Чавдар Добрев, професор, д-р на изкуствознанието, завършил Будапещенски университет. Автор е на монографичните книги: “Лирична драма”, “Забранените плодове на познанието (Емилиян Станев)”, “Реализмът на Вахтангов”, “Всекидневният Леон Даниел” и др. Публикувал е книги с публицистика: “И видях друг звяр” (Московски дневник), “Проиграната демокрация”, “Театърът перестройка”, “Харта на унгарския социалдемократ и българската пътека”. Автор е на стихосбирките “Окосена болка”, “Сфера” и “Камбанен свод”. Превел е избраните творби на най-значимия унгарски поет през ХХ век Ендре Ади: “Начело на мъртвите”.
Днес съществуват две основни интерпретации на съвременния развой на българската национална култура във връзка със състоянията “възход” и “упадък” в епохата на глобални трансформации.
В едната интерпретация се подчертава, че в резултат на демокрацията и реформите националната ни култура е призвана с форсирани темпове да се придвижва към нов тип консолидация на европейските и, разбира се, на световните ценности, към такава интеграция, при която са приоритетни общите моменти на световната култура, а не специфично националните. Подобен подход разглежда националната традиция като отживялост, съдържаща местно-балкански смисъл, за разлика от културата, която понастоящем се формира в резултат на интензивното преплитане и взаимодействия на влияния, идващи най-вече “отвън”, от чуждата духовна среда. Такова “избързване”, ускоряване на промените в националната ни култура се обосновава с неотменимостта на глобализацията в днешния свят, определяна най-общо като свободно придвижване на информацията, парите и капиталите в планетарни мащаби.
Като човек на културата, и по-конкретно на литературата и театъра, аз също съм склонен да възприемам глобализационните характеристики на съвременния вят като неотменими. Заедно с това смятам, че се появяват опастности от изкористяване на смисъла, на същността на глобализацията по две линии. Едната вече я назовах: форсирането на естествените процеси, тенденциозното нарушаване на органичните ритми, свързано с потискане на самобитните национални качества, с преднамерения акцент върху привнесени свойства на извъннационалните културни пластове. Втората се отнася до нещо по-обезпокояващо: идеята за универсализъм, за културно единство, за взаимообогатяване на различните култури се подменя от хегемонизма на една-единствена държавна общност. Тази общност извоюва това свое господство над умовете и сърцата на народите от други контигенти, над хората от други племенни обединения и раси не единствено с аргументи на човекознанието и човекостроителството, а с помощта на военното, политическо и икономическо могъщество. Непосредствено свързано с втория казус, налагането на чуждата култура се извършва чрез субпродуктите за масова употреба, чието предназначение е унификацията на различното и оригиналното в другото културно пространство.
Следователно – имам предвид не влиянията на големите европейски култури (немска, руска, френска, испанска, италианска, английска и др.), а културния диктат на модерната свръхдържава САЩ и политиката й да внедрява в останалите страни американската ценностна система, но не високите постижения, а нискокачественана й реализация.
Изкористяването на глобализацията и овладяването на нейните лостове и механизми от Съединените щати, или от елита на развитите страни (второто твърдение е на политолога Зиновиев) го определям – по примера на изтъкнати изследователи на политиката и културното развитие – като глобализъм, като имперска завоевателна политика в културата. Тази същностна промяна на глобализационните процеси няма нищо общо с идеята за универсализъм, за всесветско разпространение и оплодотворяване на културите, за взаимопроникване на европейските духовни постижения. Глобализмът, следователно се явява раково заболяване на културата в периода на глобализацията, унищожаващо съкровената й защитна система – свободата на човешкото мислене и чувстване, тяхната разкрепостеност и многообразие.
Бердяев разглежда същата деформация от една сравнително парадоксална гледна точка. Съгласно неговата терминология тежнението към универсални ценности, с подчертаното им взаимопреплитане на регионално или на световно равнище, се обозначава като “философия на империализма”, а различността на индивидуално или на национално ниво – като “философия на национализма”. Според Бердяев национализмът е “начало на индивидуализацията”, а империализмът – “начало на универсализацията”. Според него империалистическият стремеж на дадена държава да стане владика на света е извечен (с тази подробност, че през ХХ век “световната империя” изгубва “свещения си характер”). Философът, въпреки уклона си към руския империализъм и предопределеност, намира за нужно да направи уточнение, важно с оглед на интересуващия ни проблем. Той критикува немския империализъм не заради това, че се насочва към световни проекти (такъв, според него, е всеки империализъм, не само немския), а защото е “самозабравил се във всяко отношение национализъм”: такъв национализъм – в рамките на универсалността – причинява поробване на националните индивидуалности.
Тези мисли на Бердяев по превъзходен начин характеризират не само тогавашния немски империализъм, а и днешния американски империализъм, що се отнася до Европа, Балканите и останалите региони на света. Вместо да участва в едно съревнование на културите и да влияе чрез големите си образци (шедьовъра като квинтесенция на националния дух), културата при такъв “самозабравил се империализъм” служи като предмостие за икономическо, политическо или военно налагане на волята на глобализма. Универсализмът попада в желязната прегръдка на съответния империалистически национализъм на свръхсилата.
Американският империализъм – с такова националистическо умонастроение през втората половина на ХХ век – нанесе сериозни поражения върху културите на Западна Европа. А от 80-те години на века настъпателно, без да маскира културната агресия, се осъществява в държавите от бившия социалистически лагер.
В зоната на глобализма в културата
В България – поради озоваването й в американската, а не толкова в западноевропейската зона на влияния – насилствената трансформация се проявява съвсем ясно: като съдържание, форми и механизми. Но тя се филтрира и в различни области на познанието: научно, образователно или художествено. Атакува се най-вече самобитно-националното и неговия резервоар – традициите, наследствата. Под обстрела на такъв тип “универсализъм” попадат преди всичко литературата и изкуството като хранилища на националната философия, на националния дух, на националното поведение и морал. През последните 13 години бяха положени завидни усилия българската художествена литература и най-вече класиката да загубят своя авторитет. Те вече не са “престижни”, не удовлетворяват всекидневните духовни потребности, представляват скучна част от образователния процес. В издателската политика става пренареждане на литературните ценности: творбите с по-силно национално значение – синоним на различност в кръговрата на световната култура, се квалифицират като нискокачествени, назидателни, като изказ на познати идеи. Оказва се, че империализмът (по Бердяев) провежда главната си битка върху полето на литературата, където националната оригиналност се утвърждава най-устойчиво.
За стратезите на тази политика е от съществено значение ударът против националния характер на културата да бъде продължен по линия на унифициране на резултатите й. Ефектът се задълбочава и чрез преводната булевардна литература, чрез масовото разпространение на касови творби от западни автори, предимно американци и т. н. Български писатели, драматурзи, режисьори, художници и пр. все по-често се насочват не към големите идеи, а към техниката и ловкостта, с която се импровизира една съвременна ситуация: най-често с битов, приключенски или еротичен знак. Фактически случва се преливане (сливане) на чуждо и българско, но на усреднено ниво. Стойностната американска литература и изкуство се изместват вече в периферията на интереса на читателите.
Ще се спра по-подробно върху представянето на американската литература у нас до 1989 г. и след това. Би трябвало да се предположи, че до 1989 г. – поради различни обстоятелства, включително и формите на цензурата – дялът на американската литература е много по-малък и с по-стеснени възможности за въздействие върху българската интелигенция и широката публика, а след 1989 г. този дял нараства, предизвиквайки взрив в издаването на книги от САЩ.
Взрив, най-вече в количествено отношение, наистина настъпи. Издадоха се редица ценни произведения, особено в хуманитаристиката. В същото време през последните 13 години се тиражираха най-вече творби, които принадлежат към т. нар. масова литература, а не към високите образци на американската поезия, проза и отчасти драматургия. Станахме свидетели на “производството” на цял поток от булевардни четива, облекчено достъпни, с пристрастие към насилието, жестокостта, садомазохизма или еротиката. Такива произведения притежават сензационна природа и са вид компенсация на предишните пропагандистки клишета на “героичната гражданственост”. Но и сега липсва дълбоко проникване в света на човека, продуктивно поставяне на проблемите на модерната реалност. Тази литература сякаш цели осъществяването на идеята за “едноизмерния човек”. На българската интелигенция обаче този тип художествена информация (ако е художествена!), такива субпродукти на американската литература са чужди и неинтересни.
Фактически истинските произведения на американската литература се появяваха по-системно в България до края на 80-те години. Тогава публикуването на американски поети, да речем Езра Паунд, на драматурзи като Артър Милър, Едуард Олби или Тенеси Уилямс, на прозаици като Фокнър или Селинджър ставаха събитие за четящата публика, в тях тя откриваше нови познания за съвременната личност, нови измерения на реализма и психоанализата, на обективния образ и “лиричния монолог”, на предметността и мащабната символност. Тоест – истинност, която в редица отношения по-нагледно показваше трагичността или трагикомичната природа на индивида и обществото, но и чисто стилистичните реализации като тези на пределния лаконизъм, на подробното разшифроване на скритите “смисли” в думата, на метафоричните напластявания и др.
В този аспект, поне за хората от моето поколение, модерната европейска проза, в сравнение с американската, изглеждаше прекалено “уморена”, експериментите й – макар и шумно афиширани като този на антиромана – с гланц на изкуственост; традиционалността й наподобяваше повторно извървяване на духовен коловоз. Ето защо именно американската белетристика допълваше необходими зони, отнасящи се до пълноценното разкриване на света и на човека, освободили се от пресилената тенденциозност. На български се печатаха (и четяха) романите и разказите на емблематичните фигури на американската белетристика от ХХ век: Уилям Фокнър, Ърнест Хемингуей, Скот Фицджералд, Теодор Драйзер, Джон Стайнбек, Уйлям Сароян, Ърскин Колдуел, Норман Мейлър, Джон Ъпдайк, Сол Белоу, Джером Селинджър, Бърнард Маламуд, Курт Вонигът, Гор Видал, Труман Къпоути и др. В края и самото начало на 70-те години, когато заедно с писателя Павел Вежинов създавахме обемното списание за чужда и българска литература “Съвременник”, за нас беше престиж и въпрос на огромна отговорност към културата публикуването на американската съвременна литература.
Това интензивно и плодотворно влияние на литературата на САЩ днес не съществува. То е много по-епизодично, губи се в книжната и кино- или телевизионна продукция, олицетворяваща на българска почва сурогата, опростените възгледи за живота, гарнирани с дидактика и мелодраматичност.
Това подсказва колко е сложно, но и деликатно, да се оценяват противоречивите периоди в културата. Но също така и, че в епохата на глобализацията човечеството разполага с алтернативи за духовен прогрес. То не е обречено да става заложник на масовата литература, която е нужна на политиците, за да формират покорния, средностатистически гражданин. Културният диалог между народите и държавите е необходим да се развива на нивото на цивилизационните достижения, за чиято кристализация през ХХ век САЩ даде безспорен и високоуважаван влог.
Сега засега общите процеси в културата протичат главно по линия на литературата, отчасти киноизкуството, предназначени за масово обработване и оглупяване на хората. И всичко това от чуждата продукция се пренася в българската среда. Ниското качество уврежда възприемателните способности на българската аудитория, разваля масовия вкус, притъпява сетивата за красотата в изкуството, води по преки пътища до обедняване на вътрешния свят на индивида.
Опитите да се реабилитират по някакъв начин националният тонус на културата остават все още половинчати. Те се оказват епизоди в налаганата всекидневно “нова” културна политика. Отделни манифести на големи български интелектуалци, като наскоро отишлия си от нас Николай Хайтов, са глас в пустинята на националното обезличаване и вцепененост, на активното манипулиране на консуматорите на изкуството.
Със същата интензивност, но може би с по-голяма мащабност, се провежда трансформацията и в образователната система.
Какво се върши?
На първо място, ликвидират се постижения на националната образователна система. Вместо заемките от съветската (преди 15-20 години) днес се налагат заемки от други чужди образователни системи. Прокламира се тенденцията да се намаляват часовете, в които се изучава националната литература и история; драстично да се повишават разликите между елитарно и масово образование; поощрява се нарастването на процента на подрастващите, които остават с основно и не получават средно образование; снизяват се критериите за солидна образованост в училищата и университетите. Така нареченият “американски прагматизъм” тук има за цел да подготвя ниско и средно квалифицирана работна ръка, която няма шансове да се впише в културната среда на информационната епоха. Наред с това многообразието в езиковата подготовка, имаща традиции от началото на ХХ век (сравнително уравновесяващото се изучаване на руски, френски, английски и немски, а също италиански или испански езици), сега е нарушено и младите поголовно усвояват само езика на свръхдържавата.
Фундаментът на единнната национална култура в модерния свят
С упорити действия се унищожава фундаментът на единната национална култура, на единния национален език, когато съществува своеобразна йерархия на ценностите по национален белег, без да се отнемат правата на другите етноси и спъва развитието на културните наследства. Чрез различни граждански формации, издържани от чуждестранни фондове ала Сорос, се работи, за да избледнее функцията на българския език като главно средство за комуникация в българската държава, а представите за единна култура да се разпаднат в равнопоставеността на различните етнически наслоявания в ущърб на центростремителното българско начало. Извършва се, извън всичко останало, един недиалектичен акт: вместо европейския тип национална държава, внедрява се насилствено етническият тип държава, нетипичен за европейската традиция. Едновременно с това ставаме свидетели как в този исторически момент САЩ се придвижват убедено към модела на силната държава с доминация на англосаксонския съставен елемент и то в моделирането на управленските структури, в защитата на икономическите и финансови позиции, в укрепването на националната мощ не само в границите на САЩ, но и отвъд чертите й: все едно дали става въпрос за господство в Далечния и Близкия изток, в Средна Азия и Кавказ, или на Балканите.
Налице е двупосочно движение: САЩ се придвижват към философията на безпрекословения етатизъм, докато в държавите, попаднали под тяхна власт (с изключение на най-доверени съюзници като Турция и Израел), се утвърждава идеята за етническата държава, за раздробената, отслабена и смаляваща се държавна общност.
Тази политика като концентрация на имперския интерес понастоящем облъчва всеки сектор от националния ни живот (понижавайки ролята на “индивидуализацията”, на локалното сцепление, на местната багра в духовността). В такъв контекст инспирираната, предимно от американци, борба против православната ни църква, размножението на внесени отвън секти, сепарирането на една православна църква от друга, както и милионите долари, предоставяни за отклоняване на младите българи по посока на сектите, са част от предначертана стратегия за разпад на националното тяло. Момент от стратегията е да се влагат максимум сили, за да не бъде православието обявено за официална религия. Инжектират се с финансови инжекции религиите и религиозните общности на други етноси, а това също спомага за ликвидиране на модела на националната държава.
Ерозията на националната култура се проявява и в други сектори на живота. Например, богато субсидираното опровергаване на славянското ни потекло. Съзнателно се подкрепя противопоставянето между прабългарския и славянски субстрат, за да се докаже колко непълноценен е славянският ни корен, колко чужд е на държавнотворческите заложби на прабългарите. Предоставят се значителни финансови помощи за написване и публикуване на трудове или исторически библиотеки, доказващи неславянския, дори антиславянски произход на българите. Близко до ума е, че подобни конфронтационни публикации целят да бъде обезсилено славянството като културноисторическо присъствие и приноси, а също така да се изгорят мостовете не толкова със западните славяни, колкото да се прекъсне континуитетът на България и българите с Русия, с източните славяни от Русия, Украйна и Белорусия.
За осъществяването на такива мащабни предначертания в нашата страна е създадена огромна и високоорганизирана мрежа за влияние предимно чрез масмедиите и най-вече гражданските структури, които са зависими от чуждите попечители или от българските управленски органи. Но това противоречи изцяло на принципите, конституиращи гражданското общество. Съгласно дефиницията гражданското общество означава сумата от човешки общности, “разглеждани отделно от икономиката и държавата, от естеблишмънта”. Действа се обаче не само благодарение на такива опорочени форми на гражданското общество, но и чрез прякото насилие: в политиката или в икономиката.
Идеологемата за малката и слаба България
Новата държава като институт за господство на определен национален елит се освобождава непрекъснато от звената, които я свързват с нацията и националната съдба. Изработват се и идеологически клишета за оправдаване на ставащото. Едно от тях ни внушава, че България е малка и слаба държава, която изобщо не е в състояние да се противопоставя на мощните държави. Поради това обстоятелство е принудена – в името на собственото си благо – да възприеме господството на свръхсилата: единствено конформизмът и крайните форми на компромиса могат да осигурят просперитета на българската общност. Така се аргументира като морално безкористие отказът от суверенитета, от икономическата, финансовата, политическата или военната самостоятелност, отказът и от съкровени черти на националния ни облик. Алфа и омега на такова виждане е скъсването на пъпната връв на държавата от нацията като другото значение на народа, като своеобразното съжителство, в което се включват материалните основи на битието, но и общността на езика, на характера, на моралните и естетически качества.
При мотивирането на тази теза се смесват верни и неверни факти. Верен факт е, че като последица от глобализацията нараства значението на регионалните, на междудържавните обединения и съюзи. Тази констатация обаче се подменя от казуса за безусловното нарастване на ролята на регионалните и континентални държави. Без да се уточни какво е съдържанието, сърцевината на такива “разширени” като територия и количество на населението държави. И защо – ако това е генерална насока на историята, в това число и създаването на Европейския съюз, афиширащ насочването си към Общоевропейска държава с общ парламент, с обща армия, а в недалечно бъдеще и с общо правителство – наблюдаваме как пред нашите очи се разпаднаха съюзни държави или федеративни устройства като тези на Съветския съюз, Чехословакия и Югославия. Излиза, че обективното осъществяване на “европейската идея” кореспондира с разединението на вече функциониращи “европейски единства”.
Узаконява се и становището, че тези процеси на интеграцията на културите и обществата трябва да се ускоряват колкото е възможно повече. Интеграцията се разбира именно като ускорено реализиран съюз между господстващи и подчинени държави: при разцъфтяване на господстващите държави, но при упадък на държавите, които се намират в подчинение. Интеграцията се сдобива и с една друга характеристика, не по-малко странна. А тя е, че господстващите държави преодоляват етническите вражди чрез дадена доминанта: англосаксонска, испанска или италианска, докато държавите в упадък непременно се разлагат, разцепват по етнически признак. Етническите борби на баските, североирландците и тежненията за самостоятелност в Северна Италия се приемат за ерес, докато в съюзна Югославия и Македония каузата на албанското етническо малцинство е с ореол на святост.
Утвърждава се користна и несправедлива система за функциониране на нациите и националните държави в епохата на глобализацията: плодовете на глобализацията се обсебват от определена свръхдържава или група държави. Тази свръхдържава действа настъпателно: в много от случаите извършва първо смяната на “биологичния” код на националната култура, а после налага всестранната си хегемония; в други случаи обаче, когато този вариант не проработи, използва директно грубата политика на военните средства, а след това овладява политиката и културата (както през 1999 г. в Югославия – войната на НАТО).
Европа на отечествата
Подобна система рязко противоречи на концепцията на генерал Шарл де Гол за Европа на отечествата, за Европа от нейния краен Запад до нейния краен Изток – до Урал. За Европа, където молекулите на федерализма съществуват благодарение на свободното и самостоятелно движение и връзки между атомите. За Европа, в която общата култура се изгражда от суверенно развиващите се национални култури, с неповторимите им мириси, цветове и прекрасни плодове. За Европа, която стъпка по стъпка се освобождава от игото на американската субкултура, за да общува равнопоставено с великите примери на културата на САЩ, с културите на другите световни центрове и покрайнини. За Европа, в която благоприятните перспективи на единството не отнемат с декрет части от националния суверенитет, а подтикват отделните държави да възприемат като благо променените реалности.
Ерго, придвижването към Общ европейски дом не означава изкуствено ликвидиране на националната държава и култура, а напротив, тяхното естествено приобщаване. Да, националната култура и преди най-новия си етап на съществувание никога не се е развивала, а и не е могла да се развива на чисто национална основа. Винаги е изпитвала влиянията на другите култури, кореспондирала е със съседните или по-далечните културни пластове. Това се потвърждава от влиянието на старобългарската книжнина върху огромния славянски свят, от взаимодействието на възрожденската ни литература с литературата на Балканите, Русия, Франция, Германия.
Потвърждава се и от историята на българската духовност през ХХ век. Само онзи национализъм, отдал се на старовремски мечтания, крайно консервативен и непродуктивен, може да си въобрази, че националната култура се развива изолирано, предпазена от какъвто и да е досег с другите народи, че тя непременно е единственият първоизточник на световни мъдрости. Чужд съм на такива предубеждения, защото те са рахитични и неверни, в тях се откроява самоубийствен нарцисъм. Доуплътняването на връзките с Европейския съюз, бъдещето членуване на България в него, би трябвало да укрепи увеличаващите се културни контакти, както и да даде възможности за по-значимо влияние на българската душа, на българските традиционни добродетели, на българската етика и духовност върху културата на другите народи, на Европа и света.
Дискусията, която се води у нас (и извън нашите граници) е за същността на тези два основни пътя: единият на обезличените, смазани национални култури и вторият – под флага на отечествата, с посоки към свободното общуване и взаимодействие на културите, към съхраненото им многообразие и идентичност. Вторият път открива пред Европа повече надежди за културен възход и взаимно обогатяване.
Лявото движение и националната култура
Една от причините европейското ляво движение да изпада в кризи или в сектантски едностранчивости е обстоятелството, че твърде често не намира органични сцепления между универсализма и конкретността (частността), между всеобщото единство и нацията (националната култура). Поради характера на своите цели – да бъде освободен човека на труда в планетарен мащаб – се подценява националният компонент. Това довежда левите движения нерядко до деформации в националната политика, в отношението към нацията и националната култура, до подмяна на националната специфика с преекспониране на “пролетарския интернационализъм”.
Изглежда, че наследени рефлекси подтикват днешните социалистически и социалдемократически партии да слагат ударение върху регионалните съюзи за сметка на ресурсите и правата на нациите и националните достижения на европейските държави.
Според мен съвременната левица в България по-сигурно се ориентира в общите аспекти на световните или европейските единства, по-своевременно синхронизира дейността си не само с процесите на глобализацията, но и с наложената действителност на глобализма и диригентската роля на глобалистите. Тя и понастоящем – поради различни причини – в определени ситуации избягва да формулира и по-важно – да отстоява последователно националните интереси и специфики, задушавани от глобализма. Тя възразява на крайните набези против националната ни легитимност, но самата система, която глобализмът, а не глобализацията налага в България, се критикува в немалко случаи с примеси на социален конформизъм.
Западните леви стигнаха до далеч по-големи крайности, особено през последното десетилетие на ХХ век. В името на Обединена Европа те предоставиха голяма част от задълженията си към националната държава и култура на произвола на съдбата. Някои от тези партии създадоха и нова скала на ценностите, в унисон преди всичко с политиката на глобализма: на първо място поставят интересите на глобализма, и чак на второ – интересите на националната държава и култура. По такъв начин управляващите в Западна Европа социалдемократи подцениха през определен времеви отрязък значението и смисъла на социалната идея, афишираха се (агресията срещу Югославия) като “партии на войната”, поставиха на най-високо ценностно ниво идеята и политиката на евроатлантизма. Така те освободиха терени за десницата, подсигуриха й нови възможности за парламентарни победи. Този въпрос го обсъждам обстойно в книгата си “Харта на унгарския социалдемократ и българската пътека” (2000), където публикувах платформата на унгарските социалдемократи, придружена от мой коментар. Тъй като в един пункт от коментара (”Партия на евроатлантизма”) синтезирам нещата, които са симптоматични и на които държа и сега, ще си позволя по-просторен цитат:
“В редица случаи управляващите социалдемократи в Западна Европа предпочитат да обслужват по-скоро цели и задачи на евроатлантическата общност, отколкото интересите на европейската общност, на Европейския съюз. Така идеята за Обединена Европа се преотстъпва на други политически партии и сили. Евроатлантизмът се превръща за редица социалистически и социалдемократически партии във върховна ценност и идея, в главен политически ориентир, в свръхзадача на модерната политическа сцена.
Докато социалната и националната идея, идеята за човешките права и свободи, за съотношенията между индивидуалните и колективните права са фундаментални за всяко социалистическо или социалдемократическо движение, то европейската идея или атлантическата идея са по-скоро отражение на процеси, свързани с протичането на глобализацията. Естествено е левите партии, които принадлежат към Социнтерна, да водят дискусии по основните проблеми на човешкото развитие, по основните човешки идеи и ценности. В подобна полемика имат право да участват не само западните, но и социалистическите и социалдемократическите партии от Източна и Централна Европа. Резонно е да има различия помежду им: нерядко твърде сериозни. Резонно е също така подобни различия да не стават повод за развод или удряне на клеймо.
В същото време не може и не бива една идея – тази за обвързването с Евроатлантическия пакт (НАТО) – да се превръща в главно мерило дали дадена партия е социалистическа, социалдемократическа, или не е такава. Философията на еднополюсния свят обаче изтласква на първо място тъкмо евроатлантизма, конюктурното приспособяване към световния хегемонизъм. Определени лидери и в БСП ни насочват към подобно едностранчиво и избирателно отношение спрямо ценностния идеен ред.
Такива са кризисните моменти от новото битие на западноевропейската социалдемокрация и те трябва да се покажат ясно и откровено. Тези и други пропуски в политиката (и цялостното поведение) на европейската социалдемокрация разчистват терени за десницата. И то не за традиционните консерватори, а за крайните радикали, които яхват националната, социалната, антивоенната и европейската идея, противопоставяйки се на еднополюсния свят и заробването на Европа от САЩ. Крайните десни радикали не са навсякъде като в България – послушни пионки на световната империя. Те печелят победи в традиционни социалдемократически провинции в Германия (без да скриват носталгията си по нацизма). В Испания социалдемократите губят за втори път избори – този път по-катастрофално. Рязко намалява влиянието на италианските социалисти и социалдемократи след войната на Балканите – по петите им вървят Берлускони и Лигата на Ломбардия (с възкръсващи сенки на Мусолини и неговите идеи). В Австрия победи десницата, отново след войната срещу Югославия.
Това е процес, който увеличава темповете и размерите си. Грешките на европейската социалдемокрация отварят вратите пред идеологии, които отхвърлят демокрацията и свободата.”
Когато пишех тези редове, още не знаех, че Берлускони ще дойде на власт, че в Скандинавия десницата ще набере огромна скорост, че кандидатът на левицата за президент на Франция ще бъде масово бламиран, че крайнодесният Льо Пен ще получи толкова много гласове на същите избори. Тези събития потвърждават голяма част от изложените наблюдения и съждения относно съотношенията между превратно разтълкувания универсализъм и подценения национален (и социален) фактор.
Един друг пример в обратния, вече благоприятен контекст също потвърждава такива изводи! На неотдавна протеклите избори за канцлер и парламент на Германия водачът на немските социалдемократи Герхард Шрьодер, според предварителните прогнози, трябваше да загуби изборите. Решаващо за победата му се оказа неговото противопоставяне на САЩ относно нанасянето на военен удар по Ирак и участието на Германия в подготвяната война. Шрьодер каза “НЕ” на авантюрата на глобализма. Тази защита на немския национален интерес, този политически жест, издигащ авторитета и силата на Обединена Европа отне от десницата – представяща се за покровител на германската съдба – важни аргументи. Шрьодер намери точката на равновесие между общото и конкретността, между универсализма и индивидуализацията, между евроатлантическата зависимост и политическия, но и духовен ръст на неговата страна и Европа. Той припомни, че и пред най-могъщата военна и икономическа сила могат да се отстояват с достойнство мястото и приносите на немската нация в живота на днешното човечество. Това спечели германците: притегли към него и тяхното “царство на разума” с опора в мислители от ранга на Хегел, Кант, Маркс, Шелинг, Шлегел или Томас Ман. Редица симптоми сочат, че това не е просто тактически ход, а преоценка на политиката, вид плодотворна самокритика на европейската социалдемокрация.
В България през последните години (периода на управлението на Иван Костов) евроатлантизмът завоюва широки пространства. Този развой се отрази и върху поведението на българската левица, в ущърб на европейската идея. На един следващ етап е добре нашата левица да реши отново дали ще последва по-отблизо примера на немската социалдемокрация, на видния политик Шрьодер.
Българската култура – органична част от културата на Европа
Истинското решение на съвременните български проблеми (и в културата) се съдържа в диалектиката на интензивното усвояване и взаимодействие с културата на Европа и целия свят. Съдържа се и в целенасочената работа за възприемане от европейците на българската чувствителност и мисъл, на българската културна традиция. България би могла да участва в духовното обогатяване на Европа с нови постижения на духа, само ако културата й съхрани своята неповторимост, националните си качества. А тези национални качества не е възможно да се развиват в обезродена среда. Те са неделими от светоусещането на нацията ни, нуждаят се и от организиращата сила на националната държава. Етническият модел за строителство на държавата, който през последното десетилетие се експериментира на Балканите, не се вписва в европейските традиции, той се привнася отвън и обслужва хегемонизма в политиката.
Запазвайки жизнеспособността си, родната ни култура притежава потенциал, за да вплете българските идеи и градивни елементи в идеите и елементите на културата на Западна Европа.
От такъв порядък e българската идея още от времето на богомилите за социално и естетическо противопоставяне, за скептична оценка на религиозните догми във всяка официална църква, за конкретно овеществено наказание на греховете, за изработването на протестантско възприемане на живота. Идеята за равнопоставеност на езиците и на духовността на всеки народ, за толерантно отношение към верските и културни схващания, се открива в приносите на светите братя Кирил и Методий. Един поглед върху практиките на бунтовния жест в общоевропейски план би останал непълен и повърхностен извън делото и поезията на унгареца Петьофи, или на англичанина Байрон, но би бил непълен и осакатен и извън саможертвата и интелектуалния подвиг на нашия Ботев. Когато се проучва самоиронията на европееца, изпъкват комедийни герои като французина Тартарен Тарасконски и храбрия войник, чеха Швейк, да не забравяме обаче и търговеца на гюлево масло – българина Ганьо Балкански. Историята на националните борби в Европа – с формирането на национално самосъзнание, с идеите за независимост – включва освободителните движения на народите от Централна Европа, италианското Рисорджименто, а също така и национално-освободителния епос на българи, сърби и гърци. Нашата култура предоставя сериозни възможности да се огледат граничните ситуации между цивилизационните модели – европейския и азиатския.
Сума сумаром: българската култура е органична част от общоевропейската култура и в този смисъл порочен е тезисът, съгласно който България едва сега, в епохата на “демокрацията и реформите”, се приобщава към Европа. Културата на древна Европа не може да бъде изследвана извън съхранените паметници на тракийската, древногръцката и римската култури. Така нареченият пояс на средиземноморската култура включва и културата на югоизтока, включително България. Преките взаимодействия между византийската и старобългарската духовност – литература, изобразителни изкуства, музика и пр., са вековна традиция на европейската култура след разпадането на Римската империя, а средновековният Златен век на България е крупно явление в духовното израстване на Европа по пътя й към Ренесанса. Както италианците търсят в ранни шедьоври на религиозната живопис, в платна на Джото изворите на новите схващания за човека, така и в България, преди падането ни под турско робство, се откриват визии за личността с разкрепостен вътрешен мир, с бляна й за хармонично пребиваване на земята.
Историята на българската литература през ХХ век също доказва успоредицата между художествените процеси, протекли в Западна Европа и в България. Без да се слага знак на равенство между културата на Източна и Западна Европа, ще подчертая, че те са взаимосвързани части на един и същ или сходен духовен процес. Специфичните черти само обогатяват общата картина.
Дълбокото анализиране на европейската селска литература от началото и първата четвърт на ХХ век – с главни представители в Централна Европа (Полша, Унгария и др.) – намира еквивалент в българската “селска” литература през този период. Историята на българския модернизъм, въпреки забавеното му развитие, е свидетелство как абстрактността на символите се вкоренява в реализма на изображението, в материалните устои на действителността, как “обективността” на поетичния образ се споява със социалното съпричастие.
В средата на 50-те години в Бургас се формира и действа радикална театрална формация начело с младата ни национална режисура (Леон Даниел, Вили Цанков, Юлия Огнянова, Методи Андонов), която успява да адаптира образци на брехтовата естетика и методология в една от древните славянски страни. Идеята за “интелектуална сцена” тук се движи в една посока с философските прозрения на френския екзистенциализъм и главно проблема за свободния човешки избор. През този период получава живот характерно движение в драматургията и театъра, което усилва значимостта на емоцията и интимната среда, на вътрешния монолог, на смелото прекрояване на стария тип матрици за “правене” на пиеси или спектакли; своеобразно се използва опитът на тоталния театър, на практиката, устремена към синтез на изкуствата. Това движение носи името “поетична вълна” или още “лирична драма”. Свръхзадачата му е да преодолее сектантската едностранчивост на социалистическото изкуство през онзи период, да опровергае тезата на “новия човек”, получен в лабораторни условия, в съответствие с предварителни нагласи и социологически схеми. На тези две явления съм посветил част от монографията “Всекидневният Леон Даниел” (2002), както и монографията “Лирична драма” (1973).
От друг порядък е обаче новата, рязко променена ситуация в днешната ни култура. За съжаление, в нея твърде рядко се появяват произведения с трайна значимост. Причините са много и не всички с обществен адрес. Открояват се ненадеждните връзки между социалните ангажименти и користното пребиваване в “кулата от слонова кост”, както и неблаговидното разминаване между общоевропейските тежнения и националната самобитност, между подражанията и оригиналността. За да станат по-ясни нещата, ще засегна отново темата за модернизма у нас – този път неговото битие от 80-те години до началото на новия век, сравнено с историята на българския модернизъм през изминалото столетие.
Известно е, че българският модернизъм следва развитието на европейския модернизъм – естетиките на символизма, експресионизма, имажинизма, футуризма, политическия активизъм, предметното начало и пр. Но нашият модернизъм през десетилетията, даже в крайните си прояви, изразява българската чувствителност, българските усещания за ритъм, българският темперамент, южното ни усещане за тонове и цветове. Наред с това е определено социален, ляв като идейна манифестация, бунтарски настроен срещу господстващия ред – в обществото и културата.
В края на ХХ и началото на ХХI век у нас се осъществява обаче неочаквана трансформация в историческия ход на модернизма, прераснал в постмодернизъм. Този постмодернизъм, в отличие от предходника си, се отказва кардинално от взривяващия ефект на изкуството, от наследствата на българските модернисти, възприемайки – без морални смущения – поведението на конформиста, горд с неопозиционността си към регламентираните от господстващата класа ценности. С малки изключения (в театъра Александър Морфов или Теди Москов) подобен постмодернизъм не е ляво настроен, даже е антагонист на левите идеи. Превърнал се в апологет на силните на деня, новата модификация на модернизма в ролята си на постмодернизъм, се прониква от социално равнодушие. За него националната специфика представлява овехтял реквизит, затрудняващ целебното, според тях, движение към новия световен ред (в културата също!). Тези новожители върху територията на модернизма атакуват ожесточено националната същност на изкуството, стремейки се към “пълна победа”.
Като резултат в нашата култура надделява разделение, непознато по обхвата си през миналия ХХ век: формира се пласт на маниерната елитарност и втори пласт на субкултурата за масова употреба. Специализирани вестници пропагандират културата, представяща се за елитарна, докато масовата култура получава разпространение предимно с помощта на радиото, телевизията и в обширни рубрики на всекидневниците.
Между песимизма и съпротивата
В днешната културна ситуация поводите за песимизъм са повече от поводите за оптимизъм. Разбира се, и сега се създават приносни произведения, част от тях изразяват носталгични настроения по отминали времена на човешките съзвучия, или напомнят за източниците на човешкото съществуване. Макар и спорадично, получават признание творби, в които прозвучава социалната съпричастност. Промъква се и тревога, че стойностният човек (човекът с качества) бива девалвиран. Състоянията, при които живее обществото, са на социално унижените хора. Впрочем, у нас се направи всичко възможно, за да изпадне в несигурност и самият художник. Характеристика на такова съществуване са вцепенеността, безразличието към жизнените катаклизми и земетръси, фактът на примирението (ботевата оценка за гьоргьовското стадо, което отива на заколение).
На гореописаното състояние, мотивирано от загубата на сигурност и перспективи в живота, се противопоставя едно все още предпазливо усилие за съхраняване на нацията и националната култура. Забелязват се и опити обществото да се освободи от вцепеността и безсилието. Появяват се качества, които Антонио Грамши – в съвсем друг контекст – разкрива като идеи на Ганди за “несъпротива и несътрудничество”. Италианският мислител съпоставя гандизма с английската империя, по подобие на отношенията на елинизма и християнството, от една страна, и Римската империя, от друга. В този аспект Грамши развива съображенията си за изопачените връзки между господстващите високоразвити в технологическо отношение страни и страните, богати на духовност, но изостанали и поради тази причина попаднали под груби зависимости (като Индия). Текста, който цитирам, като че ли непосредствено осветлява и съвременното българско положение:
“Страните на античната цивилизация, разоръжени и технически (във военен аспект) изостанали, се подчиняват на господството на държави, които са технически развити. Съотношението на първоначалното християнство и гандизма се определя от това, че над огромната маса от хора, считащи себе си за цивилизовани, господстват немного, считащи се по-малко цивилизовани, но материално непобедими. Самото осъзнаване от страна на народните маси на своето материално безсилие пред лицето на немногото поробители води до възвеличаване на духовните ценности и т. н., до пасивност, до несъпротива, до несътрудничество, които въпреки всичко се явяват все пак защита, но защита слаба и трудна, подобна на защитата на матросите от куршуми.”
За разлика от примерите, които дава Грамши, в съвременния свят чуждото господство се упражнява от държава с високо развити технологии, с най-могъщ военен и икономически потенциал, световен лидер на еднополюсния свят. Тази държава господствува над малка страна като България с разрушената й икономика, със срива на живота, с ерозираните стълбове на националното битие. Тази малка страна обаче е, както споменах, с по-дълголетни традиции в сравнение с властелина, дала е повече духовни приноси на човечеството през вековете, реализирала е безсмъртни достижения на европейския прогрес.
И така, днес в нашата страна има сериозна база за философията на “несъпротивление” и “неприсъединяване”. В сегашния период е логично народните маси да са омаломощени, без енергия за реална съпротива. Може да се очаква, че тревогата за застрашените национални ценности (в материалната и духовната култура) – и свързаните с това антагонизми в социалната област, рязката диференциация на интересите вътре в националното развитие, белезите на мнимата демокрация и непрекъснатото използване на двойните стандарти (и в структурите на гражданското общество) – ще доведат до култура на съпротивата. Практиката на съпротивата е в състояние да спомогне за формирането на нов възглед, на нова концепция относно съществуването на българската култура в епохата на резките промени, на глобализационните процеси, на борбите между адептите на еднополюсния и многополюсния свят, на конфликтите (съдбовни) между двете идеи за обединяване на Европа и света: Европа на отечествата (светът на съхранените национални достижения, на постепенното разгръщане на налагащите се обединителни движения по региони и континенти) и унифицираният свят на глобализма (на унизената национална съдба, с подчиняването й на чужда имперска сила).
В епохата на глобализацията България е изпаднала в положението на догонваща при реализацията на икономическото и финансово сътрудничество и съюзяване със страните от Западна Европа. Догонваща и във връзка с по-високото равнище на Запада – технологическото и информационното му развитие, постиганатият по-висок жизнен стандарт и пр.. По законите на друга логика обаче тези процеси се транскрибират в културата: там няма големи и малки нации, там малките народи сътворяват през столетията съпоставими, или по-значими ценности, в сравнение с географски и икономически водещи страни.
Културата на Обединена Европа ще остане без бъдеще, ако превърне духовността с нейните транснационални взаимосвързаности, в оправдание на имперската философия на глобализма. За глобализма – както изтъкнах – културата е само средство за установяването на новия световен ред. Очакванията на хуманизма са да бъдат отхвърлени подобни сценарии, които обезличават и обезродяват човешката цивилизация, за да могат културите на отделните народи да се обогатяват свободно, без насилието на културата-хегемон. За да може отделната национална култура да се съхрани в Европа на отечествата, в света на глобализационните процеси, за да могат да се отхвърлят стереотипите на глобализма.
