ЛИТЕРАТУРАТА Е СВОБОДА

0
179

На 12.10.2003 г. във Франкфурт на Майн се състоя церемонията по връчването на традиционната от 1950 г. Награда за Мир на германските книготворци. Неотложни ангажименти попречиха на президента Йоханес Рау и канцлера Герхард Шрьодер да бъдат в църквата “Свети Павел”, но те изпратиха своите поздравления до тазгодишната носителка на наградата, знаменитата американска писателка Сюзън Зонтаг*. Наградата за мир с паричен еквивалент от 15 000 евро й се връчва за прозаичните й и есеистичи творби като на “най-изтъкната интелектуална посланичка” между Америка и Европа.
Сюзън Зонтаг е позната на българската публика от ддвете издания на “Златорог” (1999 г.) – “За фотографията” и “Болестта като метафора, СПИН и неговите метафори”. Заглавието на последната книга на Сюзън Зонтаг “Пред болката на другите” събира в себе си патоса на житейския и творческия път.

Да говоря тук пред вас, в църквата “Свети Павел”, да приема наградата, която немските книготворци през последните петдесет и три години са присъдили на толкова много писатели, мислители и изтъкнати общественици, от които се възхищавам, да говоря на това историческо място и по този повод е преживяване, което те прави скромен и същевременно те въодушевява. За това съжалявам за отсъствието на посланика на Съединените щати Даниел Коутс, който още през юни, веднага след обявяването на тазгодишния носител на Наградата за мир, отхвърли поканата за днешното тържество и по този начин ясно показа, че за него е по-важно укрепването на идеологическата позиция на правителството на Буш, отколкото да защити интересите и авторитета на своята и на моята страна, като се отклони от нормалното задължение на един дипломат.

Един американски посланик има задачата да представлява своята страна, цялата страна. Аз обаче, разбира се, не представлявам цяла Америка и дори не представлявам онова малцинство, което не одобрява имперската програма на президента Буш и неговите съветници. Повече ми допада да не представлявам нищо друго освен литературата, определена идея за литература ,както и съвестта, определена идея за съвест и дълг. Но като се има предвид грамотата, с която се придружава наградата от една важна европейска страна, в която съм окачествена като “интелектуална посланичка между два континента”, не мога да избегна някои разсъждения за прословутата пропаст между Европа и Съединените щати. Винаги е съществувал латентен антагонизъм между Европа и Америка, който е бил тъй сложен и двойствен поне колкото антагонизма между родители и деца.

Съединените щати са неоевропейска страна, а допреди няколко десетилетия по-голямата част от тяхното население беше от европейски произход. Въпреки това именно различията между Европа и Америка бяха тези, които особено впечатляваха най-прозорливите чуждестранни наблюдатели: например французинът Алексис дьо Токвил, който е посетил младата нация през 1831 г. и след това се е върнал в родината си, за да напише “За демокрацията в Америка”, и след сто и седемдесет години тя си остава най-добрата книга за моята страна. Също както и Д. Х. Лоурънс, който преди осемдесет години публикува най-интересната книга за американската култура, която някога се е появявала, също така и неговите влиятелни, както и объркващи изследвания върху класическата американска литература. Двамата бяха прозрели, че детето на Европа Америка е било на път да се развие като антитеза на Европа или дори вече е било такава.

Старата Европа, новата Америка, Рим и Атина, Марс и Венера. Онези автори, които в последно време в популярни съчинения развиват идеята за неизбежен сблъсък на европейски и американски интереси и ценности, не са измислили тази антитеза. Европейски автори преди тях са умували върху нея – а тя се превръща в лайтмотив за голяма част от американската литература на ХIХ век от Джеймс Фенимор Купър и Ралдо Уолдо Емерсън до Уолт Уитман, Хенри Джеймс и Марк Твен. Американска невинност и европейска рафинираност, американски прагматизъм и европейски интелектуализъм, американска енергия и европейска мирова скръб, американска непоквареност и европейски цинизъм, американско добродушие и европейска ехидност, американска моралност и европейска склонност към компромис.

Само че Токвил и Лоурънс са забелязали нещо много по-любопитно. Не само стремеж към независимост спрямо Европа и нейните ценности, ами тенденция към подкопаване и умъртвяване на европейските ценности и мощта на Европа. “Не се получава нещо ново, без да се развали нещо старо”, написа Лоурънс. “Сега обаче в Европа беше старото. Америка трябваше да е новото. Новото е смъртта на старото.” Америка, тъй предрече Лоурънс, си е поставила за задача да разруши Европа, и то посредством демокрацията – преди всичко чрез демократизиране на културата на формите на общуване. И след като изпълни тази задача, пише Лоурънс, Америка вероятно ще се отклони от демокрацията и ще се насочи към нещо друго. (Какво би могло да бъде това друго, май бавно се изяснява в наши дни).

Миналото е (или беше) Европа, а Америка беше основана върху идеята за скъсване с това минало, което с формите си на почтителност и усет за йерархия се явява като нещо напълно недемократично, като нещо елитарно, както днес най-често се казва. Макар сега повечето американци да считат Европа по-скоро за социалистическа, отколкото за елитарна, според американските критерии, тя все пак си остава един изостанал континент, който упорито се е вкопчил в остарели мащаби, а именно – в държавата на всеобщото благополучие, социалната държава.

Само че когато потрябва и старото може да бъде прекръстено и да се обяви за “ново”. Не е случайност, че енергичният американски министър на отбраната се опита да вбие клин между европейските страни, като по неповторим начин направи разлика между “старата” (лошата) и “новата” (добрата) Европа. Как така се случи, че Германия, Франция и Белгия бяха причислени към “старата” Европа, докато Испания, Италия, Полша, Украйна, Холандия, Унгария, Чехия и България се оказаха в “новата” Европа? Отговорът гласи: Който подкрепя Съединените щати в усилията им за разширяване на тяхната политическа и военна власт, принадлежи към предпочетената категория на новото. Който е с нас, е нов.

Всички войни през модерната епоха, дори когато мотивите им са най-банални – например стремежът към териториално разширяване или към присвояване на недостигащи ресурси, се представят като сблъсък между цивилизации – като войни между култури, като всяка от страните обявява другата за варварска. Настоящата война срещу много реалната заплаха, която произлиза от военизирания ислямски фундаментализъм, е особено ясен пример за това. Заслужава да се отбележи обаче, че същото пренебрежително отношение, макар в по-мека форма, лежи в основата на противопоставянето между Европа и Америка. Добре би било да се припомни в тази връзка, че най-злостната антиамериканска реторика, чута някога в Европа, според която американците всъщност били варвари, не е тръгнала впрочем от тъй наречената левица, а от крайната десница. Както Хитлер, така и Франко многократно са се изказвали срещу една Америка (както и срещу световното еврейство, което чрез основаните си единствено на гешефтарство ценности, искало да поквари европейската култура).

Днешното гледище на американците се свежда едва ли не до обръщане наопаки на еврофилските клишета: те гледат на себе си като на защитници на цивилизацията. Варварските орди не стоят вече вън пред вратата. Те сега са вътре във всеки богат град и кроят там смърт и разрушение. Затова “страните-производителки на шоколад” (Франция, Германия, Белгия) трябва да бъдат отстранени, докато една страна, “изпълнена с воля” и с Бога на своя страна, води битка срещу тероризма (който междувременно е приравнен с варварството).

Понякога трябва да се ощипя, за да съм сигурна, че не сънувам. Упрекът, който много хора в Америка отправят днес към Германия, към тази Германия, която през почти цял век донесе на света такива ужаси, се състои в това, че германците се чувстват отблъснати от войната, че една голяма част от общественото мнение в днешна Германия на практика е пацифистко. Та нима Америка и Европа никога не са били партньори, никога не са били приятели? Напротив, били са.Само че май периодите на единство, на единодушие по-скоро са били изключение, отколкото правило. Такава изключителна фаза беше времето на Втората световна война до началото на студената война, когато европейците бяха дълбоко благодарни на Америка за нейната намеса, за съдействието й и за материалната помощ.

Американците обичат да са в ролята на спасители на Европа. Затова Америка очаква от европейците една непрестанна благодарност, само че на европейците в момента не им е до нея. От гледна точка на “старата” Европа Америка е на път да проиграе възхищението, както и благодарността, които повечето европейци изпитваха някога. Мощната вълна на симпатия към Съединените щати след нападението на 11 септември 2001 г. беше истинска. Само че след това започна увеличаващо се отчуждаване от двете страни.

Гражданите на най-богатата и най-мощна нация в историята трябва да са наясно, че на Америка се гледа както с любов и завист, така и с неприязън. За някои европейци Америка беше спасението (също и за Д. Х. Лоурънс, който през 1915 г., когато възнамерява да се установи в Америка, пише на един приятел: “Там животът е най-близо до корените, суров, но силен”). И обратното, за поколения американци Европа беше спасението в дирене на култура.

Тук говоря естествено за малцинства – за привилегировани малцинства. На хората не им е лесно да не виждат света в полюсни категории (”онези” и “ние”). Тези категории засилваха много в миналото изолационните тенденции на американската външна политика, както днес засилват нейните империалистически тенденции. Американците са свикнали да възприемат света като свят от врагове. Тези врагове са някъде другаде, защото почти винаги битката се води “оттатък”, дори след като ислямският фундаментализъм смени като заплаха за “нашия начин на живот” руския и китайския комунизъм. А думата терорист позволява да се употребява още по-гъвкаво от думата комунист.

Това значи: войната срещу тероризма вероятно никога няма да свърши, защото тероризъм винаги ще има (както винаги ще има бъдност и рак); винаги ще има асиметрични конфликти, в които по-слабата страна прилага онази форма на насилие, която е насочена главно към цивилни лица. Американската реторика подсилва тази безрадостна перспектива, защото борбата за доброто никога не свършва.

Религията като източник на радикализъм
Присъщо е на феномена Съединени щати, чийто дълбоко вкоренен консерватизъм е трудно разбираем за европееца, да развива форма на консервативно мислене, която утвърждава новото, а не например старото. Това също означава, че Съединените щати със същите онези черти, с които изглеждат крайно консервативни – например с необикновената сила на консенсуса, с пасивността и конформизма на общественото мнение (както още Токвил е забелязал през 1831 г.), както и на медиите – могат да бъдат по някакъв свой начин радикални и дори революционни, което за европееца е също тъй трудно понятно.

Може би най-важният източник на американския радикализъм е тъкмо онзи, който по-рано винаги се е считал за източник на консервативни ценности: религията. Много наблюдатели са посочвали, че най-голямата разлика между Съединените щати и повечето европейски страни се състои вероятно в това, че религията както преди, така и сега играе централната роля в обществения дискурс на Съединените щати. Тук обаче става дума за религия по американски образец: по-скоро за идеята за религия, отколкото за самата религия. Ще рече, че не е важно към коя религия принадлежиш, щом изобщо имаш някаква. Преобладаването на една религия или една теокрация (дали общохристиянска или от определено християнско вероизповедание) би било невъзможно.

Тази модерна, сравнително безсъдържателна представа за религия, която е структурно подобна на свободата да консумираш, образува основата за конформизма на Америка, за справедливостта й и за нейния морализъм. Все едно кои исторически принципи на вярата твърдят, че защитават различните религиозни групи в Америка – всички проповядват нещо подобно: воля за вътрешно усъвършенстване, ценността на успеха, солидарност в общността и толерантност спрямо решенията на другите. (Все добродетели, които благоприятстват гладкото функциониране на консуматорския капитализъм.)

Самият факт, че си религиозен, ти осигурява уважение, допринася за запазването на реда и дава гаранция, че Съединените щати са се заели да ръководят света изключително с добри намерения. Това, което се разпространява – дали ще го наречем демокрация, свобода или цивилизация – е под общия знаменател на идеята за прогрес. Никъде по света просвещенската мечта за прогреса не е намерила по-плодоносна почва, отколкото в Америка. Колко странно, че в момента, в който Европа и Америка са толкова сходни в културно отношение, както никога досега, разривът между тях е по-дълбок от всякога.

Но въпреки всички прилики между ежедневието на гражданите в богатите европейски страни и делника на американците наистина е налице една пропаст между европейския и американския опит. Тя е резултат на важни исторически разлики, на различни представи за ролята на културата и на разлики в действителните и въображаемите спомени. Антагонизмът няма да се разреши в непосредственото бъдеще, въпреки добрата воля на много хора от двете страни на Атлантика. И все пак можем само да осъдим онези, които искат да увеличат още тези разлики, докато ние наистина имаме толкова общо помежду си.

Доминацията на Америка е факт. Но Америка, както междувременно и сегашното правителство, започва да проумява, че не може да върши всичко сама. Бъдещето на нашия свят е синкретично, нееднородно. Ние не можем да се капсулираме едни от други. Ние все повече се вливаме едни в други. Накрая цялото взаимно разбирателство и примирение, до което можем да стигнем, ще имат за резултат едно по-задълбочено схващане на достойното само по себе си противоречие между старото и новото. Противоречието между цивилизация и варварство по същество почива на повече или по-малко произволни предпоставки. Противоречието между старо и ново, напротив, е истинско и неотменно и стои в центъра на онова, което наричаме опит. Старото и новото са вечните необходими полюси на всяко възприятие и ориентация в света. Ние не можем да минем без старото, защото с него се свързват цялото наше минало, нашата тъга и нашето чувство за реалност.

Не можем да минем без вяра в новото, защото с новото се свързват нашата действеност, способността ни за оптимизъм, нашият сляп биологичен копнеж, способността ни да забравим – тази лечебна способност, без която примирението е невъзможно. Какво друго е животът, ако не постоянна смяна между старо и ново?

Една голяма част от моя живот посветих на това да демистифицирам начини на мислене, които пораждат неразрешими противоречия. Отнесено към политиката, това означава да застанем зад това, което е плуралистично и секуларно. През един век, който с началото си обещава да стане пореден век на крайности и ужаси, бих могла сега да споделя поредица от начини на поведение, които биха послужили за подобряване на нашето положение – най-вече това, което Виржиния Уулф нарича “меланхоличната добродетел на търпимостта”.

Позволете ми да се обърна към вас преди всичко като писателка, като защитничка на проекта литература. Писателката в мен се отнася с недоверие към добрата гражданка, към интелектуалната посланичка, към правозащитничката, към ромите, които са споменати в придружителната грамота. Писателката в мен е по-скептична, повече изпълнена със самосъмнение, отколкото онази личност, която се опитва да върши правилното (и да го подкрепя).

Писателите могат да направят нещо срещу клишетата за разделеност и различност, защото писателите са не само посредници на митове, но и създатели на митове. Литературата предлага не само митове, но и контрамитове, както животът предлага контраопит – опитът, който ни разклаща в това, в което сме се надявали, че вярваме, че чувстваме, че мислим. Литературата може да ни каже как е устроен светът. Литературата може да ни даде критерии, да ни даде дълбоко знание, което приема образ чрез езика и разказа. Литературата може да засили способността ни да заплачем за хора, които не са самите нас и не принадлежат на нас.

Кои щяхме да бъдем, ако не бихме могли да намерим съчувствие към онези, които не са самите нас и не принадлежат към нас? Кои щяхме да бъдем, ако не бихме могли – поне временно – да забравим за себе си? Кои щяхме да бъдем, ако не можехме да се учим? Ако не можехме да прощаваме? Ако не бихме могли да станем нещо друго освен това, което сме?

Разрешете ми, когато приемам тази великолепна награда, да разкажа нещо за моя житейски път. Аз съм дошла на този свят две седмици преди Хитлер да дойде на власт – като трето поколение американка от полско-литовски еврейски произход. Израснах в американската провинция (в Аризона и Калифорния), далеч от Германия, макар че Германия постоянно присъстваше в моето детство – чрез чудовищното, което се излъчваше от Германия, и чрез немските книги и музика, които обичах и което оформи моите критерии за сериозност и наситеност. Ала още преди Бах и Бетовен, преди Шуберт и Брамс имаше няколко немски книги. Мисля си за един учител в основното училище в малък град в Южна Аризона, за мистър Старки, който внушаваше на нас, учениците, страхопочитание с историите си за това как се е бил в армията на генерал Пършинг в Мексико срещу Панчо Виля. Този побелял ветеран от отминало империалистическо начинание на Съединените щати явно беше очарован от идеализма на немската литература в превод и когато забеляза моя изявен глад за четене, той ми зае своя Вертер и своето издание на Имензес.

Малко по-късно, по време на моята детска читателска оргия, попаднах на други немски книги, сред тях на “В наказателната колония” на Кафка, където опознах страха и несправедливостта. А няколко години по-късно, като студентка в Лос Анжелис, преоткрих цялата Европа в един немски роман. Никоя друга книга не е била тъй важна в моя живот, както “Вълшебната планина”, в която става дума не за нещо друго, а за сблъсъка на различни идеали в сърцевината на европейската цивилизация. И така продължи един дълъг, равномерно пропит от немска култура, живот.

Аз имах щастието да се запозная с някои бежанци, които Хитлер беше тласнал в емиграция – някои от онези писатели, художници, музиканти и учени, които Америка беше приела през тридесетте години и които тъй много обогатиха тази страна и преди всичко нейните университети. Позволете ми да назова двама, които можех да считам за приятели, когато бях на двадесет и в годините след тях – Ханс Герт и Херберт Маркузе, след това и онези, с които следвах в университета в Чикаго и Харвард – Кристиан Макауер, Паул Тилих и Петер Хайнрих фон Бланкенхаген, и в частни семинари – Арон Гурвич и Наум Глатцер и Хана Арендт, с която се запознах, когато се преместих в Ню Йорк – все образи на сериозност, за които бих желала тук да напомня. Само че никога няма да забравя, че моята среща с немска култура и немска сериозност започна чрез ексцентри чния мистър Старки (мисля, че никога не чух малкото му име), който ми преподаваше, когато бях на десет години, и когото по-късно не срещнах.

Живот в Аризона

И тъй, да се върнем към десетгодишната, която, за да си почине от мъките да си дете, клечеше над раздърпаните издания от Гьоте и Щорм на мистър Старки. По времето, за което говоря, 1943 г., знаех, че в Севера и Аризона има лагер с хиляди немски военнопленници и все имах един кошмар: нацистите са избягали от техния затвор и са се промъкнали до Юга на щата, до бунгалото в края на града, където живеех с майка ми и сестра ми, и сега искат да ме убият.

Ще направя един скок в седемдесетте години, когато моите книги започнаха да излизат в издателство “Ханзер” и се запознах с превъзходния Фриц Арнолд, който до смъртта си през февруари 1999 г. си остана мой редактор в “Ханзер”. При една от първите ни срещи Фриц ми обясни, че иска да ми разкаже какво е правил по време на войната. Вероятно мислеше, че това е предпоставка, за да възникне дружба между нас. Аз го уверявах, че не ми дължи никакви обяснения, но все пак се трогнах, когато той засегна тази тема. Фриц Арнолд, роден през 1916 г., не беше единственият германец от своето поколение, който малко след запознанството непременно искаше да разкаже какво е правил през войната. И не всички истории бяха тъй невинни, както тази, която трябваше да чуя от Фриц. Фриц ми разказа, че е следвал литература и история на изкуството най-напред в Мюнхен, по-късно в Кьолн, а в началото на войната веднага влиза във Вермахта като старши сержант. А и родителите му са били всичко друго, но не и нацисти. Карл Арнолд, баща му, е легендарният политически карикатурист на “Симплицисимус” – но явно не е ставало въпрос да емигрират. Той пристъпва с ужас към военната си служба и се надява да не убие никого и да не бъде убит.

Фриц е бил от тези, които са имали късмета да попадне през 1943 г. в американски плен и заедно с други немски пленници да стигне на кораба през Атлантика до Юрфолк във Вирджиния, откъдето минава с влак през континента, за да прекара остатъка от войната в пленнически лагер край малък град в Северна Аризона. Сега аз имах удоволствието да му разкажа нещо – този мъж започваше да ми става много симпатичен и това беше началото на великолепно приятелство и наситен работен контакт – да му разкаже, че докато той е бил военнопленник в Северна Аризона, съм живяла в южната част на щата и съм се бояла от нацистките войници.

После Фриц ми разказа как е издържал почти трите години на пленничеството си в Аризона. Бил получил достъп до книги и през цялото време чел и препрочитал английски и американски класици. А аз му разказах как в Аризона като ученичка, която искаше най-после да порасне и да навлезе в една по-голяма действителност, ме бяха спасили книгите – преведените и написаните на английски книги. Да имаш достъп до литературата, до световната литература, означаваше да се изплъзнеш от затвора на националната суета, от еснафщината, от принудителния провинциализъм, от затъпяващото преподаване в училище, от несъвършенството на съдбата, от нещастието. Литературата беше паспортът, който отваряше входа към един по-богат живот, в сферата на свободата.

Литературата е била свобода. И най-вече във време като днешното, в което тъй масивно се поставят под въпрос ценностите на четенето и на вътрешния живот, важи едно: Литературата е свобода.

13.10.2003 г. “Франкфурт алгемайне цайтунг”
Превод от немски Владимир Бурилков

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук