Юрий Борисов е доктор по философия. Работил е като учител, университетски преподавател (1980-1990), народен представител (1991-1997), председател на Комисията по образование и наука на 37-то Народно събрание, политически наблюдател на в. “Земя”, изпълнителен директор и първи зам.- главен редактор на в. “Дума”.
Главен редактор на сп. “Ново време” и на българското издание на “Le Monde diplomatique”.
20 години българското общество се занимава с омразите си,
илюзиите си и сеира. Оцелявахме поединично.
Спомен за доклада „Ран – Ът“
От много години насам БСП обяснява незавидното състояние на българската икономика и особено ниските доходи на българите главно с това, че у нас се бил наложил неолиберален модел на развитие. Своята вина Социалистическата партия вижда във факта, че не е успяла да отстои социалната алтернатива. Това обяснение е изписано в новата програма на партията (1), намираме го и в декларацията, посветена на 20-годишнината от десети ноември 1989 г. (2). Твърде разпространено е и убеждението, че избирателят не е позволил на БСП да реализира своите социални виждания — партията е управлявала самостоятелно само три години (1990—1991 и 1994—1996). На въпроса „Какъв е този неолиберален модел?“ авторитетни леви интелектуалци отговарят, че той е разписан в доклада „Ран—Ът“ (3). Интернет е пълен със заклеймявания на този доклад (4).
И така, българската левица намери своето обяснение на стремглавото свличане на страната в икономическата и съответно в социалната област. „Стремглаво“ не е публицистично изсилване — през 1987 г. според индекса за човешко развитие на ООН България се намира на 27-о място, а през 2004 вече е на 54-о, тоест за 17 години тя е била изпреварена от 27 държави. Регресът няма как да бъде обяснен само с обективните обстоятелства на прехода от реален социализъм към плуралистично общество и пазарна икономика. Редица страни, подложени на същата трансформация, не допускат такъв срив (5).
Обяснението с неолибералния модел и неговия „проводник“— доклада „Ран—Ът“, се превърна в опасно самодостатъчно клише, което замъглява теоретичния поглед на левицата, не позволява да се видят истинските причини за икономическия и социалния срив на България и съответно пречи да се извлекат поуки от това, което ни се случи през последните 20 години. От гледна точка на тази преценка вниманието, което настоящата публикация отделя на Доклада, е просто формата, чрез която се споделя виждането за сбърканото съдържание на движението ни към пазарна икономика.
Всеки анализ на случилото се през последните две десетилетия е длъжен да отчете
състоянието на българската икономика през 1990 г.
Накратко картината е следната. Съветът за икономическа взаимопомощ (СИВ) на практика се е разпаднал. Основният ни доставчик на суровини СССР е обявил разплащане по пазарни цени в конвертируема валута. Присъствието ни на западния пазар е символично и съответно възможностите за набавяне на валута — силно ограничени.
Чуждестранните инвестиции също са символични. Страната има външен дълг за 10 млрд. щ.д. и валутни резерви от 200 млн. към август 1990 г. През 1989 г. търговският дефицит на България с развитите западни страни е оценен на 1,675 млрд. щатски долара. Българската валута е неконвертируема. При тези условия България продължава да субсидира основните хранителни продукти, електроенергията и отоплението, потребителските кредити са с много ниски лихви, образованието и здравеопазването са безплатни за гражданите. Безработицата расте, съответно растат и средствата, които са нужни за обезщетения. За поддържане на съществуващия стандарт са необходими пари. Откъде ще дойдат?
Отговорът е сравнително лесен, ако е възможно да бъде съхранена социалистическата икономическа система. Тоест, ако пазарите са осигурени в рамките на международното социалистическо планиране и ако получаваш нефт, газ и пр. на непазарни цени. А когато тези условия ги няма? Възможно ли е субсидиране на почти всичко, което българинът потребява, в комбинация със слаб износ, скъпи суровини и слаба национална валута? Докладът казва, че такава комбинация е невъзможна и че всеки опит да се запази стандартът на населението при силно влошената икономическа ситуация е обречен на провал.
За основен компонент на лечебната терапия докладът посочва приватизацията, извършена по определен начин. Вероятно това е основната причина за изключително отрицателното отношение на редица леви интелектуалци към доклада. Никой от тях обаче и досега не е обяснил беше ли възможно държавната собственост да възроди икономиката в малка и бедна на суровини България, в условията на остра политическа конфронтация и при бясно набираща скорост антикомунистическа опозиция. Позоваването на Китай и Виетнам, твърде любимо на определени среди в левицата, не върши работа. Първо, защото негова задължителна предпоставка е стабилното еднопартийно управление, и второ, защото бурният икономически растеж на тези страни се дължи до голяма степен на приватизацията, извършена по определен начин.
Възможно ли беше запазването у нас на член Първи от конституцията при всичко, което се случваше в социалистическия лагер, начело на СССР? Тези, които отговарят на въпроса с „да“, няма как да приемат нито един извод на доклада „Ран —Ът“.
Философия на приватизацията
Нееднократно авторите на доклада изтъкват, че рецепти няма, защото историята не познава преход от командна към пазарна икономика. Затова те се опират на опита на страните от Югоизточна Азия, Латинска Америка, както и на практиките на социалистически страни като Полша и Унгария, които са започнали икономически реформи от няколко десетилетия. Докладът дели страните, които са предприели преустройство на своята икономика, на два вида. Едните мислят предимно за това как да създадат ефективно производство, а другите — как да запазят стандарта на своето население. Въпрос на доминанти.
Интересно е да се отбележи как е формулирана целта на приватизацията. „Очевидно главната цел“, се казва в първа глава на доклада, „е да се подобри ефективността и производителността на българските предприятия, за да може да се подобри жизненото равнище на населението“. Основно предупреждение е, че непременно трябва да се постигне национален консенсус за механизмите на приватизацията, защото тя е „политически процес с икономически последици“. При липсата на такъв консенсус социалната цена е много висока. Докладът препоръчва двупартийно управление на агенцията, която осъществява приватизацията, за да се намали до минимум съмнението, че в момента управляващите ще използват процеса в своя полза.
Общ принцип е да се продават най-напред тези предприятия, които са способни в най-кратки срокове да реализират реална печалба. В челото на списъка за приватизация да се поставят тези предприятия, които са най-привлекателни за чуждестранните инвестиции и произвеждат експортно ориентирана продукция.
Ясно е предупреждението срещу заменянето на държавния монопол с частен.
Предложението към българските управляващи е населението да бъде включено максимално в процеса на приватизация. Още в глава 1 „План за действие в България“ четем: „На персонала се дава възможност да вземе активно участие в приватизацията, като му се правят улеснения при покупка на акции. В някои случаи цялото предприятие може да се продаде на персонала“.
Това важи особено за големите предприятия. Тяхната приватизация трябва да се извърши предимно чрез продажба на акции, като за членовете на колективите се препоръчват преференциални условия, като например „безлихвени заеми със срок на изплащане три години“. Както знаем, такъв подход към работниците не се случи.
Може да се спори дали предлаганият тип приватизация е бил способен да доведе до подобряване на жизнения стандарт, но при всички случаи е безспорно, че приложеният на практика тип доведе до обедняване на масите и обогатяване на шепа „инициативни“. Касовата приватизация на редица солидни предприятия „изчака“ те да бъдат ограбени на „входа и на изхода“ и да стигнат до състояние на предфалит. Масовата приватизация от своя страна протече така, че от нея извлякоха полза не обикновените хора, а шепата прекупвачи на бонове. При всички случаи, ако се поддържа мнението, че приватизацията е една от причините за масовото обедняване, виновникът трябва да бъде търсен сред българските управляващи, а не в идеите на доклада „Ран — Ът“. Между съветите на доклада и извършената приватизация има твърде малко общо като процедура и нищо общо като дух.
Най-ярко разминаване между съветите на доклада и това, което се случи, е
при приватизацията в селското стопанство
Авторите на съответната глава са убедени, че „българското селско стопанство притежава потенциала да бъде важен източник на външнотърговски печалби, както и да произвежда голямо количество качествени хранителни продукти за местното население“.
След общата препоръка да се приватизират земята и всички дейности, свързани със селскостопанското производство, изрично се подчертава, че приватизацията трябва да се извърши до март следващата година (1991), за да не се провали началото на новия сезон. Приватизацията трябва да е подчинена освен на повелята за справедливост и на мисълта за ефективност: „При приватизацията на имуществото на съществуващите кооперативи трябва да се признае законността на претенциите на първоначалните собственици на земята. Заедно с това обаче трябва да се отчита и необходимостта от преминаване към ефективни съвременни форми на производство“.
Разглеждат се два вида възможна приватизация. Първият е реституция — връщане на земята в реални граници на собствениците, от които е отнета. Този вид се разглежда като справедлив, но изрично се подчертава, че той може да отнеме много време и с това да подложи на риск производствения процес. Раздробяването на земята на милиони парчета, тоест опитът да се копира собственическата картина от времето преди колективизацията, се окачествява като път към криза в селскостопанското производство. Този вид приватизация се разглежда съвсем бегло и това оставя впечатлението, че за авторите той е само теоретична възможност. В други глави, в които става дума и за селско стопанство, еднозначно се говори за кооперативи (например в глава 13 „Социално дело“ с автор Чарлс Мърей) и няма как да заподозрем, че става дума за новоизградени кооперации въз основа на върната в реални граници земя.
Другият вид приватизация — продажба, е сравнително подробно разработен. Държавата обявява търгове, който иска наддава и спечелилият купува. Със 70% от приходите се създава фонд за обезщетяване на бившите собственици. 30% остават в държавата. Финансовият план предлага държавата и бившите собственици да получават парите си разсрочено за определен брой години, за да се улесни купуването и в него да имат възможност да се включат повече хора. Любопитно е да се отбележи, че в случаите, в които купува доказан собственик на предложеното на търг, не се говори за промяна на процентите. Дори бившият реален собственик ще даде пари, които са с 30% повече от тези, които държавата трябва да му върне. Тези 30% заменят данъците за пет години напред, така че те се връщат на практика в хората, които произвеждат.
Авторите виждат в продажбата определен дефект от гледна точка на справедливостта, но подчертават, че няма друг начин, за да се запази производителността. За по-големи обекти (даден е пример със свинеферми) специално се отбелязва, че трябва да се продават като фабрики, тоест да не се правят опити за продажба на обособени части. За осигуряване на финансов ресурс се предлага държавата да предвиди дългосрочни и нисколихвени кредити.
В България беше приложена противоположна философия. Ликвидационни съвети раздадоха или продадоха за жълти стотинки животни и техника без никаква мисъл, не просто за следващ сезон, а за производство въобще. Земята беше раздробена, за да се върне в границите преди колективизацията. За много парцели се поведоха десетилетни съдебни спорове, а голяма част от собствениците се задоволиха да сложат в чекмедже документите за собственост, без да се интересуват от това земята ражда ли или не. (Между впрочем в доклада ясно е казано, че икономическата активност на собствениците може да бъде провокирана и поддържана само ако те са вложили пари в съответната собственост.) Резултатите от тази „висша справедливост“ са известни на всички. Милиони декари пустееща земя; там, където се произвежда — ниска производителност; неконкурентоспособност и на външните, и на вътрешните пазари. От сериозен износител на селскостопанска продукция България се превърна в нетен вносител на почти всичко, което се произвежда в селското стопанство (6).
Промишлено производство
Един от основните съвети на авторите на доклада е създаването на свободна икономическа зона. Опират се на опита на Тайван, Сингапур, Хонконг и Китай (7). Според доклада такава икономическа зона ще привлече солидни чуждестранни инвестиции, ще създаде много работни места и ще бъде способна да произведе продукт със сериозни шансове на световния пазар. „Българската зона би могла да стане известна в цяла Източна Европа като превъзходен център за популяризиране приложението на информационните технологии.“ И, разбира се, това може да стане само с активната роля на държавата. По-точно казано, държавата единствена може да създаде тези условия. Не самоорганизиращия се пазар, не слепите пазарни сили, а държавата. Ето как авторите обвързват свободната икономическа зона и с външния дълг: „Българският външен дълг, например, би могъл да бъде разменен срещу лихвите от дългосрочния наем на недостатъчно оползотворените държавни земи, включени в зоната.“ Тази възможност изобщо не беше обсъдена в публичното пространство. Нито в парламента.
Обсъждайки корпорация в зона за свободна инициатива с размера на Хонконг, условно наречена „Черно море“, авторите на глава 12 Марк Фрейзиър и Ричард Ран казват: „Земята трябва да се предлага под наем, а не да се продава на чуждите фирми, за да се избегне притежанието й от чужденци.“ Как звучи този цитат на тези, които определят доклада като неолиберален.
На фона на това, което се случи в България, впечатляващ е съветът да развиваме ядрената си енергетика.
Ето и някои конкретни цитати, имащи отношение към конкретни производства:
„Реформата в българския химически отрасъл налага преминаване към производство на специални химически продукти с висока стойност… България вече си е извоювала позиции в производството на специални химически продукти, например в областта на фармацевтиката… “
„Нужно е да се разгърне потенциалът на откритите значителни находища от висококачествени въглища в Североизточна България (Добруджа) и потенциалът, какъвто и да е той, на петрола в континенталния шелф.“
„В добива на мед са постигнати добри резултати и може да се очаква, че производството й ще се увеличи…“
„…България осъществява перспективен проект… за извличане на йод и други минерали от подземните води. Този проект може да превърне България в най-големия производител на йод в Европа.“
Докладът отделя специално внимание на българското тежко машиностроене и електроника. „България има поне два машиностроителни центъра на световно равнище.“ Става дума за Завода за металорежещи машини (ЗММ) и Комбината за тежко машиностроене в Радомир. Според авторите тези отрасли са на световно равнище и заедно със селското ни стопанство могат да бъдат локомотив на конкурентоспособната ни експортно ориентирана продукция.
Според официалната статистика за финансовата 1989 г. на електрониката и далекосъобщителната техника се падат 25% от българското промишлено производство. Авторът казва, че производствените мощности, създадени от 70-те години насам в областта на електрониката, „вдъхват уважение“ (8).
„Може да се предполага, че консорциум, ръководен от германци и експлоатиращ Радомир, може да конкурира японците в областите на автомобилите, камионите и земекопната техника.“
За разлика от неолибералните мислители, които оставят всичко в ръцете на самоорганизиращия се пазар, авторите подчертават специално ролята на държавата за стабилизирането и въздигането на тези отрасли. Според тях без специалните усилия на държавата успехите в тежкото машиностроене и електрониката няма да се случат. Необходима е дипломатическа работа за привличане на външни специалисти по маркетинг, както и сериозно обучение по маркетинг на български кадри. Необходимо е детайлно проучване на външните пазари. „Главна и неотложна необходимост е да започне обучение на персонала по разработка и развитие на нови външни пазари“, казва Уилард Галахър, автор на глава 21 „Машиностроене“. Необходимо е привличането на капиталите и опита на световно утвърдени в отраслите фирми. За да предположат, че българските компютри например, имат сериозни шансове на световния пазар, авторите явно са имали много високо мнение както за качеството на съответната продукция, така и за способностите на държавата ни да се намеси експертно и финансово в полза на родното производство.
И пак държавата: „Политическите контакти са онези, чрез които България трябва да получи помощта, необходима за превръщането й в свободна пазарна страна със солиден износ.“
Социални аспекти
За авторите на доклада „Основната задача на българското правителство в социалната област е да осигури на всички българи достатъчно храна, покрив над главата и елементарно медицинско обслужване“. Не съм убеден, че и 20 години по-късно тази „елементарна“ задача е изпълнена. Според доклада защитата на най-уязвимите групи трябва да стане не по линия на запазване на субсидираните храни, а чрез директно субсидиране на техните доходи. Авторът на глава 13 изчислява, че за субсидирането на млякото, хляба, месото и захарта, при новите икономически условия, ще са необходими над 5 млрд. лева, или 20% от бюджетните приходи за 1990 г. За сравнение, той изчислява, че за посрещане на безработица дори от 500 хил. души, ще са необходими 2 млрд. лева. Запазването на субсидираните храни ще доведе до деформации в производството, дефицит и черен пазар.
Последният е директен удар върху бедните. Друга опасност е печатането на пари в условията на валутен дефицит и спираловидна инфлация, която на практика ще унищожи ефекта от субсидирането. Освен това, само премахването на субсидиите за храните може да позволи, според преценката на доклада, да се отпускат през следващите години необходимите средства за жилищно строителство, здравеопазване и помощи за безработните. Авторът обаче констатира, че по въпроса за субсидиите на храните има политически консенсус в България: „Субсидирането на основните храни се счита за неприкосновена социална придобивка. Почти никой както от социалистическата партия, така и от опозицията, не изрази желание да се премахнат.“ (9) Ето един от редките примери на политически консенсус, и то на лява основа. Друг е въпросът дали такова ляво е било адекватно на интересите на широките слоеве от населението не в момента, а в перспектива.
При обсъждането на данъчната реформа докладът предлага данъчните ставки „да нарастват умерено, като данъците не бива да минават 30 процента“. Освен това се допуска разсрочено плащане на подоходния данък. На авторите и през ум не им е минало да предложат плосък данък, който е класически израз на обратната „солидарност“—подкрепа на богатите чрез изземване на пари от бедните. Тази бележка е важна за всички, които упрекват доклада в неолиберализъм.
Ето още няколко предложения: „последиците за домакинствата да бъдат смекчени чрез данъчни облекчения и селективно субсидиране на доходите“; „прилагането на данъчни облекчения и/или освобождаване от данък на стоките и услугите, считани за социално приоритетни“; „незабавна продажба и регистрация на държавните жилища на техните собственици“.
Докладът предлага също така да бъдат разрешени кредити и данъчни облекчения на основа на издържаните от данъкоплатеца лица, за да се отразят разликите в платежоспособността в рамките на семейството. „Може да се предположи, че това ще бъде дългосрочна цел в България“. Можем да констатираме, че такава цел не се е появила нито като краткосрочна, нито като дългосрочна. Изключваме предизборните програми.
Дава се препоръка жилищното строителство да продължи да бъде приоритет на държавата. Специално внимание се обръща на кредитирането на нуждаещите се от жилище. Авторите предлагат правителството да субсидира чрез ваучери или покупната цена на жилищата, или лихвения процент на ипотеките за покупка на жилища. Докладът предлага да се даде възможност на хората лесно и евтино да закупуват изоставени къщи в извънградските райони. Докладът настоява да се запази системата на ниски наеми и субсидии на комуналните услуги за държавните жилища.
Неолиберално и геноцидно отвсякъде. За разлика от поведението на държавата ни, която изобщо прекрати строителството на жилища, премахна преференциалните условия за закупуване, премахна всякакви субсидии за комуналните услуги. Държавата остави всеки да се оправя както може и загърби всички социални съвети, които ѝ бяха предлагани. В доклада има много поучителни съвети, свързани с реформата на социалните дейности, които имат пряко отношение към стандарта на населението. Ето един от тях: „Не се опитвайте да замените посредствена, но функционираща система с нова; търсете прости, но бързо действащи подобрения.“
Здравеопазването, въпреки своите недостатъци, казва докладът „Ран—Ът“, трябва да бъде съхранено във вида, в който е. На лекарите (от порядъка на 28 000 души) трябва да се увеличи значително заплащането („каквото и да струва това“, допълват авторите), защото в противен случай държавата рискува да ги принуди да напускат страната.
Ето и един поучителен откъс от главата за образованието:
„Икономическото благополучие на България ще бъде силно повлияно от развитието на нейните човешки ресурси. За щастие тя има добра образователна система, която е отбелязала някои забележителни успехи… България има много солидни традиции в областта на образованието… Отдавна е отминало времето, когато съдбата на повечето от развитите страни се е определяла от изобилието на естествени ресурси. Днес много по-важни ресурси са уменията, знанията, информацията и решимостта за успех, които са въплътени в хората на една нация“. Оценка и съвети, които не достигнаха до съзнанието на нито едно българско управление през тези двадесет години.
Вместо заключение
Левите интелектуалци, които са враждебно настроени към доклада „Ран—Ът“, могат да бъдат разбрани. Негова основа е тоталното отричане на реалния социализъм. На много места по отношение на последния са използвани квалификации като „тирания“, „тъмно минало“, „руините на социализма“, „икономически упадък“, процес на „измъкване от социализма“, колективизацията на земята се нарича „брутална кампания“. В същото време авторите признават, че по време на социализма е реализиран „огромен икономически растеж“.
Да се твърди обаче, че неговото прилагане е довело до настоящото плачевно състояние на българското общество, просто не е вярно. Съветите на този доклад не са следвани. Ако бяха следвани, политическата класа най-малко щеше да спори как да се създадат условия за ефективно производство, как да се търсят пазари, как да се постигне силна валута. Нищо такова не се случи през изминалите двадесет години.
Смея да твърдя, че никакъв модел не е следван. Приоритетите на БСП бяха два — оцеляване и запазване на гражданския мир. Приоритетите на СДС бяха реституция на всяка цена, възмездие и влизане във властта. Въпросът за вината продължава да циркулира активно в публичното пространство. Мит или реалност, куфарчетата с раздадени пари в началото на прехода продължават да претендират за обяснителна схема на нашето обедняване. Продължават да обясняват с бившата Държавна сигурност потайни зависимости, благодарение на които едни стават свръхбогати и логично други стават много бедни. Корупцията продължава да бъде сочена като основен проблем на обществото. „Много се краде!“ — това е масовото обяснение на българската бедност.
Всички доминиращи обяснителни схеми се затварят в разпределението и преразпределението. И никоя от тях не обяснява защо не изнасяме месо за арабския свят, защо присъствието ни на руския пазар е символично, защо не произвеждаме компактдискове, защо не продаваме в чужбина компютри, защо ядем латиноамерикански плодове, типични някога за българското производство, защо турският туризъм е по-успешен, защо не произвеждаме и не продаваме навън повече електроенергия. Дори когато се говори за кражби, обществената енергия се насочва към важни, но не фундаментални явления. Най-голямата кражба днес в България е спекулата, с нейните 200—300% надценки на масови продукти (10). С голям потенциал за кражба са частните монополи върху публичните услуги.
Производство, производство и пак производство. Пазари, пазари и пак пазари. За десните — в името на бизнеса, в името на „инициативните и предприемчивите“, както се казва; за левите — в името на прилични заплати и пенсии, прилични осигуровки, прилични масови здравеопазване и образование, производство и пазари. Тези понятия отсъстват тотално от обществените дискусии. Тези понятия отсъстват и от партийните дискусии. Основата отсъства от държавната политика през всичките изминали 20 години. А ето как докладът „Ран—Ът“ формулира най-важното за България: „Масовото нарастване на износа на стоки за Запада с оглед на спечелване на твърда валута е най-важният фактор в реализацията на българския икономически план“ (глава 10, Юджийн Стюърт). Някой спомня ли си къде, колко продължително и с каква интензивност този въпрос е обсъждан в България?
„Да се борим срещу бедността“, звучи от леви форуми. Как? Като преразпределяме? Да преразпределяме какво?
Да мислиш за производство и пазари не е нито ляво, нито дясно упражнение. То е над лявото и дясното. Въпреки че лявото и дясното имат своите нюанси в подкрепата на бизнеса. Привличането на чуждестранни инвестиции не е нито ляво, нито дясно поведение. Лявото и дясното започват (с не много уговорки) там, където започва разпределението на произведен и реализиран продукт. А именно в последното българската държава се провали. И не защото е следвала неолиберален модел, а защото не е имала приоритети, не е имала планове, не е имала търпеливо, но волево следване на цели. С други думи, не е подчинявала своето поведение на никакъв модел.
Бележки
(1) „Равносметката на прехода, която партията направи още в началото на това десетилетие, се изрази в констатацията, че резултатът е капитализъм в неговите най-уродливи форми… Главна причина за такова развитие стана натрапеният от СДС от самото начало на промените шоково-монетарен модел вместо реформите да бъдат осъществени по социално-пазарния модел, отстояван от БСП… БСП носи огромна отговорност за това, че не успя да отстои и да реализира социалния модел на прехода… “
(2) Главната причина за днешните резултати е десният неолиберален модел на промените… Българската социалистическа партия носи огромна отговорност за това, че не успя да отстои и да реализира социалния модел на прехода, независимо че на два пъти спечели абсолютно парламентарно мнозинство.
(3) Пълното име на анализа е „Доклад върху проекта за икономически растеж и преход към пазарна икономика в България“, изготвен от Фондацията на Националната камара на САЩ. Този наръчник от съвети към българските управляващи е дело на 22 американски и 29 български специалисти, поканени от правителството на Андрей Луканов през 1990 г. Начело на екипа са Ричард Ран и Роналд Ът.
(4) Виж например http://www.bgsviat.narod.ru/, където докладът просто и ясно е наречен „План за разорение на България“. Друга типична квалификация в интернет резултатите е „геноцид“.
(5) Виж статията „Разрушителният български преход“ на проф. Васил Проданов във в. “Монд дипломатик”, октомври 2007 г. (http://bg.mondediplo.com//spip.php?article181). Полша, която през 1987 г. е след нас, сега е 17 позиции преди България—на 37-о място, Чешката република ни надминава с 24 позиции. Унгария, три места след нас през 1987 г., сега е на 35-о място и ни води с цели 19 позиции. Самият автор се пази да идентифицира причините за провала на българския преход с определен интелектуален продукт и неговото приложение. Според проф. Проданов причините се крият в ниското качество на политическия елит през тези години.
(6) В статията „Само при краставиците сме с положителен външнотърговски баланс“ на в. „Дума“ от 13 август 2009 г. се дава следната информация: през 2008 г. българското отрицателно „доматено“ салдо е 52 000 т, или 39 млн. щ.д.; внасяме домати от Турция, Македония, Йордания, Испания, Гърция, Чехия, Холандия, Италия и др. Дори за краставиците, които са посочени за отличник, има интересни данни: от Гърция сме внесли краставици с 42% в тонове и с 74% в щатски долари повече, отколкото сме изнесли за там. За Испания разликите (в наш минус) в щ.д. са 188%, а в тонове 77%. На всичкото отгоре статистиката на Българската стопанска камара (БСК) показва, че нерегламентираният внос е в огромни размери. За периода 2004-2008 г. в България средно годишно нерегламентирано се внасят 105 млн. т домати, чушки, лук, картофи, зеле, моркови, краставици на обща стойност повече от 30 млн. щ. д. В анализа на БСК се казва, че балансът от износа и вноса на тези зеленчуци е „по-скоро диагноза за липсата на българско производство или поставя стратегически въпроси.“ Бих добавил, че стратегическият въпрос бе поставен навреме от всички, които предупреждаваха, че връщането на земята в реални граници ще доведе до практическо унищожаване на българското селско стопанство.
(7) Специалните икономически зони на Китай към момента на изготвяне на анализа са привлекли повече от 9 млрд. щатски долара чужди инвестиции. Подчертава се, че Сингапур и Хонконг благодарение на свободните си пристанища „повдигнаха жизнения стандарт на своето население до второ място в Азия (след Япония). През 1990 г. функционират повече от 145 зони в над 40 страни. Твърди се, че „до този момент в света свободните зони са създали над 3 милиона работни места и над половината от нетния валутен приход от стокообмен на такива страни като Тайван се осигурява от фирми от свободните зони“.
(8) Изброяват се следните продукти: синхронизирани интегрални схеми, многоканални металооксидни полупроводници и транзисторни полупроводници; компютърни системи; големи компютри; високопроизводителни универсални изчислителни машини и миникомпютри; микропроцесорни системи и инструменти; дискови и лентови периферни системи и носители; видеотерминални и периферни устройства с единичен запис и оптоелектроника.
(9) Глава 13 „Социално дело“, автор Чарлз Мърей, Две гледни точки за социалната реформа. Най-широко разпространеното мнение, споделяно от почти всички български експерти, с които разговаряхме, е, че България трябва да се стреми да задържи досегашния жизнен стандарт, независимо от инфлацията и безработицата…На ниво социално осигуряване нещата трябва да останат почти непроменени, защото неговите функции са да вдъхват стабилност и сигурност в един несигурен свят. За тази цел трябва да бъдат запазени досегашните социални придобивки. Тяхното премахване би довело до социални сътресения и икономически трудности, които могат да попречат на целия обновителен процес. Така безплатното здравеопазване и контролът върху наемите, обществените услуги и основните хранителни продукти трябва да бъдат запазени. Помощите за безработните трябва да бъдат щедри и повсеместни. Последиците от инфлацията трябва да се компенсират чрез индексация на заплатите и пенсиите… През следващите няколко години най-важният въпрос ще бъде „Възможно ли е?“. Така стигаме до другото разбиране за осъществяване на краткосрочни социални промени в България. Според този възглед, който можем да наречем „доктрина на оцеляването“, през преходния период България трябва преди всичко да осигури никой от нейните граждани да не гладува, да не ходи гол и бос, да не бъде бездомен и да не бъде лишен от базова медицинска помощ. Тя няма да има друг избор, освен да премахне част от субсидиите и помощите, раздавани безвъзмездно на цялото население.“
(10) Виж статията на Богдан Иванов „Спекулата ще погребе България“,
в. „Дума“, 30 септември, 2009 г.
Някои предложения на доклада “Ран – Ът”, който според влиятелни представители на левицата продължава да се прилага, водейки до геноцид над българския народ:
