РАВНОСМЕТКАТА НА БЪЛГАРСКИЯ ПРЕХОД

Навършиха се две десетилетия от началото на „големите промени“, както ги наричахме дълго време. На 10 ноември 1989 г. за изненада на огромното мнозинство българи на пленум на ЦК на управлявалата в продължение на 45 години БКП е гласувана оставката на нейния генерален секретар Тодор Живков. От този момент започват дълбоките преобразования в българското общество, наречени „български преход“. На 1 януари 2007 г. с голямо тържество в присъствието на председателя на ЕК Жозе Мануел Дурау Барозу България обявява присъединяването си към Европейския съюз. Става реалност мечтата на българите да бъдат част от богатия и развит европейски Запад. Между тези две събития е заключена цяла епоха от съвременното развитие на България, която може да бъде наречена по различен начин: „път към демокрация“, „завръщане в Европа“, „придвижване от Изток на Запад“, „прощаване с комунизма“, „разграждане на системата“ и др.

Последната от споменатите дати — 1 януари 2007 г., се очакваше като жадуван край на дългия път, след който животът автоматично трябваше да стане по-богат и хубав. Тези очаквания са нереалистични, но приемането на България в ЕС наистина бележи края на най-важния етап от структурните реформи в България. Целта на започналите промени на 10 ноември 1989 г. е господстващата дотогава система на държавен социализъм от съветски тип да се замени с парламентарна демокрация и пазарна икономика.

Политическата задача беше постигната още след „теста на двойната промяна“ с демократичното завръщане на БСП във властта през 1994 г.1 Много повече време и усилия изискваше икономическата — разграждането на централно планираната икономика и господството на пазара. Такова е и едно от изискванията на ЕС.

Съвпадането на целите на българския преход с условията за присъединяване към ЕС определя и това, че приемането на България в ЕС поставя края на прехода.
С края на прехода от социализъм към капитализъм, който България осъществи за изминалите две десетилетия след 1989, настъпва и времето за равносметка на изминатия път.

Двата прехода

Големите поврати, изживени от България през втората половина на ХХ в., създават благоприятни възможности за историците и за съпоставка между двата прехода — онзи, осъществен след края на Втората световна война, и този, започнал след края на Студената война. Няма съмнение, че и двата прехода не са специфично български, а са плод на глобални процеси и идеологии — първият е основан върху победата на Съветския съюз във Втората световна война и на марксизма, а вторият — върху поражението на СССР в Студената война и политическия и икономическия либерализъм, обявен малко прибързано в началото на 90-те години от Франсис Фукуяма за окончателен и безвъзвратен победител в световната борба на идеите2.

И двата прехода са революционни, тъй като са съпроводени от дълбоки социално-икономически преобразования, смяна на политическия елит и политическо и икономическо насилие. В прехода към държавен социализъм насилието е официално пропагандирано, търсено и желано3.

Доста по-дискретно е, но съществува насилие и при завършилия вече преход от държавен социализъм към капитализъм. В края на ХХ в. в България не се стигна до пряко насилие, но човешката цена на социално-икономическите промени никак не беше малка. Смяната на собствеността чрез реституция на градската и селската собственост остави без дом или препитание големи групи хора. Преструктурирането на икономиката доведе до ликвидиране на цели клонове от промишлеността и на почти цялата местна промишленост, създадена в предишните десетилетия, за да се създаде препитание на хората от определени райони. Тези преобразования лишиха повечето българи от социална сигурност, работни места, ясни перспективи за бъдещето, към които те бяха привикнали при патерналистичната социалистическа държава. Социално-икономическата криза предизвика емиграцията на стотици хиляди млади българи — в началото от по-малките селища в големите български градове, а по-късно и в по-богатите държави в Европа и отвъд океана, снижаване на раждаемостта, демографски срив4, увеличаване на самоубийствата, на престъпността, на убийствата, на използването на наркотици. Така че човешката цена и на двата прехода е много висока, макар и по различен начин5.

Преходът в България започва с оптимистичните нагласи, че за пет-шест години България ще излезе от стагнацията, че възродената частна инициатива ще осигури високи темпове на растеж и развитие, а животът на българите бързо ще се изравни с този на западноевропейците. Но през дългите години на прехода оптимизмът се изчерпва — частната инициатива се оказва или несигурна, водеща до бързи фалити, или се превръща във възможност за престъпно обогатяване за сметка на обществото. В края на прехода много българи от по-възрастното поколение вече са толкова разочаровани, че са свели мечтите си до стандарта от времето на Живков.

Деградацията в качеството на живот и породилата се носталгия6 обаче не означават, че българите искат да се върнат назад към държавния социализъм, към времето на политическите ограничения и дефицитния пазар.

Разочарованието им се обяснява по-скоро с твърде дълго продължилия процес на деградация — десетилетие и половина, който се съизмерва с активния живот на цяло поколение — българите от средното поколение, особено от по-малките градове и селата, се чувстват лишени от перспективи за бъдещето и заедно с пенсионерите демонстрират трайно недоволство7. За тях изпълнените обещания за политическа демокрация и пазарна икономика, съчетани с демонстративния разкош на новобогаташите, само задълбочават усещането за собствената им бедност и маргинализация8.

Разбира се, в годините на прехода има не само губещи, но и печеливши. Сред тях на първо място трябва да се поставят новобогаташите, които бихме могли да наречем нова класа на предприемачи, ако по-голямата част от тях наистина бяха забогатели от собствена предприемаческа дейност, а не от полукриминална или направо криминална приватизация на бившата държавна собственост — най-вече чрез присвояване на печалбите и прехвърляне на загубите върху обществото. Сред печелившите трябва да се причисли и по-голямата част от новите политически елити, която трансформира политическа власт в икономическа. Сред спечелилите от прехода е и зараждащата се нова средна класа9, както и част от младото поколение, получило добро образование и реализация в България и по света. Тези групи предпочитат да гледат не назад, а да се съсредоточат върху настоящето и бъдещето.

Заслужава да се кажат няколко думи и за темповете на развитие в годините на преходите. Пред цяла Източна Европа (с изключение на Чехословакия) в началото на ХХ в. стои императивът да скъси разстоянието, делящо я от развития Запад. В българския преход след Втората световна война това става по пътя на т. нар. социалистическа индустриализация — високи темпове на промишлено развитие, осигурени както от централизирани и направлявани държавни инвестиции, така и от ниската изходна основа. Този модел е определен от Г. Димитров с израза, че за 10—15 години България трябва да постигне онова, за което на други държави са им били необходими столетия. Използваното от него сравнение е между класическата индустриализация на Западна Европа и формулираната от Владимир Ленин индустриализация без пазар и конкуренция, но с решаващата роля на държавата — именно тя позволява на Съветския съюз и изостаналите страни от Източна Европа да осъществят своята ускорена модернизация.

При днешния преход идеята за приближаване към напредналите страни се реализира чрез структурната реформа, чиято цел беше да направи българската икономика част от световната. В резултат обаче страната ни мина през деиндустриализация, предизвикана от необходимостта да се разруши изградената по времето на социализма остаряла и неконкурентоспособна промишленост. Деиндустриализацията е и неизбежна последица от отварянето на защитените по-рано икономики към световния пазар в момент, когато светът се глобализира. Но тя доведе до това, че приближаването на България към богатия Европейски съюз става толкова бавно, че младите и способните предпочетоха сами да извървят пътя към Европа и света, но нима това не е прословутото „гласуване с краката“, което през 1989 г. доведе ГДР до колапс?

Дори и беглият поглед върху днешна Източна Европа показва, че за 20 години се е променило всичко — политически институции, икономически модел, културна политика, външнополитическа ориентация, социални отношения и социална защита. Благодарение на политическата свобода в България възникват десетки нови партии, особено многобройни в забранения до 1989 г. десен сектор. Под стриктния контрол на МВФ на мястото на държавната икономика с по-голям или с по-малък успех се възстанови пазарната икономика, базирана върху частна собственост. В равносметката на политическите резултати от българския преход влиза и
бързото разочарование от политиците

Двете големи партии на прехода в България — БСП и СДС, още през първото десетилетие се сменят по два пъти в управлението и всеки път разочароват привържениците си, докато накрая не са принудени да отстъпят властта на триумфално завърналия се в страната като „спасител“ бивш български цар Симеон Сакскобургготски, който обаче също се вписа в българския модел на бързо разочарование от политиците — това стана още преди да са изтекли обещаните от него 800 дни за подобряване на положението на всички българи. За двете десетилетия на прехода в България се сменят дванадесет правителства и седем парламента. Големият им брой по-скоро демонстрира кризата на доверие към политиците, тъй като все повече са българите, които са толкова разочаровани от всички партии, че не желаят да участват в политическия живот. До началото на ХХI в. българите вече изживяха еуфорията от политическата свобода и започнаха да формира все по-критично отношение към парламентарната демокрация, която не успя да осигури на българите европейски жизнен стандарт. В нишата на разочарованието се появяват новите партии на протеста („Атака“ на Волен Сидеров и ГЕРБ на ген. Бойко Борисов), които се възползват от популистки средства, за да поддържат и разширяват своето влияние.

Икономическата равносметка

Икономическата равносметка на прехода също не е лесна10. В икономиката основни са смяната на собствеността и преструктурирането, които се оказват особено трудни. Българската икономика през 1989 г. е централизирана и зависима до 60% от съветския пазар и до 75% от пазара на СИВ. И когато през 1991 г. последователно изчезнаха СИВ и СССР, България се оказа в изключително тежка ситуация. През първите години от прехода се осъществи раздържавяване и се въведоха пазарни механизми, но те на свой ред доведоха до свиване на производството. Само че докато в Централна Европа този процес приключи в средата на 90-те години, в България това стана едва през първото десетилетие на ХХI в.

С други думи, основните тенденции на българския икономически преход потвърждават балканската характеристика за бавна трансформация, нерешени външнотърговски проблеми и остра зависимост от сътресенията и войните на Балканите.
Все пак в не твърде оптимистичния баланс на постигнатото в годините на прехода в България има и успехи. Те могат да се открият във външната политика. Идеята, че ставащото в България зависи от геополитическите дадености за региона не е нова. Основателят на социалистическото движение Димитър Благоев още през 1919 г. формулира принципа, че ставащото в България зависи в три четвърти от външните сили и едва една четвърт от вътрешните фактори11. На мястото на претърпелия колапс Съветски съюз в началото на 90-те години в България бързо се настани американското влияние. В следващите години външното присъствие стана по-разнообразно, тъй като все по-голямо влияние започнаха да оказват европейските държави (Германия, Франция, Италия, Англия) и ЕС като цяло12. Водещ за българската външна политика стана процесът на интеграция в евроатлантическите структури (НАТО и ЕС). След като интеграцията вече бе осъществена, България направи опит да погледне и към старите си източни съюзници — новата Руска федерация, както и арабските и азиатските страни. България се намира в центъра на Балканите, където се пречупват интересите на много външнополитически играчи от Европа, Азия и Америка, затова българските политици, всеки по свой начин, се опитват да намерят баланс между външните влияния, новите ориентири и новите съюзници.

* * * Очакванията сред българите, че с приемането на страната в ЕС усилията им да се приспособят към строгите изисквания ще се възнаградят с богат и спокоен живот, не се реализираха. Те и не биха могли да се реализират, тъй като мечтаното присъединяване отбеляза края на един път, но и началото на нов, чиято цел е България да се приближи към останалите държави на ЕС и да се приспособи към правилата в него. Неподготвеността на страната за предстоя­щите усилия пролича от начина, по който българите възприеха появилите се малко след тържествата по приемането на България в ЕС проблеми. През месеците преди присъединяването всички усилия бяха съсредоточени най-вече върху подобряването на образа на България пред европейските институции, затова след 1 януари 2007 г. настъпи успокоението, че задачата е изпълнена. Но приемането на България и Румъния в ЕС беше мотивирано по-скоро с политически, отколкото с икономически причини, затова европейско наблюдение над България не намаля, а продължи с увеличена стриктност.

Първият голям проблем на България в ЕС е нейната бедност
Тя се оказа най-бедната държава в „клуба на богатите“ (макар че сред източноевропейските страни, нечленуващи в ЕС, е със сравнително добри показатели). Класацията на Евростат за регионите в ЕС през 2007 г. показа, че и шестте български района на планиране са в зоната на бедността — Северозападният (областите Видин, Монтана, Враца, Плевен, Ловеч) и Южният район (Пловдив, Пазарджик, Смолян, Кърджали, Хасково) имат БВП, равен на 25,6% от средното равнище за ЕС; Северният централен (Велико Търново, Габрово, Русе, Търговище и Разград) – 26,4%; Североизточният (Силистра, Добрич, Варна, Шумен) — 29,3%; Югоизточният (Бургас, Сливен, Ямбол, Стара Загора) — 29,9%, и единствено Югозападният район с център София достига 49,1% от средноевропейското равнище на БВП. Да си беден сред богатите се оказа предизвикателство, несравнимо с усещането, че си сред успелите на Балканите и в постсъветското пространство. Недоволството на българите от ниското жизнено равнище (сравнено с това в ЕС) принуди правителството на Станишев през април 2007 г. да актуализира управленската си програма в социално-икономическата сфера — обявено бе увеличаване на помощите за деца, повишаване на пенсиите и на заплатите в бюджетната сфера, намаляване на данъците върху ниските доходи13. Мерките имаха социален характер (задължителен за лява партия като БСП), но и предизборен, тъй като на 20 май 2007 г. предстояха първите избори на български представители в Европейския парламент.

В началото на есента на 2007 г. премиерът Станишев отчете успехите от първите месеци на членството в ЕС: ръст на БВП от 6,2%, намаляване на безработицата до 7,2%, средна работна заплата от 421 лв. (при 355 лв. за 2006 г.), инфлация от 4,3%, преки чуждестранни инвестиции от 2,1 млрд. евро, нарастващ бюджетен излишък, построени 104 км магистрали. В отчета той посочва и проблемите, но ги свежда само до нарастващия дефицит по текущата сметка, достигнал 17,2% от БВП14 . Общественото недоволство обаче е предизвикано от рестриктивната финансова политика по доходите. Само че лошият опит на БСП в управлението — двукратен принудителен отказ от властта заради финансови проблеми (Луканов през 1990 г. и Виденов през 1996 г.), предопредели приоритетното внимание на правителството на Станишев към макроикономическата и финансовата стабилност. Тази линия отговаряше на либералните виждания на две от трите партии в управляващата коалиция — НДСВ и ДПС, но беше в противоречие с очакванията на привържениците на БСП.
Нарастващите социални проблеми показа и най-големият социален конфликт при управлението на тройната коалиция — общонационалната стачка на учителите от есента на 2007 г. Преди началото на учебната година правителството обяви програма за повишаване на учителските заплати с около 10%, но тя оставя учителите със заплащане под средното за страната. Учителите поискаха 100% увеличение и от 24 септември стачката стана ефективна под лозунга „За достоен труд — достойни заплати“.

Още първата година от членството на България в ЕС показа на българите плюсовете и минусите от членството. Заплатите нараснаха, но с темпове, близки до нарасналата инфлация15, организираната престъпност не намаля, както и корупцията. На 1 май 2008 г. Станишев формулира противоречивото положение в България: „В обществото е наслоено остро чувство на несправедливост, на отчуждение от държавата, затова че не всички са равни пред закона, че липсва достатъчна защита на хората на труда, че често отсъства грижа за възрастните, че не всички са с равни шансове за образование и здравеопазване… България днес е по-богата, отколкото преди пет години. Безработицата е 6,5 — 7%, доходите нарастват, макар и не така бързо, както ни се иска.“16

През пролетта и лятото на 2008 г. премиерът Станишев още няколко пъти се обръщаше с послания към българите с надеждата, че ще ги убеди в успехите и в намеренията на правителството да подобри живота им. Това обаче ставаше все по-трудно. И то не само защото преходът продължи твърде дълго, а повишаването на доходите е много бавно, а и защото статистиката неумолимо сочи, че покупателната способност на домакинствата едва е достигнала равнището от 1989 г.17 Извор на нестихващото недоволство е острото усещане за несправедливост. То се дължи не само на неравномерното разпределение, което изненадва несвикналото с голямо социално разслоение българско общество, а и на видимата корупция и проявите на организирана престъпност.
Корупцията е вторият голям проблем на България като член на ЕС

За значението на проблема говорят думите на австрийския политик Ерхард Бусек, бивш ръководител на балканския Пакт за стабилност, казани на 15 април 2009 г. по време на международната дискусия „Постсоциалистическите страни 20 години по-късно — от Изток на Запад?“, че проблемът с корупцията в България е системен18. И макар че свидетелствата за корупция са многобройни, те трудно могат да бъдат доказани пред съда и виновните да бъдат наказани. Затова усещането както в българското общество, така и сред външните наблюдатели е, че борбата с корупцията е твърде неефективна.

Първите европейски избори предизвикаха още по-малък интерес сред българите, отколкото парламентарните избори — участието беше едва 28%, но независимо от това те изиграха ролята на проверка за обществените нагласи в средата на мандата на правителството на тройната коалиция. Три партии излязоха с близки резултати — с по 5 мандата бяха ГЕРБ и БСП (която се яви под името Партия на европейските социалисти), с 4 — ДПС, 3 извоюва популистката и антисистемна партия „Атака“ и само един — НДСВ. Традиционната българска десница не изпрати нито един депутат в ЕП, което показа задълбочаващата се криза в дясното политическо пространство. Сривът на десницата обаче даде възможност на ген. Бойко Борисов да я изтласка и да заеме нейното място: петимата евродепутати на ГЕРБ влязоха в групата на Европейската народна партия (ЕНП) и ГЕРБ беше приет за пълноправен неин член.

От началото на 2008 г. вниманието на българите и на ЕС беше обърнато към сферите, които са били проблемни преди приемането на България и продължават да бъдат такива — борбата с корупцията и организираната престъпност. Медиите определят сведенията за връзки на организираната престъпност с представители на властта като „мафия“ по подобие на модела, характерен за Южна Италия.
В дискусията кои са най-големите проблеми на България се включи и президентът Георги Първанов. Тревогата му е провокирана от частичните кметски избори в Сандански и Казанлък, спечелени не от представителите на големите национални партии, а от местни бизнесмени с неясен произход на капиталите (подозирани във връзки с организираната престъпност). При това изборите бяха доминирани от разкрития за закупуване на гласове, най-вече на гласоподавателите от ромски (цигански) произход. Опасността от криминализиране на политическия живот накара Първанов да предложи смяна на избирателната система и на механизмите за финансиране на партиите19.

Българските проблеми не останаха незабелязани и от Брюксел. Като нов член на Европейския съюз България е наблюдавана особено внимателно. Подозренията за нередности бяха изразени от Европейската комисия (ЕК) още на 14 май 2008 г. в писмото на Майкъл Лий, директор в дирекцията на ЕК по разширението20. В него ЕК предупреждава, че е получила сигнали за нередности при усвояването на предприсъединителните фондове по програма ФАР, което може да се отрази негативно върху предстоящия мониторингов доклад на ЕК за България.

Предупреждението беше реализирано два месеца по-късно в изключително критичния доклад на ЕК, представен пред Европейския парламент през юли 2008 г.21 В него бяха повторени повечето от опасенията за злоупотреби с еврофондовете в областта на селското стопанство и на изграждането на инфраструктурни обекти. В крайна сметка ЕК спря изплащането на средства за България по две програми — ИСПА и САПАРД, на обща сума от 825 млн. евро. ЕК лиши също две български агенции по програмата ФАР от правото да работят с европейски финансови средства. Подобни проблеми с усвояването на европейските средства са имали всички бивши социалистически страни, присъединили се към ЕС на 1 май 2004 г., но това ни най-малко не успокоява.

Докладът на ЕК раздвижи политическия живот в България. Правителството обяви спешна програма за действие, за да се предотврати трайното спиране на еврофондовете, докато опозицията го използва, за да поиска оставката на правителството. Шестият поред вот на недоверие към правителството на Станишев, „за нанесени морални и материални вреди на българските граждани заради неусвоените еврофондове“, беше отхвърлен от парламента на 30 юли 2008 г.22 Последният, седми вот на недоверие срещу правителството беше внесен на 18 февруари 2009 г. — този път заради „корупция, угодничество към Русия, липса на адекватни мерки за борба с финансовата и икономическата криза“. Той бе отхвърлен на 26 февруари, но дава възможност на правителството да направи пространен отчет за работата си.

Съотношението на силите в парламента, което въпреки фрагментаризирането на НДСВ остава трайно в полза на управляващите, е различно от това в обществото. Правителството на тройната коалиция посрещна последната година от мандата си в обстановка на нарастващо недоволство. Засегнатите от спрените финансови средства фермери реагираха с блокиране на пътища, борбата с корупцията и с организираната престъпност не даваше видими резултати, а убийствата между членове на престъпните групировки продължиха. И отново недоволството даде „вятър в платната“ не толкова на опозиционните бивши управляващи партии, колкото на онези, които не са били във властта — ГЕРБ, който започна своето съществуване като популистка партия на протеста, но успя да се трансформира в дясна партия, и чисто популистката „Атака“.

Последната година от управлението на тройната коалиция съвпадна с разразилата се световна финансова и икономическа криза, засегнала болезнено и България, въпреки високия бюджетен излишък и консервативната финансова политика. В такива условия настъпи годината на двойния избор — за европейски и български парламент през юни и юли 2009 г. Политическите отношения в тази трета година от членството на България в ЕС показват по-скоро стари рефлекси, отколкото новопридобити качества. Трите управляващи партии — БСП, НДСВ и ДПС, предпочетоха да се възползват от мнозинството си и да наложат нов избирателен закон в своя полза. Традицията всяко управление в последния момент да променя изборните правила в своя полза не е нова, но разочарованието сред българите, че тази практика продължава и след влизането на България в ЕС, беше голямо.
И резултатите не закъсняха. И в двата избора — за европейски и български парламент, надделя ГЕРБ. Това ново българско изборно „чудо“ се дължеше преди всичко на обещанието на Бойко Борисов, че ще раздаде справедливост и ще получат възмездие всички виновни за несправедливостите и корупцията от годините на прехода. Така или иначе, изборната победа на ГЕРБ и новото еднопартийно правителство на ГЕРБ за пореден път свидетелстват както за разочарованието на българите от основните партии на прехода, така и за ирационалното желание на българите да повярват във възможността всеки да получи заслуженото. Поне първите месеци от дейността на правителството на Бойко Борисов не дават особени надежди, че и неговата висока популярност ще продължи достатъчно дълго, за да се изпълнят надеждите. Но това управление вече не е част от прехода, а от специфичната българска демокрация на ХХI в. Няма съмнение, че през изминалите две десетилетия България и нейните граждани изминаха дълъг път, посрещнаха много предизвикателства, сблъскаха се с огромни трудности, но и постигнаха немалко успехи. Оптимистичният извод от изминатия през последните две десетилетия път на България е, че след като преминаха през много изпитания, българите постепенно бяха принудени да разберат колко важни са собствените им усилия за подобряване на живота в страната. А песимистичният е свързан с продължаващата голяма зависимост на ставащото в България от геополитическите и глобалистичните процеси, на които българите трудно биха могли да повлияят.

Бележки