ИВАНКО, УБИЕЦЪТ НА АСЕНЯ, ОТ СЕЛО МЪСТ, ЛОВЕШКО

0
142


Чорбаджия-изедник, поп-винопиец, кръчмар-лихвар… Едно време народът, като нямало какво да прави зиме, измислял народни песни и приказки да си убива времето и да приспива децата. Овчарят е все с кавал, хайдутинът е юнак, сиромахът с цървули, а за попа и чорбаджията са едните обиди.
Той, този народ все знае и все си бие главата!
Но ние сме се захванали сега за Иванко, убиецът на Асеня, от село Мъст, Ловешко, иначе казано, за Янаки кръчмаря, дето игра ролята на Асеня и показа на селския народ какво е патриотизъм.
Този Янаки беше кръчмар по наследство, по вид и по жена. Даже престилка връзваше. И ние се запитваме: какво му пречеше да стане селски изедник или лихварин? Имотът му имот, кръчмата на площада, веждите дебели, мустаците сърдити, а жена му – като веждите и мустаците. Тогава защо той не пое съдбата си, отредена му от народните песни и учебниците по философия?
Ние не сме по-умни от философията, но ще кажем: едва ли го правеше нарочно. Защо да извъртаме и не си признаем: Янаки нямаше сърце за изедник! А без сърце човек ни люби, ни мрази, ни песни пее, макар сега да се пеят едни песни без сърце, без глас и думи. Даже без мелодия!
А Янаки имаше сърце на артист и мерак за сцена. Добре, но талант нямаше. Всъщност донякъде имаше – додето беше в кръчмата. Тя тази е много стара –да се вреш, дето не ти е мястото. Та и Янаки: в кръчмата весел, засмян, умен, ще речеш, че баща му не е умирал! И по стар кръчмарски обичай все измисля нещо, дето тръгва по хората и сърди околийския началник. Жалко, че в онуй време нямаше магнетофони. Стенография имаше, но до село Мъст не беше стигнала.
Кой каквото и да казва кръчмар и поп глупав няма. Кръчмар и поп винаги знаят какво да рекат и какво да премълчат, додето измежду нашите редици ден из ден срещаш съществителни и нарицателни имена, дето не могат ни да рекат, ни да премълчат, ни да пишат, ни да не пишат. Види се, нашият занаят го позволява, а попският и кръчмарският занаят искат изкуство.
Ама този сърцат Янаки напираше да излезе на сцена и там да декламира думи, да се бие в гърдите и да му ръкопляскат…
Защо ти бе, Янаки? Защо ти са лепени бради и големи приказки, писани от бедни даскали? Хем знаеш, че ти отваряш и затваряш тая политическа черква и държиш тезгяха на народното събрание! Ама на, суета, хващат я и в кръчмите.
Резултатът? Едно кръчмарско сърце, дето бие за съдбата на България. Вълнуваше се Янаки за съдбата на България, оправяше средновековните £ работи, дърлеше се с византийци и боляри, разсъждаваше за корона и власт и търсеше корена на злото в главата на рибата. „Колкото до опърпания народ, –обичаше да казва, – неговото място в държавата е като в кръчмата: дадено му е да приказва, но последната дума има кръчмарят!“
Да не беше се родил Янаки, той щеше да се роди Васил Друмев и щеше да напише същата пиеса, но малко преиначена: „Иванко, жалкият убиец на Асеня“. Грешката на този писател-поп, казваше, била, че се хванал за молива, преди да стане владика. Държавни пиеси трябва да се пишат от държавни мъже и с разрешение на властта. Това не са любовни песнопойки! От любов въздиша всеки чирак и бърбори всеки даскал, селото загуба няма. Но държавата не ти е бащиния, не е жена на пътя, тя иска да £ вардиш мерата, да редиш хора и добитък и всеки да е доволен от хляба си.
Такъв беше Янаки в кръчмата, но на сцената се объркваше. Опитваха го да играе, даваха му всякакви роли – не ще и не ще! Щом се изстъпи пред горещите лампи, току се вдърви, издуе жили, очите му засвяткат – да ти се доплаче! Толкова работи знаеше зад тезгяха, а на сцената забравяше, че големите думи се казват просто, като на чаша. И го гледаш, и си мислиш, че не човек ти приказва, а паметник, от тия, дето се навъдиха навред.
Ама с паметник театър става ли? Това беше село Мъст, Ловешко, а не София. Тук режисьор беше селският техник-земемер Денчо, човек самостоятелен и вироглав, несвикнал да му се месят в меренето на земята и избора на пиеси. Колко се мъчи тогавашният кмет да издейства една роля за дъщеря си, та да я ожени по-лесно, ама нито тя видя сцена, нито техникът уволнение.
Чудно ли е тогава, че и Янаки не получи ролята на цар Асеня, за която мечтаеше?
Да беше в наше време, Янаки можеше да потърси друг театър или да иде в киното. В наше време можеше да стане критик и тогава да каже на режисьора-земемер как се прекарва път в старо село. Днес има големи възможности за един непризнат талант, а тогава си беше така – не те щат на сцената, стой си в кръчмата. Е, можеше Янаки да се подвре, да похвали тоз-онзи, пък да ги смрази и скара. Колко му трябва на един артист – човек на изкуството!
Но Янаки даже не го помисли. Не извади стари тефтери да оправя нови сметки. Не се отдели от трупата, ами взе, че им стана суфльор. И предостави кръчмата за репетиции – забравихме да кажем, че тогава театър се правеше в извънработно време, зиме. Кой ще ти гори селски дърва за едно театро!…
Два вида суфльори има в историята, казваме ние. Едните четат текста без глас и душа, те са еднакво на страната на Асеня и неговия убиец. Другите са олицетворени в Янаки. Те шепнат с уста, очи, вежди, стиснати юмруци и скърцане на зъби. Първите стоят в будката, студуват, уж ги има, а публиката нехае за тях. И обратно, развълнуваният суфльор е действащо лице, макар да не се вижда. Не един път главата на Янаки удряше будката, тя подскачаше стреснато и пак се наместваше. В известен смисъл това внасяше нещо модерно в постановката.
Няма защо да казваме, че Янаки имаше памет. Поменахме за поповете. Сега ще добавим, че знаеше пиесите наизуст. Пак той лепеше брадите на монаси и царе, кладеше огън на сцената с червена лампа, подреждаше стаите и произвеждаше отдолу гръмотевици. Когато трябваше да се пие лимонада, донасяше от кръчмата истинска. Вярно, през Второто българско царство не са пили лимонада, тя е днешна измислица, затова артистите пиеха червено вино – за здравето на българския цар и на Янаки. От патриотизъм си наливаха по-често и играеха по-вдъхновено. Техният девиз беше: На сцената като в живота! Те и селяните от Мъст пиеха като през Второто българско царство, та образите им изглеждаха достоверни. Добрата публика знае, че положителният герой не се напива лесно.
Пиесата я готвеха да излезе по Игнажден, другия ден след Нова година. По някаква традиция премиерите в село Мъст биваха на Игнажден, а последното представление – на другия ден. Следната седмица отиваха в две-три околни села.
Та и тази година.
Добре, но цар Асен се разболя. Играеше го Стойчо Айдамака, предния ден клал прасе и се простудил. Хвърли го в огън, легна и не можа да стане. Няма и глас.
Ами сега! Омърлуши се Второто българско царство, даже византиецът Исак посърна. Асеновият брат, цар Петър, се тюхкаше:
– Все такъв ни е късметът! Миналата година Иван- Срацимир щеше да се заколи с брадвата!
На Янаки му стана топло, радостно. Той знаеше, че царят не мре.
– Ами аз мога да изиграя ролята – обади се тихо и меко.
– Роа е мор, вив льо роа! Извика учителят по френски Цоньо, който назнайва нещо от този език на царе.
Трупата се въодушеви. Макар и да не беше най-достойният, Янаки можеше да заеме длъжността по член 64. Малко ли пъти на българския трон е седял такъв заместник и най-добре стигнахме 1300 години, с малки прекъсвания.
Само че Янаки трябваше да бъде въведен в звание по указа на артистите. Процедурата трая късо – режисьорът Денчо го прекръсти и благослови, целуна го по челото и рече с патриаршеско достойнство:
– Господ да пази тебе, и България от тебе! Само не се звери толкова на сцената. Ако и да си цар, не си селски кмет!
Денчо все имаше разправии с кметовете, които също бранеха България.
Янаки тури ръка на гърдите си. Направи го като тогавашния болярин и днешен министър. Всичко щеше да бъде в интерес на изкуството и народа.
Само че на сцената забрави обещанието. Беше взел властта. И се вкамени, смрази, обзе го фалшиво величие – не цар, а царски десетник! Думите ги гърмеше, като да съобщаваше с барабан общинските наредби. Беше недостъпен за брат и боляри, слугите не смееха да го доближат, а влезеше ли любимият му Иванко, едвам го гледаше. Режисьорът Денчо си удряше коляното, удряше си и главата – ще вземе да му стане нещо. Но народът долу оправдаваше царят, той знаеше, че Иванко ще излезе подлец. И пиесата течеше със същия успех, с който и сега текат някои наши пиеси. Додето се стигна до кулминацията: Исак успя да върже нишките на заговора и Иванко влезе през нощта в стаята на царя с меч.
Асен спеше. Спеше Янаки, но така, че публиката знаеше – преструва се. Иванко се засуети, чудеше се какво да прави, обикаляше сцената и тя поскърцваше. Работата течеше още по Васил Друмев. Затаила дъх, публиката чакаше – ще се убива българския цар! Дори жената на Янаки, дебелата Геновева, се омърлуши. Тя му се сърдеше, че се вре с ергените и момите, но сега я хвана женско умиление за своя си човек.
В този момент Асен се събуди. Изглеждаше страшен в нощния час.
– Аз те чаках, Иванко! – изрече с дебел глас, подозрително.
– И аз дойдох, царю! – пусна звънливия си глас Величко Гунин, дето все се записва за студент.
– Та нима за царя ти има някаква опасност, че си дошъл с меч в ръка да го пазиш?
– Царю… – смути се Иванко, после изведнъж дойде на себе си и извика драматично: – Аз дойдох за короната ти, Асене!
Сега цар Асен трябваше да се съкруши. Трябваше да прозре истината на предателството и да излее горки думи. „Мястото е шекспировско!“, казваше Денчо.
Но Янаки не се съкруши. Той остана мълчалив и намръщен да гледа неканения гост. Иванко помисли, че царят си е забравил ролята и му подаде отново:
– Дойдох за короната ти, Асене!
Никакъв ответ. Асен го гледа тежко и мълчи. Забравил селската си роля, Янаки наблюдаваше своя враг, като да се чудеше на ума му. Иванко додаде този път от себе си:
– Асене, дай си короната! Чуваш ли!…
Още миг-два царят го мери през цепките на очите, сетне отвърна с вяра на властелин, комуто е поверено царство и народ:
– Така ли се дава власт бре, копеле!… Ти знаеш ли какво нещо е властта!
Глупавият Иванко потрети заплашително-умолително:
– Дай ми короната! Аз съм дошъл за нея. Иначе ще умреш!
И пристъпи.
Изведнъж Янаки дръпна меча от ръката му и додето Величко се сети да избяга, го стовари на главата му.
– На ти корона!
Иванко се свлече на пода и разпери ръце.
– Завеса! – извика отчаяно Денчо сред бурните ръкопляскания на публиката.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук