НЕВЪЗМОЖНА МИСИЯ ЛИ Е ДА СИ ЛЯВ НА БАЛКАНИТЕ

0
281


Отговорът е лесен. С изключение на няколко остаряващи носталгици, който не престават да живеят със спомена за маршал Тито и за Енвер Ходжа, с което преди всичко поддържат жива носталгията си по своята младост, „левицата” на Балканите изглежда сведена до няколко кръжеца от съмнителни аферисти или в най-добрия случай до няколко некомпетентни провинциални бюрократи … Картината може би е преувеличена, но констатацията е потискаща. На всичко отгоре партиите, смятани за „леви”, дори се оказаха неспособни да се противопоставят на войнствените национализми, които раздират региона. Точно обратното, Социалистическата партия на Сърбия (СПС) на Слободан Милошевич, така както се представяше за „лява”, изигра познатата вече драматична роля за разпадането на Югославия.

Разривът между ляво и дясно – въпрос на наследство

За „леви” са смятани формациите, произлезли от бившите комунистически партии, макар че не всички се ползват по един и същи начин от това наследство, особено когато в дадена страна много съперничещи си формации претендират за наследството на партиите, от които произхождат. Освен това във всички югославски републики и особено в Хърватия или в Босна много стари комунистически кадри се присъединиха към националистическите формации, създадени в началото на 90-те години (на миналия век), за да прегърнат с плам най-крайните форми на тази нова идеология. Една много популярна боснашка шега синтезира прекрасно това положение. Имамин започва своята проповед: „На братята, които са в дъното на залата, казвам: „Алейкум салам”, на вяраващите в средата казвам: „Добър ден, господа”, а на тези от първия ред: „Здравейте, другари!” …

Факт е, че Партията за демократично действие (ПДД) в Босна и Херцеговина или Хърватска демократична общност (ХДО) почти изцяло приеха кадрите, структурите и управленските и организационни методи на бившия Съюз на комунистите. Самият създател на ХДО Франьо Туджман (1922-1999 г.), „бащата на хърватската независимост”, беше партизанин по времето на Втората световна война, генерал от югославската армия и комунистически активист, „прекръстил се” в националистическата вяра. И обратното, създателят на ПДД Алиа Изетбегович (1925-2003 г.) е един от малкото постюгославски ръководители, който никога не е членувал в партии. Цялата му идеологическа и политическа кариера преминава в интелектуален свят, в който господства духът на исляма.

В Хърватия, както и в Босна и Херцеговина социалдемократическките партии (СДП) са преки наследници на бившия Съюз на комунистите. Ивица Рачан, ръководител на хърватската СДП (премиер от 2000 до 2003 г.), беше едно от главните действащи лица на XIV и на последния конгрес на Съюза на югославските комунисти, състоял се през януари 1990 г.

Важно е да се припомни, че по това време Съюзът на югославските комунисти беше сбор от съюзите на републиките и на двете автономни провинции Войводина и Косово, които също имаха свои собствени организации. През 80-те години на миналия век югославската федерация еволюира във „федерация на републиканските комунистически бюрокрации”, като всяка една от тях защитаваше интересите на своята република, което не ставаше без сблъсъци и напрежения. Така Съюзът на комунистите изигра важна роля Словения да получи независимост.

Социалдемократическите партии от 90-те години на минали век можеха с основание да се представят като „национални” партии, макар че националистическите партии ги обвиняваха в „югоносталгия”, което се смяташе за позорно. По време на първите многопартийни хърватски избори през пролетта на 1990 г. програмата на СДП предполагаше по-скоро радикална реформа, отколкото излизане от федералната рамка, което й позволи да спечели много сръбски гласове.

В обстановката, белязана от войната през 90-те години на миналия век, за социалдемократическите партии на Хърватия и на Босна и Херцеговина най-трудно се оказа да накарат да се разбере една особеност. Победата на хърватската СДП на изборите на 3 януари 2000 г. стана факт след смъртта на Франьо Туджман, но и след възвръщането на всички хърватски територии (1995 г.) и пълната реинтеграция на сръбските зони (1998 г.)

В Босна и Херцеговина СДП беше в правителството по време на войната за Сараево, което стана причина влиянието й чувствително да намалее в районите, контролирани от това правителство и особено сред босняшко-мюсюлманската общност. И днес още СДП се представя като „унитаристка” партия, благосклонна към засилване на централизираната държава в ущърб на широките пълномощия, дадени по право на двете „общности” – Република сръбска и Хърватско-босненската федерация, които образуват страната след сключване на Дейтънските споразумения (1995 г.). СДП се стреми да привлече „граждански” електорат, който е против етническото разделяне, ала нейното присъствие в правителството (2000-2002) не остави траен спомен. За наследството на старите Съюзи претенции проявиха и други формации, които в много случаи в структурно отношение произхождаха от различни организации от социалистическата епоха (младежки и др. масови организации и т. н). По правило кръгът на привържениците на тези формации е доста тесен. Друг случай, последният премиер на Социалистическа федеративна република Югославия, хърватският реформатор Анте Маркович, даде тласък за създаване на реформаторски движения, които просъществуваха много кратко време, но в някои случаи успяха да се преобразуват в партии със социалдемократическа тенденция. Така в Босна социалдемократическото движение е разделено на две течения: СДП, която произлиза пряко от бившия Съюз на комунистите, докато Социалдемократическият съюз на Босна и Херцеговина, дълго време ръководен от кмета на Тузла Сели Беслагич, е наследник на реформаторското движение.

Официално двете движения се обединиха, но това не пречи в тях да се наблюдават силни личностни противопоставяния.

Така най-важният показател, който позволява на партии да бъдат в левия политически спектър, е техният произход, а не толкова програмата им или реалните им политически предпочитания. Случаите със Сърбия и Черна гора обаче показват големи особености.

Сръбският случай

Именно в Сърбия понятието „ляво” изглежда е най-много обезценено, защото продължава да се свързва с режима на Слободан Милошевич и на неговата Сръбска социалистическа партия (ССП), пряк наследник на Съюза на комунистите на Сърбия (СКС). Като начало в стратегията си по пътя към властта Слободан Милошевич първо установи контрол над СКС, след което го разпростря над организациите на партията в автономните провинции Войводина и Косово, както и в Черна гора. Така той контролираше четири републикански бюрокрации, което му позволяваше да разполага с четири от осем гласа във федералните инстанции. От политическа гледна точка възходът на Милошевич се вписва в динамиката на добре режисирана диалектика: от една страна, господарят на Белград реабилитираше и насърчаваше национализма, върху който дълго време тегнеше забраната, наложена от Тито, а от друга се представяше като защитник на федерална и социалистическа Югославия срещу словенските, хърватските или косовските „отцепници”. Благодарение на тази тактика той успя да спечели подкрепата на Югославската народна армия (ЮНА), която разполагаше със свои собствени комунистически структури и фактически се радваше на статута на автономна федерална единица. След решаващия XIV конгрес през януари 1990 г. ръководителите на ЮНА, подтиквани от генерал Велко Кадиевич, бяха изкушени от превратаджийски пориви, за да „спасят федерацията”, но този проект никога не видя бял свят.

Тъкмо напротив, в последна сметка те се присъединиха към политическия проект на Милошевич, който междувременно беше успял да възвърне влиянието си над голяма част от националистическата опозиция. Първоначално през 90-те години на миналия век тази опозиция виждаше в Милошевич наследник на позорната комунистическа система. „Геният” на Милошевич се изрази в умението му да обедини различните групи, които се създаваха и да хвърли въоръжените им групи, често възникнали от мрежите от запалянковци, подкрепящи футболни клубове, в първите битки в Хърватия.

Воислав Шешел, станал ръководител на Сръбската радикална партия (СРП), беше човекът, който направи възможно това политическо укрепване, докато един обикновен бандит, контролиран от тайната полиция, Желко Разнятович, по-известен с името командир Аркан, получи задачата да организира първите милиции. Единствено Вук Драшкович, произлязъл от същата националистическа и монархическа маргинална прослойка, разбра манипулацията и обедини теченията на демократичната опозиция.

През целия период на 90-те години на миналия век сръбската политическа сцена остана подвластна на Слободан Милошевич, на неговата Сръбска социалистическа партия и на сателитите му: СРП, която трябваше да заеме дясното политическо пространство, и ръководената от съпругата на господаря на Белград Миряна Маркович Югославска левица, която трябваше да заеме лявото политическо пространство.

Подобно раздвояване се наблюдаваше и в другите югославски републики. И тъй като сръбските партии в Хърватия и в Босна, чието създаване беше внушено от Милошевич, в идейно отношение черпеха вдъхновение от един романтичен национализъм, от монархията и от православната църква, те се радваха на подкрепата на старите кадри на ЮНА, възпитани в комунистическите школи. Такъв е случаят с военния ръководител на сърбите в Босна Ратко Младич, „принуден” да прави компромис с четническите традиции, макар че неговите родители, партизани-комунисти, са били убити от четниците по време на Втората световна война. В тези условия, на които не можеше да се противодейства, опозицията бе доведена до плачевно състояние. При положение че идеологическите характеристики на много от ръководителите на тази опозиция ги поставяха в левицата – такъв беше случаят със Зоран Джинджич (1952-2003 г.) – налагаше се те да разобличават „левицата на власт”, представлявана от двойката Милошевич-Маркович. Извън демократичните си искания тази опозиция не можеше да формулира истинска програма. В нея дори настъпи разделение по основни въпроси като отношенията със сръбските националисти от Босна и Херцеговина. Зоран Джинджич ги подкрепи, когато през 1994 г. Милошевич се дистанцира от тях най-вече поради глупав политически опортюнизъм. Тази подкрепа предизвика критики срещу Джинджич.

В Черна гора партията не загива!

Черна гора е уникален пример за непрекъснато присъствие във властта на бивша комунистическа партия, какъвто няма никъде в Европа. Прекръстен на Демократическа партия на социалистите (ДПС), бившият Съюз на черногорските комунистите (СЧК) никога след установяване на многопартийна система не е губил избори. Вярно е, че партията претърпя много чистки и разцепления. През 1988 г. фамозната „антибюрократична революция” по сценарий от Белград позволи да бъде елиминирана старата черногорска гвардия в партията, заменена от млади кадри, които навремето бяха фанатични привърженици на Слободан Милошевич. Имената на тези млади хора са Момир Булатович, Мило Джуканович, Филип Вуянович, Светозар Маркович… Те ръководеха преобразуването на СЧК в ДПС и останаха верни съюзници на Белград до средата на 90-те години на миналия век.

Тогава групата, водена от Мило Джуканович, започна да се дистанцира от Белград, да поглежда скришом към Запада, като в същото време си присвои черногорските тези за независимост, отстоявани дотогава единствено от Либералния черногорски алианс (ЛЧА) – формация също създадена през 1990 г. от бивши кадри на Косомола като Слажко Петрович. Тази идеологическа еволюция на ДПС предизвика отцепването на верните привърженици на Белград, които създадоха Социалистическата народна партия (СНП) под ръководството на Момир Булатович. След 2000 г. тази партия се приближи до сръбските националистически течения в Черна гора, като престана да се осланя на Слободан Милошевич, което предизвика ново разцепление: Момир Булатович остана верен на своя ментор и създаде малката Национална социалистическа партия (НСП), като остави контрола над СНП на Предраг Булатович (двамата мъже нямат пряка родствена връзка).

СНП се опитва да помири „югославските тенденции” в името на поддържаната връзка между Сърбия и Черна гора. Юнионистката битка обаче я накара да се обвърже с великосръбските националистически формации, като тези, прегрупирани днес в Сръбската листа на Андрия Мандич. ДПС от своя страна е преди всичко клуб за бизнес и власт, който изцяло подчини Черна гора на забогатяването на нейните ръководители, които продължават да монополизират всички държавни функции. ДПС обаче си партнира в управлението с малката Социалдемократическа партия (СДП), формация, която от край време решително отстоява индепендистки позиции, като в същото време успява и да води други борби, нужни на Черна гора (права на малцинствата, феминизъм и т. н.). През последните години, запазвайки свое особено схващане за обществото (партията разчита много на привърженици, идващи от средите на националните малцинства), СДП се отказа от повечето си идеологически специфики и участва пряко в системата на управление, въведена от Мило Джуканович. Ръководителят на партията Ранко Кривокапич, който е и председател на парламента, е третият човек в държавата и в „системата” Джуканович.

Идеологически различия?

В Македония е все така трудно да се намерят основни програмни различия между Социалдемократическия съюз и ВМРО-ДПМНЕ, чието име – Вътрешна революционна организация на Македония – Демократично македонско движение за национално обединение – препраща към македонските патриотични „традиции” от началото на ХХ в. И двете партии споделят априори едни и същи ориентации, центрирани около защитата на македонската държава и националната самоличност. Целите им също са общи: продължаване на приватизацията и преход към пазарна икономика, евроатлантическа интеграция и т.н. Еднакви са и методите им на управление, белязани с тежък клиентелизъм. Впрочем в по-голямата си част тези елементи са характерни за всички страни от региона, където ключовият въпрос за европейската интеграция никога не се превръща в тема на истински политически дебат. Полемиката всъщност се занимава само с постигане на европейската цел, без да се засяга политическото или социалното съдържание на интеграцията.

Неправителствени организации, „гражданско общество”: нови парадигми

Важни политически теми се повдигат от други обществени играчи, които запълват празнотата, оставена от мълчанието на партиите. Това са темите за защита на околната среда, за социалните права, за правата на жените и за борбата срещу патриархалните модели, които водената с години война и култът към политическо или мафиотско насилие направиха още по-сурови.

Неправителствените организации (НО) често са били обвинявани, че са носители на западни идеологически ценности, „привнесени” в чужда действителност. Вярно е, че тези НО често получават чуждо финансиране (Европейски съюз, САЩ, частни фондации и т.н.) и че дори може да са били обект на политически манипулации (в бързо отминалата фамозна схема на „цветните революции”, за чийто модел може да се смята свалянето на Милошевич в Сърбия). Ще бъде обаче погрешно да се подхожда негативно към тези НО, въпреки карикатурните образи на „професионалните демократи” – добре платени, задължително англофони и вероятно самопровъзгласили се за говорители на „гражданско общество”, за което в много случаи е трудно да се установи самоличността му…

Въпросите, които поставят, и социалната енергия, която разпалват тези НО, наистина са решаващи фактори за жизнеността на демокрацията.

Сред НО най-активна изглежда феминистката общност. За феминистите в бивша Югославия, какъвто пример са Жените в черно на Белград, не беше трудно да запазят помежду си активни връзки на трансгранична солидарност, като по този начин показаха, че може да има силна политическа алтернатива на различните национализми.

По същия начин някои организации в Сърбия, като Гражданска инициатива, успяха да обединят много местни асоциации. От тази гледна точка активизирането на екологичните движения е ново и обещаващо явление. Активната съпротива през последните години срещу проекти за строителство на язовири с вредни последици за околната среда по-специално в Босна и Херцеговина и в Черна гора позволи да се сложи началото на нов дебат за предлагания на страните от региона модел на икономическо развитие, и за преплитането на политически, икономически и мафиотски интереси…

Синдикално пробуждане?

Общото мълчание на смятащите се за леви формации по социалните въпроси продължава да бъде особено тягостно в момент, когато за всички страни от региона „преходът” към пазарна икономика е много труден период. Срив на възнагражденията за труд и на пенсиите, масова безработица (засягаща сега около 30% от активното население на Сърбия и 60% от това на Косово), възход на черния трудов пазар… Като правило социалдемократическите партии се задоволиха да афишират социална „загриженост”, като в същото време препотвърдиха готовността си да продължат икономическия преход, без да се стремят да развият специални отношения със синдикатите.

На сцената на синдикализма продължава да господства създадената по време на социализма система, неспособна да развие взискателен синдикализъм, неспособна и да комуникира с работниците от новите приватизирани предприятия, които в много случаи не са регистрирани, нямат законно признание и никаква социална сигурност.

В много случаи тези синдикати възпроизвеждат политическите и националистически разцепления, които раздират страната. В Босна синдикалната картина представлява куха черупка, тъй като на практика профсъюзните организации се развиват върху тясна национална база (профсъюзи на Република Сръбска и профсъюзи на Федерацията, които също се делят на хърватски и на босняшко-мюсюлмански).

И в Черна гора противопоставянето между индепендистки и юнионистки течения раздира синдикатите, а македонските профсъюзи пък нямат никакво присъствие сред албанското население на страната…

Опитът на най-развития синдикализъм, който може да бъде възприеман като алтернатива, е без съмнение този на профсъюза „Неазвисимост” в Сърбия, който се изгражда в противовес на Съюза на независимите синдикати (СНС), свързан с режима на Милошевич. Синдикатът „Неазвисимост” беше част от опозиционния демократичен „фронт”. Ала през 2000 година за него се оказа много трудно да дефинира по нов начин ролята си. Като привърженик на реформите и на приватизацията, синдикатът осъзнава какви са задачите му: защита на наемните работници, на работещите на черно и т.н., но все още не успява да се приспособи към новата политическа действителност.

Как да се преустрои една политическа левица ?

Сръбският случай още може да служи за пример за объркванията, които преобладават. Социалистическата партия на Сърбия (СПС) продължава да има войнствена членска маса и електорат от застаряващи носталгици по режима на Милошевич, поради което електоралната й тежест се е свила до 6%. Демократическата партия (ДП) на президента Борис Тадич е членка на Социалистическия интернационал, но не засвидетелства особена социална чувствителност. Тя позволява да съжителстват активисти, които имат възгледи, близки до европейската левица, и ултралиберали, какъвто е сегашният вицепремиер Божидар Джелич.

Отцепилата се от ДП Либералдемократическа партия (ЛДП) на Чедомир Йованович обединява някои представителни фигури от антинационалистическото дисидентство от 90-те години на миналия век като Весна Пешич, бивша ръководителка на Гражданския алианс на Сърбия (ГАС), или Зарко Корач, бивш ръководител на малкия Социалдемократически съюз (СДС). Историчката Латинка Перович, бивша ръководителка на „либералните” течения от 70-те години на миналия век на Съюза на комунистите на Сърбия също е много близка на ЛДП.

Интелектуалните и политическите схващания на тези авторитетни личности от сръбската политическа сцена се приближават до критичния марксизъм от 70-те години на миналия век (по-конкретно до кръговете, които се събираха за участие в летни семинари на далматинския остров Коркула), както и до теченията, които обновиха из основи западната левица: феминизъм, екология и т.н. За тези активисти не беше трудно да се определят днес като социалдемократи. В същото време ЛДП много грижливо избягва да се позиционира в спектъра ляво-дясно.

При наличието на тази левица, която не смее ясно да се обозначи, сръбската десница успя много добре да управлява своето приспособяване към ерата след Милошевич. Пример за това е Сръбската радикална партия (СРП), докато Демократическата партия на Сърбия (ДПС) на Воислав Кощуница се представя като открито ултраконсервативна и клерикална. Демократическата партия се осланя и на съюза с Русия и поддържа очевидна идеологическа близост с Радикалната партия, ала ЛДП все пак много държи на своята „демократична и европейска самоличност”, която й придават нейните връзки с Европейската народна партия (ЕНП).

Може да се смята, че хърватската СДП не се различава от социалдемократическите партии в Европа, но трябва да се отбележи, че в страната има и други политически сили, които са в левия спектър. Много регионални партии издигат искания за децентрализация и поставят за разискване други теми като защитата на околната среда. Такъв е случаят с Демократичния форум на Истрия (ДФИ), който ръководи провинциалните институции в Истрия, където разполага с голямо мнозинство, или на Хърватската партия на Славония и Бараня (ХПСБ). Във Франция понятията регионализъм и национализъм винаги се смесват, като регионализмът се смята за „умерена” форма на национализъм. В Хърватия регионализъм и национализъм са противоположни понятия: един регионален проект се стреми да обедини всички граждани от даден район около общи цели, независимо от тяхната национална принадлежност. От тази гледна точка те активно са участвали в съпротивата срещу преобладаващия през 90-те години на миналия век национализъм. Тези партии се оказват често по-способни от СДП да развиват истински проекти за икономическо развитие, като държат сметка за социалните и екологичните предизвикателства.

Като се държи сметка за объркването, което предизвиква специфичното идеологическо наследство от времето на разпадането на Федерацията, за формулирането на леви политически програми на Балканите е нужно да се отчитат редица специфични параметри.

Цели и норми, които трябва да бъдат преоткрити

Преди всичко трябва да се отчита, че „икономическият преход” е далече от приключване в страните от региона, които не престават да се сблъскват с мъчителни и често мафиотски приватизации. Левите партии би трябвало не само да разобличават злоупотребите и беззаконията, които биха могли да съпровождат тези процеси, не само да се грижат за интересите на трудещите се, но и да започнат да размишляват какъв да бъде най-подходящият път за икономическо развитие за региона.

Левите партии трябва също да имат водеща роля в работата за преодоляване на наслоенията от близкото минало и за регионално помирение, като отстояват антинационалистическите си позиции. В тези динамични условия трябва да бъдат преразгледани всички преживени премеждия през ХХ в., а не само събитията, свързани с разпадането на Югославия. Така, без да насаждат „югоносталгия” или посмъртно култ към маршал Тито, който не може да има политическо значение, те трябва да се противопоставят на ревизионистките опити, свързани с Втората световна война, които се стремят да реабилитират теченията на четниците и усташите.

Те трябва и да се отворят към нова проблематика, каквато е защитата на околната среда, без да забравят главния дебат за политическия смисъл и съдържание на европейската интеграция, която трябва да подкрепя един истински проект за регионална интеграция и помирение, който е решаващ за бъдещето на Балканите.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук