Бюджетът и бюджетната политика, както и свързаните с тях закони, са сред най-важните инструменти на държавата за определяне и регулиране на цялостното обществено развитие, на неговата структура и приоритети. Как и доколко ефективно използват тези инструменти българската държава и политиците през изминалите близо 20 години на преход от тоталитарно към демократично общество и от планова към съвременна пазарна икономика?
Отговорът на този въпрос изисква предварително изясняване на няколко от основните съвременни възгледи и принципи за устройство и управление на обществото и обществените отношения и процеси.
Основните цели на общественото развитие и тяхната пирамидално-йерархична връзка и зависимост
Най-общо съвременната наука разпределя основните цели на общественото развитие в четири основни групи: научно-технически; икономически; екологически; социални.
Според Лисабонската стратегия и политика и Лисабонския договор между страните, членки на ЕС:
• ефективността на научно-техническите цели и постижения се определя не непосредствено от реализирането на специфичните научно-технически цели, а от въздействието и приноса им за реализиране на икономически цели на общественото развитие;
• ефективността на икономическите цели и развитие пък се определя от въздействието им върху реализирането на екологическите, т.е. върху опазване на природната среда и равновесие, като най-общо условие за живота на хората и на всички форми на живот на земята;
• ефективността на екологичните цели и развитие зависи от влиянието им върху реализацията на социалните цели на общественото развитие;
• ефективността на социалните цели и развитие има множество конкретни измерения, но най-общо се свежда до равнището и въздействието им върху здравния, духовно-образователния и социалния статус на населението и обусловените от тяхното равнище и взаимодействие творчески възможности, мотивация и прояви. В този смисъл социалните цели на общественото развитие се приемат и като негови самоцели.
Съобразяването на бюджета и бюджетната политика с тази сложна йерархична връзка и зависимост между основните цели на общественото развитие е условие за постигане на устойчиво и ускорено (или догонващо за нашата страна) обществено развитие. Същевременно то е сред най-важните условия за широка обществена подкрепа на бюджета и правителствените политики.
Икономическите политики на национално, регионално и фирмено равнище могат да предотвратят или съществено да ограничат едни или други негативни социални последици и явления, като висока безработица и незадоволителна заетост; ниски и неудотворителни работни заплати, обезщетения и пенсии; лоши и нездравословни условия на труд и свързани с тях рискове от професионални заболявания и трудови злополуки и пр. В този смисъл и адекватната социална насоченост на икономическите политики превръща същите и икономическата политика като цяло в първа социална политика, по отношение на която същинската социална политика (общественозначими дейности в областта на здравеопазването, образованието, социалното и здравното осигуряване и пр.) може да бъде определена като втора социална политика.
Разбира се, въпросът не се свежда само и единствено до подобряване на социалната насоченост и обоснованост на икономическите политики, програми и развитие. Със същата сила възниква необходимостта от адекватни и добре обосновани законодателни и практически мерки за подобряване на икономическите цели и последици на специфичните социални политики и проекти, на социалната политика като цяло.
Като пример в това отношение бихме могли да посочим пенсионната реформа от 2000 г. и най-вече постигнатия с нея относителен напредък в обвързване размера на пенсиите за осигурителен стаж и възраст с приноса за пенсионния фонд на осигурените лица през техния активен трудов живот — една от най-важните цели и постижения на реформата в системата на пенсионното осигуряване и Кодекса за социално осигуряване, както и програмите „от социално подпомагане към заетост“.
В същото време множество други проблеми, пряко свързани с ясно определяне и обосноваване на адекватни икономически цели на важни елементи от социалната политика остават нерешени и открити за по-широки експертни и публични дебати.
Например, статистическите данни показват висока раждаемост и относително висок дял на многодетните семейства сред ниско образовани, ниско квалифицирани и социално слаби групи от населението. А това се превръща в сериозен проблем, тъй като подобни семейства нямат необходимите собствени финансови възможности за издръжка на децата си. Те се оказват и с ниско чувство за отговорност по отношение на възпитанието, образованието и здравеопазването им. Като последица в тези семейства се формират и възпроизвеждат ниско образовани и неквалифицирани бъдещи носители на работна сила, които като правило формират групата на трайно безработните и лесно податливи на различен род престъпления лица, както и контингента на лицата и семействата, нуждаещи се от постоянно и сериозно социално подпомагане и грижи от страна на държавата и общините. Ето защо в една експертна и публична дискусия е необходимо да се потърсят и намерят икономически средства и стимули за решително подобряване на семейното планиране в държавата и повишаване личната отговорност на родителите за броя, възпитанието, здравеопазването, образованието и пр. на техните деца и бъдещите поколения.
Въпросът е частен, но подсказва, че принципно става дума за необходимостта от сериозна ревизия на съществуващата и изграждане на качествено нова съвременна философия и съдържание на икономическите и социалните политики, програми и дейности в България. Както и за необходимостта от задължително съчетаване на икономическа и социална политика. В условията на глобализация и бързо променяща се обществена среда единствено такава комбинация може да гарантира на страни като България устойчиво, ускорено (догонващо на първо време) и хармонично развитие, особено след приемането им за член на ЕС.
Взаимна връзка и зависимост между основните фази на единния възпроизводствен процес
Според често срещани твърдения на политици и официални представители на правителствата и неправителствените бизнесорганизации у нас, „за да се разпределя нещо, то трябва първо да бъде произведено“.
Твърдението в тази си формулировка е непълно и в този смисъл невярно1, защото не съдържа цялата, а само част от истината. Пропуска се, че съвременното производството нито е еднократен акт, нито е самоцелно. За да съществува, то трябва непрекъснато да се възпроизвежда, а това става възможно само при постоянно повтаряща се адекватна размяна, разпределение и потребление на неговите продукти.
Икономистите говорят за просто и разширено възпроизводство и третират самото производство като една от основните фази на единния възпроизводствен процес.
Производството, размяната, разпределението и потреблението следва да се разглеждат като неразривно свързани, взаимно зависими и обуславящи се обществени явления, като взаимно свързани и обуславящи се фази на единния възпроизводствен процес. Тяхното фрагментиране и изкуствено противопоставяне и опитите за решаване на общите им вътрешни проблеми „на парче“ е невъзможно и вредно за общественото развитие.
Същото се отнася за връзката и зависимостта между всички останали обществено значими и относително самостоятелни страни и процеси на обществото и общественото развитие, в т.ч. между характерните за нашата страна през последните близо 20 години процеси на демократизация и развитие на пазара и пазарната икономика. Принципното ни убеждение е, че:
• без развита демокрация и ефективна защита на гражданските, политическите и социалните права на гражданите няма социална справедливост, социална, икономическа и политическа стабилност;
• без социална справедливост (социално справедливо разпределение на плодовете на икономическия растеж) няма социален мир в национален и международен (световен) аспект;
• без социален мир няма национална социална сигурност и политическа стабилност, а косвено и устойчиво и изпреварващо икономическо развитие.
Всичко това означава, че днес силната икономическа политика не може и не бива да се противопоставя на силната социална политика; силната и конкурентоспособна икономика може да се гради единствено в комбинация със силна социална политика, гарантираща справедливо разпределение на плодовете на икономическия растеж между всички граждани. И обратното, силната социална политика и развитие не могат и не бива да се противопоставят или градят за сметка на силната икономическа политика.
Това са по същество и принципи на съвременната социална пазарна икономика на Лудвих Ерхард, довели до „германското чудо“ след Втората световна война и намерили масово приложение и потвърждение в съвременна Европа и Европейския съюз.
Но не бива да се забравя и йерархията на целите на общественото развитие и специфичното място в тях на социалните цели спрямо останалите и най-вече спрямо икономическите. Неслучайно изграденият от ООН международен Индекс на човешкото развитие (ИЧР) включва два социални и един икономически показател — здравния, образователно-грамотния и икономическия (материалния) статус на населението, представено от БВП на глава от населението.
Социалната справедливост — условие и фактор за устойчиво икономическо и социално развитие
Социалната справедливост по принцип, в т.ч. социалната справедливост при разпределението на доходите от труд, носи исторически и сравнителен характер. Исторически, защото е специфична за различните общества и етапи от тяхното развитие. Сравнителен, защото винаги е свързана със сравняването на две или повече лица помежду им или спрямо обществено установени и приемливи критерии-стандарти за онова, което дават на и съответно получават от обществото или конкретен работодател. От тази гледна точка и по принцип социалната справедливост е налице, когато фактическите граници и съотношения в размера на работните заплати съответстват на исторически и обективно обусловени и определени обществени критерии или стандарти за дадена страна или група страни през даден етап от нейното (тяхното) развитие.
По-конкретно социалната справедливост е налице:
• когато размерът и различията в размера на работните заплати съответстват на размера и различията в приноса на осигурените лица в обществения труд и създаваните от него обществени блага и услуги;
• когато размерите и различията в размерите на работните заплати отразяват и съхраняват онова място в социалната йерархия на всеки отделен работник, което той е завоювал с участието си в обществения труд и неговата обществена ефективност и ефикасност.
Социалната справедливост е нарушена:
• когато фактическите размери, граници и съотношения в работните заплати се отклоняват от обективно обусловените и определени обществени критерии или стандарти, независимо дали става въпрос за необосновано големи различия (диференциация), или за необосновано малки различия (уравниловка) в размера на възнагражденията.
Когато отклоненията са съществени и масови, те водят до необосновани масови промени в мястото на наетите лица в социалната йерархия и пораждат масово социално недоволство и протести.
Според Kjell J. Tormlom2, автор на съвременната типология на социалната справедливост, сравненията, с помощта на които се определя съблюдаването или нарушаването на социалната справедливост при разпределение на доходите от труд, са локални (наричани още случайни) и компетентни (или квалифицирани). В рамките на последните бихме могли да разграничаваме национални и международни сравнения и оценки за социалната справедливост.
При случайните (наричани още локални) сравнения едно лице сравнява това, което е дало на обществото като количество, качество и ефективност на своята работна сила и труд през определен период от време, и това, което получава като доход (трудово възнаграждение и социална осигуровка), от една страна, с онова, което дава и съответно получава друго случайно избрано наето лице. Социолозите свързват случайните сравнения и оценки на социалната справедливост с т.нар. индивидуална или малка справедливост. При компетентните или квалифицирани сравнения дадено наето лице се сравнява с типичния работник или служител (типичното наето лице) или с обществено определени и обосновани стандарти. Локалните сравнения имат ограничена роля, но това не означава, че проблемите, които пораждат, са обществено незначими и могат да бъдат подценявани3.
След Втората световна война и до наши дни доминират националните квалифицирани сравнения. В края на ХХ и особено в началото на ХХI век все по-значимо място, роля и значение придобиват международните квалифицирани сравнения, базиращи се върху средните стойности на БВП и на работните заплати, пенсиите или общите доходи на член от семейството, изчислени на паритетна основа. В този смисъл, след приемането на България за член на ЕС все по-голямо значение придобиват и ще продължат да придобиват международните компетентни сравнения и оценки на социалната справедливост в рамките на ЕС или спрямо отделни страни и групи от страни-членки (включително спрямо групата на 15-те най-силно развити страни-членки на ЕС). Едновременно с това те се превръщат в средство за измерване на процесите на преодоляване или на задълбочаване на съществуващите съществените различия в равнището на икономическото и социалното развитие и качеството на живота на сравняваните страни, в т.ч. различията между България и останалите страни—членки на ЕС.
По данни на Евростат от 8 януари 2009 г., отнасящи се за календарната 2007 г., изчисленият на паритетна основа БВП на глава от населението изостава от този в ЕС (15) 2.73 пъти, а средната брутна работна заплата — 6.10 пъти. Това означава, че:
• размерите на реалните работни заплати у нас са необосновано занижени около 2.24 пъти (6.10:2.73=2.24) под обективно възможните им размери при произведения БВП на глава от населението и при стриктно копиране и прилагане на европейския модел на разпределение и преразпределение на БВП във водещите 15 страни-членки на съюза4;
• политиката по работните заплати е силно рестриктивна и необосновано е ограничен достъпът на работниците и служителите до плодовете на техния труд;
• драстично е нарушена социалната справедливост при разпределението на доходите и благата в България.
Основната причина за това изоставане е силно рестриктивната подоходна политика на правителствата след 1989 г., илюстрирана в графиката:
Данните показват, че докато през този период реалният БВП на глава от населението достига и надхвърля равнището от далечната 1989 г. с 30.7% (от 100% през 1989 г. достига 130.70% през 2007 г.), то средната реална разполагаема работна заплата достига едва 57.18% от своето базисно равнище и размери.
Сравнението между стойностите на тези два показателя показва натрупано изоставане в нарастването на реалните работни заплати спрямо нарастването на БВП на глава от населението от 2.29 пъти (130.70 %:57.18 % = 2.29 пъти).
Още по-тревожно е, че през изминалите 19 години след 1989 г. този факт се е пренебрегвал и в голяма степен продължава да се пренебрегва от всички политически сили — управляващи и опозиционни, както и че нито една от тях в момента не приема ясно определени и обосновани конкретни ангажименти за постепенно, но ускорено преодоляване на това изоставане в обозримо бъдеще.
Към силно изостаналите работни заплати и пенсии трябва да добавим и значителната подоходна диференциация и социална поляризация на населението, резултат не само на силно рестриктивната подоходна политика досега, но и на грабителската приватизация; повсеместната корупция и най-вече корупцията по високите етажи на властта; масовите злоупотреби с обществени поръчки, концесионни договори, продажби и заменки на държавни и общински имоти; източване на ДДС; високия относителен дял в БВП на сенчестата икономика — около 30% по оценки на Центъра за изследване на демокрацията; политиката на преразпределение на общата данъчна и осигурителна тежест от високо към ниско- и среднодоходните групи, за което конкретно говорят данните в таблицата:
Тези данни са най-яркото и вярно „огледало“ на истинските социални цели и последици на общата данъчна и осигурителна политика на правителствата през периода 2000-2008 г. От тях се вижда, че общата данъчна и осигурителна тежест (ОДОТ):
• за най-нискодоходната група данъкоплатци (хората на минимална работна заплата) се повишава от 9% през 2000 г. и 8.4% през 2001 г. до 12.16% през 2007 г. и 21.7% през 2008 г. Т.е. с 12.7 до 13.3 процентни пункта, или 2.4 до 2.6 пъти за 7—8 години;
• за носителите на средна работна сила и средна работна заплата незначително се променя — от 22.48% през 2000 г. и 20.51% през 2001 г. до 20.14% през 2007 г. и 21.7% през 2008 г.;
• за представителите на високодоходните групи с брутни месечни доходи, равни на максималния размер на осигурителния доход, съществено намалява — от 32.03% през 2000 г. и 31.72% през 2001 г. до 29.52% през 2007 г. и 21.7% през 2008 г., т.е. с около 10.33%.
В същата посока действа силно и често нарушаваният баланс между интересите на капитала и труда в полза на представителите на капитала.
В България социално несправедливото разпределение на доходите и благата се обуславя от множество фактори, в т.ч. от необоснована подоходна политика, въвеждането на плоско данъчно облагане на личните доходи, грабителската приватизация, масовите злоупотреби с обществени поръчки и разпореждането с държавни и общински гори и земеделски земи; безнаказана корупция и конфликт на интереси по високите етажи на властта, висок относителен дял на сивия сектор в икономиката и пазара на труда, източване на ДДС и пр.
Социално несправедливото разпределение и преразпределение на плодовете на икономическия прогрес и политическата корупция в национален и световен мащаб ограничават пряко потреблението и косвено производството на материални и духовни блага и услуги; раждат бедност; бедността ражда престъпност, включително търговия с наркотични вещества, трафик на хора и тероризъм или създава благоприятна почва за тяхното внасяне отвън (от една страна в друга).
Социално справедливото разпределение и преразпределение на плодовете на икономическия и научно-техническия прогрес в национален и световен мащаб е между най-ефективните средства за борба с причините на подобни негативни обществени явления и процеси.
Конкретните данни и техният анализ показват, че продължаващата през последните близо 20 години (с малко временно изключение за 2007 и 2008 г.) икономическа и социална политика у нас, в т.ч. приватизационна и подоходна, противоречи на европейския модел и съвременното съдържание на социалната справедливост, солидарност и сигурност и прави невъзможни нормалната издръжка и качественото възпроизводство на носителите на ниско и средно образована и квалифицирана работна сила. Тя води до силна демотивация на работниците и служителите и стимулира значителна емиграция на предимно млади и образовани лица. Ограничава вътрешното платежоспособно търсене и потребление и чрез него оказва негативно отражение върху ръста, структурата и качеството на производството и качеството и икономическия растеж. Води до масово разочарование на широките народни маси от политиците и политическите партии и коалиции като цяло, както и до все по-ниска избирателна активност на населението. Поставя под сериозни съмнения държавността и създава все по-масово убеждение сред работниците, служителите и пенсионерите, че живеят в социално несправедлива държава.
Всичко това противоречи не само на основните принципи на европейския социален модел, Лисабонския договор, Лисабонската стратегия и Хартата за правата на ЕС от 2007 г., но и на даденото в конституцията определение на България като „социална държава“.
Досегашната философия и практика на бюджета и икономическите политики (характеризиращи се с пренебрегнати, зле формулирани и/или крайно ограничени и незадоволителни социални цели и последици на икономическите политики, пренебрегнати основни обективни връзки и зависимости между обществените явления и процеси, нарушени принципи на социалната справедливост, солидарност и сигурност) продължава, макар и в по-ограничена степен, и след приемането на България (на 1 януари 2007 г.) за член на ЕС.
Всичко това отново и отново подчертава необходимостта от качествено нова философия на бюджета и цялостната държавна политика, в т.ч. от качествено нови системни и перспективни подходи и успешно комбиниране на силна и социално добре насочена икономическа политика със силна и икономически добре насочена социална политика.
Това са принципите на съвременната демократична държава и социална пазарна икономика на Лудвиг Ерхард5, довели до „германското чудо“ след Втората световна война и намерили приложение и потвърждение в съвременна Европа и ЕС.
• равнището на разполагаемите месечни доходи на член от нискодоходни семейства на самотни родители (с включени месечни добавки от 25 лв. за дете и данъчните облекчения по чл. 29а от ЗДДФЛ), спрямо линията на бедността (ЛБ) по Евростат (без официално възприетия у нас лаг за ЛБ от 2 календарни години), възлиза на: 33,9% – при 1 дете; 25,2% – при 2 деца, и 20.8% – при 3 деца;
• при нискодоходните семейни двойки с двама работещи родители с непълнолетни деца равнището на разполагаемите месечни доходи на член от семействата (с включени месечни добавки за деца и данъчните облекчения по чл. 29а от ЗДДФЛ), спрямо линията на бедността по Евростат възлиза на: 42,9% – при 1 дете; 34,1% – при 2 деца; и 36% – при 3 деца;
• при среднодоходните самотни родители и носители на средна работна заплата с непълнолетни деца разполагаемият месечен доход на член от семейството отново с включен размер на месечните добавки и данъчните облекчения (последните бяха премахнати през следващата 2008 г.) възлиза на: 70,5% от линията на бедността – при наличие на 1 дете; 50,6% – при 2 деца; и 40.6% – при 3 деца;
• при среднодоходните семейни двойки единствено разполагаемите месечни доходи на член в семействата с 1 непълнолетно дете превишават ЛБ по Евростат, докато при 2 и 3 непълнолетни деца те остават под линията на бедността и възлизат съответно на: 70,7% – при 2 деца; и на 58,7% – при 3 непълнолетни деца в семейството. В същото време равнището им (с включени месечни добавки и данъчни облекчения) спрямо необходимите средства за нормална издръжка на член от четиричленно семейство (НСНИЧС) остава крайно ниско и незадоволително. По-конкретно през 2007 г.:
• при среднодоходните самотни родители с непълнолетни деца то възлиза на: 44,9% – при наличие на 1 дете; 32,2% – при 2 деца; и 25,8% – при 3 деца;
• при среднодоходните семейни двойки с двама работещи родители и носители на средни работни заплати и непълнолетни деца разполагаемият месечен доход на член възлиза на: 54,0% от НСНИЧС – при 1 дете; 45,0% – при 2 деца; и 37,3 % – при 3 деца.
Успешното и ускорено демократизиране на обществените отношения, както и изграждането на съвременен пазар и пазарна икономика в България през преходния период и в бъдеще са зависели и ще продължат да зависят и от доброто познаване и отчитане на съвременната концепция за демокрация, пазар и пазарна икономика. Какво представлява тя?
Отговора намираме в част от докладите и изказванията на световноизвестни учени, депутати и специалисти от САЩ, Канада, Великобритания, Германия, Франция и др. европейски страни на проведения в Хелзинки през 1990 г. Първи общоевропейски диалог Изток-Запад по проблеми на социалната политика в страните от Централна и Източна Европа и Европа като цяло6.
„Пазарът е бизнес“ — каза по време на разискванията в Хелзинки американският професор Ричард Клоуърд. „Място, където се печели или губи; забогатява или обеднява. Пазарът не създава социални права и социални гаранции. За тях трябва да се воюва“7.
Въпреки определени слабости на съвременните развити общества, още през 1989-1990 г. се знаеше и признаваше, че пазарът и преходът към пазарна икономика в страните от Централна и Източна Европа нямат разумна алтернатива. Затова според канадския проф. Джон Милс проблемът не е в това дали да има, или да няма пазар и пазарна икономика. Същинският проблем е какви да бъдат този пазар и тази пазарна икономика: каквито са били в миналото — напълно свободни и неограничени, доминиращи и подчиняващи целия обществен живот на своите собствени (вътрешни) принципи, цели, закони и правила; или съвременни, поставени в обществено обосновани и приемливи за дадена страна и през даден период от нейното развитие граници; социално добре ориентирани и подчинени на социалните цели и самоцели на общественото развитие и обществения прогрес; съобразени със съвременните изисквания и съдържание на самата идея за демокрация и демократично общество.
„В човешката история винаги е имало пазари“ — продължава проф. Джон Милс. Проблемът започва едва когато се появи и наблюдава „социална инверсия“, т. е. когато социалното става подчинено на пазара и пазарните принципи, закони, правила и механизми; когато пазарната логика стане господстваща и изчерпваща съдържанието на целия икономически, социален и политически живот; мярка за всичко; доминиращ критерий за обществения прогрес.
Такъв пазар и такава пазарна икономика водят „до подмяна на целите и средствата на общественото развитие“. Те противоречат на съвременната концепция за демокрация и на самата съвременна демокрация. „Историята на съвременната демокрация на Запад – казва чикагският професор Т. Маршал — е история на акумулиране на граждански, политически и социални права.“
Съвременната демокрация е немислима без съответно равнище и баланс между гражданските, политическите и социалните права, свободи и гаранции за тяхната реализация. Тя е още по-немислима без който и да е от тези нейни три основни елемента. Най-новата история на човечеството е пълна с подобни примери.
Да вземем страните от Латинска Америка през 60-те години на миналия век. Нима за много от тях можеше да се твърди, че липсваха икономически права и свободи? Не, не липсваха. И въпреки това никой не сочеше тези страни за образец на съвременни демократични общества. И никой не би ги посочил, докато близо 60 на сто от населението им тънеше в мизерия.
В новите условия у нас социалните права и гаранции, както и дейността на съответните държавни институции, са правните, респективно институционални ограничители и инструменти за предотвратяване, ограничаване или за компенсиране на негативните социални последици от свободното и нерегулирано или недостатъчно добре регулирано и социално зле ориентирано действие на пазарните принципи, закони, механизми и правила. Те, заедно с консолидирания бюджет на страната, са и основни инструменти в ръцете на държавата, общините, НОИ, НЗОК и пр. за социално справедливо преразпределение на финансовите ресурси и печалби, с цел ефективна защита на социалните, гражданските и политическите права и свободи на населението и всеки отделен негов член.
Липсата или неефективното устройство и функциониране на тези инструменти би принудила трудещите се и членовете на техните семейства да прибягват до не институционални форми на борба за защита на своите социални и пр. интереси като протестни демонстрации и митинги, гражданско неподчинение; самоуправство, работа в сивата икономика, престъпност, тероризъм. А това би породило изключително сериозна заплаха за гражданския мир и спокойствие, както и за успеха на продължаващите процеси на демократизация и изграждане на съвременна европейски тип регулирана и социално насочена пазарна икономика у нас.
Трябва да се знае и помни, че:
Първо, полето и свободата на действие както на социалните, гражданските и политическите права и свободи, така и на пазарните принципи и закони са исторически обусловени, с точно определени и балансирани граници за всеки конкретен етап и период от общественото развитие. Тяхното необосновано нарушаване в едната или друга посока — примерно, чрез необосновано изпреварващо развитие на социалните права и гаранциите за гражданите — е еднакво опасно и вредно за обществото и общественото развитие, както и обратното — прекомерно голяма свобода на действието на пазарните закони, принципи и механизми;
Второ, в условията на ускорена глобализация на световната икономика и политика е наложителен принципно нов подход към социалната политика, намиране на верния баланс между икономическите и социалните цели и последици на общественото развитие;
Трето, необоснованото и прекалено ограничаване действието на пазарните принципи и закони превръща пазара и пазарната икономика в „жертва“ на необоснован социален авангардизъм и авантюризъм, който в крайна сметка забавя темповете на икономическия и научно-техническия растеж и нарушава хармонията на обществото и общественото развитие;
Четвърто, необосновано разширената свобода на действие на пазарните принципи превръща пазара и пазарната икономика в „лош господар“ на обществото. То не само ограничава социалното развитие и икономическия растеж, но едновременно с това внася съществени негативни промени в морала, ценностната система и поведението на все повече хора, включително представители на политическата класа, на законодателната, изпълнителната и съдебната власт. Необосновано разширява границите на политическата власт и я превръща в средство за доминиране на корпоративни и корупционни интереси, за лично обогатяване и развращаване. Поражда и подхранва сенчестата икономика, корупцията и узаконено и/или безнаказано разграбване на държавна и общинска собственост; ширеща се престъпност, включително трафик на хора; вътрешен и международен тероризъм или благоприятна почва за неговото внасяне и прояви.
И всичко това — за сметка на обикновения трудов и на практика беззащитен гражданин и данъкоплатец, на неговата мизерна заплата и жизнен стандарт; демотивация, влошени условия на труд, несигурност на работното място и т.н.
Превръщането на неограничените пазарни закони в основа и мярка за всичко, в доминиращ критерий за оценяване на обществения и личния прогрес през преходния период породи и продължава да подхранва многобройни и взаимно допълващи се негативни икономически, социални, политически и морални проблеми. С тях пряко са свързани споменатите пороци на българската приватизация; високият относителен дял на сивата икономика и черния пазар на труда; неравнопоставеността и незадоволителната конкурентоспособност на легалния бизнес; масовите нарушения на Кодекса на труда; запазващата се висока безработица и ниското равнище на заетостта; постоянен стрес и висока обща несигурност на населението и т.н. И може би най-важното — вихрещата се политическа демагогия и липсата на реална политическа воля сред управляващите за бързо преодоляване или съществено ограничаване на тези негативни процеси и явления — до обществено поносими граници.
През целия период след 1989 г. управляващите политически партии и коалиции се лутат между две крайности: от една страна, търсене решение на острите икономически проблеми и предизвикателства не на основата, а за сметка на една силна и ефективна социална политика и развитие; от друга страна, търсене решение на острите социални проблеми и предизвикателства не на основата, а за сметка на една силна икономическа политика и развитие. И все пак, на практика, под влияние на Международния валутен фонд, Световната банка и пр. доминират крайни неолиберални теории, политики и практики8. Под тяхно влияние пазарните принципи и правила се превръщат в единствен или основен регулатор на обществените процеси, доминираща мярка и критерии в дейността на законодателната, изпълнителната и съдебната власт и фактор за потискане и загуба на исконни морални ценности и негативни морални прояви като трафик на хора, ширеща се проституция; въздигане на парите и личното материално богатство — независимо от начините и средствата за неговото придобиване — в основна цел и самоцел на личния живот и дейност на все повече лица и групи от населението.
В същото време пазарът и пазарната икономика в България остават слабо и неефективно регулирани. Докато верните решения на всички, в т.ч. на икономическите и социалните проблеми на страната и света като цяло могат и трябва да бъдат намерени на основата на една добре регулирана пазарна икономика и реално защитени демократични права и свободи за всички слоеве от населението. Това означава отказ от крайния либерализъм и неговите твърдения, според които „колкото по-малко държава, толкова по-добре“. Глобалната финансова и икономическа криза опроверга тези теории и основаните на тях политики и практики. Иска ни се да вярваме, че с това тя поставя началото на края на крайния либерализъм в икономиката и обществената политика и неговите най-ярки представители — „Тачаризмът“ във Великобритания и „Рейганизмът“ в САЩ.
Вместо заключение
Освен първоначалната липса на познания и опит през по-голямата част от изминалите 20 години на преход, съществена и в много отношения решаваща роля за сегашното незавидно състояние на демокрацията, пазара и пазарната икономика, са: робуването на крайно неолиберални възгледи и политики; доминирането на фрагментарни и конюнктурни подходи към проблемите на общественото развитие; нарушаването на основни принципи на съвременното развитие и управление на обществените процеси; ниският морал на политическата класа и масовото използване на политическата власт за лични, теснопартийни и корпоративни интереси, абдикацията на държавата от основни нейни социални и икономически функции; слабото гражданско общество.
Главната последица е изключително високата социална цена, която плати и продължава да плаща преобладаващата част от българския народ.
Преодоляването на всички тези пороци е решаващо условие и фактор за изграждане на съвременна демокрация, съвременна социална пазарна икономика; устойчиво и изпреварващо (догонващо на първо време водещите страни-членки на ЕС) икономическо и социално развитие, гарантиращо издигане на здравния, образователния и социалния статус на българските граждани до или близко до равнището му във водещите страни- членки на ЕС.
Бележки:
1 Както непълно и в този смисъл невярно е твърдението, според което „Водата завира при 100 градуса по Целзий“, в което се пропуска условието — нормално атмосферно налягане.
2 Виж студията на Kjell J.Tormblom: „Distributive justice. Typology and proposition“, Human relations, Volum 30, 1977, pp. 1-24.
3 Kjell J. Tormblom, автор на съвременната типология на социалната справедливост при разпределението на доходите от труд разграничава общо 81 случая (9 основни и 72 частни случаи) на възможни отклонения на фактическите от социално справедливите размери на работните заплати.
4 В интерес на истината и обективността ще допълним и поясним, че по данни на Евростат от 2007 и 2008 г., отнасящи се съответно за 2004 и 2005 г., изоставането на реалните работни заплати у нас от обективно възможните им размери при нарастване на БВП на глава от населението и хипотезата за стриктно спазване на принципите и структурата на разпределение и преразпределение на БВП и доходите от труд, характерни за ЕС-15, е малко по-голямо от това през 2007 г. и възлиза съответно на 2.35 и 2.31 пъти.
Отбелязваме това сравнение между 2007 и 2004 и 2005 г., за да подчертаем реализирания напредък към ограничаване на въпросното изоставане през последните две години и напредъка — макар и символичен — към едно социално по-справедливо разпределение и преразпределение на БВП и доходите в страната.
За съжаление, глобалната финансова и икономическа криза и нейните негативни отражения върху страната още в края на 2008 и началото на 2009 г., израз в очертаващия се и очакван драстичен спад на чуждестранните инвестиции, поскъпване на кредита и все по-труден достъп на бизнеса и потребителите до необходимия им кредит и пр., както и неусвояването и блокирането на средства от европейските фондове, значителният дефицит по търговския и платежния баланс на страната, нарастването на безработицата и пр. показват, че най-вероятно този напредък ще бъде стопиран още през 2009 г. И което е още по-важно – нито една от предизборните политически програми не обърна необходимото внимание и дори не отбеляза този значим обществен проблем – натрупаното до момента изоставане на реалните работни заплати (със същата сила то важи и за пенсиите и обезщетенията) от нарастването на реалния БВП на глава от населението през изминаващите близо 20 години и не пое конкретни ангажименти за неговото постепенно преодоляване след отшумяване на кризата.
5 Виж книгата на Лудвиг Ерхард: „Благоденствие за всички“, написана през 1957 г. Макар и горещ привърженик на либерализма и свободната конкуренция, в нея Л. Ерхард проповядва, че социалната пазарна икономика е немислима без справедливо разпределение и достъп на всички слоеве от населението до плодовете на икономическия растеж, а когато в Германия се появяват картелни споразумения с цел монополно повишаване на печалбите и цените, Л. Ерхард е първият в Германия, който открито се обявява срещу картелите и иска тяхната забрана.
6 Първият Общоевропейски диалог по проблемите на социалната политика в Европа след драматичните събития в края на 80-те години се провежда през март 1990 г. в Хелзинки по решение на европейските страни-членки на ООН, САЩ и Канада от 1987 г. Участие вземат 45 водещи световни учени, парламентаристи и експерти от 14 европейски страни, САЩ и Канада, както и наблюдател от Китай. Макар че този диалог се провежда преди 19 години, днес, в условията на глобалната финансова и икономическа криза, за редица страни и особено за България неговите уроци запазват и повишават своята актуалност и значимост. За повече подробности виж статия в кн. 10/2008 г. на сп.„Панорама на труда“.
7 Тук и по-натък в тази точка цитираме мисли на участниците по наши писмени бележки по време на дебатите.
8 В тази връзка ще напомним, че в началото на 1990 г. правителството на Андрей Луканов ангажира американските икономисти Ричард Ран и Роналд Ът от Американската търговска камара да разработят план за икономическо преструктуриране в България. Планът предвиждаше „шокова терапия“ и приватизация „на всяка цена“. МВФ и СБ го подкрепиха. Новият политически елит прецени, че този план няма разумна алтернатива и се отказа от разработване на алтернативна програма. Правителството на Жан Виденов прави първи плахи стъпки към неговото изпълнение. Седем години по-късно правителството на Иван Костов пристъпва към масираното и стриктно изпълнение на плана на Ран-Ът, съчетано със силно рестриктивна подоходна, здравна, образователна и научна политика. Последиците са добре известни.
