ЕДИН ПОРЕТРЕТ НА ДВАМА ВЕЛИКИ БЪЛГАРИ

0
172


Повод за настоящата рецензия е излязлата наскоро от печат нова книга на изтъкнатия български общественик, публицист, философ и медиен експерт Павел Писарев, “Георги Димитров и Васил Коларов. Два портрета.” Още в началото следва да подчертаем, че появата на тази книга следва да се интерпретира не просто като израз на субективните интенции на автора, който несъмнено е най-големият познавач на делото и творчеството на двамата най-видни представители на българския социализъм, а по-скоро като закономерно следствие от иманентната логика на разгърналите се след 1989 г. политически процеси в България. По време на продължилото 45 години социалистическо управление личността на Васил Коларов и тази на Георги Димитров бяха идеализирани и канонизирани, вследствие на което бяха лишени от реалните си, човешки измерения и сведени до някакви мумифицирани божества, на които се дължаха изпразнените от съдържание формални хвалебствия. Именно тази идеализация на две велики личности, респективно канонизацията на тяхното дело, доведе след рухването на реалния социализъм до изостряне и довеждане до крайност на противоположен тип отнасяне към Коларов и Димитров. Отнасяне, характеризиращо се с голо, нихилистично отрицание и отхвърляне и кулминиращо в събарянето на мавзолея на най-изтъкнатия държавник в новата история на България. Виждаме как отношението към наследството на реалния социализъм и пряко свързаните с неговото налагане политически дейци непрекъснато се люшка между двете крайности, а именно прекомерното възвеличаване и метафизичното (недиалектическо) отрицание. В този смисъл появата на книгата на Павел Писарев е продукт на обективното обществено осъзнаване на неадекватността и несъществеността на двете екстремни интерпретации на живота и делото на Коларов и Димитров, респективно проведен изключително успешно опит за диалектическо примиряване на противоположностите посредством снемането им качествено нова трактовка от синтетичен тип. Трактовката на Писарев се отличава не просто със своята обективност и добросъвестно отношение към факта, но и с живата си съпричастност, казано с термина на Вилхелм Дилтай, вчувстването в образите на описваните исторически персонажи. Хармоничното и непротиворечиво съчетание на научния обективизъм и личностния емпатетизъм резултира в майсторското портретиране на двамата титани на българската левица, в извайването на два монолитни образа, впечатляващи със своята твърдост, непоколебимост, целеустременост, с вярата и убедеността в осъществимостта на своя идеал. Павел Писарев обръща специално внимание на тези изключителни качества на своите герои, без обаче да изпада в крайностите на иконизирането. Авторът е съумял да удържи баланса между екстремностите, демонстрирайки величието на Коларов и Димитров, които по подобие на всички велики личности, оставили траен отпечатък в историята, притежават качества и индивидуални дарби, несъмнено превъзхождащи обикновеното, масовото, средностатистическото, без същевременно да губят своите чисто човешки, земни определености. Няма личност, колкото велика и гениална да е тя, която да е лишена от определени слабости или недостатъци, но има личности, при които тези слабости издребняват и напълно избледняват на фона на общото величие, на цялостната духовна мощ и титанизъм, характеризиращи гениалността. Васил Коларов и Георги Димитров несъмнено принадлежат към този тип личности, при които, казано в духа на Хегеловия систематичен модел, несъществените недостатъци могат да се опишат в термините на единичността, която няма собствен смисъл, а съществува само като лишен от иманентна значимост корелат на общото, универсалното, онова, което не изчезва, а завинаги се характеризира с предиката на траенето, на същностната себесност.

Именно сега, след като безогледното отрицание на социализма като цяло и на левите политици в частност впечатлява единствено шепа фанатизирани антикомунисти, е време за обективна, еднакво чужда на идеологизма и нихилизма преоценка на този важен период от съвременната българска история и органично свързаните с него личности. Трябва да признаем, че тази необходимост съществува преди всичко по отношение на Георги Димитров. Няма да е пресилено, ако кажем, че това е единственият модерен български държавник, успял да си извоюва международно признание и респект не само от страна на политическия, но и на интелектуалния, културен и духовен елит на човечеството. Павел Писарев допринася за утвърждаване на правилното схващане, че подвигът на Димитров в Лайпциг има не просто частен или национален, а международен, общочовешки характер, доколкото великият българин печели бляскава победа над политическата чума на XX в., застрашаваща нормалното демократично функциониране на човечеството като цяло. Смехотворни са твърденията на синята пропаганда, че делото на Димитров се свежда единствено до претворяване на съветските, сталинистки директиви в българската действителност. Още по-комично е, когато преценки и критики към Димитров идват от политически и интелектуални пигмеи като Е. Бакърджиев, дръзващи да громят мъжа, разгромил и принизил дори вездесъщия тогава Гьоринг – тук логично възниква въпросът щом даже нацисткото величие е изобразено като гном спрямо политическия и духовния титан Димитров, как ли трябва да се отнасят към последния неговите световно неизвестни жалки български критици…

Ако си припомним стария постулат на философския реализъм, че предметът има независимо от субективните възприятия обективно битие, и го приложим към делото на Димитров, трябва да констатираме, че славата на великия българин е обективна величина, своего рода логическа константа, заслужила този статус вследствие на абсолютното изпълнение на най-важния критерий за славата и величието на определена историческа личност – международното признание. Едно от големите достойнства на книгата на Павел Писарев е именно акцентът върху интернационализма на Димитров, който не само че не противоречи, но и по блестящ начин се съгласува хармонично с патриотизма, с непрестанната защита на националните интереси. Добре известно е, че Георги Димитров неведнъж е използвал огромния си международен авторитет, както и респекта, изпитван към него от самия Сталин именно за защитата, за бащината грижа към българския народ и неговите интереси. Достатъчно е да споменем само личните заслуги на героя от Лайпциг за съхраняване на териториалната цялост на България след колапса на пагубната за страната монархофашистка авантюра, както и предотвратяване на наказателните бомбардировки, станало вследствие на инспириран от Димитров разговор на Сталин с Чърчил и Рузвелт. Изтъкването на тези факти показва с още по-голяма сила нелепостта на тогавашните и сегашните критици на Димитров, доколкото въпросните критикуващи неизменно са се отличавали не само с интернационалната си неизвестност, но и с наистина удивителната си последователност в работата срещу националните интереси на България. Като добавим към всичко това и изявеното лично и политическо безгръбначие на тези хора, тяхната иманентна неспособност да отстояват собствени, автономни позиции и да изричат думичката “не”, се оформя съвсем експлицитно образа на джуджето, влязло в ролята на критик на многократно превъзхождащия го във всяко отношение великан. Фактът, че Георги Димитров е единственият български политик, радващ се на признанието на иначе разнородни и крайно различни етноси и народи, прибавен към една от най-влиятелните интернационални организации през XX век – Коминтернът му отрежда безспорно първо място в класацията на действалите след Освобождението от турско робство български държавници. Несериозно е да се твърди, че това място следва да се заеме от Стамболов, който въпреки несъмнените си заслуги за модернизиране на България си остава политик с изцяло национална значимост, който освен всичко друго има сериозни “заслуги” за оформяне на българския монархизъм, имащ включително и до днес крайно негативни последствия за българската държавност.

Бих искал да завърша тази рецензия с няколко думи относно своевременността на книгата на Павел Писарев, респективно актуалността на неговите герои в доминираната от глобализма и неолиберализма епоха. Добре известно е, че у нас изданията с лява насоченост традиционно са заклеймявани като анахронични, несъответстващи на новите реалности, нито на нагласите на младия човек. Тази крайно примитивна представа за лявото влиза в директно противоречие с европейската и световната практика, където лявостта винаги се е асоциирала с бунта, желанието за промяна и преди всичко с реформаторския дух, чийто естествен носител е именно младият човек. Книгата на Писарев следва да се схваща именно като напомняне или реминисценция за автентичната същност и автентичните функции на понятието за ляво. Обективният и идеологически ненатоварен поглед на автора разкрива ясно принадлежността на неговите герои, и преди всичко на Георги Димитров, към традицията на европейския социализъм. Идеята на Димитров за народната демокрация като единствено правилния път за обществено-политическото развитие на страната е в пълно съзвучие с теориите и идеологемите на водещите представители на европейската левица. Особено днес, в контекста на интеграцията на България в европейските структури, е важно да си припомним, че Димитров е желаел страната да тръгне по пътя на модерното европейско развитие, а не по пътя на съветизацията, която въпреки несъмнените успехи си остана разновидност на азиатския деспотизъм. Визията на великия български държавник за България като европейска ляводемократична страна е по-актуална и по-съвременна от всякога. Всъщност евроинтеграцията на България, снемаща бариерите и ограниченията в общуването с по-напредналите в своето развитие народи и страни, придава допълнително актуалност на личността на Георги Димитров, респективно засилва функцията му на образец за мислещия млад човек. Тук визирам вече споменатия факт, че именно Димитров е българинът, който в най-голяма степен успя да спечели международното признание чрез изтъкването на величието и мощта на българския дух, воля и интелект, чрез потвърждаване със силата на личния пример, че в областта на културата и духовността няма малки и големи народи, а има единствено можещи и неможещи личности. Подвигът на Димитров е живото доказателство за това, че талантливият и умен съвременен млад българин е в състояние и днес да спечели респекта и уважението на обединените европейски народи, да покаже на света силата, мощта и борбеността на балканския лъв. Това е особено важно и необходимо не само с оглед на индивидуалното себеутвърждаване, но и с оглед на възстановяването на истинския образ на България – една от древните европейски страни, която преди да бъде поробена от едно примитивно и полукултурно племе, е била средище на знанието, науката и светската образованост.

Най-сърдечно желая успех на книгата на Павел Писарев, доколкото нейната функция е в някакъв смисъл мисионерска – да ни помогне да преоткрием истинското лице на двама велики представители на българската, европейската и световната левица, както и да демонстрира тяхната непресъхваща актуалност и релевантност спрямо новите реалности.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук