Доцент по социология, доктор по философия. Занимава се със социална и социологическа проблематика. В Института за синдикални и социални изследвания се е занимавал с въпросите на новия синдикализъм в условията на преход към пазарна икономика. Участвал е в научни форуми в чужбина. От 1995 г. е преподавател към катедра “Социология” в УНСС по икономическа социология, конфликтология и теория на социалните сдружения и организации. Автор на над 100 научни публикации.
Централен въпрос в приватизационния процес у нас сега е за взаимното съчетаване на частните, груповите и корпоративните интереси и обвързването им с обществените изисквания. Но днес повече от всякога приватизацията се превръща в арена на сблъсък на различни интереси, преследвани с всевъзможни средства от изразителите им. Самата смяна на собствеността поражда различни текущи и дълготрайни, частни и обществени, егоистични и масови интереси.
Интересите изразяват потребности, претенции или права върху предмети, средства, идеи, дейности и др. от индивиди, групи, класи, общности. Самото понятие интерес (от лат. interesse) означава нещо много важно и значимо за някого. Затова интересът винаги е обвързан с личната и груповата облага, с обогатяване, надмощие или професионална и обществена изява.
Интересите се пораждат от обективните социални условия. Материалната и духовната среда, както и човешката дейност предизвикват определени интереси, за удовлетворяването на които хората търсят различни начини и средства. Това е един непрекъсваем процес – задоволяването на едни потребности и интереси предизвиква пораждането на нови, които от своя страна налагат търсене на нови начини и средства за удовлетворяването им.
Приватизацията като обществена практика също създава определен вид социални условия и среда за пораждане на различни видове интереси.1
Личните, частните, груповите, съсловните интереси предизвикват различни реакции и мотивират различни действия и постъпки на субектите в процеса на приватизацията у нас в последните няколко години. В стремежа си да постигнат повече изгода за себе си участниците стигат до взаимен сблъсък и се превръщат в противоположни и противостоящи страни, които започват да воюват помежду си, защищавайки собствените си интереси. Така назряват, формират се и се развиват конфликтите в приватизацията.
Конфликтът като социално явление представлява стълкновение, сблъсък на противоположни интереси, стремежи, цели и възгледи. Той е отражение на дълбоки противоречия и на нехармонизирани интереси. Конфликтът е особено психическо състояние на напрежение, съперничество, противоборство между лица и групи, които се намират във взаимна връзка и взаимодействие.2 Това е основен момент във всеки конфликт – между субектите трябва да има някаква връзка и зависимост, иначе не може да се породи конфликт. В приватизацията такава основа за конфликтни взаимоотношения и взаимодействия са интересите. Конфликтът се проявява предимно в поведението на противостоящите страни, което във всички случаи е поведение на конфронтация и сблъсък (с физически, вербални или други средства).
Конфликтите в приватизацията се пораждат и развиват на основата на различните интереси, насочени към придобиване на определена държавна или общинска собственост. Те логично може да бъдат наречени конфликти на интереси, защото същността им е сблъсък на интересите на различните субекти в приватизацията. В този вид конфликти интересите са открити, в естествен вид (докато в други видове конфликти те са по-завоалирани) и противоборството между лица и групи е демонстративна защита на тези интереси. Всяка от страните изразява свои тесни, егоистични, субективни и противоположни на другите субекти интереси, като се стреми да ги постигне с всякакви средства. Тази непримиримост слага началото на първия сблъсък или първия стадий в развитието на конфликта, който преминава през още няколко фази.3
– Разширяване на конфликта, когато в него се въвличат все повече лица и групи, заинтересовани или симпатизиращи, медии, интелектуалци, депутати, правителствени чиновници!
– Йерархиризиране на конфликта, при което той ангажира ръководните органи на различни равнища, включително правителство, президент, НС.
– Раздуване на предмета на конфликта – в него встъпват все повече и различни интереси, стари истории, компромати, които даже може да изместят проблемите, които са го породили.
– Разрешаване и социални последици от конфликта. Когато решението е неудовлетворително за едната или и за двете страни, краят на конфликта става начало на нов конфликт.
Какви възможни конфликти може да възникнат и да се проявяват в процеса на приватизацията у нас?
Първият сблъсък е между обществените и държавните интереси, когато те не съвпадат. Конфликтът е между гражданското общество, масови обществени организации, независими медии, новосъздадени неправителствени формации от една страна, а от друга – държавните институции (правителство, министерства, Агенцията по приватизация). Основанието за конфликта е, че очакванията и надеждите на обществото като цяло не са удовлетворяване и социалното положение на гражданите се е влошило. В същото време държавата продължава да следва своята икономическа политика, без да се съобразява с тежненията на гражданството. Такова обществено противодействие се проявява почти след всяка по-голяма приватизационна сделка, но случаят с авиокомпания “Балкан” е най-красноречивия пример за противоречие между обществените и държавните интереси. Конфликтът се изразява в демонстрации, митинги, множество публикации, граждански неподчинения. Разрешаването му е трудно и продължително, изисква намесата на съдебните органи или парламента, понякога има и международен отзвук.
Вторият вид конфликт на високо равнище се поражда от различието в интересите на държавата и на потенциалните или реалните купувачи на държавна и общинска собственост. Тези различия бяха вече посочени и се отнасят до цената на обектите за приватизация, условията за продажбата и следприватизационното функциониране на предприятията. В конфликта се замесват и граждански формирования и обществени организации, особено когато държавните органи и отделни правителствени чиновници се опитват да скрият сделките от обществеността и да разрешат конфликта тихомълком с взаимна изгода за страните. Тогава съмненията за непочтеност и подкупност се засилват, общественият шум се разширява. Разрешението и на този конфликт не е лесно, особено когато се впрегнат лобита на високо равнище.
Особен конфликт е между самите участници в приватизационните сделки. Той преминава през няколко фази. Първият сблъсък е докато купувачите са конкуренти – всеки от тях се стреми да измести другия, да го отстрани, да го премахне от пътя си с всякакви средства, даже и с физическа разправа (което е също част от конфликтното поведение). Във втората фаза конфликтът се обособява между тези, които са спечелили търга и са придобили обекта и другите, които не са допуснати до баницата. Третият стадий е, че атаките на неудачниците се насочват срещу държавната власт и държавните институции. Те обявяват институциите за виновници, приписват им нарушения на законността и процедурите, обвинявани са в подкупност (което често се оказва вярно). У нас са заведени няколко съдебни дела за разваляне на приватизационни сделки по същите причини, включително и от чуждестранни компании. Но краят на конфликти от този род се крие в неясна далечина.
Почти всекидневни са конфликтите между новите собственици и персонала на приватизираните предприятия. Тези конфликти са постоянни, повтарящи се даже и в една и съща фирма, и стават трайно обществено внимание. Основата са различията в интересите, но остротата на конфликтите се подсилва от поведението на новите работодатели – господарски маниери, унижаване достойнството на личността, нарушаване на трудовото законодателство, заплахи. Хората остават месеци наред без възнаграждения, не са сигурни за работата си, безцеремонно са изхвърляни навън. Потърпевшите търсят най-напред защита в държавата, която обаче в почти всички случаи ги отблъсква. Още се помнят думите на Александър Божков (тогава вицепремиер), изказани пред НС, че продадените предприятия вече са частни, правителството не може да се меси в тях и не може да направи нищо за протестиращите. Каза го с такъв тон, като че ставаше дума за вещи, а не за хора. В други конфликти държавните институции застават зад новите собственици (затова група работници от “Плама” – Плевен, ядоха бой от полицията).
Социалните последици от това отношение и поведение на новите работодатели и на държавата са, че обществото загуби вяра в положителния принос и ефективност на приватизацията.
Социологическите проучвания изясняват още по-добре картината: през 1993 г. 56% от изследваните граждани са дали мнение, че ще има съкращения в приватизираните предприятия, през 2000 г. те са 82%; надеждата, че ще получават по-високи заплати от 43% (1993) намаляват на 24% (2000); очакванията за по-добри трудови условия спадат от 50% на 26% (в посочените години). Само за една година мнението на тези, че икономиката ще стане по-ефективна (вследствие на приватизацията) се изменя от 48% на 35%. Сега 69% от трудово заетите хора предпочитат да работят в държавни предприятия, защото все още там чувстват по-голяма икономическа и социална сигурност.4
Конфликтът между новите работодатели и работния персонал ангажира четири страни: работници, собственици, държавни институции и граждански организации. Протестите на потърпевшите – демонстрации, митинги пред правителствени учреждения, блокади на пътища и гражданско подчинение имат малък ефект. Конфликтите продължават.
Конфликтът между освободените и съкратените работници и новите собственици е следствие на описания по-горе конфликт: между персонала и новите работодатели. Независимо дали освобождението на работещите е законно и оправдано или не, конфликтът е неизбежен. Отстраняването на една част от персонала поставя под заплаха живота на цели семейства. Това създава несигурност и безпокойство в цялата фирма. Отново държавната власт не взема страна в конфликта или отдава правото на новите собственици, поради което протестите се насочват и срещу правителствената администрация. Синдикатите също не могат и не искат да противодействат на масовите съкращения на работната сила.
Това положение може да възпроизведе още един конфликт между оставащите във фирмата работници и съкратените. Първите искат да запазят жалките си работни места с оскъдно заплащане, а вторите търсят съчувствие, подкрепа и солидарност. Интересите са различни, поведението – също, а за работодателите това е твърде изгодно. По-опасно би било, ако целият колектив се обедини срещу своеволията на работодателя и привлече вниманието на обществеността, при което конфликтът ще придобие обществен характер.
В териториалните общности също се формират конфликти във връзка с приватизацията на държавната и общинската собственост. Конфликтите са между местната изпълнителна власт и собствениците на приватизираните предприятия, между местната и централната изпълнителна власт, между териториалната общност и всички други субекти. Конфликтите се задълбочават и преплитат поради увеличаването на безработицата, намаляването на данъци и здравно-осигурителни вноски и социалната несигурност на хората. Особено засегнати са малцинствените групи. Общинските органи постоянно разгласяват невъзможността да посрещат всички разходи поради намаляването на местните приходи, а централната изпълнителна власт не им отпуска нови субсидии (или го прави избирателно).
Описаните тук конфликти на интереси, възникващи в процеса на приватизацията у нас, са основни, те са най-често повтарящи се. Но те пораждат и други производни или съпътстващи сблъсъци, например, междуличностни конфликти, съучастие на малцинствените групи, намеса на отделни групи граждани, които осъждат протестиращите и стачкуващите, различното отношение на медии и журналисти към проблемите и др.
Разграничаването на описаните конфликти е условно, за да им се направи характеристика и да се покаже спецификата им. Те представляват сложна плетеница, в която субектите и страните се изменят. При тях няма строга йерархия и добре подредена структура. Те се преплитат и сливат, набъбват и свиват, от локални и регионални се превръщат в национални и обществени. Личният интерес се превръща в групов, груповият в съсловен или обществен и породеният конфликт придобива различни измерения във времето и мястото.
Неразрешаването на конфликтите още при първите симптоми и там, където са възникнали, е свързано с все по-голямо усложняване и неблагоприятни последици. Те набъбват, обхващат все повече граждани, организации и ръководни органи. Местни конфликти, за които не се изискват големи усилия за разрешаването им, стигат до НС, до президента, правителството и отделните министерства. Тази ескалация на конфликтите придобива все по-масов и остър характер поради неразбиране, неотстъпчивост, твърдоглавие и некадърност или подкупност на тези, от които зависи вземане на правилни решения.
Конфликтите на интереси се разрешават по няколко начина. Обикновено това става с победата на една от страните, с по-силни позиции, с властови възможности и финансови начини: очевидно те са новите собственици на приватизираните предприятия. Друг начин е с компромис, когато едната или двете страни направят частични отстъпки и стигнат до приемливо за тях решение. Не се изключва и принудата като начин на разрешаване на конфликта: някоя по-висша сила застави страните да се споразумеят или самата тя прекрати конфликта (напр., натиск на общественото мнение, парламентарна или правителствена резолюция, съдебно решение), което обаче не се случва толкова често.
Най-правилното разрешаване на конфликтите е противостоящите страни да седнат на масата на преговорите, да изяснят позициите и исканията си и в резултат на обсъждането да сключат доброволно споразумение, което да удовлетворява всички. Това изисква съдействието и на държавните институции, и на синдикатите, и на гражданското общество, защото всички са заинтересовани от мирно решаване на важните обществени проблеми. Това ще покаже, че се слага началото и на гражданския контрол върху действията на държавата. Особено важно е обаче след споразумението всички добросъвестно да изпълнят задълженията си.
