ДЕСЕТИ НОЕМВРИ В СПОМЕНИТЕ НА ЕДИН СЪВРЕМЕННИК

Това са именно спомени, а не историческо изследване. Казвам само това, което си спомням и доколкото си спомням. Използвах, разбира се, и материали от собствения си архив, а в някои случаи, търсейки точността, прибягвах и до помощта на интернет
Десети ноември (1989 г.) е без съмнение крупна историческа дата, която дълго още ще задържа вниманието ни. По своето значение той наподобява Девети септември (1944 г.), но с обратен знак. Ако на Девети септември победи народът, на Десети ноември народът бе победен. Съпоставянето на двете дати не е все пак достатъчно коректно. Победата на злото няма как да е равна на победата на доброто. Освен това, видени в близък план, те изглеждат като борба между интересите на отделни лица и групи. Едва по-късно, когато се отдалечим от тях, ще стане, както се казва, „безпощадно ясно“, че те са били битки за, респективно срещу бъдещето на нашата държава и нашия народ. За мен Десети ноември е натоварен с една подчертано отрицателна характеристика. Наистина той ни осигури определена свобода, но тя не е в състояние да компенсира всички ония пороци, които донесе със себе си. Ако в него има нещо несъмнено положително, то е в падналите маски. Паднаха маските на много хора и уплашени видяхме кой кой е. Не зная наистина нищо по-отвратително от лицемерието и нищо по-низко от измяната.
Не крия, както се разбира, своето пристрастно отношение към Десети ноември, поради което спомените ми от онова време може би няма да бъдат достатъчно обективни. Но аз и не искам да бъда „обективен“. Усилието да бъдем такива твърде често ни прави обективистични, т.е. лъжливо обективни. Една такава „обективност“ прикрива всъщност дълбоко скритото субективистично отношение към съответните събития. В спомените си ще проявя себе си, пък нека другите преценяват доколко вярно съм видял действителността. Следователно, предлагайки възпоминанията си, не държа, както съм казвал и в други подобни случаи, да съм прав (истинен). Достатъчно ще бъде, ако успея да бъда просто искрен.
Помня добре този ден– Десети ноември. Помня добре и дните, които го предхождаха.
Още месеци преди Десети ноември обществената атмосфера бе напоена с
очакването за сериозна политическа промяна
Всички бяхме, в една или друга степен, подчинени на започналата в Съветския съюз „перестройка“, която обещаваше нов, по-добър етап в развитието на нашето социалистическо общество. Бяхме влюбени (да ни прости Господ този грях!) в Горбачов. За нас той бе месията, който щеше да даде нов живот на започналия да вехне наш социализъм. Възникнаха и редица, нелицеприятни на властта обществени организации като Обществения комитет за екологична защита на Русе, Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, независимото дружество „Екогласност“, независимият синдикат „Подкрепа“. Срещу дейците на нововъзникналите организации бяха предприети някои репресивни мерки. Отделни лица бяха привиквани в милицията, други бяха уволнени от работа.
Но процесът на обновлението бе все пак неудържим. Нещо повече. Властта в някаква степен се поддаде на неговия натиск и през юни 1988 г. по решение на Секретариата на ЦК на БКП бе създаден Комитетът по правата на човека, тогава оглавяван от бившия секретар на ЦК на БКП Константин Телалов. Комитетът оказа сериозна защита на притеснените от властта привърженици на „перестройката“.
Вълненията обхванаха и творческите съюзи (Съюза на писателите, Съюза на художниците), научните среди. В Софийския университет четирима изтъкнати български учени — комунистите Никола Попов, Недялко Белев, Николай Василев и Васил Иванов, отрито се обявиха срещу политиката на тогавашното ръководство на БКП. По една съкратена процедура ги изключиха от БКП.
По вестниците се появиха и писатели, чието творчество разпали духовете. Запазил съм в архива си стихотворението на Георги Константинов „Квартално събрание“, публикувано в „Литературен фронт“ от април 1988 г., което тогава преписвахме: Ораторът на гласност пак ни учи, но свойто аз зад думите е скрил, защото той дори за свойто куче широк апартамент е построил, защото в гласността усмихнат влиза, тъй както влиза в своя мерцедес… Ще стигнем ние утре комунизма. А той живее в комунизма днес. Досадно мисълта му лъкатуши или просветва от изкуствен плам… А хората се правят, че го слушат и той се прави, че си вярва сам. Нравствена опора на хората, които отстояваха идеята за гласност и преустройство, оказваше редактираната от Стефан Продев „Народна култура“. Заради проявяваната си независимост Продев бе уволнен като главен редактор на вестника, но не след дълго бе възстановен на поста си. Управляващите осъзнаха, че в изолация се оказа не Продев, а тъкмо те. Аз самият не останах встрани от обществените вълнения. В началото на 1988 г. непосредственият ми началник, могъщият по онова време Ярослав Радев, подписа заповедта за уволнението ми от Правния институт при БАН поради навършване на пенсионна възраст. Събитието не ме ощастливи, но ми предостави и определени предимства. Получих свободата да пиша по избрани от самия мен теми. Публикувах редица статии в „Народна култура“, между които особено впечатление направиха „Таванът на нашето мислене“ (в която развих пълната с критицизъм теза, че „сивият поток в науката и особено в обществените науки е толкова сив, колкото е сив и в литературата. Чиновниците на духа са винаги еднакви, следователно винаги сиви“), „Журналистът и истината“ (в която защитих правото на журналистиката да греши: „Онзи, който иска да има безпогрешна журналистика, иска всъщност да няма журналистика“), „По мярката на свободния човек“ (в която обосновах правото да бъдат създавани паралелни обществени организации, т.е. организации, които да „дублират“ вече създадени обществени организации). В сп. „София“ (бр.5/89 г.) публикуваха статията ми „Свободата от страх“, която и днес мнозина помнят. Тогава се хванах на бас с отговорния секретар на списанието Румяна Бояджиева (това е, мисля, съпругата на Петър-Емил Митев), че няма да има куража да публикува тази с много ясните си намеци за страха на управляващите моя статия. Но Бояджиева я публикува, аз загубих баса и трябваше да купя обещаната бутилка шампанско при загуба на баса.
Свързах се и с някои представители на движението за гласност и преустройство. На една вечеря в дома на Зина Маркова и Симеон Ангелов се срещнах с Желю Желев (по негова молба). Недобрите ми тогава впечатления от този човек бяха потвърдени от последвалото му поведение. Оказа се дребен, протрит антикомунист, каквито са всъщност всички ренегати (Желев бе преди това член на БКП), придобил някакво значение чрез своята лишена от сериозна научна стойност книга за фашизма, глупаво забранена и по този начин силно популяризирана в нашето общество тогава. (Да я използва някой днес като източник на научни знания?)
Особено дейни връзки поддържах с Чавдар Кюранов. Заедно с него участвах в няколко телевизионни предавания, посветени на основните права на човека и гражданина. Те не останаха незабелязани. Особено силно бе предаването, посветено на принципа „На гражданите е разрешено всичко освен това, което им е изрично забранено със закон“, един принцип, който откриваше широки възможности за формиране на жизнеспособно гражданско общество.
През онзи период обществени вълнения предизвика преименуването на българските граждани с турско самосъзнание. Това бе сериозна грешка. Съвършено недопустимо е да променяте името на възрастен човек, изградил вече съзнание за себе си. Това е все едно да поискате той да смени вътрешния си образ. На едно заседание на Комитета по правата на човека (бях член на комитета) решително се обявих срещу смяната на имената. Междувременно като сътрудник на парламентарната Комисия за защита на обществените интереси и правата на гражданите (ръководена от д-р Вл. Калайджиев) посетих Кърджали и Асеновград, където в разговори със съответните кметове настоявах за едно по-добро отношение към завръщащите се от Турция наши съграждани. За съжаление трудно срещах разбиране и необходимия разумен поглед в бъдещето.
Така, пияни от „перестройката“, чакахме „нещо да се случи“, всъщност чакахме промяна в ръководството на БКП, защото разбирахме, че без промяна в ръководството на БКП няма да са възможни по-значителни промени и в обществото.
И промяната дойде на състоялия се на 10 ноември 1989 г. пленум на ЦК на БКП, когато бе приета оставката на Тодор Живков. Но историята си има предистория.
Живков, казват, на няколко пъти е поставял въпроса да бъде освободен от поста генерален секретар на ЦК на БКП. Доколко е бил искрен, не се знае, но във всеки случай Политбюро е отклонявало предлаганата от него оставка. На състоялото се обаче на 9 ноември заседание Политбюро не само е приело, а както се твърди, и настоявало за оставката му. За оставката му настоявали повечето от членовете и кандидат-членовете на Политбюро — Добри Джуров, Йордан Йотов, Димитър Станишев, Станко Тодоров, Гриша Филипов, Георги Атанасов. Основни фигури в подготвената срещу Живков операция са били Петър Младенов и Андрей Луканов, както и съветският посланик у нас Шарапов. (Последният е действал по указания на самия Горбачов, който не е обичал Живков.)
Но заслужава внимание следната подробност: на заседанието на Политбюро Живков е подал оставката си само като генерален секретар на ЦК на БСП, не и като председател на Държавния съвет. В този смисъл е и решението на Политбюро. На пленума обаче, изненадващо за самия Живков, Георги Атанасов обявява, че той, Живков, си бил подал оставката и като председател на Държавния съвет. Това обстоятелство, изглежда, е причината Тодор Живков да посрещне решението на пленума с онзи поглед, в който, както си спомняме, имаше изненада, смут и сякаш неизречения въпрос: „Я, какво пък беше това?“ За генерален секретар на партията бе избран Петър Младенов, който дни по-късно бе избран и за председател на Държавния съвет. Освобождавайки Живков от функциите му, пленумът изказа и благодарност за неговата дейност дотогава.
Новината за освобождаването на Живков от високите му постове ме завари в Комитета по правата на човека. Няма защо да крия, че тя ме зарадва. Исках, заедно с много други, промяна и най-после я имахме. На часа се обадих на моя близка, която бе на специализация в Оксфорд, за да й съобщя радостното събитие. По-късно щях да разбера колко „радостно“ бе всъщност това събитие.
Преди да продължа своите спомени, искам да кажа, че те имат две самостоятелно развили се направления. Едното направление е съдбата на Тодор Живков, другото е съдбата на нашето общество и държава.
Съдбата на Тодор Живков бе несправедливо трагична
Само месец след Ноемврийския пленум, който изказа благодарност на Живков за неговата дейност, се състоя Декемврийският пленум, който, обратното, не само порица Живков за миналата му дейност, но го и изключи от партията. Предаден от своите другари, Живков бе подложен на силен обществен остракизъм. Помня добре, че на една от първите манифестации имаше плакат с надпис „Тодор Живков — посланик в Турция“. На друг плакат видяхме Живков поставен зад решетките на затворническата килия. На хората им бе като че ли весело.
В преследването на Живков се включиха и държавните органи. Срещу него бе предприето наказателно преследване по пет обвинения, едно от които бе, че бил „давал жилища“ на някои дейци на културата и науката. Бе и арестуван. Ще призная, че тогава, поддавайки се на общото настроение, не виждах основание да оспоря започналите против Живков дела. Напротив, чрез София-прес получих от някакъв московски вестник покана да напиша статия за процеса срещу Живков и аз я написах. Не се гордея с тази своя статия.
По едно от обвиненията Живков бе осъден на седем години лишаване от свобода. По-късно Върховният касационен съд, признавайки на Живков качеството му на държавен глава, отмени присъдата. Някои от обвиненията обаче при цялата си несериозност останаха, което бе основание да се запази и приложената спрямо него мярка за неотклонение „домашен арест“ (постановена, след като бе отменена мярката „задържане под стража“). Тази мярка бе съвършено незаконна, защото се запази в продължение на повече от седем години — един недопустим от всякаква гледна точка срок. „Домашният арест“ е по същество „задържане под стража“ (в какъвто смисъл е и едно от решенията на Конституционния съд), поради което той не може да продължи повече, отколкото може да продължи самото задържане под стража, т.е. най-много една година, а в някои случаи — най-много две години.
Ето защо, когато на 12 септември (петък) 1997 г. посетих за трети път Живков (с мен тогава бяха Станка Шопова и проф. Иван Цветков), аз го попитах какво прави той, за да бъде отменена тази незаконна мярка. Ами, каза ми Живков, някакъв него близък щял да пътува за Страсбург, където щял да постави този въпрос. Какъв Страсбург, отговорих, въпросът трябва да се реши тук и то незабавно.
Завръщайки се от посещението си при Живков, веднага — това бе някъде към 11 часа — заедно с Иван Цветков отидохме в Съдебната палата, където потърсихме прокурора на Въоръжените сили генерал Карамфилов. Нямаше го. Влязохме при заместника му полк. Марков. Казахме за какво сме при него, след което заявих, че в понеделник ще им донеса писмо от Комитета за правата на човека, с което ще искам да се отмени незабавно незаконно прилаганата спрямо Живков мярка за неотклонение „домашен арест“. В понеделник занесох писмото, при което можах да се видя и с ген. Карамфилов. Генералът се отнесе с разбиране към поставения в писмото въпрос, като ме увери, че „този въпрос ще бъде уреден до дни“. И наистина, в четвъртък мярката за неотклонение „домашен арест“ бе заменена с „подписка“. Това достави, мисля, истинско удовлетворение у Живков. Той можеше вече да излиза от дома си, да посещава свои приятели, да участва в събрания.
Тогава, спомням си добре, решихме да направим на „Позитано“ промоция на току-що излязлата книга на Живков „Мемоари“ (която той ми подари с автограф). Само като се разчу, че Живков ще участва в събрание, на което ще бъде представена книгата му, ЦС на БАС бе залят от искането на невероятен голям брой хора да бъдат допуснати на събранието. Но представянето на книгата не се състоя. Някои хора, които продължаваха да хранят неприязън срещу Живков, протестираха срещу заявеното ни намерение. Между тях бе например и Георги Чанков. Живков разбра, изглежда, че на събранието ще се изправи може би и срещу някои провокации, и оттегли съгласието си за него.
Живков бе реабилитиран. Той бе реабилитиран партийно — не много преди смъртта му неговото членство в партията бе възстановено. Той бе по същество реабилитиран и държавно — всички повдигнати срещу него обвинения рухнаха. Той бе реабилитиран и обществено — отново бе в сърцата на трудовите хора.
Близо 35 години Живков бе начело на държавата и на БКП. Това време бе достатъчно дълго, за да се уморим от неговото присъствие и да поискаме смяната му. Но с времето можахме да оценим неговия природен талант на истински държавен деец. Той бе без съмнение властолюбив, но цялата си енергия насочи все пак към осигуряване благоденствието на народа ни. Спомням си сега разговора, който имах преди време със Стоян Марков — в ония години кандидат-член на Политбюро на ЦК на БКП и министър (председател на Комитета за наука и технически прогрес). Разказа ми Марков какво им е казвал Живков, когато те, министрите, заминавали по работа в чужбина: Момчета, правете каквото ще правите, но мислете за България!
Живков допусна и някои съществени грешки. При първото си посещение на „Секвоя“ си позволих да му кажа кои са, според мен, трите основни грешки, които бе допуснал: големите, несъобразени с размерите на страната ни заводи; създаването на АПК-тата; възродителният процес. Той млъкна, потъна в себе си и му трябваше време, за да влезе отново в характерния свой стил. (Сега се упреквам за тази своя показна откровеност. Никаква откровеност не може да има, когато партньорът ви е в неравностойно положение). Но и в грешките си Живков, както по-късно ще кажа, се ръководеше от най-добри намерения. Във всеки случай той бе, мисля си, последният от големите фигури в БКП. На Априлския пленум на ЦК на БКП (1956 г.), когато Живков утвърди своето положение на първи партиен ръководител, Йонко Панов бе казал, че такива като него в партията има 500 души. Днес в същата тази партия няма за съжаление нито един с качествата на държавник като Живков.
На 5 август 1998 г. Тодор Живков почина. На 9 август бе погребението му. На траурния митинг пред Националната художествена галерия имах честта да бъда един от тия, които произнесоха прощалните слова. В словото си между другото казах и това:
„Подобно на всеки друг държавник, Живков приживе бе приеман нееднозначно. Но освободен чрез смъртта от дребните пристрастия, той от днес е подвластен единствено на историята. Не може да има никакво съмнение, че Живков ще остане в историята на българския народ. Политиците, които днес ни управляват, са политици едно­дневки. Те няма да бъдат запомнени дори и със злото, което ежедневно причиняват на нашата измъчена страна. Живков обаче ще пребъде в народната памет. И в смъртта си той ще бъде по-жив от всички тия, които използват властта единствено, за да обогатят себе си. Защото Живков живя за народа. Във всички случаи, дори и когато грешеше, той се ръководеше от интересите на нашия народ.“
Трагедията, която Тодор Живков изживя след Десети ноември, макар и много тежка, бе все пак трагедия на една отделна личност. Обаче
трагедията, сполетяла нашето общество, бе трагедия на милиони трудови хора
При това тя продължава и днес, без изгледи скоро да приключи. Забутаха ни в тунел, в който никакви светлини не се виждат.
Искахме, ще повторя, промяната, но искахме промяна в политическия режим, не и в обществено-икономическата система. Никой, поне тия, с които тогава общувах, не се отрече от социализма, при който живяхме 45 години. Искахме да се освободим от извращенията в социализма, не от самия социализъм. Вярвахме, че това е възможно. Самата система предпоставяше своето самопрочистване. И по-късно непрекъснато пишех и говорих това, което ще кажа и сега: много от недостатъците в нашето социалистическо общество можеха да бъдат отстранени с едно решение на ЦК на БКП, с един закон на Народното събрание, с едно постановление на Министерския съвет. Всъщност това именно доказа и Ноемврийският пленум през 1989 г. Промяната бе извършена не от т. нар. дисиденти у нас (каквито всъщност у нас нямаше), а тъкмо от Българската комунистическа партия, респ. от нейните най-добри представители. Пороците на съществуващата днес капиталистическа система обаче не могат да бъдат отстранени с никакви решения, с никакви закони, с никакви постановления. Те са вътрешно свойство на самата капиталистическа система. За да бъдат отстранени те, трябва да бъде отстранена самата тази система.
В самото начало нямахме усещането, че промяната в ръководството на БКП ще доведе до промяна в обществено-икономическата система. Че какво бе станало? Просто бе избран нов генерален секретар на партията, а на критика бе подложен не социализмът, а допуснатите в него деформации. Това бяха деформации, които произтичаха не от собствената природа на социализма, а от цяла редица външни за него обстоятелства.
Но още в първия месец след Ноемврийския пленум промяната започна да издава една нездрава миризма. Почувствах я на първия голям митинг, състоял се на площада пред храм-паметника „Св. Александър Невски“, на който говориха Желю Желев, Блага Димитрова, Радой Ралин, Анжел Вагенщайн, Румен Воденичаров, Александър Каракачанов, проф. Кирил Василев, Стефан Продев и др. Забелязах, че ораторите се разграничиха в своето отношение към външното качество на новите лица в ръководството на БКП. Докато някои от тях говореха за господин Петър Младенов, проф. Кирил Василев изрично подчерта, че „за нас Петър Младенов е другарят Петър Младенов“. Освен това някои от ораторите издадоха и едно дори почти враждебно отношение към БКП. Все още обаче не се чуваха критични думи за социализма у нас.
За първи път отрицателно отношение към социализма се появи в органа на БЗНС в.„Земеделско знаме“. Вестникът публикува изказването на Светла Даскалова, че БЗНС не е за изграждане на социализма (в този смисъл). Това бе за мен тревожно светнала лампа, предупреждаваща за идващите неприятни дни. Но справедливостта изисква да кажа, че първите лоши думи за социализма се изказаха не другаде, а на Ноемврийския пленум на ЦК на БКП, и то не от другиго, а от самия Тодор Живков. Критическият патос, обхванал всички, бе об­хванал, изглежда, и Живков, в резултат на което той в своето слово, непремервайки добре думите си, нарече социализма „недоносче“. Някои по-късно (например Емил Христов в интервю пред „Нощен труд“) ще изразят съмнение дали наистина Живков е изрекъл думата „недоносче“. Изрекъл я е. В интернет може да се намери звуков запис на словото на Живков, в който думата „недоносче“ ясно се чува. От друга страна, съвършено основателна е бележката, че една отделна дума, изтървана в ненаписана предварително емоционална реч, не бива да се разбира буквално, т.е. извън контекста на цялостното мислене по съответния въпрос. Защото истината е, че Живков не се отрече от социализма. И той, подобно на милиони други, искаше само да освободим социализма от чуждите му налепи. Но си мисля заедно с това, че онова, което Живков е казал за социализма, в определен смисъл е всъщност вярно.
Социализмът у нас бе наистина недоносен
В резултат на това той не можа и да разгърне целия свой потенциал. В началото на декември възникна напрежение, което започна да се нагнетява. Създаденият по това време Съюз на демократичните сили бе един от факторите, които моделираха в свой интерес общественото настроение. На митинг пред Народното събрание бурно бе заявено искането да се премахне чл. 1, ал.2 от конституцията, предвиждащ ръководна роля на БКП в държавата и обществото. Този ден аз самият бях в заседаващото Народно събрание и видях как се разиграха отделните сцени от този политически спектакъл. В един момент народната представителка Нешка Робева застана пред трибуната и предложи държавното ръководство да излезе пред хората, за да ги „успокои“. Послушаха я. Навън излязоха тя, Петър Младенов и другите ръководни дейци от правителството и парламента. Нешка Робева се обърна патетично към насъбралото се множество: „Деца мои!“, но никой не поиска да я слуша. Пред микрофона застана Петър Младенов. Но и него отказаха да слушат. И тогава, твърдят, П. Младенов бил изрекъл думите: „Да дойдат танковете“, които по-късно му струваха президентския мандат. Аз бях зад всички тези хора, не чух П. Младенов да изрича тези думи, но ако ги е изрекъл, не вярвам те да са имали смисъла, който им се приписа. Ако Петър Младенов е измърморил пред себе си някакви такива думи, те най-вероятно са имали следния смисъл: „Е, какво, с танкове ли да разговаряме?!“
По-късно чл.1, ал.2 бе наистина отменен, но това стана след като изтече предвиденият в конституцията едномесечен срок. А отмяната на този текст бе повече от наложителна. Той бе не само политически, но и юридически абсурд. Невъзможно е с правна норма да се осигурява политически ръководната роля на каквато и да е партия. (Вижте къде е non sens-а: Обявяват ръководната роля на една партия, а същевременно предпоставят и свободни избори. Ами ако на изборите тази партия не получи необходимото мнозинство, което теоретически не може да не се предполага, какво става с ръководната роля на тази партия?) Аз самият бях за ръководната роля на БКП, но тази нейна роля трябваше да се основава не на правото, а на морално-политическото й превъзходство.
Неприятните за страната ни процеси получаваха ускорено развитие. Във висши учебни заведения и предприятия започнаха брожения. За съжаление новото партийно ръководство, лишено от високи интелектуално-волеви качества, не успя да постави под свой контрол различните процеси и брожения. Именно БКП трябваше да поеме инициативата за извършването на необходимите промени (доколкото бяха наистина необходими), за да им даде и съответен социален контекст.
За мирното решение на проблемите ръководството на БКП потърси съдействието на СДС, който само това и чакаше. В резултат на предварителните разговори се стигна до прословутата
„кръгла маса“
Официалното название е „Национална кръгла маса“, чието първо пленарно заседание се състоя на 22 януари 1990 г. На „кръглата маса“ участваха със свои делегации БКП, СДС, БЗНС, както и профсъюзите (КНСБ и „Подкрепа“.) Помня добре, че хората на ДПС тогава обиколяха около НДК с очакването да ги поканят за участие в „кръглата маса“, но това не стана. Аз участвах в някои от заседанията на „кръглата маса“ в индивидуалното си качество, като си позволих да изкажа мнение по избирателната система, по която трябваше да се произведат предстоящите избори за Велико народно събрание.
Заслужава да се отбележи, че тонът на разговорите на „кръглата маса“ бе подчертано коректен. Диалогът оставяше впечатлението, че се търси разумен, взаимно приемлив компромис. В отношенията си един към друг повечето от участниците използваха дори обръщението „другарю“. (За Луканов Желев бе „другарю Желев“, а за Желев Луканов бе „другарю Луканов“). На кръглата маса бяха приети няколко документа, най-важният от които бе Споразумението за създаване на гаранции за произвеждане на свободни избори.
Трябва обаче заедно с това да кажа, че макар и да изглеждаха външно достатъчно коректни, отношенията между БКП и СДС (и асоциираните с него други политически сили) носеха вече в себе си бъдещите тежки сблъсъци. Мисля, че както и да гледаме на тази „кръгла маса“, на нея доминираха всъщност представителите на СДС. Ще кажа направо: тъкмо от кръглата маса започна отстъплението на БКП (БСП), което продължава и днес. Стъпка по-стъпка тази велика партия отстъпваше собствената си политическа територия, за да я предостави на чужди нам социални и национални сили.
Ще припомня и формулата, към която трябваше да се придържат в отношенията си двете основни сили — БКП (БСП) и СДС: две от три, което означаваше, че, ако от трите високи властови позиции — президент, председател на НС, председател на МС, две се заемат от БКП (БСП), третата властова позиция ще се заеме от СДС. Не мина много време и БКП (БСП) се оказа без нито една от тези три позиции. Причината трябва да се търси, разбира се, в липсата на достатъчно характер у ръководството на БКП (БСП), но не само в нея и дори не преди всичко в нея. Срещу нас действаха освен партиите на реставрацията и мощни геополитически сили. Разгромът ни бе предначертан. Всеки по-сериозен опит да се противопоставим на предписваното ни поведение щеше да има крайно трагичен завършек. Вижте какво направиха с Югославия! Тя се опита да запази своята независимост и безпощадно я размазаха. Предприеха срещу нея и формална (и формена) война. Но не без болка си мисля, че с повече воля и мисъл можеше все пак да спасим някои жизнено важни за народа ни социални и материални завоевания (както това направиха например в Чехия, в Унгария).
След „кръглата маса“ бяха произведени (през юни 1990 г.) изборите за Велико народно събрание, което трябваше да изработи новата конституция на страната. БСП спечели изборите със значително мнозинство. Но в СДС се разреваха в буквалния смисъл на думата: изборите не били свободни, не били честни. Изработихме една наистина демократична конституция, която на 12 юли 1991 г. бе приета с мнозинство от три четвърти от всички народни представители (313 от всичко 400). За новата конституция гласува и значителна част от депутатите от СДС, ръководени от големия Петър Дертлиев. Днес десните силно критикуват конституцията тъкмо защото е демократична. Тя, разбира се, не е без недостатъци, но сериозният £ недостатък е всъщност само един — този, че не се спазва.
Продължавахме да сме в отстъпление. Загубихме парламентарните избори (1990 г.), загубихме и президентските избори (1992 г.). В живота ни навлязоха антисоциални и антинационални партии — партии преди всичко на груповия интерес. На политическата властова сцена изскочиха и някои оскърбително жалки същества като например Стоян Ганев. Но истинско голямото нещастие бе нахлулият в страната ни безогледен капитализъм. Всъщност той бе „планово“ вкаран в страната ни чрез т. нар. план „Ран и Ът“. (Ран и Ът са двамата американски специалисти по икономическа диверсия, които, активно подпомагани и от някои наши икономисти, изработиха този пагубен за страната ни проспект.)
През широко отворената врата новите капиталисти се нахвърлиха с дива ярост върху трупаното с десетилетия народно имущество. Извърши се една безогледна приватизация, довела до истински колапс нашата промишленост. Кооперативните стопанства бяха разрушени и ограбени от ликвидационните съвети на Филип Димитров. По призива на Желю Желев земята бе върната в реални граници, в резултат на което земеделието ни бе върнато към времето отпреди 9 септември 1944 г. Нанесоха ни и отвън преднамерено тежки удари — в разрез с категоричните икономически данни затвориха два от носещите печалба за държавата ни атомни реактора. Държавата ни загуби своя суверенитет. Станахме васална държава. Вътрешнополитически въпроси бяха решавани и все още се решават от посланици на чужди държави. (В интервю, публикувано във в. „Труд“ от 17 октомври т.г., Венцислав Върбанов заяви, че именно американският посланик Ричард Майлс го предложил на Сакскобургготски за министър на земеделието). Вкараха ни във военния блок НАТО, за да проливаме българска кръв за чужди интереси. Предоставихме територията си за чужди военни бази, като по този начин се превърнахме в обект на възможен ответен военен удар.
Народът ни бедства. Броят на милионерите нараства, но нараства и броят на ония, които си лягат гладни. Задушава ни небивала престъпност. Появиха се непознати в социалистическото ни общество престъпления като поръчковите убийства, наркотърговията, отвличането на хора. Корупцията се превърна в нормална форма на взаимоотношения между гражданите и държавните служители. Направо катастрофален е сривът в духовната област. Вместо култура, тъй щедро насърчавана в годините на социализма, навсякъде само кич. Здравеопазването се превърна в низка търговска дейност, т.е. в търгашество. Нацията ни бавно, но сигурно чезне.
Политическата нравственост е паднала под нулата
Управляват ни правителства, подчинени на собствения си егоизъм. Движението е низходящо. Днес ни управлява не просто некомпетентно правителство, а правителство на националната опасност. То нагло саботира държавни проекти от национално значение. Гледано отвън, управлението наподобява хаотичното Брауново движение — пълна безпомощност, която каквото иска днес, утре ще иска да отрече. Вместо програма за бъдещето, то ни предлага дребни шарени скандали от миналото. А една посредственост, предявила претенцията да е единственото в държавата АЗ, заплашва всички ни с опасно нарастващи забрани.
За да бъде отчайващата картина пълна, ще трябва да вмъкнем в нея и идейно-кадровата мътеница в БСП — единствената партия, с която хората свързват (защо да не кажа свързваха) надеждите си за едно по-добро бъдеще. Ръководителите на тази партия забравиха, че тя не е обикновена партия, партия, чиято единствена цел е влизането във властта, а партия, която има историческата мисия да влезе в бъдещето, водейки след себе си трудовите хора. Ако обаче някои партии забравят своите задачи, историята не може да ги забравя. В крайна сметка тя ще съумее да намери на кого да възложи изпълнението им. Движението към човечност не може да бъде спряно. Все някой ден човечеството ще осъзнае, надявам се, че шансът му да оцелее, се крие единствено в собствената му човечност.
Ето докъде ни докара Десети ноември. Една мнима революция, която не съвсем полека се превърна в реална контрареволюция.
Останалото не бива да е мълчание!
Ноември 2009 г.