ПАЗАРНИТЕ МИСТЕРИИ НА СТОКИТЕ „ВТОРА УПОТРЕБА“

0
203

Пазарът е велико, но и неудържимо нещо. Той предлага всичко и пробива навсякъде. Дори да се издигат прегради срещу него, той винаги намира начин да ги заобиколи, да ги преодолее и да ги забрави. Той сякаш е безсмъртен. Като митичен Феникс е способен да се възражда непрекъснато, като саламандър, който оцелява и в огъня, и във водата — при техните най-кошмарни стихии, дори при най-обезнадеждаващите им поражения.
Историята не може да плаши пазара. Тя само може да го мобилизира. В чест и за прослава на пазара идеологии въздигат неговите хоругви и вдъхновено пеят за него сладкозвучни химни. Или го критикуват и проклинат, като в замяна предлагат футуристично покъртителни реквиеми за неотвратимата му гибел. Никой никога не може да купи или да корумпира пазара, понеже той купува и корумпира всичко останало.
Властта е безсилна в борбата си срещу пазара, защото се опира и разчита на него в битките, сраженията и войните си със своите врагове. От него тя получава и своите възнаграждения, облаги и привилегии. В него разполага своите любимци, довереници и приближени. Или от него се опитва да прокужда своите опоненти, противници или врагове. На неговите „данайски дарове“ властта разчита, за да спечели нови приятели, и на неговите „троянски коне“ тя залага, за да всее смут и паника сред онези, които не £ се нравят, които я дразнят, притесняват, застрашават. Тя не може да го уплаши. Тя е тази, която се страхува от неговите изненади, от измамния му нрав, от изкусителния му чар.
Пазарът е неизтощим в своите фокусничества и магьосничества. Той не престава да създава, разпределя, обменя и консумира всякакви стоки или услуги. От такива с луксозен вид, през онези за масова употреба, за да стигне и до най-кичозните, които си намират място под неговото слънце и жизнено пространство на шумните му тържища. Той удивително скоропреходно превръща стоките лукс в такива за масова употреба. Но е и изумително непретенциозен или великодушен, понеже оставя дори и кичозните за доста протяжно време върху своите сергии.
Пазарът няма и отечество, нито се прекланя пред някаква родина. Парите са негово отечество; печалбата е свещената му родина. Те са неговият олтар, а също и неговия камък за непонятни, безчовечни жертвоприношения. Серж Московичи изключително вярно сочи, че парите са родината на безродниците.
За пазара няма клетви или светини. Освен онези, пред които сам се кланя, които сам издига и престъпва, когато сметне, че това е нужно. Няма човешка нужда или болка, за които той да не предлага — смирено или екзалтирано и гръмогласно — своите целебни лекове и процедури.
Няма човек, който да не е удостоен с вниманието, с лицемерието или с користното обгрижване от страна на неговите толкова усърдни свещенослужители.

Пътят към истините за неговите храмове или култови оброчища е път на модните вкусове — удивително прилежни и старомодни в постоянството си непрестанно да се променят — като се самообновяват и саморазвиват. Това също е и онзи път на еквилибристики с цените, на социалните илюзии, че някой някога може логично да обясни истинската същност на тези жонглирания. За пазара времето няма значение. Освен едно-единствено — да бъде онова пространство, което да дава възможности или добри условия за натрупване на нови печалби. Всяко време е добро, стига да носи урожай от печалби.
От самото си рождение пазарът е постигнал това, което днес е и обертон на постмодерното му състояние или екзалтирано състоя­ние — да живее единствено с настоящето, да приема това времево измерение като единствено съществуващото и значимото. Останалите две измерения на времето — миналото и бъдещето — за пазара винаги са били и ще си останат конструирани полоси. От тях може да се извлече полза/вреда за някого, стига да се обработят както следва.
Пазарът не чака някой да го подканя да свърши нещо. Той е невероятно добросъвестен или високоотговорен при изпълнението на дълга си да предлага всекиму по нещо. И да си взема своето за това.
В мътните, объркани и сбъркани откъм законност, ред и по-рядък времена пазарът се чувства особено тонизиран. Щом има „келепир“, щом драмата или трагедията могат да носят невероятни печалби. А нали и народното умотворение поучително повелява, разгласява с аксиоматична непоклатимост, но и с изумяваща прецизност интимните тайни за това, че „в мътните води се ловят най-едрите риби“. Затова в „подмолите“, във „водовъртежите“ на историята пазарът сякаш се носи най-шеметно. И колкото да звучи парадоксално — като че ли най-праволинейно. Дори да се препъва или да пада заради обстоятелствата, той не губи дух или не унива. Напротив, опитва се да превърне всяка загуба в печалба.
Всяка епоха може да е приемлива, добра. Стига да дава на пазара арена за неговите гладиаторски подвизи, шансове за подмолните му заговори и завери. Всяко време може да е хубаво. Щом му предлага сцена или букет от роли, в които да изпъкват неговият победоносен дух и триумфален поход. Всяко общество може да му приляга, стига да се съобразява с неговите модели и да се възхищава от вкусовете и причудливите му изобретения.
„Времето е пари“. А парите могат и трябва да променят усещането, визията, социалната логика и динамиката на историческото време. Така пазарът вече може по свой, особен начин да рисува и тълкува всяко време. Изкусително да рекламира, оглушително да прокламира или брутално да декретира тези изображения и на съвременниците на това време. Той не се съобразява с никакви ценности и норми освен със собствените си. Няма и власт, която да е способна задълго да го подчини, понеже той е по-талантлив от всяка власт.
Пазарът е готов да служи всекиму. С тихата надежда и с решимата дейност самоотвержено да превърне последния в свой подчинен, в пленник или в роб.
Пазарът живее с чувството, че е вековечен. И че няма определена възраст. Любопитен е като малко дете. По дух е младежки оптимистичен, дързък и вечно копнеещ за още нещо. Раздиран от съмнения или от прекомерно самолюбие и самочувствие. Винаги жаден за нови приключения, изумително ненаситен за страстни авантюри. По неотстъпност и последователност е като зрелия човек, който, щом си науми нещо, прави всичко, за да го постигне, независимо от пречките. По маниер е като сприхавите старци, които не искат на никаква цена да се разделят със своето. Нищо не може да се сравни с неговата жизнеустойчивост, с жаждата му за живот или с волята му да се справи с всички предизвикателства. Нищо друго не притежава такъв опърничав нрав, който да се налага, да натрапва своите претенции или очаквания, да постига своите стремежи. Нищо друго не притежава такава имунна система, която да е адаптивна към всички условия и промени в околната среда. Нищо друго не притежава толкова отчаяно и пълноценно в себе си животоспасителната игра на гущера — талантът му да се лишава от своята опашка, да се самонаранява, да си придава вид, че се самоубива. Само и само да се запази, да оцелее и да пребъде в следващия миг.
Не някъде другаде, а в пазарната логика и в нейната практика се ражда и налага девиз: трябва колкото може по-скоро да умираш, ако желаеш да живееш. Ако искаш да побеждаваш и да си пръв. Раждането на новото се съпровожда от неизбежната гибел на старото. Страстната проповед на „изгрева“ и значимостта на иновацията обезателно се следва от процесиите на оповестените смъртни присъди. И от „залезите“, от незабавното или с някои отстъпления във времето изпълнение на екзекуциите. Пазарната „суицидност“ е превърната форма на мита за вечното завръщане.
Пазарът е абсолютно пропусклив за всичко — само не за морала. Той може да стори едно-едничко изключение в това отношение. Да гледа с мили очи на морализациите, които някак си го оправдават и възхваляват. Той може искрено или привидно и даже измамно да се трогва; просълзен да се прекланя пред такива морализации, защото те го прославят. Да дарява някои от лептите си на такива свои морални поддръжници и защитници. На заслепени и на подкупни адепти. Затова онези идеологии, които го възхваляват или оправдават, твърде често очаквано получават филантропично внимание и спонсорския му жест. Всички други нравствени оценки и присъди за него са пренебрежими, маловажни, временни. Той открито или подмолно влиза в конфликти с тези, които са на мнение, че заслужава отрицателни образи и критични оценки.
Ако нещо обуславя или истински, задълбочено обяснява бездънната пропаст между пазара и морала, това е само и единствено непреодолимата разлика в „чистите“ им логики. Защото критиките на „чистия“ и на „практическия разум“ на нравствеността или на пазара следва да вървят във взаимно изключващи се посоки.
Пазарът е абсолютно невъзможен, безсмислен е без користта. Тя е всичко за него — въздух, смисъл, основание и истина. Тя е слънце и небе за неговото реене в историята и в обществото. Користта е неговата твърда земя, която му дава сили — подобно на митичния Антей. Тя е онзи „свети дух“, който му дава истински и несломими сили в безкрайните му митарства или в изумителните му (до абсурд) преображения. На противоположния полюс обаче са нравствено-етичното мислене и поведение. Те трябва се градят и да се уповават на безкористието.
Пророците на несметните богатства и чудеса на пазарния Ханаан винаги са извръщали глави, отмествали са погледа си от нравствените пустини и моралните трагедии, които го обкръжават, съпровождат пътищата до бленуваните богатства.
В преследване на егоистичния интерес, „невидимата ръка“ на пазара вярва и фанатично разчита и на риска. Затова и един от най-видните гурута на пазара — либертарианецът Алън Грийнспан, искрен поклонник на неолибералната версия на глобализацията — категорично изповядва своето дълбоко убеждение: историята не се отнася благосклонно към последиците от продължителните периоди на ниски рискови премии; въпреки, че пак тя е пълна и с продължителни периоди на тяхното подценяване, на пренебрегване на непредвидимите погроми от пазарните рискове.
За разлика от еуфоричната и екзистенциално фатална за функционирането на пазара роля на риска, нравствеността принципно не си позволява „игри“ с него. Никой нормален и морален човек не би залагал рисково. Не би се поддавал на моментни прищевки, на случайни и спонтанни озарения или прозрения за това, що е печелившо. Особено, ако то е и крайно рисковано. Не би играл и „ва банк“ с моралните ценности и норми. Не би поел рискови акции с честта, достойнството, уважението, доверието и лоялността на хората към него или на себе си към тях. За да живее с измамната вяра, че резултатите от такива акции ще му донесат крупни печалби в техните и в неговите мо-рални отношения. Всичко, което е съдбовно значимо за истинската, човеколюбива, социално ориентирана и ангажирана нравственост, е внимателно, предпазливо или критично към многословията, обещанията, изпълненията на пазарния разум, на пазарната логика и прагматика. Понеже последните имат непреодолимата склонност, слабост или навик като спазаряват нещо, нерядко и да го опозоряват в морално отношение.
Потъналият в разгула на свои помисли, щения, в разврата на свои действия, неограничен, освободен от социални задръжки, пазар фанатично вярва и отстоява свое нечовешко символ-верую. А то е, че никъде и никога „няма безплатен обяд“. Че всичко трябва да се заплаща. Пазарът обаче си затваря очите, запушва очите, намръщено, заинатено премълчава съвременни прояви, които оборват парадигмата за „безплатния обяд“. За нейното неопровержимо и сякаш вечно благоденствие.
Алвин Тофлър показва някои пробиви в несломимия пазарен манталитет от хора, преуспели на пазара. От талантливи личности, които даряват (безплатно на хората) интелектуалните си творения. И не само ги демонстрира, а обяснява защо социализацията на пазарните продукти може също и да повиши техните ефекти, да промени пейзажа, динамиката, посоките на пазарните вкусове. На всичко отгоре прословутият футуролог заявява, че такива екстравагантни постъпки не са безумни, макар днес да изглеждат в пълен разрез с разума на пазара. Те не са обречени на неизбежен провал или пълна забрава, напротив, те са първите лястовички, предвещаващи друга пролет за пазара, нови реалности. В историческото бъдеще и при друга социална система, когато пазарът вече няма така кръвожадно да гледа на морала.
Известно е, че истинският морал разчита не на утилитарното, а на човешкото. На очовеченото, очовечаващото безкористие. На жестове, които предлагат или залагат на другия човек различни възможности и условия. Които не бива да се заплащат по никой друг начин, освен с еднородно (по смисъл и по посока) нравствено действие. Когато е лишен от нравствената идея и емоция, пазарът е потресаващо безпаметен за безумията на аморалното, които с голямо усърдие и страст позволява и насърчава. Когато не е социално регулиран и стриктно контролиран, той щедро и настойчиво оставя всевъзможни вратички и за порока. За безцеремонните похищения и извращения на порока над добродетелите на човека и на социума. Такъв пазар не се интересува от човешките цени и жертви. Пътят му е друм през безбройни трупове на човешки животи и съдби. Нищо, че сам пазарът живее със светла вяра, с непоклатимо убеждение, че дава живот или че благославя съдби.
Няма как да е другояче! Раждайки, лансирайки или пласирайки нещо ново, пазарът неминуемо трябва и да осъди, да унищожи или да погребе нещо предишно. Или сега съществуващо. Щом те му пречат, конкурират го. И пазарът се оказва най-нетърпелив, най-последователен или прилежен в произнасянето на тежки присъди, в скоростното им изпълнение на практика. В това отношение пазарът наистина няма достойни противници. Той е в състояние най-бързо и най-леко, почти незабележимо, да провокира или да прокара забвението на нещо от шумните тържища на социалния живот. Да придаде нужния (от или за него) ипостас и тълкувание. Да продаде дори и индулгенции за неща или за събития, грехове и престъпления, които никога не би следвало да се простят.
Но също така социално неориентираният и неудържан пазар е невероятно злопаметен и отмъстителен към всички стремежи и опити на нравственото да внесе известни корекции в неговото жизнено пространство. Когато с това се ограничават неговите апетити и позиции. Той не понася никого над себе си. Не желае да е зависим или подчинен някому. Нито да се съобразява с чуждото мнение и опит, да изпълнява нареждания, да спазва забрани.
Амнезията е логично желана, високо ценена от пазара. Стига тя ситуативно, умишлено и перспективно да му върши полезна работа. Същевременно пазарът притежава най-еластичната, „най-каучуково“ гъвкавата памет. (Флексибилността днес се прокламира или се изисква като фундаментална референция на пазара.) Да преоткрива изоставени, дори забравени примери, образци, нечии логики, техники и практики. Достатъчно е те да се окажат в състояние да разрешават даден казус. И да премахват конфликти.
Пазарът не питае съчувствие и признателност към тези, които някога — назад в историята и във времето — са му помогнали да се роди, да порасне и да възмъжее. Затова и демокрацията се оказва потърпевша за добрините, които е сторила на пазара. Дала му е простор, права и свободи, а сега се оказва притеснена или задължена нему. Бодрияр е дълбоко прав, като подчертава, че с течение на времето политическото и социалното, които някога са пробивали пъртини и са дали власт на пазарното, сега вече се оказват обезличени. Икономизацията на политиката и политизацията на икономиката са две страни на една и също монета. Нея пазарът отличава в колекцията си, на нея разчита за всички свои подли размени. Днес, повече от всякога, демокрацията се оказва изнудвана, насилвана, поругавана или осквернявана от своеволията и бруталността на пазара.
Старата житейска максима — няма сторено добро, което да не е възмездено от злото — намира в пазара най-категоричното си и недвусмислено потвърждение. С невероятно завоалирани и префинени маниери или с невъобразимо брутални жестове пазарът не спира да прокарва своите демаркационни линии. Да провежда своите „чистки“ сред хората. Няма обществена драма, човешка трагедия, които са способни да го трогнат. Чувствата на пазара се трогват само когато му замирише на пари, печалби. Няма как да е другояче! Когато е бездушен, прогонил от себе си всичко социално-ориентирано и ангажирано, пазарът е истинска обетована земя и реална аркадия за социалния дарвинизъм. Този дарвинизъм е неуморим в предлагане или в налагане на фикции за способните и некадърните човешки индивиди и общности. За тази приказка времето е без значение. Сменят се само декорите, но не и героите.
В глобалния свят, където суверенитетът на националната държава е склонил глава, социалната държава неудържимо колабира от вакханалиите на неолиберални фикции, пазарът е по-агресивен и по-безмилостен отвсякога. Някога националната и социалната държава можеха да си позволят правото и задължението да определят какви „боклуци“ от други страни или икономики да допуснат на своя територия, в собствения си живот. В свободния пазар, гарантиран от отвореното общество, това вече е невъзможно.
Оцеляването в джунглата на пазара не понася сантименталността на нравствения етос. Или поне конструира и тиражира последния по зловещ свой сценарий, облик и подобие и в разрез с образците и повелите на истинския морал.
Разкрепостеният от социални норми и ценности пазар се интересува или цени едно-единствено човешко качество — платежоспособността. Всички останали човешки качества са негови подчинени. Те са пленници на неговите неудържими фантазии, мании и фобии. Негови бездушни или безсловесни роби, ако се опитат да му се противопоставят. Човешката природа придобива някакъв смисъл и известно значение само ако се подчинява на злия гений или на неистовото желание да се трупат печалби. Нравствеността тук е без всякакво значение или е лесно пренебрежима.
Исторически радикалната смяна на централизирано-плановото стопанство от времето на „държавния социализъм“ с отворена, свободна от ограничения, пазарна логика/практика носи освен позитиви и безкрайни негативи.
В глобален и в европейски контекст пазарът в последните две десетилетия преживя главозамайващи възходи и падения. Особено сега, при световната криза. Естествено, губещите са много повече от печелившите от този луд хазарт, защото спекулацията е най-интимно скъпото, но и най-високо котирано качество на пазара.
„Невидимата ръка“ на пазара се оказа мит, далеч не по-малък от митовете за възможностите на планираната, тотално бюрократично-централизирана икономика. Не само понеже на твърде много нации, страни или общества им „просветна“ кой исторически „влиза“ в ролята на „невидимата ръка“ на „свободния и отворен“ пазар. Ами ги и разтресе до колапс. Една треска, която изумително чевръсто подписа смъртни актове на ред икономики или засегнати браншове от стихията на кризата.
Тази глобална криза сякаш преобърна нещата. Апологиите за минималната държава, „навирили си носа“ след края на Студената война, доста бързо си свиха пауновите опашки. За да се подменят със спешни интервенционистки логики и практики държавата да оказва животоспасителна помощ на пазарните институции. Това, естествено, създаде прибързани усещания или представи у някои. Ето нà, миналото сякаш се завръща! Призракът на социализма се завръща и си отмъщава. А оглушително отричаните идеологеми бележат неочакван реванш. Патетиката на неолиберализма се оказа посрамена и опозорена. Не заради някой друг, а поради собствения си — достигнал края си — логичен размах или ефект. И някои леви мозъци и езици побързаха да възкресят и възвеличат миналото. Без да си дадат сметка, че имат среща само с една доста парадоксална привилегия. Тази на старата теория, която понякога може да се надсмива на свежата и непослушна практика. Но това още не дава път, права и възможности на теорията да властва над практиката. И практиката, въпреки падението си, може „да си върне тъпкано“ на теорията. Като спешно потърси идеи или начини да излезе от кашата, която тя сама е сътворила. И отново покаже картон на някои свидни, свещени за въпросната теория идеологеми.
Известно време преди настъпването на взрива на световната финансова криза, дори такъв вдъхновен защитник на „минимизацията“ (или неолибералната ампутация) на държавата като Фукуяма бе принуден сам да възпре своя идеен унес. Да коригира собствените си представи за нужните възможности на държавата днес. Да реабилитира държавата и произнесе молитва за нейното завръщане, за мощта й.
У нас, в прехода, бясно, но и свръхполитизирано променящата се държавна администрация, а и котилата на мутренските генерации, оставят очевадни белези и неизлечими спомени за изключителната виртуозност на „невидимата ръка“, която магически твореше, направляваше прохождащите пазарни процеси и тенденции. От такава покъртителна гальовност или от твърда бащинска ръка рухват, разсипват се цели стопански клонове. Атмосферата в обществото и в икономиката е невероятно близка до паническата. Всъщност, нали паниката не е невъзможно състояние на уж здравословно живеещия пазар, способен да се справи с всичко.
Човек не трябва да е заклет антихрист, нито твърдоглав атеист, за да проумее в тези реалности, в бързо прозелитноклонираните от атеисти в християни люде, изумителните чудеса и мистерии на пазара. Само празничните дни и пазари по време на Коледа и Великден са достатъчни, за да убедят и най-вярващите хора, че „невидимата ръка“ на ценообразуването в „светите дни“ е плод от развихряне на сатанинското начало. Че няма светини за безумния ламтеж към диви печалби. Че са освободени (в своите безсрамия или прегрешения) пороците на човешката природа.
Природата не търпи вакуум. А пазарът е удивително природосъобразен. Той не понася празни пространства, неоползотворени възможности, необитаеми ниши. Няма друго нещо, което така, като свободния или „отворения“ пазар, загърбил социалното, да е толкова първично, натурално или витално. Да е толкова сляпо, глухо и нямо за възнесените над природното битие човешки дух и хуманен смисъл.
„Отворените“ пространства винаги изкусително примамват. Те насърчават до крайности несправедливостта и безчовечието — с бясната треска за нови печалби. Те дават „картбланш“ за трансфер на всички негодни, дефункционализирани или амортизирани системи и технологии от по-развитите в по-бедните и изпаднали в тежки кризи държави и общества. Това превръща вторите в особени приемници. В специфични бунища, сметища, резервоари или депа за трансфер, употреба на стари производствени, разменни и консумативни логики, техники и практики. Това оказва изключително нездравословни въздействия върху човешката битност и рационалност. Илюзия и лъжа е, че пазарът дава всекиму равен шанс. Че стимулира единствено и само възможността за догонване на богатите и развитите. Че не препятства със своите тайни оръжия възможността „последните да станат първи“. Че всичко е възможно. Че всяка мечта е постижима. Стига да се положат труд, воля и амбиция. Макар да дава път за промени или възкачвания, той никога напълно не забравя своите любимци или нарочени лица. Онези, които са неговите емблеми и стигмати. Не толкова „брадясалата“ история, колкото преливащите от живот днешни реалности показват, че неравенствата драстично и драматично се разрастват до непонятни мащаби, каквито предишните исторически епохи и общества изобщо не познават. И противно на натрапчивите идеологеми, опърничавите нрави доказват, че където има богатство, то повече и по-често се увеличава, вместо да се преразпределя така, че да дава повече и по-истински, а не имитативни шансове на повече хора и групи. Бездната между богатите и бедните държави и социални групи никога не е била толкова огромна. И така плашеща. Толкова безнадеждна за хуманистична промяна. Затова нерядко пищно прокламираните равни шансове по-скоро коварно прикриват статуквото на социалните неравенства. И не само го воалират, но и го увеличават. А и другояче не може да бъде! Пазарът живее от и чрез различия и неравенства. Той ги създава, покровителства, променя, а понякога някои от тях унищожава, ако му пречат да постигне по-мащабни и по-значими неравенства.
Тук, разбира се, съвсем не иде реч само за производствени, а и за социално-управленски, за аксиално-нормативни или за други логики, техники и практики с „изтекъл гаранционен срок“. Със сериозна историческа износеност. Явно негодни. Неконкурентоспособни, с предмодерна, неразвита, крайно ограничена индустриална специфика при решаване на възникналите нови, на настоящите, или дори на завещаните стари дилеми и конфликтни ситуации.
Та нали всеки е свободен — понякога е и задължен — да си купува и илюзии. Че ще догони тези преди него. Че ще постигне благоденствието и просперитета им. И то за определено, дори за кратко време. Стига да се съобрази с пазарната логика. Разбира се, „екологията“ на вещния свят невинаги се оказва в синхрон, не върви обезателно редом, ръка за ръка, и с „екологията“ на човешките отношения. Прочистването и преместването на определен (и преоценен) вещен свят съвсем не означава, че те се съпровождат от прочистване или от развитие на социалните отношения при неговата поредна употреба и зависимост. Напълно е възможно и обратното. Такова прочистване или преместване, вместо да ограничава или да премахва, да разпространява и умножава скрити зад тези процеси социални неравенства, отчуждения, и пр. Още повече че пазарът позволява и насърчава създаване и тиражиране на превратни представи или стереотипи, които да преобразяват и маскират истинските замисли, цели, стойности, роли, цени или значения на случващото се в неговите, или в по-широките социални пространства.
„Светът на симулациите“ не е само или толкова в главите на Ги Дебор и Бодрияр. Той всъщност е отдавна историческа и обществена реалност. Той също е гостоприемно, неизказано радушно посрещнат и уютно разположил се дори у нас. Нищо, че краят на Студената война гръмогласно и лукаво оповести на целия свят, че с него идва и кончината на ерата на митологиите, на фалшивите идеологии и пр. Всичко, което за най-развитите и богатите общества и държави не попада в динамично променящите им се критерии или вкусове, е предопределено за експорт. В подобни региони, държави, общества и култури — станали особени бунища, но и ароматизирани с фикциите на пазара. Амортизирани производствени технологии и слаби капацитети, овехтели, износени, демодирани автомобили, битови техники, складови наличности с изтекъл и привършващ гаранционен срок, нискокачествени или „недостойни“ за взискателния пазар стоки и технологии там са благословени. Демодираната, дефункционализираната, крайно остарялата, вече ненужната, с изчерпани или с полуизползвани ресурси, стокова наличност „великодушно“ и „щедро“ се преотстъпва. Или дори се продава. На уж невероятно изгодни цени. На изпадналите в тежка криза, зависимост и драматични затруднения страни и народи.
Това изключително историческо, но и икономическо „благодеяние“ ражда, а и публично легитимира специфичен феномен — магазините за стоки „втора употреба“. Те по великодушен начин демонстрират разпадни процеси и последици от отпуснатата до безгранична свобода пазарна логика или стихийност. Те се оказват зримият филтър на тежки социални разслоения и колизии, на драмите и актуално нерешимите конфликти. Те са лакмус за социалното качество на хората от първа, втора и пр. „ръка“. А пазарът не губи клиенти — само ги преподрежда!
Стоките „втора употреба“ не са предназначени за хора „първо качество“. Те имат свой пазарен контингент и точно фиксиран адресат: хората „второ качество“. Пазарът има органична непоносимост и нелечима алергия към унификацията на неговите консуматори. Той копнее за триумфа на тяхната плурализация. За тяхното сегментиране. За разфасоването им — дори то да има нехуманни ипостаси. Той винаги има нещо „подръка“ или наум, за да прогони и накаже еднообразието. Само формално човешките права са равни. На пазара това кредо няма значение. Въпреки противоположните уверения, силогистичните гимнастики на адептите му. Разбира се, както може или трябва да се очаква: „второто качество“ си има своите предимства или своите недостатъци. Пазарът отлично ги познава и добре използва.
Ситото на „качеството“ на клиентелата е всъщност и ситото на йерархиите в обществото, сито на разнообразието на социални вкусове, нагласи, роли и позиции.
Стоките „втора употреба“ изобщо не премахват социалните неравенства. Те живеят от тях и чрез тях. Те могат само временно да ги заглушават. Моментно ги обезболяват. Вместо да изрази протеста си с пълно гърло, тази масова „втора употреба“ предпоставя или обуславя известни (публично приемливи, но съвсем не драстични) прикрития. Странни прикрития на социална критичност, неудовлетвореност от реда на малките или на големите „неща от живота“ в конкретното общество.
Тази „вторична“ употреба демонстрира едно и прикрива друго. Тя публично показва и потвърждава, че пазарът може да предлага „по нещо за всеки“. Обаче премълчава, отстранява погледа или не изказва горчивия факт, че пазарът е основан само и вдъхновен единствено от голата печалба. Че изобщо никога не е способен тотално да отстрани социалните неравенства. Не поради някаква друга важна причина, а просто защото той се гради и се развива благодарение на тях. Защото те са неговата жизнена среда и социалната атмосфера, в които той пласира своите продукти и услуги. Щом за образец му служи неолибералната философия, а и управленската £ технология. И тъкмо за да прикрие тази своя изначална греховност и безпомощност, такъв пазар неистово се нуждае от идеология. Той си плаща на управленски логики и практики, които умело да преиначават истините за неговите реални таланти. За истинските му подбуди. За същинските цени и жертви от неговия тотален разгул.
Употребата на подобни стоки „втора ръка“ не разкрива по никой начин една истинска социална свобода. Тя всъщност е публичният израз на фалша на привидна свобода в „търсенето-предлагането“. Фалш, зад който обаче лукаво се спотайват неимоверно грозните лица на несвободата и кошмарните фигури на отчуждението, социал­ната незащитеност и уязвимостта на житие-битието на човешките същества.
Пазарът — особено този на стоки „втора употреба“ — по принцип не обича да драматизира случващото се в или чрез него. Освен ако експлоатацията на някоя подобна (елементарна или пък сърцераздирателна) драма не му носи и поредните бонуси или облаги. И въпреки обстоятелството, че исторически или всекидневно неспирно поражда, утвърждава и развива до непонятност социален драматизъм.
Спектакълът не е отреден само за високите етажи на човешкия дух, не му е резервирано специално място единствено в зоната на културата и изкуството. Той може да се осъществи и в галерията на най-низките човешки подбуди и страсти. Да е обвързан или задължен на перверзията на пазарните сценарии. Заради последните той може и трябва да се промъква или да се налага и в политиката. А оттам навсякъде, където и каквото му „видят очите“.
„Обществото на спектакъла“, видяно в ума на Ги Дебор и от цяла плеяда от социално и хуманно настроени мислители, не се въдворява само в симулациите на властта и управлението. Когато политиката става безразлична, а високата култура е неразбираема или е чужда на масите, тогава единствено масовата култура и пазарът са свещените територии, където обществото на спектакъла триумфира.
Комедиите и трагедиите нямат място само в духовно-културната сфера на човека и обществото. Те имат и своите разнолики или разнородни въплъщения в зоната на вещния свят. А нали магазините за стоки „втора употреба“ реално се оказват странни сцени? Върху които всекидневно могат да се разиграват всякакви сценарии. Всякакви трагедии и комедии за човека и за премеждията на човешкото в социума.
Метафорите и иносказанията не са запазена мярка само за изкуството. Пазарът се опитва да представи върлуващите и битуващите социални патологии в някакви превърнати форми, в превратни изображения с различни тълкувания. Като нещо напълно естествено, социално логично, а понякога дори морално оправдано. В този контекст магазините за стоки „втора употреба“ встъпват в особено качество. В това на метафори и евфемизми, на заместници или на посредници на изкусно или на нескопосано прикриваните и премълчаваните одиозни измерения от антихуманния, противоестествения, нечовешкия облик или дух на свободния пазар.
Пазарът трябва да покаже като нещо нормално, неизбежно произтичащо и случващо се социалните или аморалните отклонения от нормалното и дължимото човешко съществуване. Като нещо безпроблемно, самоочевидно подразбиращо се. Той трябва да се опита да ги завоалира. Или примитивно, но дръзко да ги оправдае. Опростенческата житейска логика, че „за всеки влак си има пътници“, се въздига като напълно достатъчен обяснителен или тълкувателен модус за възможностите на пазара. Така драмите вече нямат онова значение и звучене, което би следвало да имат.
Пласментът на стоките „втора употреба“ е спокоен, дори и в така безредните си пазарни битности, преображения или въплъщения. Не заради друго, а поради обстоятелството, че неговата интимна логика се уповава или разчита на ред „златни правила“ на пазара. Те са: привидността може да изглежда истинска; видимостта може да компенсира и да прикрива същността; повърхността може да „изпързаля“ дълбочината на екзистенциалните проблеми и дилеми, на социалните колизии и конфликти. Само чрез подобна „вторична употреба“ публично се легализират и легитимират социални измами, разнообразни илюзии, че съществува и такъв начин да се „впишеш“ в социалния контекст, да се „поместиш“ в пазарните пейзажи, да си „в крачка“ с духа на времето и на модата. Нищо, че може донякъде и мъничко да изоставаш от първоначално демонстрираните вкусове чрез подобни стоки.
От съдбовно значение за пазара са и реалностите, и привидностите. Дори вторите може би повече от първите. Защото без тях е практически невъзможно и свидното му качество — спекулацията, прикритата чрез видимостта същност или истина за реалността на нещата, за истинските им качества, стойности, значения.
Видимостта не представя изцяло, нито преодолява истината, същността или дълбочината на социалните проблеми или на обществените неравенства. В нея те (повече или по-малко) са прикрити, премълчани и недоизказани. Несъзнателно или умишлено възпрепятствани да разкрият оригиналното си лице, натуралния си вид, а не толкова само гримираните си физиономии или „понагласените“ си силуети. Видимостта са реалността и буйният живот на превърнатите и опазарени форми на социалните или на човешките отношения, дейности, духовни и веществени сфери.
Магазините за „стоки втора употреба“ са легитимация на фикции, които опредметяват или разпредметяват човешките надежди да бъдеш близо или да си като онези, които са по-горе в социалните стълбици. Които могат да си позволят всичко. В тези магазини мистериите на пазара понякога дори вървят по същите стъпки, разполагат с подобни атрибути или репертоари, както и в бутиците. И продажбата, като процедура, сякаш не се различава много от тази в последните.
Пазарът дава невероятни възможности дефектите на стоковата наличност да се неутрализират. Или дори някак си да се компенсират от предимствата, или от качеството на обслужването. Най-вече и от умелото отношение към клиентелата. Обаче съществуват и такива обители на пазара, където подобни мистерии добиват и по-различни форми, по-завоалирани и незрими логики, по-други визии.
Един пример: магазините за дрехи „втора употреба“. Такива днес никнат навсякъде. Клиентелата им е по-масова, но и по-екзалтирана от тази на ставащите все по-рехави, унили и безплодни политически сборища или прояви. Ето защо си заслужава да проникнем в „светая светих“ на случващото се в подобни магазини. За да проумеем и техните пазарни мистерии.
Една част от обществото вече се е примирила с тяхното наличие. Тя няма друг шанс освен да оцелява и да преживява чрез „благодатта“ на такива магазини. Компенсаторният ефект, че това са стоки от „рога на изобилието на Запада“, тутакси се преоценява от натрапчивото обстоятелство, че тук те ни се предлагат от араби, китайци, турци или даже и от цигани. Обаче, няма как! Какво да се прави? Пазарът се оказва великодушен и безразличен на етническа основа. Той не страда от предразсъдъци. Освен от този за печалбата като висша цел и ценност. Тя е най-безмерно обожаваното му пристрастие, проявено външно и като безпристрастие.
Магазините за дрехи „втора употреба“ се оказват социално/пазарно легитимно пространство, където тази част на социума може да си закупи нещичко. Чрез своята позволеност и достъпност те дискретно маркират някакви социални йерархии; по безмълвен начин оглушително оповестяват разни социални табута и възможности. Те публично демонстрират демаркационните линии за пазарната или за социалната мобилност на шляещите се или на обсаждащите ги невротично техни посетители. Бездушната категоризация на хората тук е одухотворена от паричните им ресурси.
Ако някъде все пак съществува някаква неоспорима „справедливост“, то това е само тази на парите. Тя е обективна, безпристрастна или некорумпируема — понеже нейното единствено и неопровержимо „качество“ е тяхното количество. Тя обаче не е морална, социална, човешка, още по-малко очовечаваща справедливост. Защото тя се оказва превърнатата, омагьосаната форма на несправедливостта, на атомизацията или на десолидаризацията, на изкълчените или помрачените свободи.
Кой днес си позволява дързостта и наглостта да твърди, че пазарът е против фундаменталните ценности? Че бил срещу солидарността — стига да става дума за солидарността да се посещават неговите пищни храмове и гнусни бърлоги! Че бил срещу свободата — стига да иде реч за безмерната свобода да се печели за сметка на другите! Че бил срещу равенството — стига то да се разбира като равенство на всички в правото им да се ползват от неговите блага и услуги, достатъчно е да има с какво да ги заплатят. Че бил и срещу дълга! Напротив, няма друг, който, толкова настоятелно и последователно, като него, да държи както на равенството, така също и на дълга винаги да се плаща навреме. Ако може дори повече от нужното!
За посетителите на дрехи „втора употреба“ е пренебрежим или без значение фактът, че допирът или ангажиментите с тези средища имат стигматизиращ ефект. За социалния им статус. За публичната им приемливост. И за висотата на нейната оценка. Такива хора могат да изглеждат — още по-лошо — да се чувстват като „хора второ качество“. Като злочести игноренти не само в определени обществени сфери и етажи, но също и за другите сфери на пазара. Нали в пазарното общество пазарът е фактор, предпоставящ и определящ социалните йерархии, публичните портрети, социалните възможности и позиции. При стихията на безсмъртния трафарет, че „по дрехите посрещат“, за такива люде е предизвестен достъпът до определени сфери и етажи на социума. Предпоставено е и отношението към тях. Което вече не е производно от техните интелектуални, морални, социални и други качества. А само и единствено от атрактивността на визията, на „стайлинга“ или от портфейла им.
По времето на „държавния социализъм“, политическият режим може и да не си е „поплювал“, но в това отношение той бе невероятно стриктен. Дали само от прекомерно идеологизирани причини, поради лицемерна морализация или нещо друго, обаче е безспорен факт, че тогава подобни магазини липсваха. Имаше магазини за преоценени стоки. В тях се предлагаха най-вече отделни артикули, които не са били удостоени с „елейните благословии“ на качествения контрол.
Пребиваването в тези неугледни и позорни „оазиси“ — на парично затруднени, откровени скръндзи или на маниакални златотърсачи в евтинията, — носеше морални щети, свързани с дамгите на публичното мнение. То понякога се съпровождаше с поредица замаскиращи маньоври. А дори и чрез подставени лица (приятел/ки-снабдител/ки). За да не се разчуе, че въпросната персона е била видяна публично на такова (клеймено и позорно) място. Боже, опази! Бе създаден и митът, че ако не с припечеленото от честен труд, то поне по „втория начин“ — с връзки, е възможно сдобиване със стоки. Стоки, които са недостатъчни, видимо липсващи в предлагането. (Днес „вторият начин“ е умъртвен, забравен за покупко-продажбите. Сега живичък е само „първият начин“ — плащане в брой или другояче, но с пари. Днес връзките и услугите имат далеч по-други габарити, отколкото тяхната крайно битовизирана версия в реалния социализъм. Сега на пазара вече има всичко. Само парите сякаш не са достатъчни.) Но честта или достойнството на човека формално се щадяха. И въпреки оскъдния асортимент на предлаганите тогава стоки, хората с припечеленото можеха да си купят нещичко новичко. Понякога дори качествено, а пък дори и съвсем неупотребявано. Да купуваш ползваното бе повече от укоримо!
Какво се случва в магазините за „дрехи втора употреба“? Как мистерията на аморализма се прикрива или се предлага на купувачите? Преди всичко в дрехите „втора употреба“ като базисен се влага компонент, който отсъства при всички други неупотребявани стоки. Него няма да срещнете никъде в магазините с нормални разпродажби, в бутиците. В последните той е persona non grata за пазарно-етикетния катехизис. Той също така тотално отсъства при ценообразуването им. Иде реч за теглото, за „купуване на килограм“. За определяне цената на стоката според масата, а не най-вече според нейното качество или импортните £ спецификации. То и самото „кило“ не е едно и също. Понеже в различните дни то струва нееднакво. Оповестява се съблазнителна денивелация на цените. Тези в събота понякога са дори с 50% по-ниски от тези в първите дни на седмицата. Така пазарната мистерия става по-игрива и неустоимо прелъстителна. Тук подмолно, изобретателно-коварно се спотайва „шифърът“ на безнравственото.
За да е успешна тази разпродажба, тя се нуждае от психоза сред купувачите. В делнични дни е по-малка вероятността да се събере почти митинг от желаещи да нахлуят сред приказните богатства на въпросните магазини. В работно време присъствието е главно от пенсионери и шляещи се. Почивните дни — предоставят щедри възможности повече хора да се тълпят, „превземат“ магазина.
Търсената психоза обаче преследва комерсиален ефект. Първо, тя демонстрира, макар и често завоалирано, потребностните нужди на клиентелата, равнището на нейните естетически вкусове и нагласи, които опират до неистовото търсене и сдобиване с такъв сорт артикули. Цените обикновено са или шокиращо ниски, или са достъпни и прилични — „по джоба“ на всекиго от посетителите им.
Второ, „второто качество“ на посетителя и клиента в магазините за „втора употреба“ обикновено се съпровожда и от „второ качество“ на отношението или на обноските на персонала. Тук няма време да те ухажват, непрестанно да ти оказват влияние или да се опитват дискретно да ти „помогнат“ в избора и наложителността на покупката. Тук не си постоянен обект на специално отношение, на персонална загриженост, която блазни самолюбието, вдига в момента човешкото самочувствие. Тук отсъстват подобни церемонии. Всичко е някак „по домашному“. Директно или брутално ти се заявява: „за такава стока — толкова! Ако не щеш, върви в бутиците да си търсиш нужното!“ Тук на клиента му „набиват в очите“ неговото качество, неговият неизгоден и крайно нелицеприятен социален и финансов статус. „Щом си тук, ясен си!“ За хората, които вече неведнъж са преглъщали горчивите залъци на социалната несправедливост, подобно отношение не е ново. То дори е и поносимо.
Трето, чакането пред магазина (с понижените цени или с новите стокови придобивки) определено настървява потенциалните купувачи. То бързо ги увлича в една трескавост. Или дори в ожесточеност. И когато магазинът вече широко отвори врати, митингът се втурва презглава или панически. Всеки се стреми да изпревари потенциалните си противници. Те могат и да му отнемат нещо, с което той може (преди тях) да се сдобие. Тук липсва онова разточително време, онзи церемониален вид и тонус, който купувачът добива, когато „оглежда“ колекцията на даден бутик.
Бутикът — този храм, това свято място за поклонение или за удивление от чудесата и славата на пазара — предполага и налага известен ритъм на движението и настроението на клиента, съответна плавност и съсредоточеност от негова страна, наподобяваща някаква поклоническа смиреност, но и неотстъпност от вярата на собствения вкус и т.н. Тук обикновено липсва невротичният или забързан вървеж между стоките, така характерен за атакуването и превземането на магазините за „дрехи втора употреба“. Тук и клиентелата не е така сгъстена или въодушевена. Освен ако не става дума за шумна младежка компания, която повече се забавлява.
В магазините за дрехи „втора употреба“ обаче всичко е другояче. В тях няма време за скрупульозно пробиране, за повторно завръщане при дадена стока — преди това „вързала окото“ на клиента. Клиентът има усещането че е увлечен и повлечен от Брауновото движение на другите посетители — потенциалните му конкуренти. И в този момент той няма остра необходимост да си придава вид, че е нещо „по така“, че може да мине дори и без това, което тук му предлагат. Или че той дори може да отложи неговата покупка. Или пък евентуално да дойде по-късно. Защото тук и принципът или практиката са напълно ясни, но и безпощадни — „сега или никога!“
Наелектризирана психична атмосфера пред и в магазините за „стоки втора употреба“ може да притъпи взискателността. Но и да поощри прибързаността да се добереш до нещо. Сръчно, дори лакомо да го похитиш. Преди още другите клиенти да са ти отнели тази възможност. Клиентът в тази обстановка е притеснен, разполага с ограничено време и с разполовено на най-различни страни внимание. За продавачите това е изгодно. И често до хубавата стока те слагат по нещо, което е по-некачествено. Което обаче при такава потребителска страст или паника би могло също да се окаже сред купчината от вещи, които са набързо заграбени.
Времето, както споменахме е пари. Парите за тези стоки са сякаш по-малко, отколкото за нормалните или за луксозните артикули. В съкратеното време нерядко купувачът може да вземе „на кяр“, но може да вземе покрай доброто и доста ненужни вещи. И понякога такива покупки да му излязат по-солено и по-скъпо, вместо да си купи нещо от редовни магазини и разпродажби с известно — сезонно и друго — намаление на цените, но и с по-богат асортимент. Такава обаче е неизменната орисия на бедните: евтиното винаги излиза по-скъпо! А богатите винаги „излизат на печалба“. С по-скъпите си, но и с далеч по-качествените стоки или покупки от луксозните бутици, и т.н.
Но нека отново и по-внимателно се взрем в странното, липсващо в бутика, присъствие на теглото като многозначим фактор за крайната сметка.
Духовното — било то нравствено или естетическо — е лишено от маса, от тегло. То сякаш е феерично, безтегловно, ефирно и безплътно. То пряко сетивно е неуловимо, или е неизмеримо по обща систематика. То не може да се усети, да порази с лекотата или с тежестта си. Красотата и грозотата, добродетелта и порокът, ползата и вредата като че ли не притежават осезаемо, точно измеримо, тегло. Ако, разбира се, подминем безогледно, необосновано или пренебрежително символното им „тегло“ в човешките връзки, а и психичната тежест или лекота на емоционалните им преживявания. Само символното им битие има своето „тегло“.
Всеки човек по своему (социално предзададено или обусловено) определя и понася „теглото“ на липсата, или това на присъствието, на наличието и на „масата“, на стълпотворенията на съответни добродеяния, и, обратно, на разни злотворства.
Добротворството и злочинството винаги струват нещо на субекта или на обекта им. Те им „тежат“ по своему. Всеки човек притежава свои персонални, интимни и социални прагове на поносимост, а и на непоносимост за такова „тегло“.
Плътта и масата сякаш зримо или невидимо, осъзнато или неосъзнато, се полагат и като че ли прилягат повече на тленното, бренното, инертното, смъртното като някаква материално-веществена субстанция или като нейна атрибутивност. Материята е вечна, обаче човек съвсем не се нуждае от нейната цялост. Само от нейните (винаги времево и пространствено) ограничени, но също и „осъдени“, вещи и предмети. Нали масата интуитивно, подсъзнателно се асоциира и с нещо, което е наземно? Или с нещо, което може да е и невидимо, понеже е подземно.
Божественото се счита за нещо неземно и свръхземно, лишено от скверна маса и тегло. Някой да си спомня хората да са се оплаквали (някога и някъде) от непривично голямата или неприлично изнемощялата телесна маса на божествата?! Някой да се интересува обаче колко е било теглото на Исус, Аллах, Буда и т.н.?
Само за природния и свързания с него човешки свят масата има значение. А този свят притежава своите непреодолими връзки и взаимоотношения не само с живота, а също и със смъртта. Нали богословите убеждават, че теглото, тежестта, масата придобиват особени значения единствено в ада. Там грешникът изпитва целия ужас на теглото — чрез теглилата и мъките, които му налагат. В рая теглото, масата нямат никакво присъствие, роля, мощ и цена.
Дали впрочем е напълно случаен (и защо е непонятен), но е реален и усетът, че мъртвият труп сякаш тежи като че ли повече от живото тяло на носителя му? Значи магазините за дрехи „втора употреба“ са символни мавзолеи и на нечия смърт. На странната гибел на предишни истории или на биографии на истинската, първичната употреба на изложените стоки. На употребата, в която са погълнати и прикрити много чувства или преживявания. Употреба, която е била недосегаема и интимно-лична. С нейното финализиране сякаш публично е оповестена смъртта на конкретни епизоди от житие-битието на притежателя на конкретната стока, на субекта на нейната първична употреба. Тази употреба сякаш е някакъв странен разказ, който вече е приключен. Още повече това е разказ, който никой повече няма да прочете, да се заинтригува от мотивите и аргументите на неговата фабула.
В тази смърт са потопени или претопени предишни истории, роя­ци човешки премеждия и чувства, експлозии и имплозии на социални ценности, норми и смисли. Тя е свързана и с възходи, триумфи или крушения и падения на социални или на модни вкусове, ориентации, нагласи или трафарети. Те вече не са възстановими в предишната им форма и степен. Нито са годни за възкресение и за втори (пълноценен човешки) живот. Втората употреба на подобни стоки винаги е и някакъв реален триумф на социалното или на пазарното отчуждение. Тя всъщност е и специфичен метафоричен знак за предишния живот, който никого не интересува.
В първичната употреба се крият копнежи или замисли, които едва ли могат да бъдат преповторени в „огледалния си вид“. С нейната незрима смърт, те потъват невъзвратимо в забрава. Изчезват завинаги, сякаш никога преди това не ги е имало. Сякаш не са „вдъхвали живот“, не са придавали очарование, привлекателност или ведро самочувствие на техния първоначален собственик и потребител.
Никога човекът, който е навикнал да си купува дрехи, стоки от нормални магазини, а не от „стоки втора употреба“, няма да преживее онази неповторима радост и удоволствие от дадена покупка, която той свързва с нейната първоначална употреба. Всичко си има своя чар, особено ако то ти се случва и за пръв път!
Единствено социално и финансово ограниченият или беднякът, който няма друг избор и шанс, може да се зарадва искрено на придобивката си — дреха „втора употреба“. И въпреки това обаче, нещо все пак ще се мотае и в неговото съзнание. Употребата на нещо обаче провокира, ражда и препредава паметови следи, колекции от спомени за нейния субект, за личността или за индивидуалността му. Интимизацията на употребата на дадена стока е неотделима от даден период на личностната екзистенция или на персоналната биографичност. С „кончината“ на употребата сякаш се изличават от „лицето“ на земята или от паметта и тези следи. Няма я употребата, отсъства и нейният първоначален притежател или собственик!
Безпаметството не е само отчуждение. А пък и отчуждението е безпаметство за присъствието, за нуждите, ценностите, идеите или вкусовете на другия човек. Колкото повече превъплъщения добива една стока, колкото повече човешки съдби приютява в своите употреби, толкова повече безразличие или отчуждени съществувания има в тези употреби. Втората, поредната употреба не се интересува от това, което е вълнувало, с което интимно е свързана първоначалната употреба.
Дори да има и някакъв дефект върху дрехата „втора употреба“, нейният нов притежател не се замисля какви са били причините, които са го предизвикали, които са го „завещали“ на потенциалния му нов (негов) притежател. Всъщност, това може да са били драматични или пък съвсем банални и случайни причини — те вече никого не интересуват; никой няма да се рови в техните тайни или премеждия. Новият купувач е вече напълно безразличен към тях. Той е прекъснал социалните нишки или връзки, които са въплътени в тях, които изплитат и предишната драма. Ако някой предишен притежател на дадена стока след време си я разпознае у нейния нов притежател, той може да си припомни нещо от „съвместното минало“ на употребата £. Да си възстанови и конкретни, отдавна забравени или умиляващи го, състояния и лични преживявания.
Напълно невъзможно е обаче субектът на дреха „втора употреба“ да реконструира в детайли моменти или фрагменти от нейната първична употреба, да възстанови образи и състояния, притежание на първия £ носител. Отчуждението тук е дори не само тотално, но и немислимо. Никой не желае (придобивайки дадената стока) да поеме върху себе си бремето на предишния живот. Или на преживяванията на другия. Никой не копнее да се обременява с размишления за предишния собственик. (Защото е симптом на нездраво любопитство и ненормално отношение „да си пъхаш навсякъде носа“, да се интересуваш и от такива събития.) Да мислиш за този преди теб, значи да попадаш в известна зависимост от него, да си негов пленник. Всеки гледа преди всичко себе си! Всеки иска да наложи свой житейски и поведенчески почерк, собствен профил! Така стоката „втора употреба“ ще изглежда като „естествено“ негова. Защо не и като първоначална употреба? Щом това може да се скрие. Става дума за факта, когато даден артикул се купува, за да може чрез придобиването му поредният му притежател да се уподоби, да се идентифицира със своя предходник.
Подобен твърде странен, екзотичен или неординерен маниер реално битува. Например, колекционерите на някакви вещи, принадлежали на техни кумири, или спортните фенове, са готови да платят „мило и драго“, за да се сдобият с предмет, свързан с конкретен момент от биографията на техния идол. Те са красноречиво доказателство за тази рядка и интересна възможност. При това, такава покупка се съпровожда с неистови усилия новият £ притежател да съхрани или максимално да реконстриура и запамети колкото се може повече подробности, с които употребата на тази вещ е свързана с контекста на знаменателното събитие.
Подобна покупка придобива и различен статус — този на реликва. Употребата £ е спорадична — обикновено по някои тържествени поводи. Закупуването на артикули от нашумели „звезди“ (в разпродажби на техни лични вещи, с комерсиална или филантропична цел) е различно от акта на закупуване на имитации на подобни вещи — било в бутици, редовни магазини и в „дрехи втора употреба“. Самата потребностно-емоционална атмосфера във всеки от тези случаи ще е различна от тези на другите две възможности или продажби.
Едно е да дадеш баснословна сума, за да „приватизираш“ примерно спортен екип на някоя „звезда“. По-друго е да си купиш в бутик модната и още „топла“ имитация на този екип след някое паметно спортно събитие. И доста по-различно е да си закупиш, но на „второ“, такава имитация или нейно „менте“. В последния случай едва ли употребата на дадения артикул неизбежно ще се свързва и с нуждата от персоналните (идентификационните или емоционални) референции, които по свой специфичен, дори неповторим начин ще „дамгосват“ притежанието, или самата употреба на този артикул при първите два варианта.
Явно трябва да се прави внимателен и комплексен анализ на всичко, което е свързано както с „интимната“ мотивационна биография за закупуване на даден предмет, така и на подбудите за всекидневната или спорадичната му употреба. За да се проникне зад булото на мистериите при покупките на стоки „втора ръка“. „Вторичната употреба“ недвусмислено подсказва за онези, които по някакъв начин са отчуждени в социалния и в личния си живот. Тя може да нашепва или да крещи, да натъртва или иносказателно да посочва тяхното социално качество, незавидното им разположение в пирамидата на обществото, да фиксира характерите или особеностите на някаква типизирана социална общност.
В бутиците всеки един артикул се опакова отделно — с почит, и с уважение. Отношението към стоката е прикрито или е демонстративно проявено отношение и към нейния пръв собственик. С лъскави опаковки или с допълнителни аксесоари, покупката вече трябва да подсказва на клиента, че е оценяван, уважаван и почитан; че е желан и за в бъдеще да бъде отново гост или купувач на поредни нови стоки. Че конкретният му интерес, въплътен и увенчан с покупката на дадена стока, може и трябва да се възнагради подобаващо чрез съответно аранжиране или пакетиране.
В битаците за стоки „втора употреба“ закупените вещи често се хвърлят като безименни трупове с пренебрежителен жест в някакъв общ „гроб“ — в една торба. И това ако не е вече и някакво символно предзнаменование за тяхната „умъртвеност“! За девалвираното отношение към конкретните интереси на клиента, така пламенно или дискретно опредметени в съответните покупки, но пък и финализирано санкционирани — чрез поместването им в една „обща обител“ (торба). Нищо, че вече поредният им потребител може дори и да си живее доста бодро с розовата илюзия, че ще им вдъхне отново живот, макар и за „втори“ път.
Подобни обноски са по-красноречиви или по-очевадни от всичко останало. Те разкриват и социалното отношение към техните купувачи. Просто се показва на тези клиенти, че и без такива финтифлюшки или допълнителни церемониалности (от страна на персонала) те пак ще се върнат в подобни магазини. Защото нямат друг избор. Социалните им вкусове, финансовите им ресурси не заслужават повече. Това звучи и изглежда пресилено, но в него има капчица истина. Защото подсказва за гърчове, конвулсии и агония на човешкото в тези хора. За редукцията и за падението на социалните им вкусове или възможности. За орисията на тяхното сгромолясване в класово, стратификационно отношение. И за безнадеждността им някога да променят сегашните си социални полета и жизнени възможности.
Ако моралните и естетичните ценности се реят във висините на символните вертикализации, то масата или теглото сякаш се прислоняват най-вече в долните, а даже и в подземните пластове на символните координатни системи или йерархии. Те са свързани неотвратимо с природното, с вещественото, често и с бездуховното. Случайно ли е, че често, без принуда казваме „тежка вина“, или облекчаваща с „лекотата“ си прошка? Как „теглото“ се вписва в това?
Пазарът обикновено се оказва както доста мобилен, така и непреклонен. Той изобщо не познава или никак не признава прошката. Но е и ледено равнодушен (до убийствена безсърдечност и необяснима античовечност) към трупането на вини.
Като атрибут на вещественото, теглото и масата подсказват, сами по себе си, сякаш повече за първичното, натурално-виталното или за недоразвитото. За онова, което сякаш е недокоснато от духа, непогълнало в себе си мисията на културното. Или поне за обезценяването или преоценяването на културното.
Ако, както някога ни завеща Олег Дробницки, нравствеността е вездесъща и всепроникваща, то и нейната гравитация ще е различна от тази, присъща на масата. Тази гравитация е подвластна на Айнщайновата „теория за относителността“, т.е. тя е различна за различни времена и пространства. „Теглото“ на духовното няма да бъде еднакво в различни точки на историческия космос, в конкретни вселени на социума, в смисловите и жизнено-световите галактики на конкретния човек. Такова „тегло“ обаче неизбежно ще бъде постоянно, динамично променяща се величина.
Моралното и естетичното имат изумителен шанс да пребъдат във времето. Дори да са безвременни — като част от историческото, социалното или културното безсмъртие на човека и човешкото. Теглото и масата се оказват сякаш по-уязвими на естествено (или на изкуствено) предизвиканите напори на предизвикателствата. Времето може да „изяде“ вещността на дадени културни образи, следи и реликви. Да ги разруши напълно или частично да ги деформира и направи неразпознаваеми. Но споменът за тях може да надживее вещността, масата и теглото им.
Масивните, тежки и огромни паметници могат да се разрушат от ерозията на времето и от ударите на историята. И въпреки това споменът за тях, за мисията им като ценностни образи дълго да пребивава във времето, да пребъде във вечността. Някои неимоверно величави сфинксове в Египет или огромните каменни глави от Великденските острови също са наранени от времето — липсват им носове или нещо друго. Достойнството на теглото им е накърнено. Масата им е несправедливо ощетена. Но не това, не и тези липси ни впечатляват или ни удивляват. Трогва ни, озадачава ни скритият смисъл на човешкия дух зад тези наранени изображения.
Като особени ценности нравственото и естетичното могат да са безценни и драгоценни. Вещественото обаче може да бъде квалифицирано като безценно или драгоценно единствено чрез опредметените, разпредметените чрез него социални и духовни инкарнации на естетичното/моралното. Но изобщо не само по себе си. Тоест не посредством или заради неговата естествена маса, тежест или тегло. Ако и всичко това не е достатъчно за разбиране — да погледнем другаде! Скъпоценните камъни, златото, среброто или платината не се „мерят“ в килограми. Те се оценяват в карати или унции, съответстващи на десетки от грама или поне на не повече от около трийсетина грама. Нали за ювелирството, за филигранната изработка на скъпоценните предмети или шедьоврите не са нужни тонове или килограми? Необходими са само няколко грама материал и безмерна маса талант.
Някои експерти ни уверяват „експериментално“, че било „доказано“, че при настъпването на смъртта душата на човека, като напускала тялото, предизвиквала олекването му с няколко грама! Е, само толкова! Но пък няколко грама, зад които се крие „тежестта“ или пълният смисъл на цял един човешки живот!
Преференциалният статут на масата и теглото при „дрехите втора употреба“ означава, че се случва нещо отвъд нормалния порядък на „нещата в живота“. Тези нарушения в естествения и човешки, очовечен и очовечаващ ход на събитията биха могли да се впишат и под знаменателя на онова, което Джорджо Агамбен нарича „извънредно състояние“. Това е кошмарно безредие и ирационален порядък, които пораждат и налагат визиите или дори и съдбите на човеците от типа homo saker. Последните се оказват хора, които са необосновано или несправедливо нарочени, безвластни, обезправени, окаяни, отхвърляни, преследвани и измъчвани.
Агамбен свързва този персонаж с концентрационните лагери, там, където смъртта и животът си играят на странни и секващи дъха ни игри. Защо тогава да не си позволим волност на мисълта и дързост на фантазията? За да потърсим незримите или символичните концентрационни лагери и практики, които чрез пазара дискриминират, ранжират, отчуждават, удължават или осъждат дадени човешки съдби. Които са талантливи да унизяват човешкото.
Е, не са ли и магазините „втора употреба“ такива особени, превърнати форми на подобни „концентрационни лагери“? Предназначени само за отхвърлените, отчуждените и социално незащитените! Нищо, че пришествието в тези магазини (външно-формално) е доброволно или свободно. Нали някога Херберт Маркузе задълбочено и изобличително разкри тайните на репресивната толерантност и на толерантната репресивност. Последните, така подходящи и за вълчите нрави, за условностите или за привидностите на пазара. И за потоците хора, потъващи в тези „концентрационни лагери“ на свободния пазар. Те сякаш напомнят за безспирно димящите „крематориуми“ на социална забрава, на моралното безпаметство на Властта или на управниците за нуждите на хората.
Тази ненормалност, социална патология, трябва да се приеме „нормално“, като нещо неизбежно и естествено за безгранично опазарения живот, в т.ч. да се оборудва с морално-психични „амортисьори“ и „патерици“ за своите тълкувания.
Човекът трябва да се „простира според чергата“ или кесията си! Социалната инвалидизация на потребителските нужди, възможности или прояви — по вина на безумната власт или на безсрамния разгул на пазара — търси своите лицемерни корективи, своите палиативни заместители или заглушители.
Осакатената човешка съдба неистово се нуждае от залъгалки или опори. В нейните неравностойни битки или крушения с далеч превъзхождащите я реалности или обстоятелства. И, ето, магазините „втора употреба“ дават такъв мимолетен и изкусителен шанс. Драмата тук моментно е прикрита. Тя временно е преустановена — многообразието на стоките сякаш прокужда таласъмите на отчуждението или зловещите призраци на социалните неравенства. За някои усещането е подобно на действието на наркотик. Временно пребиваване в рая! Инжектиране на моментно самочувствие или на частични удовлетворения. Те обаче тутакси могат и да се сринат.
„Вторият живот“ на подобни стоки се оказва някак си „разконспириращ“ за биографичната орисия на евентуалния му притежател или пореден повелител на техните „качества“. Поредната му „приватизация“, сама по себе си, вече е напълно достатъчна. Тя е по-красноречива от всякакви персонални декларации, актуално, поновому, инструментално и умишлено, писани и препрочитани автобиографии.
Колкото и да мами другите хора, човек никога не може изцяло, завинаги да излъже самия себе си. Нито пък да се сдобие с пълна амнезия за стоките, които е придобил при подобна и толкова социално многозначителна „далавера“. Печалбата има това непоправимо или удивително качество, че е злопаметна. Че е способна дълготрайно да ни напомня за себе си. Да натрапва присъствието си. Печалбата е способна безмерно да размива, но не и да премахва безостатъчно нравствените чувства, окончателно да унищожава спомените за това каква е истинската биография на сдобиването с дадена вещ, на някоя покупка. И нещо винаги се отлага като мътна и тежка утайка в човешката душевност, която може неосъзнато/съзнателно да кара човека да се подценява или обезценява.
Единствената надежда да се ограничат и да се премахнат такива „оазиси“ на примитивизирани по неволя човешки потребности и социални вкусове е градежът и утвърждаването на стабилна социално-ориентирана пазарна икономика, в която човекът да не бъде единствено и само инструментална ценност. А той да се приема и като ценност сам по себе си, в която производствените и потребителските му качества да не деформират социалната природа. И да не унизяват човешкото в него.
Разбира се, днес не може или не трябва да се живее с розови илюзии, или с шоколадени представи, че и социално-пазарната икономика е напълно способна да премахне окончателно подобни търговски обекти от лицето на земята и на живота. Още повече при социална държава, която се плаши или се покланя на пазара. И при една политическа демокрация, която му сервилничи — по най-различни начини. Тя — социално-пазарната икономика — може обаче неимоверно много да обуслови и наложи редукции на клиентелата на този тип търговски обекти. Ако създаде такова динамично и ефективно икономическо битие и съзнание, ако легитимира социална държавност и непримиримо гражданско общество, които да отварят много повече работни места, да гарантират мощно покачване на доходите, да създават средна класа. Класа, която да има такива приходи, които я отдалечават от потребността да се превърне в крепостна част от функционирането на подобни магазини и услуги.
Впрочем, демистификацията на пазарните мистерии трябва да бъде важна част от социалните ориентации и ангажименти най-вече на лявата идея и практика. Слабостите и пораженията в това отношение днес са очевидни и поучителни. Победите или пораженията в този аспект винаги ще са симптом и за качеството на самите леви идеи, за социално-масовизираните вариации на техните ценности, за историческата или обществената резултатност на гражданските борби в този дух.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук