Лоран Жофрен е директор на “Новел Обсерватьор”, бивш директор на “Либерасион”. Автор на книгите “Преоткритата левица” (1993), “Френското връщане назад” (1994), “Югославия, самоубийството на една нация” (1997), “Май 68. История на събитията” (1998), “Битките на Наполеон” (2000), “Невидимото правителство. Раждането на една демокрация без народа” (2001), “Шпионинът, който не можеше да лъже” (2002), “Забравената принцеса” (2002), “Душата на Наполеон” (2003).
Темата е присъща на десницата – упадъкът. Франция, прекрасната Франция, винаги възкръсваща, въпреки историческите кризи, е отново обзета от спектъра на декадентството. Време е да се реагира, да се разгърне националната енергия, да се отхвърлят пагубните утопии, да се сломят “закостенелостта, корпоратизмът, табутата”, разбирайте социалните придобивки, синдикатите и прогресивните идеи. При Третата (република) се бичуваше “несретата”, виновна за общото отпускане; през 30-те години на миналия век Народният фронт подмени “пожертвователния дух” с “духа на насладата”; през 70-те години щедростите след май 1968 сринаха икономиката. Днес се появява “социалдържавизмът”, разгромен от сразяващата реторика на блестящия есеист Никола Баврез. “Напред” срещу социалните закони, данъците, функционерите – истински гюлета в краката на нацията. Това е “Франция, която пада” според него, надарена със следната сатирична максима: “Обеднявайте чрез прекъсване на работата и чрез данъците.”
Следователно Баврез трябва да бъде прочетен с известна дистанция, като нова вариация на стара тема. Но би било погрешно да го пренебрегваме. Грешката на Баврез се крие в прекаляването. Той обрича на падение икономика, която си остава четвърта в света, в страна, чиято продуктивност е една от най-добрите в частния сектор; обвинява французите, че отхвърлят глобализацията, когато те изнасят и внасят пропорционално два пъти повече от Съединените щати, запазват пазарните си дялове в чужбина и приемат всяка година 75 милиона туристи (планетарен рекорд); съгласяват се, при това на тяхна територия, да се установят няколко милиона други чужденци. Той изтъква загубата на влияние на външната политика, а тя е именно тази, която единствена се противопоставя на Съединените щати. Въздиша по липсата на културно излъчване на страна, която единствена в Европа поддържа свое национално кинопроизводство, запазва известна оригиналност на народната си култура, има рекорден брой фестивали, кинозали, концертни и театрални зали. Накратко, отдаден изцяло на полемичната резултатност, Баврез отрича нюанса.
И неговите илачи са също политически еднопосочни. Интересува го единствено гледната точка на могъществото. Франция, пише той, греши, като не се приспособява достатъчно бързо към световните норми. Но дали тези норми са желани, примамливи, справедливи? Тогава, когато по целия свят асоциации, граждани и експерти се замислят над основателността на всемогъщите финанси и на либералните догми, той помита всички въпросителни като ненавременни пушеци. И все пак тезата запазва своята уместност. Прогресивното обществено мнение ще се разграничи като от нещо неудобно. Дори преоценявайки ги по аршина на спокойния разум, изброените от Баврез факти са сериозни. Франция постига икономически успехи? Вече го казахме. Но ако се вземе всичко предвид, отсега нататък тя се нарежда в опашката на групата на големите нации по решаващия признак на просперитета, дохода на глава от населението: на 19-о място в класирането на OСDE, непосредствено преди втората група, наречена “страни със среден нисък доход”.
Нищо не може да ни убеди, че става дума за добър резултат. Има се предвид, че други нации постигат повече от нея. Съединените щати, които непрекъснато задълбочават разрива, който ги отделя от Европейския съюз, но също и Великобритания, явно не по-богата от Франция преди тридесет години, но по-богата днес, или Испания, която с ускорен ход наваксва изоставането от своите съседи. Нещо по-лошо, дори ако приемем количествения критерий на “човешкото развитие”, изчислен от PNUD (Програмата на ООН за развитие), класирането на Франция не е по-добро – 17-о място. Същото се отнася до системата на здравеопазването и образованието, за които така се превъзнасят наши отговорни фактори. Но топлинният шок разкри крещящи недостатъци. Без да бъдат катастрофални, и училищните резултати не са на висотата на инвестираните суми. Ако прибавим към това и хроничната масова безработица, която продължава вече двадесет години, неравенствата, анемичното състояние на научните изследвания, нарастващите дефицити, трябва да признаем съществуването на реален и сериозен проблем, независимо от това дали сме отляво или отдясно. И наистина, нито една политика, макар и да е най-прогресиращата в света, не може да успее в страна със стерилна икономика, колеблив морал, недостатъчно инвестиране. За да разпределяш, трябва да произвеждаш. Още повече когато се претендира, както го прави левицата, Франция да бъде превърната като изключение от глобализацията, придавайки й оригинален, по-справедлив, по-колективен “социален модел”. При тази ситуация консервативната интелигенция предлага стратегия, която би могла да послужи за обща програма на една бойна десница.
Левицата напразно търси нещо достойно. Десницата не прилага своите идеи. Има ли ги поне…
Не може да се разбере например защо левицата не превръща в приоритет реформата на обществения сектор, щом като държавата си остава въоръжената ръка на колективната воля и главен инструмент на солидарността. Без да е необходимо обществената интервенция да отстъпи, възможно е да бъдат използвани масовите пенсионирания през следващите години, за да бъде отново разгънат общественият сектор съобразно новите нужди на населението. Напротив, левицата възприема консерваторските движения, които блокират подобряването на обществените услуги. И когато настъпи нейният ред, тя ще бъде с вързани ръце: как да даде отново приоритет на научното изследване, на инвестициите, на формирането на кадрите, ако кредитите са предварително абсорбирани от закостенелостта на функционалните разходи? По същия начин левицата много вяло разобличава – далеч по-малко от самия Баврез например – политиката против прираста, която от петнадесет години се провежда от Европа, вследствие на монетарната строгост и липса на “икономическо правителство”. Доменик Строс-Кан проведе през 1997 г. умна политика, съпровождаща обновлението. Но къде е днес икономическата политика на Социалистическата партия? Лионел Жоспен с право разобличава липсата на европейско координиране в тази област. Сега се очаква от левицата смело да продължи в тази насока, извън традиционните протести.
Не чуваме тя да бие тревога по повод невероятните неравенства във Франция, символизирани от скандала около възнагражденията на ръководителите на големите групи. Социалистите смело желаят да “реабилитират данъка”. Но това реабилитиране не минава ли през по-широка фискална реформа?
Бихме могли да умножим примерите, но те се свеждат до една единствена констатация – левицата в засада изчаква десницата да намали влиянието си при управлението, за да се възползва от промяната, която тя смята за автоматична, и се занимава повече с клиентелата си вместо да превръща своите ценности в стратегия, която да очертае мястото, желано за Франция в процеса на глобализацията.
Може би и това също е един от симптомите на упадъка…
“Le Nouvel Observateur”,
11 – 17 septembre 2003
Превод Вера Маринова