ПРЕДИ ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ

0
311


Преди двадесет години? Преди двадесет години бях млад пенсионер. Директорът на Единния център по науките за държавата и правото при БАН едва дочака да навърша 60 години, за да се освободи от мен. Не съжалявах за сполетялото ме. Освободил се от служебното си подчинение, започнах да пиша не това, което искаха, а това, което исках. Тогава именно и прописах в Стефан-Продевата “Народна култура”. Там бяха отпечатани редица мои статии, които и сега, когато ги препрочитам, ме вълнуват: “Таванът на нашето мислене”, “Журналистът и истината”, “Бюрократизмът” и мн. др., а в сп. ”София” намери място една от най-хубавите ми работи от онова време – “Свободата от страх”. Във в.”Труд” пък публикуваха статията ми “Съдебна грешка не за двама”, която толкова разгневи ръководството на Върховния съд, че то поиска дори да ме предаде на прокуратурата. Бил съм ходатайствал пред съдебните органи! Често пишех и в АБВ, където редактор бе Екатерина Бончева.

Преди двадесет години започна да се чувства настъпващата промяна. На 8 март 1988 г. бе създаден Общественият комитет за екологична защита на Русе (Русенският комитет), на 3 ноември 1988 г. в Софийския университет бе учредeн Клубът за подкрепа на гласността и преустройството, възникна и Независимото дружество “Екогласност”, прераснало по-късно в Политически клуб “Екогласност”. Малко по-късно, на 11.02.1989 г. – бе създаден Независимият синдикат “Подкрепа”.

Не бях член на новосъздадените организации, но бях тясно свързан с някои от водещите в тях личности. С Чавдар Кюранов бях в постоянна връзка. Той ми възложи да редактирам наръчника, който активистите на тези организации трябваше да ползват, ако бъдат задържани от милицията. Давах и необходимите правни консултации. Някои от активистите бяха уволнени, поради което изпаднаха в сериозни материални затруднения. Чрез Мика Бойкикева им оказвах своята парична подкрепа.

Преди двадесет години написах и статията “По мярката на свободния човек” (“Народна култура“, бр.29 от 15 юли 1988 г.), в която защитих правото на гражданите да създават обществени организации, без да е необходимо да ги регистрират в съда. Съдебната регистрация е наложителна само ако организацията би искала да е юридическо лице. Статията предизвика сериозен интерес сред хората от “дисидентските” организации, доколкото те бяха атакувани тъкмо с довода, че не били законни, доколкото не били съдебно регистрирани. Тезата си защитих и пред Министерството на вътрешните работи. По искане на отговорен представител на МВР дадох “писмена консултация” от четири машинописни страници, в която отново отстоявах тезата, че една обществена организация е законна, ако е законна целта, която преследва, и са законни средствата, които използва, без при това – подчертавах – да е необходимо тя да бъде съдебно регистрирана. Консултацията подписах не с псевдоним, какъвто нямах, а със собственото си име – ст.н.с. В. Вълканов.

Преди двадесет години се състоя първата ми среща с Желю Желев. Запознал се със статията ми за обществените организации, Желев поискал да се срещне с мен. Срещата ни стана в дома на Зина Маркова и Симеон Ангелов, които ни поканиха на вечеря. В продължение на близо три часа обсъждахме вълнуващите обществото ни проблеми. Още тогава Желев не ми хареса. Видът му не респектираше, а още по-малко респектираха разсъжденията му – бяха елементарни. Единственото, което запомних от приказките му, бе, че Тодор Живков трябва да бъде обесен с главата надолу. И още тогава усвоих към него онова иронично отношение, което не можах да прикрия дори и в състоялия се между нас телевизионен диспут в навечерието на президентските избори през 1992 г.

Преди двадесет години бе създаден Комитетът по правата на човека. Идеята за създаване на този комитет отдавна зрееше. В Министерството на външните работи и в частност в отдела за основните права на гражданите, ръководен тогава от чудесните юристи Христо Тепавичаров и Виолета Манева, тази идея бе и практически разработвана. В доклад на отдела, изготвен от Валентин Добрев, по-късно зам.-министър на външните работи, бе направено и формално предложение до ЦК на БКП да бъде създаден такъв комитет. След някои колебания Секретариатът на ЦК на БКП прие решение за създаването на комитета. Нямаше как това да не стане. Обществото изпитваше остра потребността от организация, която от името на гражданското общество да противодейства на допусканите от държавните органи нарушения на гражданите. Наистина през януари 1988 г. по инициатива на Илия Минев бе вече създадено Независимото дружество за защита правата на човека. Но това дружество поради подчертаната си несъвместимост с обществената система не можеше да защити не само гражданите, но и самото себе си. При онези условия правозащитната дейност трябваше да поеме организация, която, макар и създадена със съгласието на властта, да бъде все пак в състояние да й опонира. На 3 юни 1988 г. в салона на БАН се състоя учредителното събрание на Комитета по правата на човека. За членове на комитета бяха избрани изтъкнати наши общественици учени, писатели – Николай Тодоров, Ефрем Карамфилов, Александър Янков, Пловдивският митрополит Арсений, и много други. Имах честта да съм един от избраните членове на Комитета. Председател на Комитета стана Константин Теллалов, а отговорен секретар – Юли Бахнев. Заедно с Бахнев отидохме в съда да регистрираме комитета (искахме той да има статут на юридическо лице). Спомням си добре смута, изживян тогава от съдията Румен Ненков, който трябваше да разпореди регистрацията ни. Изпаднал едва ли не в паника, той започна да търси ЦК и Министерството на правосъдието, за да се удостовери, че исканата регистрация не е противодържавен акт (сега г-н Ненков е зам.-председател на ВКС).

Комитетът по правата на човека прояви в онова време една наистина сериозна правозащитна дейност. Членовете на новосъздадените организации, притеснявани от МВР, търсеха и намираха при нас съответна защита. При нас много пъти бе идвала да търси подкрепа за Ахмед Доган неговата близка Таня Желязкова (майка на неговия син). Аз от своя страна също много пъти ходих в Държавния съвет да настоявам за помилването на Доган. По същото време ни вълнуваха и въпросите на т.нар. възродителен процес. На пленарно заседание на комитета открито се обявих против насилствената промяна на имената на възрастните наши съграждани с турско етническо самосъзнание.

Поехме защитата на поета Петър Манолов, който бе обявил гладна стачка в знак на протест срещу незаконно отнетия му творчески архив. Спомням си разтревоженото лице на Велислава Дърева, която срещнах на улицата: Велко, той умира, видях го! – каза ми тя за гладуващия Петър Манолов. Веднага отидохме в комитета, където настояхме пред Юли Бахнев да направи всичко възможно, за да бъде върнат архива на Манолов. Бахнев се затвори в кабинета си, говори с някого, след което ни каза, че въпросът ще бъде решен благоприятно. Бахнев, бивш дипломат, имаше, предполагам, сериозни връзки с Държавна сигурност. Вероятно са го послушали, защото само няколко дни след това върнаха архива на Манолов и той прекрати станалата опасна гладна стачка.

Оказахме енергична защита също на д-р К. Тренчев и Николай Колев-Босия, които бяха инициатори за създаване на “Подкрепа”. Решително настояхме да бъдат отменени приложените спрямо тях административни принудителни мерки. (Спомням си, че Н. Колев бе въдворен в Бобовдол.) Главният прокурор Васил Мръчков бе готов да отмени тези мерки, но поиска това да стане по предложение на нашия комитет. Веднага, разбира се, направихме съответното предложение и още същия ден принудителните мерки бяха отменени. През май 1989 г. Тренчев и Колев бяха подведени и под наказателна отговорност – били разпространявали “неверни твърдения”, които били от “естество” да създадат “недоверие към властта или нейните мероприятия” или “да внесат смут в обществото”. По този повод написах докладна записка от четири страници до Комитета по правата на човека, в която изложих несъстоятелността на предявеното срещу тези две лица обвинения. В заключителната част на записката предлагах на комитета да изкаже “пред надлежните органи убеждението си, че предстоящият съдебен процес не бива да се състои.” Процесът наистина не се състоя, но не мога, разбира се, да кажа дали това стана в резултат на нашата намеса.

Много усилия положихме да извадим от затвора Янко Янков, попаднал там по съвършено несъстоятелното обвинение, че бил създал антидържавна организация, състоящо се от… него самия и негов братовчед. Ще си позволя да отбележа, че ония, които вкараха Янко в затвора, са направили сериозен опит да навържат и мен към създадената от него “антидържавна организация”. В писмо-заявление до главния прокурор от 30.12.1989 г., т.е. след излизането си от затвора, Янков пише, че полковниците от Главно следствено управление Бъчваров, Калчев и Новански “непрекъснато, настойчиво и пристрастно искаха от мен да заявя, че съм “изпаднал под вредното влияние” на Велко Вълканов, че той ме ръководи в моята противодържавна дейност”. Можете да си представите какво щеше да стане, ако Янков, за да облекчи собствената си съдба, се бе поддал на тези внушения. За съжаление, не успяхме да помогнем на Янко. Не успя да му помогне дори и парламентарната Комисия за защита на обществените интереси и правата на човека. Секретарят на комисията д-р Вл. Калайджиев положи специални усилия да облекчи съдбата на Янко, но враговете провалиха усилията му.

Дейността на комитета попадна в полезрението на Държавна сигурност. Димитър Иванов, тогава шеф на VІ в Шесто управление на ДС, ми разказа, че веднъж на заседание при Григор Шопов някои са предложили да се вземат мерки срещу Юли Бахнев и мен. Григор Шопов отхвърлил предложението. ”По-рано ние ги притискахме, нека сега те ни притиснат” – казал Гр. Шопов.

Преди близо двадесет години се намирахме в навечерието на Ноемврийския пленум на ЦК на БКП (10 ноември 1989 г.), на който Тодор Живков бе снет от поста си на генерален секретар на ЦК на БКП и на председател на Държавния съвет на НРБ. Тогава всички се зарадвахме на извършената промяна. Същия ден се обадих по телефона на моя близка в Оксфорд, за да й съобщя вълнуващата новина. Присъствах на първия митинг в подкрепа на промените, станал на площада пред храм “Александър Невски”. Скоро обаче разбрах, че промяната носи реакционен характер. Казах това на Стефан Продев, който отиваше на среща с новите “демократи” (смятаха да го направят главен редактор на в. “Демокрация”): Стефане, това не са наши хора. Стефан, слава Богу, също го бе разбрал и отхвърли предложението им да стане главен редактор на техния вестник.

С Ноемврийския пленум на ЦК на БКП започна разпадът на нашата държава. Наложена ни бе безогледно действащата капиталистическа система. Нашата промишленост бе разгромена, а кооперативното ни земеделие бе направо ликвидирано. Безумната идея на Желев да се връща земята в реални граници доведе до нейното раздробяване, което изключи модерната й обработка. Обществената собственост бе буквално разграбена. В разграбването й се включи и един бивш цар. Културата се срина. Вместо култура имаме чалга. Престъпността, наркоманията, проституцията станаха нормално обществено явление. България се обезбългарява. Загубихме и суверенитета си. Не сме държава, а подопечна територия. Следваме не своите, а чуждите национални интереси.

Ако има Бог, той, извинете, не е българин!

2008 г.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук