Джовани Папини (1881 – 1956) е италиански писател, журналист и философ. Творческият му път е изпълнен с обрати. „Капризен скитник без посока”, така се е наричал самият той. Произхожда от дребнобуржоазно семейство от Флоренция. Подобно на мнозина свои съвременници от средите на италианската интелигенция, преминава през редица различни, взаимно изключващи се влияния и течения: футуризъм, будизъм, анархизъм, социализъм, фашизъм, католицизъм. Не „посяга” на капитализма дори когато се бунтува срещу него. „Бунтът” му е индивидуалистичен, метафизичен, повече срещу „ съвременното филистерство, завладяло днешна Европа, неспособно (според него) да вирее в царството на духа, на великите дарования”.
Сред най-известните му книги са автобиографичният роман „Свършеният човек” (1913), „Трагично ежедневие”, „Опера прима”, „Празнични дни” и сборникът с разговори „Срещите на Гог”. Тази сензационна книга, издадена за първи път през 1931 г. и все още непредставена у нас, съдържа въображаемите, но всъщност доста автентично звучащи „записи” на несъстоялите се срещи на Джовани Папини с редица прочути мъже от епохата. Сред тях са: Ленин, Махатма Ганди, Джордж Бърнард Шоу, Хенри Форд, Хърбърт Уелс, Кнут Хамсун, Зигмунд Фройд и др. знаменитости, променили лицето на века.
Надарен с безспорен талант на разказвач, при когото реалното и фантастичното се преплитат, с огромна култура и ерудиция, всестранно образован, Джовани Папини е сред най-интересните и популярни италиански писатели и мислители на ХХ век.
Превеждан и много популярен и у нас преди 1944 г. („Свършеният човек” е сред настолните четива на нашата интелигенция!), след което минава към графата „писатели-фашисти” и българските му издания са конфискувани от публичните библиотеки в страната.
ЛЕНИН: “ХОРАТА СА СТРАХЛИВИ ЖИВОТНИ, КОИТО СЕ НУЖДАЯТ ОТ ГОСПОДАРИ БЕЗ СКРУПУЛИ!”
“Селяните са най-големият враг на революцията”, твърдеше вождът
Едно интервю на Джовани Папини
Мъчих се цял месец, но накрая успях. Пристигнах в Русия само за да се запозная с този легендарен мъж и не и исках да се върна в Италия, преди да съм го видял и чул отблизо. Бях убеден, че той е сред малцината на този свят, които заслужават да бъдат видени и чути. Разбира се, за да стигна до него, трябваше да похарча цяло състояние – почти двадесет хиляди долара – подаръци за съпругите на комисарите, бакшиши за безброй чиновници и дарения за няколко сиропиталища за “деца на революцията”. Сега не съжалявам за тези пари…
Казаха ми, че Владимир Илич е доста болен и уморен и че не е в състояние да приеме никого, освен своите приближени. Вече не живеел в Москва, а в някакво село, в околностите на столицата, в бивше господарско имение.
В петък вечерта, когато всички формалности и пречки отпаднаха, телефонът извести, че ще мога да бъда приет в неделя. Бяха съобщили на Ленин, че съм помогнал финансово на НЕП-а, и той благоволи да ме види.
Прие ме неговата съпруга – дребна, пълна, мълчалива и доста грозна жена, която ме погледна, както болничните сестри гледат всеки нежелан посетител на тяхна територия. Заварих Ленин на малък балкон, седнал до голяма маса, покрита с листове, изпъстрени с рисунки. Приличаше на осъден, на когото остава твърде малко живот, комуто са разрешили да си губи времето и дори да се занимава с глупости. Лицето му приличаше на бучка старо сирене – на пръв поглед твърдо, а всъщност полуразвалено и трошливо. Неприятните му устни стискаха два реда едри и жълти зъби. Продълговатият му череп беше съвсем оплешивял. Хищните му азиатски очи се криеха под набръчкани като стар пергамент клепачи. Въртеше някакъв сребърен молив между пръстите си: ръцете му бяха едри и груби – лапи на мужик, но веднага се виждаше, че са ръце на човек, близо до смъртта. Никога няма да забравя ушите му, напомнящи излъскана слонова кост, които потрепваха от напрежението му да улови всяка дума…
Първите три минути от нашия разговор бяха доста тежки. Ленин се опитваше да ме прецени, макар да си придаваше определено разсеян, незаинтересован вид. А аз, уморен и малко притеснен, нямах смелостта да му задам въпросите, заради които всъщност бях дошъл чак дотук, в Съветска Русия, тази полудива, полуазиатска страна.
И все пак, избрах нещо – в смисъл, че е направил много за “нова Русия”. Тогава полумъртвото лице се оживи, по-точно се изкриви в саркастична усмивка:
– Всичко беше направено, – възкликна Ленин – да, всичко беше направено, преди да дойдем ние! Чужденците и глупаците вярват, че сме постигнали нещо ново. Велика заблуда! Болшевиките само се префасонираха, промениха външно стария царски режим, който е единствено възможен за страна като Русия. Защото как по друг начин могат да се управляват повече от сто и петдесет милиона прости хора – без бой, без шпиони, без тайна полиция, терор, затвори и бесилки? Ние сменихме само класата – базата на нашата власт. Старият режим се държеше на 60 000 помешчици и около 40 000 чиновници – общо около 100 000, докато сега са близо 2 000 000 пролетарии и комунисти. В този смисъл това е прогрес, да, голям прогрес, защото привилегированите се много повече. Но все пак, деветдесет на сто от населението, дори повече, не получи нищо съществено от тази промяна.
– Тогава какво ще кажете за Маркс, за неговите идеи за прогреса?
Ленин ме погледна доста учуден:
– Вие сте учен мъж и европеец и аз мога да ви кажа сега всичко направо. Остана ми малко време, така че мога да си го позволя. Нали сам Маркс ни учеше, че теориите имат само фиктивна стойност, че са инструмент. Той беше един обикновен, дребен буржоа, при това евреин, възседнал английската статистика, таен почитател на индустриалната революция. Липсваха му твърде много неща. Мозъкът му се бе промил от бирата и хегелианството, но понякога неговият приятел Енгелс го инжектираше с гениални идеи, освен че го издържаше през целия му живот, защото този Маркс всъщност живя като паразит. Руската революция е пълно опровержение на пророчествата на Маркс. Комунизмът възтържествува в страна, където почти нямаше буржоазия и истински развит капитализъм…
Хората, господин Папини, са всъщност страхливи животни, които се нуждаят от управлението на силни господари без скрупули. Всичко друго е празни приказки, литература, философия. И след като повечето са престъпници, държавата лесно може да се превърне в затвор, каторга. Старата каторга от царско време е последната дума на истинската вътрешна политика. Ако се замислите, ще разберете, че животът в затвора е подходящ за повечето от хората на този свят. Само когато не са свободни, каквито всъщност са повечето хора, те могат да живеят спокойно, без да вършат престъпления. Тогава и за властта ще е по-добре. В затвора човек живее много по-добре и по-спокойно, няма никакви мисли и грижи, тялото си почива, дъхът също. Знае, че има осигурена храна и подслон, дори ако не работи и е болен. Докато свободните хора трябва да мислят за насъщния всеки божи ден. Мисля, че за нашата Русия е много по-добре да не бъде свободна страна… Свободата и демокрацията са за висококултурните, развитите страни… Не мислите, че казвам всичко това от егоизъм. В система като нашата най-зле са пазителите на реда и управляващите!
Ленин замълча и започна да попълва с цветен молив рисунка, която, доколкото разбрах, изобразяваше висока кула с много прозорци.
– А селяните, господин Улянов?
– Ще бъда откровен и ще ви призная, че мразя селяните – отговори Владимир Илич с нескрито отвращение. – Мразя руския мужик, идеализиран от този глупав западняк Тургенев и от лицемерния сатир граф Толстой. Селяните са точно това, което презирам най-много: миналото, вярата, ересите, християнската църква, религиозните обреди, ръчния труд, газената лампа! Принуден съм да ги толерирам сега, да ги култивирам, но признавам: мразя ги! Бих искал изобщо да ги няма, да изчезнат като класа! До последния! За мен един електротехник струва колкото хиляда мужици! А знаете, че електрификацията е основата на прогреса. Нашият лозунг е: „Съветска власт плюс електрификация!” Мисля, че ще дойде времето, в което ще започнем да се храним с продукти, произведени по химически път в нашите лаборатории, и тогава селяните като класа ще станат напълно излишни. Мужиците ще се превърнат в работници, а селото постепенно ще замре и изчезне…
– Помислете си, господине, болшевизмът е всъщност тройна война: на неграмотните варвари срещу корумпираните интелектуалци, на Изтока срещу Запада, на града срещу селото. В тази война отделният индивид ще бъде ликвидиран, защото отделната личност всъщност няма особена стойност…
Не, не мислете, че съм толкова жесток. Екзекуциите ме отвращават. Но съм принуден от обстоятелствата да ги разрешавам. Странно е да разполагаш със съдбите на хората. Аз съм нещо като местен полубог в една държава между Изтока и Запада. Но все пак мога да си позволя някои капризи. Жертвоприношенията, които знаем от езическите времена, са имали своя висок смисъл. Били са и залог за успеха на празника… А сега, вместо химна на вярващите, аз чувам виковете на затворниците и на осъдените на смърт. И ви уверявам, господине, че те звучат като ода, възвестяваща бъдещото ни блаженство…
Стори ми се, че Ленин изведнъж се затвори в себе си, за да чуе още веднъж тази „музика”, достъпна само за неговия слух…
След малко се появи другарката Крупская и ме предупреди, че съпругът й е уморен и много болен.
Изхарчих двадесет хиляди, за да видя на живо този легендарен мъж, и мисля, че не сгреших…
Из „Разговорите на Гог”
изд. „Гардзанти”, 1934
ЗИГМУНД ФРОЙД: „ЛИТЕРАТОР ПО ИНСТИНКТ И МЕДИК ПО НЕВОЛЯ…“
Един разговор на Джовани Папини със Зигмунд Фройд
Срещнах Зигмунд Фройд на конгрес по психоанализа в Хага през 1920 г. Преди два месеца си купих от Лондон красива гръцка статуетка от мрамор, представляваща според археолозите Нарцис. Знаех, че Зигмунд Фройд навършва седемдесет години – роден е на 6 май 1856 – и я изпратих с поздравително писмо на “откривателя на нарцисизма”.
Този добре подбран подарък ми осигури покана от бащата на психоанализата. Ще се върна сега към него, като, разбира се, възпроизведа най-важното.
В първия момент Фройд ми се стори малко притеснен и меланхоличен.
– Юбилеите са нещо като панихиди и много ми напомнят смъртта.
Бях впечатлен от формата на устните му: плътни и чувствени като на сатир, които на практика обясняваха теорията за либидото.
Посрещна ме радостен и сърдечно ми благодари за “Нарцис”.
– Вашето посещение е много приятно за мен. Вие не сте нито болен, нито колега, нито ученик, нито роднина! Аз съм непрекъснато сред истерици и ненормални, които постоянно ми говорят едни и същи неща; сред лекари, които са или глупави папагали, или амбициозни кариеристи. А с вас ще мога да говоря спокойно. Знаете ли, аз, който уча другите как спокойно и свободно, без никакви задръжки да споделят онова, което е вътре в тях, не мога да разкрия пред никого душата си. Написах малка автобиография, но повече с пропагандна цел и ако някога съм правил признание, било е съвсем епизодично. Мисля, че никой не би могъл да открие тайната на моето творчество. Вие имате ли някаква представа от психоанализата?
Отговорих, че съм чел някои английски преводи и че само за да се запозная с него, съм пристигнал във Виена.
– Всички мислят – продължи той, – че държа на научния характер на моето творчество и моята главна цел е лечението на душевните болести. Аз съм учен по принуда, а не по призвание. Всъщност аз съм артист. Моят любим герой още от детството е Гьоте. Исках да стана поет и цял живот съм мечтал да напиша роман. Моите учители ме насочиха към литературата. Но ако знаете при какви условия се е развивала литературата в Австрия през последните двадесет и пет години, сигурно бихте разбрали моето голямо разочарование. Освен това и семейството ми беше бедно. Бях и евреин, което от своя страна ме поставяше на едно по-ниско стъпало в тази антисемитска монархия.
Изгнанието и мизерният край на Хайне ме обезсърчиха. Под влияние на Гьоте избрах естествените науки. Но моят темперамент си остана романтичен: през 1884, за да видя за няколко дни моята годеница, която беше далеч от Виена, съчиних набързо една статия за кокаина, която ми донесе малко пари и известност.
Така започнах.
През 1885/1886 живях в Париж; през 1889 – за известно време – бях в Нанси. Престоят във Франция се оказа решаващ за мен не толкова чрез наученото от Шарко или Бенхайм, колкото от френския литературен живот, тъй богат и интересен по това време. В Париж, като истински романтик, аз прекарвах цели часове в Нотр Дам, а вечер посещавах кафенетата на Латинския квартал и четях всички нашумели книги.
Литературата кипеше от непрекъснати битки. Символизмът издигаше флаг срещу натурализма. Влиянието на Флобер и Зола се изместваше от Маларме и Верлен. Бях още в Париж, когато излезе от печат “Жади и Ноже” на Верлен и “Илюминации” на Рембо. Споменавам всичко това, разбира се, не защото искам да демонстрирам, че литературните школи – романтизъм, символизъм и натурализъм – са в основата на моите опуси…
Литератор по инстинкт и медик по неволя, аз реших да трансформирам един от клоновете на медицината – психиатрията, в литературата. Считам се за поет и романист под образа на учен. Психоанализата не е нrщо друго освен транспониране на едно литературно призвание в областта на психологията и патологията. Гьоте ме вдъхнови за първото ми откритие. Знаете, че е написал “Вертер”, за да се освободи от една болка, водеща го към самоубийство. Литературата му е послужила за катарзис, за освобождаване. Какъв е моят метод при лечение на истерията? Насърчавам пациента да разкаже всичко, което би могло да го освободи от това натрапчиво чувство. Не правs нищо по-различно от онова, което ни учи Гьоте! Споделянето е освобождаване и дори начин на лечение. Католиците са знаели добре това. Виктор Юго ме научи, че поетът е и свещеник, който може да изповядва. Така започнах…
Скоро забелязах, че изповедите на моите болни са един ценен извор за човешката природа. Постъпвах като Емил Зола. Той също събираше документален материал за своите романи, а аз го трупах за себе си. Декадентската поезия насочи вниманието ми към общите неща между съня и творчеството, върху важността на езика на символите. Психоанализата се роди не както се твърди, от внушенията на Ницше и Шопенхауер, а от транспонирането на някои литературни школи в науката.
Ще се изразя по-ясно. Романтизмът, наследил традициите на средновековната поезия и прокламирал първенството на страстта, ми подсказа идеята да превърна сексуалността в център на човешкия живот. Под влияние на натуралистите аз погледнах любовта по-малко сантиментално, по-малко мистично.
Натуралистите, и особено Зола, ме научиха да гледам спокойно най-отблъскващите неща в живота: чувствеността и нагона, скрити под добрите маниери. Накратко казано – да виждам животинското у човека. Откривайки тези срамни тайни, които ние съзнателно или подсъзнателно крием, аз следвах примера на Зола…
Символизмът ме научи на две неща: стойността на сънищата, асимилирана в поезията, и мястото, което заемат в изкуството, т.е. в един вече реализиран сън – символа и алюзията. Тогава започнах своята голяма книга за интерпретацията на сънищата като израз на подсъзнателното – същото подсъзнателно, което е и извор на вдъхновение. И както бях научил от символистите, че всеки поет трябва да има свой език, и аз на свой ред си създадох речник на сънищата…
За да допълня картината на моите литературни извори, бих добавил, че класическото образование, което получих (бях сред първите ученици в класа), ми подсказа мита за Едип и за Нарцис, това ме научи (заедно с философията на Платон), че вдъхновението, или по-точно изригването на подсъзнателното, е в основата на духовния живот и накрая – че всеки сън си има своя скрит смисъл…
Както казах: цялата ми култура е литературна – гъмжи от цитати на Гьоте, Грилпарцер, Хайне и др. поети. Моят дух клони към философското есе, към парадоксалното и драматичното, което няма нищо общо с педантизма и студенината на учения. Ето и още едно доказателство: във всички страни, където прониква психоанализата, тя беше по-добре разбрана и оценена от артистите и творците, отколкото от медиците. Моите книги са по-близки до фантастичните романи, отколкото до трактатите по патология. Студиите ми върху ежедневния живот са чисто и просто литература. В “Тотем и табу” направих опит да напиша роман – разполагам с прекрасен материал, който би ощастливил стотина белетристи. Но се страхувам, че съм закъснял. Несъмнено всеки голям учен има немалко фантазии, които подхранват неговата интуиция. Но досега нито един не се е осмелил като мен да смесва литературата с науката. В психоанализата могат да се открият резюмирани и преведени на научен жаргон трите най-важни литературни школи на XIX век. Хайне, Зола и Маларме се срещат у мен под сянката на стария Гьоте. Никой не забеляза тази тайна и аз не бих я споделил с никого, ако не ви беше хрумнала прекрасната идея да ми подарите тази фигура на Нарцис.
В следващия момент разговорът промени темата си. Заговорихме за Америка, за Херман Кайзерлинг, за нравите на виенчани.
Накрая Фройд ме помоли да запазя неговата тайна.
– Не сте писател или вестникар, затова ви имам доверие.
Уверих го в моята дискретност, но…
Из „Разговорите на Гог”, Милано, 1931
ДЖОВАНИ ПАПИНИ
“НАШИЯТ СВЯТ ЩЕ ЗАГИНЕ…”
На гости у Хърбърт Уелс
Хърбърт Уелс ме взе за журналист.
– Роден съм, – веднага започна той, като ми посочи едно кожено кресло, – през 1866 в Броумли, графство Кент. Бях продавач в един магазин, после учих биология. През 1886 г. основах “Научно ученическо списание”, където поместих и първата си статия, беше за философията на Сократ…
Наложи му се да му обясня кой съм и да го помоля да не ми повтаря своята биография, включена в “Кой кой е?”, която бях прочел предварително.
– Тогава, какво мога да направя за вас?
Хърбърт Дж. Уелс е едър, самоуверен мъж, който прилича повече на управител на чифлик, отколкото на писател. Добре охранен, с кръгло и масивно, румено лице, което сякаш ми казваше: “Картите са на масата. И по- накратко!”
Да, той няма нищо общо с поезията и метафизиката. Останал си е “вечен продавач на новини”. Като млад е продавал шалове и шапки, а сега се занимава с търговия на научни утопии, романи и разкази, разни парадоксални и паранормални истории.
За да го накарам да говори, трябва да му кажа, че съм готов да организирам в Европа анкета за бъдещето на човечеството. Едва когато чува думата “бъдеще”, той се оживява.
– Знаете ли, че – започва Уелс – тази тема е моя и никой в тази страна не е успял да ми я открадне. Английската литература си има своите големи автори. Един национален “бард” – Ръдиард Киплинг, един национален “клоун” Джордж Бърнард Шоу и един национален “пророк” – това съм аз. От ноември 1901, значи, откакто публикувах моите “Антицитати”, главното ми занимание е пророчеството. Пророчествата ми, разбира се, са научни – механични, астрономически, биологически, политически, военни, социални. Досега нещо не съм пропуснал. Човешкият ум не може да измисли нещо по- висше. Религията, дори онази, езическата, с нейните оракули, както и останалите древни, като например, юдейската, се базираха върху пророците. Последната цел на науката, както доказаха вече Ли Харви Осуалд и Поанкаре, е да се правят пророчества. Моята слава като пророк е в литературата…
Словото на мистър Уелс бе прекъснато за миг от телефона.
– Колко думи казахте? – извика пророкът.- Добре, за колко дни? Вери уел, шест хиляди думи до двайсет и пети май. Вери уел, гуд бай!
– Стана дума – продължи писателят, обръщайки се този път доста по- приветливо към мен, – за ново пророчество за вестник “Уестминстър газет”. Прочетете го, когато излезе, нали сте вестникар. Мога да споделя сега с вас, че основната идея ми идва предварително и много бързо. Вече съм готов и с тази статия. И така: преди този двайсети век да преполови, човечеството ще преживее една голяма световна война, която ще унищожи значителна част от населението на света. В основата й ще бъдат бойните самолети, бомбите и химическите оръжия. Много градове ще бъдат бомбардирани, ще има огромни разрушения, безброй жертви. Стари културни центрове ще се превърнат в руини и пепелища. Ще пострадат фабрики, заводи, пътища, мостове, ферми. И когато тази страшна и разрушителна война приключи, на планетата ще останат по-малко хора – измъчени, уплашени, гладни същества. Ще загинат интелигентните хора – лекари, инженери, учители… Ще останат повече примитивни хора и те няма да могат да възстановят нашата цивилизация напълно. Много неща ще бъдат безвъзвратно унищожени, изгубени, забравени….
Постепенно запазените инструменти на труда ще бъдат похабени и хората няма да могат да ги възстановят. Оцелелите книги ще бъдат използвани през зимите за отопление. Машините ще ръждясат, ще се амортизират… Хората ще тръгнат по горите като диваци, за да търсят храна. За по-малко от петдесет години горда и културна Европа и свръхбогатата и нахална Америка ще бъдат населени от неопримитиви, които ще бъдат далече под равнището на блестящия за нашата цивилизация период от ХVІІІ до ХХ век. И тъкмо тогава ще започне един нов цикъл – дълъг и уморителен, в човешката история… Да, прочетете последния майски брой на “Уестминстър газет”, за да се запознаете с детайлите от тази картина…
Беше покана да си вървя… Едва излязох от стаята и чух как клавишите на пишещата машина затракаха бясно. Беше Сър Уелс, започнал да записва своето седемдесет и седмо пророчество.
Превод от италиански ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ