Казано малко грубо и на всекидневен жаргон, без планетарна информираност все някак може да се живее, без енергия – не !

Убедително доказателство е непрекъснатото увеличаване на битовото потребление на ел. енергия в Златния милиард. Новите електронни устройства, с които е пълен съвременният дом, не само не са енергоспестяващи, а и харчат 4 пъти повече електроенергия от предишните. Една от причините за увеличено ползване на енергия е, че повечето устройства работят в режим на готовност (standby). Приказките за залагане на алтернативни източници са приказки. Получаваната от тях ел. енергия засега е от 2 до 3 пъти по-скъпа от традиционно получаваната, да не говорим в сравнение с енергията от АЕЦ.

Неограниченото увеличаване на техникоикономическия потенциал на човешкото общество за краткото време от 300 години влиза в неизбежно противоречие с ограничените ресурси на Земята. Никакъв вертикален човешки прогрес, особено с космически измерения, не е възможен в пълна хармония с околната среда (без тя да се уврежда) и без нарастващо изчерпване на възстановимите и невъзстановимите природни ресурси. Обратното твърдение е просто химера. Причината е в самия Човек като мислещо същество, в неговата абстрактна свобода, в необузданото му желание за неограничено увеличаване на качеството на живота, измервано в първо приближение с жизнения стандарт. Пак в първо приближение жизненият стандарт може да се оцени със спорната и недотам обективна икономическа категория “среден брутен вътрешен продукт” (БВП) на глава от населението.

Според Световната банка днешният брутен планетарен продукт (БПП) се оценява на 60 трилиона долара. Пресметнато е, че ако БПП надхвърли 100-150 трилиона долара, процесите на разрушаване на биосферата ще се ускорят 3 пъти и катастрофата може да се очаква към 2100 година.

Сегашният БПП осигурява среден БПП на глава от населението от 6500 долара, колкото е на България. Но географското му разпределение е изключително неравномерно. На Златния милиард принадлежи 55% от БПП, което е 40 000 долара среден БВП на глава от населението или 70 долара на ден. В същото време 57% от планетарното население (около 4 милиарда души) живеят с по-малко от 2 долара на ден. Ако страни като Китай и Индия решат да достигнат средния БПП, общият БВП на двете страни ще достигне 30 трилиона долара. За да се изравни БПП с БВП на Златния милиард, е нужен БПП от 250 трилиона долара – нещо немислимо и абсурдно.

Един прост пример. Към 2000 г. в САЩ на 1000 души се падат 859 автомобила. Ако цялото човечество се изравни по този показател със САЩ, по планетата ще се движат 5,1 милиарда автомобила, които ще харчат годишно 10¹° т условно гориво при годишно производство през 2006 г. от 1,3.10¹° т. Дори ако се запази този темп на производство, световните запаси ще стигнат до 2060 г., съществуват 5,1 милиона автомобила, а нефтът се използва не само за производство на автомобилно гориво.

Печалният извод от тези сметки е, че планетарното население извън златния милиард никога няма да достигне жизнения стандарт на златния милиард – това е физически невъзможно.

При глобализацията нараства разривът между богатите и бедните страни. Според ООН разликата между петте най-богати и петте най-бедни страни се е движела така: 1960 г. – 30:1 ; 1990 – 60:1 ; 1997 – 74:1. (9)

В просветения ХХІ в. всеки ден по света измират 120 000 души от глад, липса на вода и болести, което е 44 000 000 души годишно! Има кътчета на Земята, където хората живеят в каменния век. Пропагандираният глобален рай, в който планетата ще стане богата, колкото Златния милиард, е най-жестоката и античовешка лъжа, поднасяна на човечеството.

5. Климатът

Фактът, че СО2 в атмосферата на Земята се увеличава, е използван за лансиране на идеята за глобалното затопляне. Нещо повече. От все още научен проблем, имащ статуса на научна хипотеза, идеята за глобалното затопляне постепенно се превръща в политически въпрос и започва да се използва като политическо оръжие. Дори през 2007 г. политически деец, бивш вицепрезидент на САЩ (Ал Гор), стана Нобелов лауреат за обществена дейност, насочена към пропагандиране и решаване на проблема.

Примитивната схема за увеличаването на СО2 в земната атмосфера търси отговорите на два въпроса: коя е причината за намаляване на доставяния свободен кислород (1) и кой е източникът за изхвърляне директно в атмосферата на СО2 (2)?

Кой знае защо политиците и държавниците съсредоточават своите усилия върху втория въпрос, смятайки го, едва ли не, за единствена причина. Това предизвиква подозрение, тъй като всеки знае, че именно човешката дейност е най-големият доставчик на СО2 в атмосферата. Това означава, че всяка бурно развиваща се икономика (напр.на Китай) задължително влиза в числото на замърсителите. Налагайки планетарни ограничения върху изхвърляните вредни емисии, старите индустриални държави ограничават развитието на потенциални конкуренти, а купувайки квоти от неразвитите и изостанали държави, ги обричат на постоянна изостаналост и едновременно решават своите проблеми (така правят САЩ). Това е смисълът на превръщането на един научен проблем в политическо оръжие.

Каква е физическата същност на този проблем?

Метеорологичните наблюдения от последните десетилетия сочат увеличение на средната атмосферна температура. Предвид съществуващия атмосферен баланс, дълговременната промяна на средната атмосферна температура може да има изключителни негативни последици за живота върху планетата.

Намаляване на средната атмосферна температура с 2-3 градуса води до образуване на нови ледници и към по-нататъшно намаляване на температурата, т.е. към нов ледников период.

Увеличаване на средната температура с 2-3 градуса ще доведе до топене на ледниците в Антарктида и Гренландия, до повишаване на равнището на Световния океан и до превръщането в пустини на земите в средните географски ширини за сметка на променената циркулация в земната атмосфера и намаляването на зоналните пренасяния на влага. Точно този процес се нарича глобално затопляне.

Дали увеличаването на средната атмосферна температура е устойчив процес в бъдещето, или е плод на някакво циклично развитие, т.е. дали наблюдаваните факти изразяват същността на процеса, или някаква негова форма, все още не добре известно. Дават ли основание съществуващите научни възможности със сигурност да твърдим, че глобалното затопляне наистина е планетарна опасност?

Ако се основем на прецеденти в миналото, нещата не изглеждат толкова сигурни. Средната атмосферна температура за последните 100 години се е увеличила средно с 0,45°С, но сред учените няма общо мнение за това число (някои говорят за цели 0,6°С) и никой не може да докаже, точно колко е то. Историята пази спомени за изключително големи температурни аномалии.

На границата между ХVІ-ХVІІ в. в Русия настъпва застудяване – само за две-три години. През 1601 г. Волга замръзва в горното си течение на 18 август. (!!) След третата година настъпва глад и на този глад Русия не издържа и се разпада – настъпва т. нар. тъмен, тревожен, размирен период.

На 4 юли 1816 г. Ню Йорк е скован в дебела ледена броня, а през юни щат Нова Англия е покрит с 25-сантиметрова снежна покривка.

Годината 1916 е влязла в английската история като “година без лято”. От тиф умират 65 000 души. Поради внезапното застудяване настъпва глад.

В перспектива посочените примери се оказват аномалии и нямат дълговременни климатични последици.

Още по-объркани са нещата с използваната научна методология. Все още не се разполага с надеждни и достатъчно общи модели на климатичните процеси. Обикновено се замества тази липса с използване на най-прости зависимости, позволяващи да се пресметне само един параметър – средната температура на атмосферата като функция от количеството въглероден окис и запрашеността на атмосферата (количеството аерозоли като функция на сумарното производство). И точно това ограничение дава възможност за различни спекулации с получените резултати, изхождащи от т. нар. парников ефект. В популярно обяснение нещата изглеждат така:

Като резултат от замърсяването на земната атмосфера, преди всичко с въглероден двуокис, около планетата се образува плътна газова обвивка, през която лесно преминават слънчевите лъчи, но натрупаната топлина не може да се върне и да се разсее в атмосферата. Възниква парниковият ефект с всички страшни и трагични последици.

Не е наша работа да разрешаваме научни проблеми, но описаната елементарна картина предизвиква елементарни възражение. Въглеродният двуокис е тежък газ, един път и половина по-тежък от въздуха (атомното тегло на въздуха е 28,9 г/мол, а на СО2 – 44 г/мол) и земната гравитация ще го притиска към повърхността на планетата (към повърхността на океаните, където планктонът бързо ще го абсорбира), а няма да се издига в атмосферата. И друго много важно. Парниковият ефект е възможен само при атмосфера без никакви въздушни течение и пренасяне на големи въздушни маси. Да си представим такава атмосфера засега е невъзможно.

Излиза, че няма основания да се обвинява за евентуално глобално затопляне само СО2. Моделът на глобално затопляне все още е научна хипотеза и предстои много работа за нейното превръщане в теория. Това не значи, че и на най-дребните негативни факти не трябва да се обръща внимание в планетарен мащаб, но да се прави това върху политическата база на експлоататорския егоизъм, е неприемливо за човечеството.

6. Енергоносителите

Проблемът с нефта и газа е най-добрата и нагледна илюстрация на приближаващата световна суровинна криза и на започващата борба за притежаване на природните ресурси. САЩ и Златният милиард не крият своите апетити и желания и открито ги институционализират. В последния вариант на американската “Стратегия за национална сигурност” се обявява, че “природните богатства” не са собственост на отделните държави, а на цялото човечество.(??) С други думи, ако държавата „Х” разполага със залежи от нефт и газ, тя не може да прави с тях каквото си иска, защото тези залежи са планетарно достояние. От признаването и приемането на това твърдение до “ресурсната агресия” няма и половин крачка. Така се прави на практика и от държавите от Златния милиард начело със САЩ.

Какво е сегашното състояние на проблема ?

Годишно в света се добиват 3 милиарда т нефт, от които 2/3 се потребяват от златния милиард. Общото количество на известните нефтени запаси е 140 милиарда т, като повече от половината се намират в пет страни от Персийския залив. Главната цел на Златния милиард е да си осигури свободен достъп до тези ресурси и да ги ползва безпрепятствено в близките 50 години. Доказани са още 70 милиарда т допълнителни запаси. Лесно може да се пресметне, че при днешната консумация, която е 2% от запасите, наличният нефт ще стигне за близките 50 години. Но ако страните извън Златния милиард започнат да употребяват толкова нефт, колкото златния милиард, нефтеният ресурс ще се изчерпи за около 10 години! Следва неутешителен извод: Златният милиард не е заинтересован от икономическото развитие на останалия свят и от подобряване на качеството на живота в него. Той е заинтересован това развитие да се забавя, а най-добре – да го няма, за да съхрани оскъдните нефтени ресурси за себе си. Целият съвременен живот на “цивилизованите” страни се крепи, практически, на използването на нефт и на нефтопродукти: автомобили, влакове, самолети, параходи, промишленост, бит – всичко това при днешните технологии изисква все повече и повече нефт. Изчерпването на нефта води до страшни последици, до изчезване на човешката цивилизация такава, каквато я познаваме днес. Оттук следва втори неутешителен извод: до последния ден, в който на света съществува и най-малък запас от нефт, Златния милиард ще бъде готов и ще води война този запас да му принадлежи. Всъщност главната цел на Глобалният проект е точно тази: всички планетарни ресурси да станат притежание на златния милиард. И тъй като златномилиардниците са “хуманни” и не понасят чуждите страдания, по-добре е “излишните” хора просто да ги няма, за да не се мъчат .

“В западната структура на използване на енергоносителите нефтът заема много важно място – той поддържа т.нар. западно качество на живота, тъй като осигурява, в сравнение с твърдото топливо (въглища) по-голяма екологичност, а в сравнение с газа, атомната енергия и хидроенергията – по-голяма мобилност.

Течното гориво е най-удобно за пренасяне и съхраняване, а удобно значи икономично – трудно се заменя с нещо друго…

Даже “опитомяването” на атомната енергия няма да доведе до запазване на западната цивилизация в познатият ни вид – термоядрената енергия ще ни даде само електричество, което е неудобно в малки разфасовки”.(10)

Посочените предимства на нефта рефлектират в неговата международна цена. Колкото и спекулативна да е тя и колкото да се поддава на политическо “регулиране”, цената й изразява и бързо увеличаващите се разходи по търсенето, добиването и транспортирането на “течното злато”. Затова може с увереност да се твърди, че цената на нефта няма да спада, а непрекъснато ще се увеличава. Динамиката на цената на нефта е показана на долната фигура.

Липсата на нефт може донякъде да се компенсира чрез използване на природния газ. По данни на Международния газов съюз, газовите запаси са 118 трилиона т, при доказани запаси от още 327 трилиона т. Това звучи оптимистично, но, както винаги, има едно “но”. Поради сложността на добиващата технология, още в началото се губи голям процент от добития газ (някъде до 60%), да не говорим за загубите при транспортирането му на огромни разстояния. Затова въпреки големите числа запасите от газ са еквивалентни на нефтените запаси. С други думи, газът не може да спаси човешката цивилизация.

Защо тогава сме свидетели на огромното разширяване на газодобиването и използването на газа, на огромните инвестиции, които се влагат в добиването и транспортирането на газ по целия свят? Поради т.нар. газова пауза. Идеята е, че за времето, спечелено от масовото използване на газ, трябва да се премине към нови източници на енергия, да бъдат разработени ефикасни и екологични начини за използване на каменните въглища, чийто запаси са много повече от запасите и на газ, и на нефт. Всичко това изисква много пари и огромен научен потенциал, което не е по силите на малките и слабите държави. Така че и евентуалните нови постижения ще останат за златния милиард. Които са извън него, да му берат грижата – това няма да бъде тяхното спасение.

И още нещо, което трябва да се знае. Нефтът и газът са сериозни замърсители на околната среда, с тежки и дългосрочни последици. Нефтеното замърсяване е познато на всички хора по планетата и само може да си представим какво ще стане, ако ползването на нефт по света достигне консумацията на златния милиард дори без да съществува Глобалният проект – катастрофата е неизбежна.

7. Алтернативите

Човечеството, възникнало като част от земната биосфера, е излязло от равновесие с нея. Тъй като главната причина затова е обществената практика на човека, осъществяваща се в процеса на развитие, става дума за обществено-икономическия строй на обществото. Човешкото общество е пред избор, който трябва коренно да промени неговото поведение към себе си и към природата. Изборът е съдбоносен, тъй като става дума за оцеляването на планетата Земя и на разумния живот.

Какво означава това? Да се приведе човешкият прогрес в съответствие с императивите на биосферата на Земята. Тъй като това е планетарен проблем, става дума за планетарното население, разглеждано в единство. Няма нищо особено и неестествено в този проблем, той просто е следствие от процеса на глобализация, развиващ се от хилядолетия. Човекът и природата по определение са конкуренти и докато природата е господствала над човека, ресурсите практически са били неизчерпаеми и тяхното разпределение не е предизвиквало кризисни ситуации извън човешкото общество. С други думи, конфликтите са имали локален характер и са се решавали с локални средства – революции. Като привеждат в съответствие равнището на производителните сили (добиването на ресурси) с производствените отношения (разпределението на ресурси) революциите откриват простор за нов вертикален и хоризонтален прогрес, които от своя страна засилват конкуренцията с природата на ново качествено равнище. Вертикалният прогрес интензифицира добиването на ресурси, хоризонталният прогрес разширява достъпа до благата и подобряването на качеството на живота и оттам – размерът на популацията. В единство двата процеса засилват конфронтационната конкуренция с природата и неминуемо водят до сваляне на едно от противоречията във форма на унищожаване. Единственият оптимистичен отговор е в самия Човек, в неговия разум и във възможностите му да регулира и управлява процеса в рамките на допустимото.

Щом като: а) интензифицирането на производителните сили достатъчно влошава биосферния баланс; б) увеличаването на планетарното население стимулира тази интензификация и от своя страна непоправимо уврежда природата; в) изравняването на качеството на живота на планетата означава и вертикален и хоризонтален регрес; остава само едно смислено и хуманно решение – промяна на основите на хоризонталния прогрес, водеща до преразпределение на планетарното богатство. Не е оправдано нито нравствено, нито научно доходите на 358 най-богати хора в света да са колкото доходите на 3 милиарда души извън златния милиард. С други думи, икономическа възможности има, още повече че в самия златен милиард 12-15% от населението произвежда всичко необходимо в излишък за останалите 85%. Но, има пак едно “но”. Ако преразпределението на БВП на Златния милиард чрез трикратно намаляване на жизнения стандарт (приблизително до равнището в България увеличено с 30%) може донякъде да реши формално изравняването на планетарното качество на живот, остава да действа опасен дестабилизиращ фактор – продължаващото увеличаване на човешката популация. Подобно увеличение неминуемо води да увеличаване и на средната стойност на БПП, ако искаме да се поддържа достатъчно качество на живота на равнище от 10 000 долара. Следователно, очевидното решение не е решение.

Тази страшна констатация навежда на неприятни асоциации с известната идеология на малтусианството. Нейният създател Томас Робърт Малтус (1766-1834) твърди, че поради биологични особености на хората, населението има тенденция да се размножава в геометрична прогресия, докато средствата за съществуване нарастват в аритметична прогресия. Съответствието между броя население и количеството средства за съществуване, според Малтус, се регулира чрез епидемии, глад, войни и непосилен труд. Очевидно интерпретацията на Малтус е неприемлива от нравствена гледна точка, приетата алгебрична апроксимация – спорна, но самите качествени изводи не са далече от реално наблюдаваните факти – само за първите години от ХХІ в. в света са умрели от насилствена смърт над 10 000 000 души. Потвърждение е и нагласата на голяма част от признатите мислители, учени и интелектуалци.“Трябва да се сложи край на демографския взрив – казва философът Карл Попър. – Това е решаващ проблем за целия свят. Всички приказки за проблема с околната среда не вършат работа, ако не се тръгне към решаване на истинския проблем – ужасяващият растеж на населението. Именно този растеж е причината за разрушаване на околната среда”.(11)

Малтус греши с математическото описание на двата процеса, но те са налице. Така че да се нарича хипотезата на Малтус човеконенавистническа, е преувеличение. Тя просто трябва да се има предвид.

Сериозността на повдигнатите въпроси, тяхната всеобхватност, съдбовност и нуждата от нетърпящи отлагане решения принуждават към търсене на обоснован и разумен изход. Такъв изход предлага ООН с лансиране на стратегия, известна като Допустимо развитие или като Равновесна цивилизация. В общественото пространство се използва неточният и неверен израз Устойчиво развитие. Освен че преводът на английския израз Sustainable Development е неточен, но словосъчетанието съдържа и логическо противоречие – развитието по определение не може да бъде устойчиво освен само като тенденция.

Самата идея принадлежи на обществената организация “Римски клуб” и е лансирана през 1974 г. в доклада на М. Месарович и Е. Пестел “Човечеството на кръстопът”. На конференцията на ООН по околната среда, проведена в Рио де Жанейро през 1992 г., идеята е официализирана като Концепция Sustainable Development. В основата си допустимото развитие предвижда спиране на нарастването на производителните сили и на народонаселението и тяхното строго регулиране. Президентът на Римския клуб Аурелио Печеи се изразява достатъчно ясно (1977 г.): “Трябва да си даваме ясна сметка, че на човечеството не е отпусната никаква отсрочка и съвременният човек няма право на грешка. Мобилизирането на всички човешки способности може да изиска от нас твърде трудни, а може и направо героични решения, и въпреки всичко тя (мобилизацията) е напълно реална”.(12)

Като теоретично желание за привеждане в съответствие на човешкия прогрес с императивите на биосферата Концепцията за допустимо развитие е приемливо начало, но тъй като тя може да се реализира само в конкретна обществено-политическа и икономическа среда – реализираната обществена практика има цена. Поради тази причина концепцията от чисто научно предложение се превръща в сурова политика: кой ще плати цената на хармонизацията? Та нали става дума за сериозни ограничения върху човешкото развитие, върху равнището на човешкото битие, върху задоволяване на нуждите от производство и възпроизводство на човешкия род?

8. Проектът

Непосредствената практическа и управленска дейност повдига фундаментален въпрос: какъв обществено-политически строй и в каква форма може да реализира в единство всички принципи на Допустимото развитие, да предотврати евентуалните (и неизбежни) ресурсни войни, да хармонизира отношенията Човек – Природа, без да уврежда съществено вертикалния прогрес на обществото?

Тъй като става дума за планетарен проблем, човечеството трябва да се разглежда като единно цяло, като планетарна система и в смисъл на структура и в смисъл на управление. Т. е. хоризонталният прогрес трябва да се насочва към възникване на човешки общества с по-високо равнище на социална организация от обичайните, към планетарни свръхобщества. “Човекът е родово същество – казва К. Маркс. – Той трябва да прояви и утвърди себе си като родово същество и в своето битие, и в своето съзнание. Човечеството като единен род е висшата форма на социалност, висшата форма на хуманизъм.”

Новият мироглед – единството на човешкия род заедно с осъзнаване на общородовите опасности – се формира вътре в рода и възникващите проблеми трябва да бъдат решени от рода. Точно тук е спорният въпрос: кой и как ще го решава и кой и как ще управлява?

В началото на 90-те години на ХХ в. беше практически ликвидирана една от възможните алтернативи за развитие на човешкия род – социалистическата. Оттогава 97% от държавите на планетата живеят в условията на капитализъм. От двете велики световни държави – САЩ и СССР, остана само едната – САЩ. В условията на планетарен капитализъм естествена доминация придобиват най-развитите капиталистически страни, т.е златният милиард. В момента над 55% от БПП се произвежда в страните от златния милиард. В тези страни е съсредоточена убийствена и потискаща икономическа, политическа, военна и културна мощ. На 25.10.1995 г. тогавашният американски президент Бил Клинтън описа създалото се положение така:

“Нашата политика в последните десет години относно СССР и неговите съюзници убедително доказа верността на поетия от нас курс за отстраняване на една от най-силните държави в света и на един от най-силните в света военни блокове. Като използвахме пропуските на съветската дипломация, прекалената самонадеяност на Горбачов и на неговото обкръжение, в това число и на тези, които ни поддържаха, постигнахме това, което искаше да направи с атомната бомба президентът Труман. Наистина, с едно важно изключение – ние получихме суровинен придатък, без да разрушим с атомни бомби държава, която после бихме възстановили много трудно.

Да, ние изхарчихме много милиарди долари, но сега сме близо до покриване на тези разходи. За четири години ние и нашите съюзници получихме от СССР и от неговите съюзници стратегически суровини за $ 15 милиарда, стотици тонове злато и скъпоценни камъни и др. Под формата на несъществуващи проекти са ни продадени за “жълти стотинки” 20 000 т мед, 50 000 т алуминий, 2000 т цезий, берилий, стронций…

Когато в началото на 1991 г. ЦРУ предаде на Изток 50 милиона долара за реализиране на нашите планове, а след това и още такива суми, много от нашите политици и военни не вярваха в успеха. Сега, след 4 години, се вижда, че нашите планове започват да се осъществяват.

Постигнатите успехи не трябва да ни замайват главите. В Русия нашето влияние е все още слабо и трябва едновременно да решаваме няколко задачи, главна от които е да не допуснем комунистите отново на власт… Другите са: разделянето на Русия на много малки държави чрез различни междурегионални войни, окончателно разгромяване на военнопромишления комплекс и разсипване на армията, установяване в откъснатите от Русия държави угодни на нас режими. Да, ние позволихме на Русия да остане държава, но империя ще бъде само Америка”.(13)

Към това се добавят думите на Збигнев Бжежински: “Във военно отношение Америка има безпрецедентен глобален обсег; в икономиката страната си остава основният двигател на глобалния растеж; технологически тя съхранява цялостното си предимство в авангардните форми на иновации; в културната област, въпреки някои неблагополучия, нейната привлекателност особено сред младите хора, е неоспорима – всичко това дава на САЩ политическа власт, която няма аналог с никоя друга държава”.(14)

Американското и по-точно англосаксонското превъзходство е толкова голямо, че успя да наложи на света английския език като международен език за общуване. Много държави си смениха писмеността, а други въведоха английския език като втори официален език. Този процес, често премълчаван и дори подценяван (напр. в България), е много важен, значим показател за протичащия глобализационен процес, тъй като опира до ментални характеристики и влияе върху генотипа на народите.

В различни времена различни езици са изпълнявали ролята на международно средство за общуване: гръцкият, латинският, френският. И в трите случая избирането на езика се е дължало не на военна сила или на икономическо превъзходство, а на интелектуално лидерство. Сега е друго. Английският език се наложи поради две причини: почти тривековното английско колониално господство върху половината свят и поради икономическото, техническото и технологичното превъзходство на САЩ през ХХ век. Макар много страни да се опитват да се противопоставят на езиково-писмената инвазия (на първо място – европейските страни), трудно е да се предположи, че те ще успеят.

Очевидно е, че изграждането на планетарното свръхобщество може да се извърши само от Златния милиард по модела на Златния милиард и да се управлява от Златния милиард. Контурите на този глобален проект вече се очертават и с неговото прецизно формулиране и структуриране са се нагърбили, както и трябва да се очаква, САЩ – лидерът на златния милиард.

Свръхидеята на Глобалния проект е подбран ограничен брой хора да живеят като в рай. Останалите просто няма да ги има. Това решава всички екологични проблеми заедно с пренаселеността и открива възможност за неограничено развитие на производителните сили (вертикалния прогрес).

Кои са тези избраници ?

Златният милиард плюс още един милиард, милиард и половина. Това означава, че от днешното планетарно население 4 милиарда, че и повече, трябва да бъдат елиминирани, т.е. терминирани. Подобна цел не е тайна и не е част от някаква световна конспирация. По нея се пишат статии в пресата и в сериозни научни списания, изказват се открито министри, министър-председатели, президенти и известни интелектуалци. Един от бившите министър-председатели на Обединеното кралство Джон Мейджър заяви следното веднага след разпадането на СССР: “Задачата на Русия след загубената студена война е да осигури ресурси за собственото си благополучие. Но затова са нужни само 50-60 милиона души”.(15)

Вертикалната структура на бъдещето свръхобщество се очертава: на най-долното равнище са трудоваците и обслужващия персонал, защото все пак трябва да се произвеждат и обслужват блага. По всяка вероятност, за това са достатъчни около 1 милиард души.

На следващото равнище са надзорниците, което отговаря на управител на имение в нашите разбирания. Около 200 милиона надзорници стигат.

Следват реалните управленци, съответстващи на древните феодали. Това са около 400 милиона души.

На най-високото равнище са истинските господари на света – на брой около 200 милиона души.

Отговорът на въпроса от къде ще се рекрутират хората за такава схема намираме у Александър Зиновиев.

“Западът контролира по-голямата част от световните природни ресурси. Неговите интелектуални ресурси са милион пъти по-големи от тези на останалата планета. Смазващото превъзходство определя и техническата, артистичната, посредническата, информационната и научната власт, от която произтичат всички останали форми на господство. Би било просто, ако трябва само да завладееш света. Но той трябва да бъде управляван… Милиард хора от Запада и тям подобни ще управляват останалия свят. И този милиард също трябва да бъде ръководен. Вероятно ще са нужни 200 милиона души, за да се управлява западният свят. Те трябва да са подбрани и обучени… Подобно нещо не може да направи никой друг, никоя друга асоциация от държави. Единствен Западът е способен да разреши проблемите в рамките на планетата. И това вече се случва.”(16)

Изводът е печален, но напълно обоснован. Може би е нужно едно уточнение. Все пак, за пълното реализиране на Глобалния проект предварително е нужно, ако не да се завладее светът, то той да се подготви структурно за глобалното свръхобщество. Което означава, че извън Златния милиард не трябва да съществуват свръхдържави в географския смисъл на думата. От казаното следва изключително важен геополитически и геостратегически извод: съдбата на държави като Русия, Китай, Индия е предопределена – те трябва да бъдат разпокъсани и сведени до образувания с население от 50-100 милиона. Останалите държави също няма да бъдат пожалени – където може, ще се разпокъсват (Чехословакия, Югославия, сега – Ирак), където – не, населението им ще бъде драстично намалявано (държави като Индонезия, Виетнам, Иран, Турция, Египет, Нигерия Мексико, Бразилия).

9. Малтусианството

Оказва се, че при същностно разглеждане на идеите на Малтус, те намират неочакван резонанс, проекция в обосновката и насочеността на Глобалния проект и в неговото разбиране.

Когато пише своя знаменит труд “Опит върху закона за народонаселението …” (оригиналното заглавие е “An Essay on the Principle of It Affects the Future Improvement of Society”), Малтус има пред себе си като фактология икономическото и демографското състояние на Англия, Франция и Америка. Той пояснява, че населението на тези държави се удвоява на всеки 25 години, при което няма гаранции, че с такъв темп непрекъснато ще се увеличава количеството на произведеното продоволствие за изхранване на това население. “Даже да допуснем – пише Малтус, – че производителността на селските стопанства в следващия четвърт век ще се удвои, предположението, че такова нарастване ще се повтаря пак и пак противоречи на всички наши знания за свойствата на земята (почвата)”. И тъй като населението на Англия ще се увеличава в геометрична прогресия на всеки 25 години – от 7 на 14 милиона и след тава последователно на 28, 56 и 112 милиона за два века, Малтус предсказва появата на постепенно увеличаваща се разлика в нуждата на хората от храна и способността на земята да я задоволи. Малтус се опасява, че ще настъпят глад и лишения, масово измиране на хора от недояждане и болести и ще започне разрушаване на държавното обществено устройство.

Има едно обстоятелство, за което не се говори, но то много обяснява появата на оплюваното съчинение на Малтус. Това съчинение не е изследване само за себе си, появило се просто като резултат от дълги, последователни научни усилия по даден проблем в дадена научна област. Не, съчинението е полемично в отговор на аргументите на редица европейски автори (Уйлиям Годвин, Жан Антоан Никола Кондорсе), защитаващи неограничените способности на човека към безгранично усъвършенстване. Според тези оптимисти, въпреки плачевното положение на хората, способността за самоусъвършенстване у човека и новите открития в научното познание на природата ще доведат до създаване на общество много по-приспособено към действителността и свободно от престъпления, болести и войни.

Има и още един премълчаван факт, който убедително говори срещу “човеконенавистническата” интерпретация на възгледите на Малтус – лесно може да се открие връзка между неговите разсъждения и учението на Дарвин за еволюцията на видовите.

Спорът между оптимисти и песимисти, в една или друга форма, се води до ден-днешен, и дори днес е по-актуален отколкото по времето на Малтус. Така или иначе, песимизмът на Малтус не се оправда и оптимистите излязоха повече прави, поне в родината на Малтус.

Ако обобщим, сценарият за преодоляване на Малтус за чужда сметка отново е на дневен ред. И тъй като Малтус е прав, Глобалният проект намира кой да плати цената златният милиард да избегне последиците от планетарното пренаселване, т.е. от предвиждането на Малтус. Отново, както преди 200 години, ще плащат изоставащите, бедните и онеправданите. И ще плащат не само с живота и с потта си, но и с живота на техните деца, внуци и правнуци… (17) Глобалният проект въплъщава най-жестоките и античовешки идеи на експлоатацията на човек от човека, и то не само като присвояването на незаплатен труд, но и на живота на неродените поколения.

10. Идеологията

Реализацията на Глобалния проект изисква огромни материални и духовни усилия. И тъй като сега се отдава приоритет на бъдещият начин за управляване на света, е нужно изработването на убедителна идеология, т.е. съвкупност от политически, юридически, нравствени, религиозни, художествени и философски възгледи, които да бъдат привлекателни за всички хора по планетата. Тук основният въпрос е: възможно ли е това в пълния обем на понятието?

Не, не е възможно. За златния милиард в условията на капиталистическата обществено-икономическа формация това е непосилна задача. Затова са измислени заместители – идеологемите. Това са отделни, изолирани фрагменти от идеология, подбрани по принципа на практическата приложимост. Там, където са очевидни трудностите за универсални послания, например в нравствената, религиозната и художествената сфера, се използва икономическа или военна принуда, довеждайки нещата до открит геноцид. От друга страна, самите идеологеми са до такава степен обработени, че загубват всякаква връзка с първообразите си. Към най-използваните се отнасят: демокрацията, свободният пазар, ценностният подход и либерализмът. За всяка от тези идеологеми има обширна литература с критическа интерпретация, но ние ще говорим само за някои теоретични уловки, които невинаги лесно може да се открият.

При демокрацията, например, главната уловка е, че смесвайки демокрацията като форма на управление с цивилизационното равнище на населението, манипулаторите получават възможност да представят за демокрация всичко, което им хрумне, в зависимост от своите практически нужди.

В човешката история демокрацията не е нещо всеобхватно, вечно и универсално. Тя е сравнително ограничено, временно и относително явление. Съвременната огромна пропагандна машина на империализма (в частност на Глобалния проект) е насочена към това да заблуждава, мами и привлича народните маси с идеалните форми на демокрацията.

В икономическата област най-модерната парадигма днес е либерализмът. Като термин либерализмът е двусмислен. На икономически език той означава единствено пазар, а свободата, за която терминът намеква, се отнася изключително към свободата на търговията, свободата на пазара и свободата за експлоатация на човек от човека.

Философската основа на тази политикоикономическа конструкция, поставяща си като основни принципи индивидуалния интерес (полза), икономическия егоизъм и невидимата ръка на пазара, е учението на Лок и Мандевил. Това е учение на крайния индивидуализъм, на индивидуалното спасение. Елементи на този индивидуализъм има още в католическата схоластика, но пълен разцвет той придобива в протестантската етика.

Историческата процедура на адаптация на философския индивидуализъм към политическата икономия извършва Адам Смит. Неслучайно либералната идеология получи максимално развитие точно в протестантските страни и главно в Англия и САЩ. Цялата либерална линия от Лок до днешните “реформатори” и юпита се базира на протестантската етика и на англосаксонския стопански модел, който сериозно се различава не само от азиатския модел, но и от политикономическите традиции на континентална Европа.

Съществуват много икономически парадигми, които отричат философията на либерализма, отричат неговите основни постулати, без да са марксически. Главният от тях е не признаването на икономиката като основна сила и двигател на развитие на обществото, първа сред другите реалности на човешкото и на общественото битие. Тези парадигми се наричат “еретични” и твърдят, че стопанският живот е производен от другите реалности (култура, религия, география, история). С тази постановка “ересите” се различават не само от либерализма, но и от марксизма. Но въпреки всичко “ересите” са по-близо до либерализма, тъй като признават и пазара, и експлоатацията на човек от човека. Една от тези “ереси” – “икономиката на големите пространства “ на Фридрих Лист води направо до геополитиката.

В съвкупност идеологемите на капиталистическата пазарна глобализация са лишени от научна и практическа стойност и са възможни за реализация в ограничено време и пространство само и единствено чрез принуда в общия смисъл на думата.

Бележки

1. К. Маркс, Ф. Енгелс, Съчинения, т. 29. Изд. на БКП. София, 1977, стр.143.

2. В. И. Ленин, Сочинения, т.22, ІV издание. ГИПЛ, Москва, 1949, стр. 94.

3. Ал. Игнатов, Стратегия глобализацинонного лидерства. “Независимая газета”, 7.09.2000 г.

4. Данните в този параграф са взети от книгата на И.С.Шкловски, Вселена, жизнь, разум. Наука. Москва. стр. 318-332.

5. Пак там.

6. Виж в.“За рубежом”, бр.35/1982 г.

7. Виж И. С. Шкловски, Вселена, жизнь, разум. Наука. Москва, стр. 324-325.

8. Б. Сендов, Образованието и науката днес: в света и у нас. Сп. “Понеделник”, бр. 12/1999, стр. 99-105.

9. Сп. „Военная мысль”, бр. 5/2002, стр. 2-15. А. Ф. Клименко – Глобализация и ее влияние на военную стратегию.

10. Андрей Паршев, Почему Америка наступает?,“АСТ. Астрель”. Москва, 2002. стр. 153.

11. Вж. Е. Гиндев, Проблеми на надеждността и нейното приложение. ИК „Жельо Учков”, Ямбол, 2006,стр.66.

12. В. А. Лисичкин, Л. А. Шелепин, Глобалная Империя Зла. „Крымский мост – 9Д”, Москва, 2001,стр. 51-54.

13. Пак там, стр. 221-222.

14. З. Бжежински, Голямата шахматна дъска. Обсидиан. София, 1997, стр. 32.

15.Виж В. А. Лисичкин, Л.А.Шелепин, Глобалная Империя Зла. „Крымский мост – 9Д”, Москва, 2001, стр. 264.

16. Александър Зиновиев, Третата световна. Нова зора. София, 2007, стр. 52-53.

17. Пол Кенеди, Вступая в двадцать первый век. Весь мир. Москва, 1997, 480 страници.

18. Андрей Райчев във в.“Сега” от 9.01.2004 г.