ГЛОБАЛИЗАЦИЯ, ЕВРООБЕДИНЕНИЕ И ТРАНСФЕР НА ПАМЕТИ

0
153

Доцент, д-р, завършил философия с профил социология в СУ “Св. Кл. Охридски”. Работи в областта на етиката, политологията, етнологията и религиологията. Автор и съавтор на 8 монографии и книги, както и на повече от 130 научнотеоретически студии, брошури и статии. Завеждащ секция в Центъра за исторически и политологически изследвания.

Глобалните и евроинтеграционните процеси и тенденции изискват дълбинни преобразувания в духовно-практическата ориентация и активност на съвременния индивид. Те се нуждаят от нови типологични модели и инструментариуми на ценностно-нормативна и социална ангажираност на неговата личност и гражданската му идентичност1. Те визират и декретират нови критерии, техники и практики за себеосъществяването на човека и различните общности. Духът и функционалността, съдържанието и формата, ритмите и мащабите на видоизмененията в критериите, техниките и практиките се обуславят от незримия за публичността и недостатъчно осмислен от нея фундаментален разрив между модернистично съгражданата и постмодерно прииждащата менталност и реализация на човека и човешкото. Извършва се радикална промяна в манталитета на човека (като род и индивид) в и към глобалността.

Модерността и Постмодерността по различен начин анализират и оценяват естеството и ролята на времето, пространството и модусите им. Те притежават и афиширано или опосредствано демонстрират специфичен инструментариум за употреба или злоупотреба с пространствено-темпоралния континиум. За Постмодерността само настоящото притежава есенциална значимост, докато другите две измерения – миналото и бъдещето, – са инструментално конструирани негови деривати. Те нямат неговия онтологически статус и роля. Статусът на настоящето, постмодерната рационалност и прагматика привилегироват, толерират и дори фаворизират безогледно и безгранично. С това придават особена функционалност на настоящето за градеж на тъканта и насоката на живота. Оттук извират разноликите и разнонородните проекции на постмодерната менталност и праксиология при “обработката” и експлоатацията на реалните и виртуалните инкарнации на времето и пространството.

Видоизмененията, които глобализацията предпоставя и насърчава, драстично посягат върху вековно или десетилетно (спокойно и официозно или анонимно) отглеждани и развъждани мнемонични и фантазни техники и практики на индивидуалните и обществените субекти. В условията на непрестанно ускоряващото се историческо и социално време и на все по-уплътняващото се историческо и социокултурно пространство паметово-фантазни потенции, арсенали, инструментариуми и трафарети на персоналните и макросоциалните субекти се пренастройват. Те неизбежно придобиват нови фасади, различни ангажименти, мутиращи отразителни, възпроизвеждащи, креативни и третиращи ефекти.

Специално акцентирам на корелацията “памет-фантазия” защото въображението (исторически и актуално) до насита се храни лакомо с деликатесите на паметта, за да сътвори изумителните си рожби. По същия начин и паметта не е напълно чужда, хладно-високомерна и безпощадно прокуждаща фантазния инструментариум от своите лабораторни експерименти по извличане на консистенциите на времето или от алхимичните екстракти по пресъздаването на “истините” за времето.

Глобализацията (и нейното специфично континентално ксерокопие – евроинтеграцията) предпоставя и насърчава исторически непознати по своя интензитет и мащаби запознанства, обмен и диалог между паметовите наследства и богатства на различни цивилизации, общества, култури, национални, народностни и етнически самобитности. Паралелно с това тя обуславя исторически невиждани възможности и средства за преднамерено експлоатиране и йерархизиране на културната уникалност на паметовите трезори. В повечето случаи подобни йерархизации са принципно подчинени на извънкултурни и даже антикултурни интереси, цели и операции. Чрез властовите си потенциали, арсенали и техники глобализацията притежава огромни възможности да сакрализира или профанира, да подрежда или пренарежда, да преферира или изолира културно-паметовите идентичности, наследства и богатства. Тя може по свое усмотрение да разсекретява или загрозява паметовите физиономии на едни или други цивилизации, култури, национални, етнични, поколенски и др. идентичности, духовности и битийности.

Стремежът да се декретира и легитимира Нов световен ред, нов глобален порядък на планетата има своето приложение и въплъщение при опитите да се валидизират нова координация и субординация между паметовите наследства и богатства на различните цивилизации и култури. Глобализацията иманентно се нуждае от нова “менделеева таблица” за ретроспективната и актуалната историческа валентност на различните паметови идентичности, от което пък се предопределя тяхното бъдеще.
Фаворизацията и дискриминацията на различни паметови самоличности са двете лица на двуликия Янус на сегашната версия на глобализацията. Дифузията, осмозата, отварянето и размиването на едни паметови самобитности ни най-малко не пречат, а, напротив, облекчават и насърчават седиментацията и рециклирането на други такива.

В нескончаемия и невероятен по екстензивно-интензивните си параметри културен взаимобмен и конкуренция между паметовите богатства в глобалния свят се водят тихи или грохотни сражения и баталии за историческо жизнено пространство и цивилизационно-ценностно надмощие. Така настоящето и пребъдването на едни такива идентичности се заплащат с цената на гибелта или окастрено-инвалидизираното присъствие и редуцираната проява на други паметови самоличности в света.

Глобалното умосъзерцание (в неолибералния му дискурс) добре знае, че паметта за властта днес и в бъдеще зависи съдбовно от властта на паметта, от прокудената или възцарената, от инкрустираната или опозорената до уродливост, от оглушителната врява или наложената немота на различни паметови самобитности, техники и практики.

Глобалната криминализация и криминалната глобализация предпоставят и катализират невиждани по мащабите си трансфер и спекула с реликви от паметовите съкровищници на различни общества, култури и национално-народностни субекти. Това променя битието на паметта днес.
Съвременните информационни технологии, компютърната инвазия, дигитализацията и интерактивните системи, както и интернет-ната омреженост предлагат любезно непознати исторически шансове за употреба и злоупотреба с информационно-кодираните паметови съкровища на отделните държави, общества, култури и национални идентичности. Кражбите на идентичност (в т.ч. и паметова) нямат подобен исторически аналог, а хакерският тероризъм се превръща в зловеща заплаха и опасност за автентичното просъществуване и пребъдване на такива памети.

Глобализацията перфидно и инструментално създава и мултиплицира, освещава и легитимира своеобразен капитолий и провинции на паметта на човечеството (в исторически и актуален контекст). С това тя вменява не само естеството и маниера, по които да се анализират и ранжират източниците и образите на паметовата генеалогия и ценностния асортимент на човечеството. Чрез него тя валидизира императивите за историческа и социокултурна бъдност, прогресивност, значимост и позволено-препоръчителна (или табуирана) приложимост на съответни паметови идентичности, обвързани и произхождащи от конкретни цивилизации, култури, общества, държави, национални и др. самоличности. Подобно пресъздаване на историческия и аксиалния релеф на паметта на човечеството не винаги отразява действителния ход и значимост в сътворението, значението и функционалните преображения на паметта.

Същевременно глобализацията в днешния й лик и функционалност отривисто и безцеремонно, дискретно или гласно оповестява присъдите (наказателни или смъртни) за други паметови идентичности, техники, практики и интерпретативни инструментарии, които не й импонират.
Задкулисни глобални планове, геостратегически сценарии, цивилизационни съперничества и войни позволяват и насърчават такава инвазия на една паметова продукция и интерпретация, която се осъществява при напълно обезличен или принудително свален “митнически режим” на паметовия суверенитет на зависимите и по-слабите държави.

Паралелно с това те катализират еуфорична реклама и небивала инвестиционна политика за конвейерно тиражиране и пласмент на паметово-интерпретативни техники и модели в различни краища на света. Това само привидно води до някакво “освободено плурализиране” и равновесие в конкуренцията и констелацията на паметовите идентичности. В действителност то поражда хаос, невротични и екстремистко-радикални реакции, паметови гърчове, колабирания и пароксизми. Защото е свързано с болезнено усещане на протичащо или въздействало естествено или изкуствено занижаване и обезличаване на паметови уникалности.
Естествено е антиглобализмът и евроскептицизмът да дават своя дискретен или флагрантен принос по отношение на ставащото в сферата на паметовите трансфери, преобразувания, нови ранжировки и следствия за печелившите и напълно (или частично) губещите в играта. Защото антиглобализмът и евроскептицизмът израстват от стремителните процеси на необратимост и вискозитет, както и на неравновесност в историческата и социокултурната “стойка”, профил и тонус на различни паметови идентичности, покосени от вирусите на глобализацията.

Разбира се паметта на отделните цивилизации, култури, нации и общества не може да бъде изцяло и безвъзвратно имунизирана срещу нейното поражение и изменение. Съдбовният проблем, обаче, е да не се получи такова покушение върху паметовата идентичност, което да има диагнозата и епикризата, симптоматиката и последиците на “множествена склероза” на паметовия организъм. Защото подобно историческо и социокултурно “заболяване” неминуемо предопределя летално, гибелно произшествие с поразеното паметово съществувание и самоличност. За съжаление, като че ли спрямо доста от паметовите идентичности в света глобализацията сервира подобни застрашителни и трагични възможности и последици чрез своите иманентни социалдарвинистки и неолиберални модификации, разчитащи на дирижиран “естествен отбор” в борбата за оцеляване и историческо просъществуване на паметите.

При подобно съотношение и печални изходи за паметовите самобитности и самоличности на много общества, култури, нации и етноси би било наивно да се смята, че спасението е в херметизация и автаркия. Макар някои паметови идентичности на развитите страни да укрепват своите цитадели, докато правят всичко възможно другаде да протичат процеси на ерозия, дестабилитет, руиниране и ликвидация на паметовата стабилност и идентичност, това не значи, че трябва да се издигат непристъпни “китайски стени” между различните паметови наследства и богатства. Човекът и обществото винаги са имали органичната потребност от присъствието и изявата на паметта и спомените на другите, различните, чуждите си кореспонденти, общества и култури. Най-малкото защото чрез тях те са подкрепили, репродуцирали, връщали към втори или безсмъртен живот своите спомени и памети. Другата, различната, чуждата памет не винаги е опасност и заплаха за нашата. Тя може да бъде приемлив и нужен, полезен и своевременен партньор, който да коригира и утвърждава, репродуцира и сакрализира съдържанието, формата, функционалността и иконографията на нашата памет.

В този контекст глобализиращият се свят и обединяваща се Европа съдбовно имат нужда от динамичен и реален, а не от инструментален и властово дирижиран плурализъм, зад който се спотайва монистичен и монологичен режим на комуникация между паметовите идентичности. Само така светът и Старият континент ще са способни да обогатят и облагородят, да хуманизират и проецират в бъдното мнемоничните си ресурси, инструментариуми и капитали. Единствено по този начин техните паметови колекции ще съумеят да се взаимопроникнат по маниер, чрез който ще се облекчи и ускори не толкова приемливото познаване, възприятие и оценяване на миналото, колкото ценностно-емоционалната обща насока на споделеност и съучастие спрямо настоящето и желаното за съграждане бъдеще на планетата Земя и на цялото човечество.

Обратно на привидната отвореност и обвързаност между хората в глобализиращия се свят, в действителност отчуждението и изолационизмът, херметизацията и враждебността между различни субекти расте. Фаталният пръст на подобни неотрадни процеси и тенденции докосва и трансфера между паметовите наследства и богатства. Защото от историята и нейните атавистични реликти в наше време знаем, че в древните култури и практики са битували и царували мнемонични техники и практики, според които връзката между живите и мъртвите индивиди и поколения се крепи на спомените и паметта. Докато все още грее и пламти огънят на спомена у живите за отишлите си от този свят, последните не се считат за изгубени, а само за “живи мъртви”, за другояче присъстващи в битието и съзнанието на все още живите люде. Едва когато изчезне и последният човек, съхранявал и поддържал огъня и тлеенето на спомените и паметта, само тогава мъртвите умират и изчезват навеки и безвъзвратно от човешкото съобщество2 .

Днес, в условията на други констелации на обществената практика, при върлуващата алиенация и неудържимия динамизъм, при разгащения до безогледност индивидуализъм и инструменталната индивидуализация на човешката личност има друга опасност. Безразборно и преднамерено манипулираната, фалшифицираната и обработваната памет, стерилизираните спомени, кастрираните реминисценции, изличената мнемоника не само за далечни, но и за близки или сега ставащи събития и факти, пораждат реално и виртуално възможностите за изграждане, възпитание и реализация на т.нар. “мъртви живи”, на хора, които са лишени от пъпната връв на историческа, поколенска и др. памет. Закрепостени единствено в настоящето си екзистиране, подобни индивиди се оказват крайно податливи да утоляват паметовите си апетити с изкуствените мнемонични “хамбургери”, които официозно им препоръчват. В този аспект, останали без истинска и пълнокръвна човешка връзка, а презаситени с полуфабрикатите на рафинирано-идеологизирани мнемонични изделия, те всъщност са мъртавци в социален и паметов контекст. Защото не притежават нито креативитета да създават и разпространяват автентични спомени и паметови наследства, нито властта на волята си да отстояват символните позиции и капитали на своята памет.

Развихрените и развинтените спекулации с преждевременната смърт на националната държава и с позорния и сякаш предопределен крах на социалната държава по своему наливат мътна вода във воденицата на деструкцията, дезавуирането и инструментализацията на паметовите трансфери. Апологетите на сегашната версия на глобализацията прикриват както истините за същността, феноменологията, съдържанието, формата и функционалните мутации на т.нар. отмиране на националната и социалната държава, така и начеващите още в наше време опити за специфично възраждане, за ново раждане на друг модел на национално-държавно и социално-държавно конституиране на човешкото битие.

Всичко това има непосредствена връзка и значимост с паметовите трансакции. Понеже едни са изводите при оповестена печално-трагична и невъзвратима загуба на националната и социалната държавност с принадлежащите им паметови инструментариуми, наследства и капитали. Съвсем други те биха изглеждали при разумното анализиране и организираната подкрепа за сътвореното на адекватна на съвременните предизвикателства национална и социална държава, с присъщите им модифицирани и оптимизирани, защитни, репродуктивни и креативни потенции мнемонична идентичност, прагматика и осъвременен инструментариум. Възприемането на всеки от тези два полярни изхода за паметта естествено води до радикално различни подходи и методология при нейното анализиране, оценяване, защита, репродукция и усъвършенстване.

Евроинтеграцията засега носи доста афиширано емблематичните символи на съвременната неолиберална версия на глобализацията. Върху нейната недостатъчно оформена, но ускорено набъбваща, снага, в нейния дух, в пулсацията на мотивацията и емоционалните й изблици, в политико-икономическата и социално-културната й воля и роля за преображения, глобализацията оставя с неподозирана щедрост и припряност своите “татуировъчни”, семиотично-семантични белези, доказателства и предизвикателства. Чрез непривично приличното огледално отражение на глобализацията, евроинтеграцията трупа изумителни исторически залози, които историческото бъдеще трябва да изплаща. Както ни поучава още от древността Хораций, всичко, което е скрито сега, времето ще разкрие някога, както и ще го възмезди по свой начин. Затова настоящето не само гради бъдещето, но ни завещава себе си и като едно предстоящо минало, за което ние или други ще заплащаме.

Глобализацията и модусът й в евроинтеграцията са особен хронотоп и инструментариум за легитимация или дискриминация на определени типове спестовни, производствени, разменни и потребителски техники и практики спрямо наследствата и богатствата на паметта и въображението. По невероятен и непознат в ексцесиите си маниер те преобразуват фантазно-мнемоничните ресурси и капитали на миналото и настоящето в стока и власт. Точно така, както превръщат стоките и властта в изумителни реклами и инкарнации (неудържимо привличащи или тотално отблъскващи) на съответни начини на производство, размяна и консумация на паметови и фантазни продукти, както и на обусловилите ги и опредметени в тях социални ценности, норми и отношения.

До болка е очевидно, че днешната глобализация и евроинтеграция залагат твърдо и безкомпромисно на пазарната логика, приоритетите на икономическото начало, печалбата, рентабилността и ползата. Там, където и когато утилитарно-меркантилното начало играе солова партия в общественоисторическата драматургия, там шумно или тихомълком се чуват суфльорският принос, роля и значение на проблема за времето. Защото печалбата винаги носи в кръвта си икономията на време, а имунната й система е гарантирана само при скъперничество на разходваното време. Ако още от Теофраст знаем, че най-голямата загуба, която може да ни постигне, е загубата на време, а на одиозния днес Маркс пък дължим поучението, че към икономия на време се свежда главния въпрос и фаталността на битието на всяка икономика, това стократно по-съдбовно важи за глобалната икономика и новия свят.

Глобализацията и нейните мутанти в евроинтеграцията поне засега не разчитат и не толерират “невидимата ръка” на свободния пазар на паметови ресурси, суровини, производи и “стоки”. Напротив те, къде завоалирано, къде флагрантно, налагат безмилостен дирижизъм, декретират централизирано-планова “икономика” на производства, размяна и консумация на паметови продукти. Безпрецедентен в исторически аспект е фрапиращият стремеж и безпощадният инструментализъм на едни държави, общества и култури да монополизират и регулират съобразно своите конюнктурни и далекосрочни интереси и планове паметовия пазар на човечеството. Никога досега търсенето и предлагането на паметови наличности и идентичности не са се подлагали на толкова безмилостна, безгранична и задкулисна или очевадно брутална конкуренция и борба. На всячески вменяваното и налагано силом или чрез компенсации отваряне на паметовите пазари и пространства на едни общества, държави, култури, национални и генерационни идентичности, властелините на конюнктурата отговарят с небивала експортно-импортна политика на паметови наличности, която ги облагодетелства и гарантира тяхното ситуативно или стратегическо позициониране в бъдещето. Никога толкова драстично ембарговите режими за импорт на паметова и конкурираща “местната продукция” не са били толкова барикадирани, както и експортните напъни не са били съпровождани с толкова истерия и многолика врява за реклама и приемане на “собствената” памет.

Като особен тип духовни “икономики”, паметта и въображението могат ефикасно или ефектно да употребяват и злоупотребяват със своята суровина – времето. Оттук те са в състояние да произвеждат, включват в обмяна и потребителски режим стойности, които имат невероятна протяжност на битието си в пространството и времето. Не случайно френският историк и литературен критик А. Вилмен споделя, че паметта на хората е най-тленният от паметниците, а далеч по-късно след него, Дж. Оруел префасонира и инкрустира историческите мъдрости, демонстрирайки ни, че който държи контрола на тълкуването на миналото всъщност държи и бъдещето.

Значимостта на паметовите реликви и реликти в условията на шеметно вихрещите се глобализация и ускоряващата се евроинтеграция е наистина съдбовна. Не заради обстоятелството, че монументите на историческата и социокултурната памет са неопровержими свидетелства за идентичност, устояла на превратностите на Времето и Историята. Те са визитна картичка на самоуважение и самоконтрол върху митарствата и премеждията на човека (като род и индивид) в променливите или потискащо застиналите времена и обстоятелства. Не напразно Ж. Рихтер облекчително споделя, че спомените са единственият рай, от който не могат да ни изгонят. Той, струва ми се, е само частично прав. Защото, когато ни лишат от такива спомени, когато ни инжектират други спомени, към които наркомански да се пристрастим и от които не можем да се откъснем, тогава подобни спомени могат да бъдат онзи ад, от когото сами искаме, но не можем (макар че трябва) да избягваме.
Фиксингът, котировъчните стойности на паметта в условията на глобализацията и евроинтеграцията имат и други фатални значимости. Защото сред малкото невъзвратими, неконтролируеми загуби в човешкото житие-битие попада таза за похабената на халост, безмислено пропиляната или напразно прахосаната памет. Тогава нямаме никакъв обнадеждаващ ни шанс, никаква спасителна утеха в съпротивата ни пред безпрецедентната точност и безпощадност на споделеното от О. Уйалд, че никой не е достатъчно богат, за да откупи миналото си. Досега поне в историята няма случай, когато някой с безогледно профукано славно минало да си е възвърнал прежните исторически позиции и слава.
Наистина, в условията на глобализацията с нейните изумителни научно-технически възможности, революционни открития и технологии, с информационно-комуникативните и медийните комплекси за създаване “ин витро” на историчност нещата в материята на паметта се изменят. Исторически и публичен сертификат днес получават не всички, дори не най-значимите събития и факти, процеси и личности от дневния ред на човечество. Такъв могат да притежават само онези от тях, които са включени в преференциалните каталози, aъв фаворизиращите оферти на оповестените и онагледените чрез медиите събития и факти. Такова нещо е непостижимо за онези, които са прокудени, премълчани, непресъздадени, незабелязани и неизтълкувани автентично от медиите.

Последните дори може да придобият друго, различно, чуждо, имунно несъвместимо с действителното им, битие. Тогава, когато интерпретацията и визуализацията им в и чрез медиите ги валидизира пред публичността като нещо с променена идентичност и различен патос от техния. В този случай те отпадат от “списъка” на официозно или дискретно регулираната запаметимост с институционализацията на паметовата им роля и значимост. Напротив, те са “възнаградени” с благодеянието им да имат “гарантирано, по-дълготрайно или временно” позициониране в каталозите на забравата, историческото и социалното безпаметство, на табуираната и премълчаваната историческа памет и т.н.
В този случай, наистина, може да се говори за сътворение на памет, за нейното конструиране, рециклиране, модифициране, инкрустиране, пренаписване, прередактиране, инструментално визуализиране, адхократично реанимиране на миналото. Във всички тези случаи и казуси, обаче, става дума за употребата и злоупотребата на паметта в качеството й на реална или потенциална (виртуална) суровина на въображението (политическо, идеологическо, културно, управленско и др.). Тук не става въпрос за онова съществено невъзвратимо битие на миналото и паметта, които веднъж загубени са способни отново и в аналогичен вид да ни навестят след време. Тук не става дума за самата памет в качеството й на субект на обработка, репродукция, реанимация и възкресение на исторически изпратеното в инобитието някогашно време (по-далечно или по-близко минало). Наистина “клонирането” на спомени и историческа памет ще става все по-печеливш бизнес, с все по-осезаеми политически и идеологически, икономически и културни котировки на възвръщаемост или задлъжнялост. Но клонираните спомени и паметови реликви въпреки всичко си остават дериват, тъй като не носят автентичния и имунно-органичен състав и патос на миналото – такова каквото то наистина се е състояло, а не такова, каквото в ретортата на днешното прагматично въображение се забърква и алхимично избистря, за да очарова с ефектите си слисаната публика.

Като особен тип духовно производство, размяна и консумация с деликатна материя и стокови наличности, паметта и спомените имат своеобразен “икономически” ефект. Понеже могат да стимулират и мултиплицират, да умножават и да носят историческа “принадена стойност” в превърнати форми. Разбира се, тази стойност може да има както позитивни, така и негативни измерения и наличности върху човека и обществото. Още Ж. Ж. Русо е забелязал, че доброто оползотворяване на времето прави времето още по-скъпо. А паметта и спомените като историческа конвергирана субстанция, като конвекция и кристализация на изчезналото минало време, могат да са такива символни и властови ресурси и капитали, чрез които да се множи и укрепва историческата идентичност, битийната наличност и пребъдването на техния субект.

Поради това в условията на вълчия нрав на днешната глобализация е от съдбовно значение как, доколко и защо трябва да се съхрани и опази, утвърди и транспортира през бордовете на времето паметта и социокултурният албум на обществени, национални, поколенски, групови, индивидуални и др. спомени, които имат своята разменна стойност и в бъдещето, а и тяхното нарастващо като драгоценност и смисъл битие. Защото, който убива или пропилява паметта, убива или пропилява частично или напълно себе си. Той се лишава от скъпоценните поуки на историческата мъдрост и житейския опит, че миналото никога не е съвсем минало, така както настоящето не е напълно стерилно от него или от бъдещето, както и бъдещето не може да бъде абсолютно отчуждено и радикално ампутирало всички фосили и метастази на другите времена.

За съжаление, поне в случая с включването на България в Европа сякаш негласно се дава приоритет на консумативно-пасивното присъствие и съучастие на нашите граждани като бъдещи граждани на Стария континент. Креативното начало, историческата отговорност, цената на творческото съпричастие и съучастие в тези съдбоносни за родината и българските граждани еврообединителни тенденции и планове сякаш не се отчитат в дължимата степен, форма, значимост и смисъл. Подобен меркантилно-консумативен манталитет и маниер на реактивност към обединението на Европа по принцип девалвира паметта и надценява онова развинтено въображение, което изкусително издевателства с предполагаеми облаги, привилегии, свободи и преимущества от подобно членство. Те безцеремонно и отривисто полагат върху жертвения олтар на историчността паметта, жертвата на която се очаква да бъде компенсирана от химеричното пришествие и символното въздаяние на фантазно родените и конвейерно разпространяваните илюзии и химери от подобен тип присъединяване и оползотворяване на обединена Европа.
Наистина тези безпрепятствено ширещи се представи и очаквания за възнаграждението ни чрез приема ни в Европа ни поставят в особено деликатно, драматично, даже трагикомично положение. Зaщото подобна представа е превърната форма на легитимация на исторически модел, съобразно който Старият континент е дискретно разфасован по държави, общества, култури, нации и граждани тъй, че едни да лелеят съпричастието и съучастието си само като възможност за изобилни консумативни преференции и валидизации, а други да са ангажирани и безконтролни във фантазно-мнемоничните си експерименти и инкарнации на обединена Европа.

Такова “разделение на труда” едва ли е най-цивилизовано, хуманно и благопристойно за различните му персонажи. То по-скоро е обидно, отколкото задоволително за българите в него.
Глобализацията и евроинтеграцията предполагат и стимулират радикални преобразувания в съкровищницата и в новите капиталови постъпления на историческата и социокултурната памет на Стария континент. Улрих Бек е прав, когато акцентира, че сегашната версия на глобализацията не създава единна и обединяваща, а по-скоро разединяваща памет за различни генерации, етноси, народи, нации и култури3. Същото може да се отнесе и до паметовите ресурси и капитали на Европа, които не сплотяват, а повече противопоставят различните нации и общества. Континентът все още няма своята универсална банка за паметови богатства на цивилизацията си. Дори смисълът и обхватът на тази цивилизация са по-скоро спорни, дивергирани и диверсифицирани, отколкото общовалидни и безрезервно мобилизиращи обитателите на континента. Такава банка тепърва предстои да се гради и легитимира. Нужно е много време, за да депозира, фиксира котировките и конвертира в междуконтиненталния и междуцивилизационния паметов пазар тя своите историко-паметови “валути” и социокултурни трезори, които да й придават един завършен, общ вид и споделеност от европейците.

Остротата на проблема се чувства още отсега. “Прочистването”, “ревизията”, “инвентаризацията” и “преоценяването” на едни паметови наследства и богатства вървят паралелно с необоснованото oаворизиране, изкуственото надценяване и приоритетното разположение на други паметови наследства и техните символни капитали. Това се дължи напълно разбираемо на конюнктурната доминираща роля и значимост на съответни държави и общества в сегашна Западна Европа и на транспонирането на тези властови констелации в “дължима перспектива” на аналогични и непроменими релации и баланси на йерархичност.

Паметта, обаче, е субтилно и субективно историческо и културно образувание, което преживява някак си въпреки “обективните устави”, които ситуативната властова конфигурация му налагат. Макар и насилствено “прочиствана”, прередактирана и пренаписана, тя винаги остава по нещо в бездънните подземия на подсъзнанието на човека и общностите и става наистина много страшно, когато след време по странен начин приспаните, потънали в летаргичен сън спомени се разбудят и разкършат за поредна мотивационна и стимулативна роля. Тъй че паралелно със създаването и умножаването на нови паметови богатства на Стария континент, редно е бъдеща единна Европа да полага (при това още от днес) повече усилия за предотвратяване на тези възможности за поредни реванши и възкресяване на паметови констелации, принадлежащи на други времена и нрави, но влияещи и на актуалните.

За впечатляващото съпричастие и достойното съучастие на България в еврообединителните процеси от съществено значение е тя да има реално и ефективно действащи национално съгласие, единение и сплотяващ, вдъхновяващ национален идеал, които да насърчават и валидизират обновителните прочити и мобилизационните стратегии на биографията ни. Инвестициите на и в паметта на Родината, аташирани към тези на обновяваща и обединяваща се Европа, са стратегически вложения и специфични гаранции в бъдността на историческото време. Те са залог за придвижването на националната ни идентичност в орбитата на историческото и социокултурното прогресивно движение на човечеството.
За съжаление, поне засега, присъствието и ролята на българския етнически модел не способстват за подобно нещо4. Дори донякъде той, афиширано или подмолно, дезавуира и дискредитира значителни масиви от най-светлите, романтичните и поучителните страници, епизоди, събития и фигури в историческата и културната ни биография и памет. С намигващо-насърчаващо съзаклятничество или с безцеремонно-ултимативен маниер той запокитва огромни отломъци от най-чистата e самородната ни историческа свяст и памет по урвите на историческата забрава и сипеите на социокултурното безпаметство. Или ги запраща демонстративно на бунището на Историята – като показ за бракувана от Властта и Конюнктурата историчност, която служи за назидание и за страх на днешните или бъдните поколения от “преработената памет”. Опиянената от конюнктурните си удобства и възможности Власт неистово подменя тези отломъци със скоропостижно извадени от нафталина на забравата стари версии, отдавна опровергани, за да ги съживи и да им инжектира символен и властови капитал сега. Заедно с това трескаво, спешно и конформистки се фабрикуват пренаписвания или главозамайващи прередактирания на културно-историческата биографичност и паметовата идентичност на българската нация. Прогизнали от лепкавата слуз на конюнктурната психотичност, от припряността на някои да изглеждат и да ги припознават като по европейци от другите им сънародници, такива интервенции и обработки върху тъканта и логиката на паметта ни едва ли могат да съответстват на изконните български ценности и идеали и още по-малко да ги отстояват и умножават.

Сегашната ни духовна разнебитеност, културната ни празност, безцелното ни лутане без общовалидни аксиални пътеводни звезди за цялата нация и българския народ рушат нормалното протичане и обмен на паметови “кореспонденции” между поколенията и българите. Политиканско-партизанското обезобразяващо окастряне и съсичане на автентични и знаменателни части от родната ни история, потресаващата сервилност на управляващите, готови на отстъпки на всяка цена (само не тази да им се отнеме властта) систематично девалвират паметовите обмени. Разломът и изличаването на историческата ни свят и памет, обезсмилянето и поруганието на свещени гласове на миналото и заветите на историята, похищенията и разпиляването на културните богатства на националната ни идентичност, пандемията на иманярската вакханлия, преотстъпваща почти на вересия безценни реликви на национално-културния ни паметников фонд в ситуация когато всички други страни и култури скъпернически опазват своето и трескаво импортират чуждо историческо наследство и богатство опропастяват паметовите траферати. Прахосването на национална енергия, разклащането и изтръгването от корен на стожерите и скрижалите на чувството ни за родова свяст, памет, дух и принадлежност са трудно поносими за смачканата душевност на обикновения българин и за прекършената му от обстоятелствата житейска съдба или задаваща се перспектива. Подклажданите и страстно разпалваните пожарища на непоносима конфликтност между поколенските памети, безпардонното и безотговорното смачкване на миналото и бъдещето чрез репресивното им натикване и префасониране в неудобните и грозновати, антихуманни калъпи на разгулно-самодоволната конюнктура се превръщат във всекидневна даденост, която буйства и се перчи.

Въпреки всичко все по-често и повече прозорливи хора, личности, умове, сърца и духове, предусещащи капризите и опасностите в такива буреносни исторически времена, се вдигат на щурм, разбуждат сънливата публичност. Те ориентират потресеното и вцепененото внимание на хората от ежедневната проблемност към сякаш прикриваните, непристъпните и неудобно-табуираните от и за властта въпроси и дилеми.

При настоящата и очертаващата се траектория за Родината в една бъдеща и обединена Европа, от особено значение е какво свое може и трябва да внесем в общосподеляната памет на Новия Стар континент? Не говоря за онази памет, която днешните млади и идните поколения европейци ще съзиждат вдъхновено и спокойно в едни неприлично и непривично различни нови, световни и континентални реалности. Мисля за онова историческо и социокултурно богатство на паметта, с което и сега една необединена, прекалено придирчива, демонстративно претенциозна към “новаците”, нескрито мнителна и поучително раздразнителна при случай Европа разполага в своите пространства и колекции. Мисля още за битуващата и върлуващата предразсъдъчност, на плещите на чиято отговорност лежи свободата на избора от какво да се лиши, а и какво да си вземе от предлаганите й исторически и социокултурни наследства и богатства на различните държави, общества, нации и култури в континента, за да ги ползва с цел занапред.

Рецидивите на колонизаторско високомерие и месианска цивилизаторска менталност все още не са напълно изчезнали в западния политически и културен елит. Фрапиращи са унизяващите отношения и пренебрежителните подборки на паметови пласменти от “новаците”, подчинени единствено на конюнктурни геостратегически, геополитически, на отблъскващо икономизирано разплути, а не на истински културни и хуманни, хуманизиращи критерии и избори.
Независимо, че сме вече в ХХI век, варварите не са забравени. Те са нужни във всички времена и за всички власти. Колкото и да се пъчат някои доморасли политици и управници, те не успяват да прикрият разобличаващите ги комплекси за малоценност или национална непълноценност, да се противопоставят на онези погледи и гримаси от цивилизования Запад, етикиращи ни по пределно ясен начин като изостанали, недоразвити, аборигени, варвари, от които е добре да се страни. Такива мастити фигури на властовия ни небосклон са обсебени от призрачни видения и влудени от криви сметки. Европейското ги блазни далеч повече от българското, а те не разбират, че най-горчиви са плодовете на най-сладките илюзии. Обратно, те са непреклонни във вярата си, че медът ще е за тях, а жилото от еврообединителните процеси и ефекти ще се разпределя другаде и за другите българи.

Искрено и дълбоко се тревожа, че ние, обсебени до немай къде от политикански страсти и интриги, превърнати в слепи заложници на неистови и разяждащи ни свади, сплетни, крамоли, разпри, раздори и непоносимости помежду си, пропускаме безнаказано (като изнизващ се пясък между пръстите) да изтича историческо и социално време, нужно ни да намерим общ брод за всички българи през пороя на историята. Боя се, че едва ли скоро ще сме способни (надмогнали тесните си идейно-политически и партийни пристрастия) да застанем единни и сплотени в защита, отстояване и придвижване на ролята и значимостта на наши, български, национално исторически и културни светини. Струва ми се, че при болезнената липса на национален идеал и модел за развитие на отечеството още доста време ще се клатушкаме слабосилни, с комерсиализирани и ветропоказателни политически воли за да възкресим и наложим своите светини, емблемите на българския дух и историческата ни свяст и памет, че ще съумеем да ги опазим и предадем като историческо и социокултурно завещание на наследниците ни. Още по-трудно пък бихме ги включили в експозициите на европейската памет, при това не в прахолясалите архивни фондове или в забутаните ъгли на най-непосещаваните и забравени помещения в музея на Историята на Стария континент.

Откровено ще споделя, че ме измъчва опасението, че в един Пантеон на европейската слава без съмнение ще е резервирано място и предизвикано внимание за доста, напълно заслужили исторически личности. За един Джузепе Гарибалди това сигурно ще е гарантирано. Но дали ще съумеем да “вредим” в този Пантеон на европейските безсмъртни дори най-величавия си и несравним национален титан – В. Левски? Поне засега, с оглед на горчивите и безнадеждни реалности, съмнявам се, че мястото на Апостола е запазено в такава експозиция. Плаши ме вероятността, при подобно съхраняване на развиващите се сега процеси и тенденции, при актуалната констелация на авторитета на Родината ни в Европа и още при безродността на политическия ни елит да не дойде времето, когато бъдни поколения българи ще откриват нейде под черта, или пък отзад в бележките и написано с дребен шрифт нещо написано за някаква си България, била някога нещо си, имала свои мисловни, исторически и културни колоси, но после заличена от новата, добре описана и написана Общоевропейска история на народите от Стария континент.

Споделям с искрено огорчение и опасение подобни тревожни и дори ужасни мисли, понеже тяхната нежелателна сбъдваемост зависи и от безхаберието или от преднамерената ангажираност по възпрепятстването на формулиране и легитимиране на българския национален идеал и модел, а не само с инструментализацията на етническия ни модел. Инвестициите в паметта и културното битие и съзнание на бъдна и обединена Европа са зависими предимно от такъв идеал и модел, а не от употребявания сега етнически модел, с предимно пропагандно-политически импликации и експликации на своята насъщност и роля. С един обновен и мобилизиращ, сплотяващ и вдъхновяващ национален идеал ще можем да опазим сакралното и перспективното в историческата ни памет и националната ни свяст. С него ще го транспортираме във времето и пространството на обединяваща се Европа и в глобалния нов свят на други типологии на междуцивилизационно общуване и диалог.

Позволявам си да акцентирам на това, защото днес етническият ни модел повече иманентно и дискретно разделя, разграничава, прекроява, пропилява, фаворизира или репресира, донякъде волно или неволно погубва съответни важни части от невероятното богатство на историческата ни памет.. Той я вкарва в ярема на съвсем други паметови и фантазни констелации, сценарии и техники, а и я контролира с жеглите или остена на конюнктурни (реални и спекулативни) властови средства.

В контекста на еврообединението пред нас с цялата си тежест, отговорност и значимост се издигат и очертават съдбовни проблеми. Те се отнасят не само до експлоатацията на налично съществуващата и все още функциониращата историческа и социокултурна памет. Става дума и за самото правене, за конструирането и легитимирането на такава паметова идентичност на българската държавност и нация, които да имат своите гарантирани и обнадеждаващи бъдни хоризонти, своята органична функционална връзка и ангажираност още в днешно време.

Историята нееднократно е показала, че в такива преломни и барутни (в пряк и преносен смисъл) времена, единствено и най-вече вдъхновяващи национални идеали и модели, опиращи се на крепкото рамо на историческата памет, мобилизират огромни човешки маси. Те канализират обществената, гражданската и хуманистичната им енергия, за да осъществят грандиозни преображения и сътворения, за да докоснат с аксиалния си трепет душевността и екзистенцията на хората в тях и да ги приобщат и импулсират за активно светопреобразувание. Вместо размития и неясен наратив за обединена Европа, България може да внесе своя дан за неговото смислово и фигурално избистряне и пресътворяване чрез съзидание и въплъщение на един нов идеал и модел за национално единение и идентичностно усъвършенстване.
Съгласен съм с Антъни Смит, че сега глобалната култура може само да бъде безпаметна конструкция или разпадаща се на съставящите я националните елементи; че всеки опит да се създаде подобна култура просто би акцентирал върху множествеността на идентичностите, които се плячкосани, за да се състави този гигантски бриколаж5.

Естествено такова прозрение не ни утешава. Напротив, то още повече трябва да ни смущава, тревожи и мобилизира към спешни дела. Като глобалната и европейската бъдна култура би могла да се базира върху аналогично безпаметство, върху безогледно пренебрежение и главозамайваща инструментализация с множествеността на националните и паметови идентичности. Тя също би могла да се опре на неозаптеното и насърчаваното плячкосване на нещо или от някого, за да се даде другиму, възползващ се от бриколажите на новите социокултурни и общественоисторически, от властовите конфигурации и констелации.

Питам настойчиво, ако това стане, къде ще бъдем ние и като какви в подобна обезсърчаваща историческа ситуация? На какво ще приличаме и каква роля ще изпълняваме в такава социокултурна драма? Какво от националната ни идентичност и културна памет ще се окаже достойно или пренебрежимо за “плячкосване”? Евентуално , взето подир това, за какво и как то може или ще трябва да послужи като историческо наследство и инвестиционен инструмент за европейската бъдност? Доколко и как, защо и къде ще бъде възможно имплантиране на българското в историческия и културния бриколаж на една обединена Европа? Ще е ли допустимо и възможно в историческия поток на безпаметно заличаване или на селективно-рафинирано преработване на национално-идентичностните наследства и паметови богатства да съумеем да транслираме в бъдността наши, български, самородни и уникални исторически и социокултурни паметови съкровища, техники и практики? Ще има ли някакво споразумение, приемственост, спогодяване и бракосъчетание, или ще настъпи развод и пагубна разлъка между историческата ни памет до днес и историческото ни въображение, зареяно и съблазнявано от неведомите и примамливите хоризонти на бъдното? Ще устоим ли или няма да сме равнопоставени в апетитите и домогванията на други паметови техники и практики на държавите, обществата и културите от Балканите? Доколко ще можем да участваме в изграждането на обща и сближаваща ни регионална памет в този обременен и пренаситен с толкова много и буреносна история край на Стария континент?
Вижда се, че този рой от напиращи въпроси може да расте по брой още. Струва ми се, че и фиксираните, обаче, са достатъчни, за да подскажат трудната ситуация, в която сме изпаднали и онова, което ни е нужно. Потребен ни е един вдъхновяващ национален идеал, който да е адаптиран към днешните и задаващите се исторически реалии. Той следва да е мобилизиращ нератив, чрез който “отваряйки се към света и другите” ние съхраняваме и развиваме още повече себе си, като българи и като европейци с уникална и самобитна идентичност и култура.

Ако Жак Рьовел е прав, че днес сме свидетели на грандиозно завръщане на разказа, което поливариантно фрагментира и субективизира историческата рефлексия и паметовите конотации, както и Франк Анкерсмит, който се гнети от безогледното върлуване на приватизирането и индивидуализирането на историята, знанието и паметта за нея6, то в нашите български условия подобни теоретични допускания или изречени с по-категоричен тон съждения придобиват по-друг изглед. В родните, хиперполитизирани условия не стои въпросът за това дали нещо подобно ни очаква, задава ли се то и кога ще ни навести? Обратно, в буйстващите преходни реалии подобни теоретични идеи са вече въплътени, при това във възможно най-грубите си инкарнации. Тук политизираната приватизация на историческата памет е ноторно известен на публичността факт, а субективистките волунтаризми и персонификации на историчността вървят след съответните властови елити.

Ако, обаче, се окаже по-прав сторонникът на другата версия – Дитер Китщайнер, според когото има всички изгледи упованията ни за изгрева на нови големи разкази да са основателни и да се сбъднат, то трябва да си направим съвсем различни изводи за нашия случай. Обратно на припряността и прекомерната ни чевръстост да се халосваме и пренатягаме в субективистични и волунтаристични приватизации, разфасовки, заличавания и пренаписвания на историческата ни памет, в това отношение се оказваме твърде изостанали и непростимо закъснели. Ако не приемем като известно оневинително и оправдаващо обстоятелство лакомото поглъщане на аморфизираните представи и смътни проекции за една обща Европа. Последните преконфигурират и подлагат на афишираното или дискретното си прокрустово ложе родната ни памет в съответствие със сега декретираните и легитимирани критерии и лимити за “добро поведение”, което да ни осигури влизането в Европа.

Всъщност ние необосновано изоставаме от тенденцията, визирана от теоретици като Китщайнер, от осезаемата и компресирана съдбовна потребност от нови, т. нар. реалистични утопии и големи наративи. Фатално необходимият ни национален идеал трябва да има визията тъкмо на един съвременен, съдържателен и формално атрактивен за българската общественост голям разказ. В неговото повествование, обаче, следва да се снеме и историята, и актуалността, и, което е най-съдбовно – бъдността или опасностите и друмищата на бъзбъдността пред Отечеството ни. Затова ние трябва да не се помайваме, да преустановим с увлеченията и забавленията си с “приватизационните” опартизанени и политизирани сделки с националната ни памет. За да изпълним свещения си дълг по-скоро да сътворим и почнем осъществяването на своя голям нов разказ за идентичността и самобитността на българското.
Радикалният преход към демокрация, както и евротенденциите демонстративно изпратиха на подсъдимата скамейка и притесниха големите национални повествования. Променените властови баланси, анемията на националната и социалната държави, рокадата в относителното тегло на малцинствената проблематика, инструменталността с дилемите около човешките права и свободи, реорганизацията в йерархията на митологически, идеологически, политически, културни, етнически и др. вековно или десетилетно съхранявани и утвърждавани разкази също повлияха. В новите глобални условия, при ускорената динамика на събитията, процесите и тенденциите, тяхната прежна неприкосновеност и исторически имунитет бяха поставени на карта или направо дезавуирани. Вместо тях, безразборно или под строй, се пръкват, легитимират и действат нови, конюнктурно-инструментализирани разкази за историята. Макар и ползващи се до насита от любезните услуги и отстъпки на сервилно настроената към тях историческа и социокултурна конюнктура засега никой от тях не може да постигне желани и обществено-значими мащаби на прием, съпричастие и съучастие сред родната ни публичност, да покори всецяло нейното внимание и спечели вярата й.

Разголената политизираност и чуждопоклонското угодничество на такива разкази оставят неопровержими, преки и косвени улики, предположения и доказателства, че дори и авторите им не им вярват достатъчно. Обаче ги демонстрират користно, рафинирано или гротесктно.

Влизането на България в общия европейски дом е проблематично без общосподелени и мобилизиращи публичноста такива разкази. Националният идеал и модел могат иманентно да съдържат и гарантират подобни мотивационни-регулативна значимост, смисловост и роля за канализиране и дисциплиниране на историческата и обществената енергия на българите при приобщаването и “влизането” ни в Стария континент. Поне засега, функциониращият на феноменологическо ниво етнически модел повече залага и стимулира приватизацията, разнобоя, инфлацията и конкуренцията между етнически и национално-идентичностните повествования, като обезпечава конюнктурно триумфа на малките разкази, но на неизвестна бъдна историческа цена за България и нацията й.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук