Роден е на 2 февруари 1926 г. в Германия. За активно участие във Втората световна война (1944-1945) е награден с Кръст на войната. През 1952 г.след завършване на висшето си образование започва работа като финансов инспектор. От 1959 до 1962 г. e държавен секретар на финансите. От 1962 до 1974 г., с прекъсване от три години, е финансов и икономически министър. От 1974 до 1981 г. е президент на републиката. От 1988 до 1996 г. е председател на Съюза за френска демокрация (UDF). За депутат в Националната асамблея е избиран през 1984, 1986, 1988, 1993 и 1997г. От 1983 до 1993 г. е депутат в Европейския парламент. През 2001г. европейски държавни и правителствени глави поставят Жискар Д’Eстен начело на Конвенцията за бъдещето на Европа. Задачата й е да формулира предложения за бъдещата институционална архитектура на Европа. На 10 юли 2003 г. Конвенцията приключва работата си и на 18 юли връчва на италианското председателство на Европейския съюз проект за Европейска конституция.
Когато се мисли за политическия упадък на нашата страна, нещо, което много французи правят днес, възниква въпросът за могъществото, като съществува тенденция двете понятия да се смесват. Могъществото е нещо измеримо. Изразява се чрез обширността на територията, броя на населението, икономическите възможности, количеството и качеството на военните средства. За могъществото се съди най-вече чрез сравнение, защото основната му роля е или да завладява, или да господства над другите, или да се защитава от тях. Общественото мнение лесно успява да подрежда могъществата: свръхмогъщество (свръхсила), големи държави (сили) , средни държави и другите.
Дълго време могъществото е било изключително военно. Големите империи в историята, от Александър Велики до Наполеон, са плод на военни завоевания. Наскоро се появи схващането за икономическа мощ, дошла на мястото на разрушена военна сила, какъвто е случаят с Япония. В новото смесване на икономическо и военно могъщество последното отново си остава решаващо. Ако днес Съединените щати са признати за единствена свръхсила, това е заради тяхната способност да се намесват навсякъде по света и дори по силата на стратегическото им схващане да действат едновременно върху два театъра на военни действия. Подобна сила неминуемо се опира върху огромна икономическа и технологична машина. Когато се замисляме над въпроса за прогреса, или обратно, над въпроса за политическия упадък, първата мисъл, която ни идва наум, е, че напредъкът означава да се изкачваш по скалата на могъществото, а политическият упадък е да слизаш по нея. Този упадък не е нищо друго освен свличане на една страна по скалата на могъществото.
Именно в това вярват много французи. И понеже те осъзнават, макар и трудно да възприемат тази констатация поради историческите си спомени, че Франция все по-малко “важи” от гледна точка на могъществото, те приписват този факт на политическия упадък на нашата страна.
Двете понятия обаче са различни, въпреки че между тях очевидно съществува връзка. Нивото на могъщество зависи главно от външни сравнения и следователно от външни фактори. А политическият упадък или прогрес на една нация се оценява, като се изхожда от вътрешни фактори, т.е. от способностите на едно население да се организира и да провежда обновяваща и творяща еволюция. Гърция от V век преди Христа, века на победата при Маратон, бе съвсем малка сила в сравнение с Персия, но тя преминаваше през фаза на невероятен политически напредък.
Тъгата на французите по загубата на могъществото на нашата страна, дължаща се на някои обективни фактори, е напълно разбираема и всеки от нас го усеща. Но тази загуба не трябва да ни накара да се заблуждаваме относно нейното естество и да вярваме, че тя е достатъчна, за да обясни политическия ни упадък.
Политическият упадък на Франция съществува. Той притежава своя собствена същност, различна от намаляването на могъществото ни спрямо други страни. Причините му са вътрешни и са свързани с нашия начин на мислене, взимане на решения и еволюиране, което ще се опитам да изясня.
Демографската революция
Разместването в световната скала на могъщество бе предизвикано от невероятния демографски бум от началото на индустриалната революция и най-вече от началото на XX век. Това нарастване на населението на планетата, което се увеличи четири пъти в продължение на последния век, ставайки за сто години от милиард и петстотин милиона на шест милиарда, е безпрецедентно явление в историята на човечеството. То разтърси по-голямата част от основните величини – хранене, жизнено равнище, здраве, населеност на градовете – но то бе толкова далеч от мисловните ни стереотипи, че ние му отделяме твърде ограничено място в нашите разсъждения. Макар този прираст на населението да е доминираща черта на историята на XX век, нашите учебни пособия му предоставят малко пространство, когато описват еволюцията на нашето време, пространство по-малко от придаваната значимост на една републиканска промяна или на разгръщането на регионален конфликт. Вярно е, че последствията от това демографско избухване бяха отчасти компенсирани от ефектите на индустриализацията и от развитието на новите въоръжения, като последните са били в полза на най-напредналите в епохата страни. Това превъзходство на индустриалната ефективност и на военната индустрия позволи на държавите от Западна Европа да разширят през втората половина на XX век своите колониални владения в противоречие на демографската вълна. Тези завоевания успяха да покрият голяма част от повърхността на нашата планета, главно в Африка и Азия. Резултатът от тази колониална експанзия придоби форма на световно господство, при което Англия надминаваше останалите страни, а най-ненаселените държави налагаха своята власт на най-многобройните народи. Спомням си откритието, което направих през 1973 г. на връщане от Куала Лумпур за Париж. Почти всички страни, над които прелитахме – Бирма, Индия, Пакистан, Иран, емирствата от Залива, Ирак, Палестина, Египет, Кипър са били под една или друга форма част от Британската империя. По-късно демографските процеси взеха реванш. Силата на тяхната вълна значително допринесе след войната за деколонизирането на Индия, Индонезия, както на Африка и Магреба. Именно тя бавно очертава конфигурацията на могъществото от края на XX век. Между годините 1970 и 2000 населението само на една Азия се увеличи с брой, равен на сумата от прираста на населението в света през 1970 г.! Между 1950 и 2000 година частта на европейското население от световното население намаля от 21,6% на 12%. И тази еволюция ще продължи, щом като през 2050 г. населението на Европа ще представлява едва 7% от световното население! В продължение на сто години нашата част ще бъде намалена
с 2/3.
Тези промени се отразиха върху могъществото на Франция. Дълго време тя се е опирала върху демографското си превъзходство в Европа. В началото на XX век населението на Франция с 29 млн. жители надминаваше това на Германия, наброяващо в сегашните си граници 25 млн. жители, и оставяше далеч зад себе си Великобритания с нейните 18 милиона жители. Положението изцяло се преобъртон, на през 1939 г., в началото на Втората световна война, когато населението на Франция достигаше 41 млн. жители. Тогава тя бе надмината от Германия с нейните 78 млн. жители и даже от Великобритания, наброяваща 47,5 млн. жители.
Същите наблюдения са валидни и в икономическата област. Индустриалната революция се оказа в изгода найнапред за държавите от Западна Европа и за САЩ. Тяхното индустриално производство, което те изсипваха на външните пазари, представляваше значителна част от световното производство. Доходът пък на глава от населението им беше повече от десет пъти по- голям, а понякога повече и от сто пъти ( в случая с Китай и Индия) в сравнение с този на останалия свят.
Тази ситуация продължи до 20-те години на миналия век, когато започна да нараства мощта на САЩ, превърнали се след Втората световна война в господстваща икономическа сила. В края на 60-те години бяхме свидетели на икономическото събуждане на Азия или по-скоро на нейното икономическо пробуждане, непознаващо в миналото такъв прецедент. Старите индустриални страни започнаха да усещат хватката на тази нова конкуренция. Това важеше най-вече за индустриите, използващи ръчен труд, като цели сектори се оказаха застрашени, а след това направо изчезнаха.
Тези промени засегнаха чувството, което французите изпитваха към могъществото на Франция. Най-напред те се опитаха да повярват, че историческите нещастия са временни несполуки, че с течение на времето нещата ще си дойдат на мястото.
Победата от 1918 година бе последната собствена френска военна победа. Макар крайният резултат да бе дошъл след появяването през 1917 година на американските части по бойните полета на Лотарингия, коалицията бе поставена под френско командване и стилът на войната, ако подобен израз е допустим, носеше белега на френската военна култура. Нашата страна положи невероятни, скъпоструващи в човешки жертви усилия, за да се задържи на място в скалата на могъществото. Трябва да се отбележи, че тази решаваща победа носеше белега на селска Франция, защото само народ от селяни можеше да намери в себе си енергия да оцелее при това четиригодишно вкопаване в калната земя и в замръзналите траншеи.
Унизителното поражение през 1940 г., по отношение на което нашите политици и историци (с редки изключения) остават твърде дискретни, макар то да съдържа важни поуки за нас, отбелязва момента, в който французите осъзнаха, че тяхната страна се хлъзга надолу по скалата на историята.
Този отлив на могъщество, предизвикан най-вече от външни събития, оставя дълбока следа в политическото подсъзнание на французите. Те отказаха да го приемат, но принудени от обстоятелствата, се опитваха да си го обяснят с некадърността на техните ръководители. “Бяхме предадени!” повтаряха мъжете от военните части, разпилени в безпорядък по пътищата на отстъплението през пролетта на 1940 година. Автентичният смисъл на голизма, т.е. на личното и почти самотно действие на генерал Де Гол, бе да възстанови ранга на Франция в групата на големите държави, въпреки военното поражение и окупирането на нейната територия. Сполуката му бе истинско чудо, защото той се сблъскваше с афишираната враждебност на президента Рузвелт и със слаби средства.
Рядко се случва действията на един индивид да преобърнат тенденциите на историята. Ако генерал Де Гол успя най-напред през 1944 г. И втори път в рамките на неговата външна политика от 1958 до 1968 г., това е, защото той си бе поставил като цел да възвърне на Франция позицията й по отношение на другите страни и като достойнство, и като независимост. Използвайки тази цел като лост, той успя да прекъсне или по-скоро да преустанови за известен период политическия упадък на Франция. Отреденият му днес култ, който учудва, като имаме предвид хората, които не преставаха да атакуват и хулят епохата на неговите усилия, е всъщност израз на носталгия по ранга и достойнството на Франция в миналото, с които по-късно бе дефинирана неговата дейност.
Просто позоваване на обективната промяна на външните обстоятелства се смята за оскърбително за Франция. Като президент на републиката аз сметнах за необходимо да се приспособим към новите дадености на света. Бихме се почувствали по-уютно, ако приемем фактите, които не бяхме способни да променим. По време на една среща на журналисти от печата през 1997 г. поех риска да посоча, “че през 2000 г. населението на Франция ще представлява едва 1% от световното население, т.е., че в света един гражданин на сто ще бъде французин”. Казвайки това, си представях тези редици от мъже и жени на планетата, сред които след всяка стотица ще се отброява само една французойка или един французин.
Тази статистическа очевидност, практически необорима, каквито са и самите разчети на демографията, предизвика буря от възмущения, макар че разполагаме с един от най-съвършените инструменти в света – нашия Национален институт по демографски проучвания. “Президентът на републиката търси умишлено да принизи Франция”, добродетелно възкликва Клод Лабе, председател на една от парламентарните групи в Националната асамблея. Каквото и да беше демографското експлоатиране на моите думи, явно бе, че засегнах една чувствителна струна, преоткрих дори рана, в тази част на френското обществено мнение или по-скоро в този сегмент на френската съвест, който не е съгласен да приеме света такъв, какъвто е станал, нито да заема там място, което обективно погледнато, ни се пада. През цялата 1998 г. върху фронтона на Музея на човека на площад “Трокадеро” под строфите с позлатени букви на Пол Валери можеше да се види изписано: “Земята наброява шест милиарда жители”. Запитах се, колко от тези, които гледаха този афиш през стъклата на автобусите, си казваха: “Занапред само един от стоте граждани на света ще е французин.”
Прирастът на населението през следващите 50 години ще бъде изключително в развиващите се страни, докато населението на развитите страни ще остане стагниращо. Съвсем очевидни са цифрите между 1998 и 2050 година; населението на развиващите се страни би трябвало приблизително да се удвои, минавайки от 4,7 милиарда жители на 8,2 милиарда, а в развитите страни да спадне от 1,8 на 1,16 милиарда. Неизбежно това ще повлече след себе си полити чески и социални напрежения.
Могъщество и политически упадък
Въпреки жаждата ни за почит към страната, мнозина от нас бяха принудени да направят заключението, че промяната на мястото на Франция в скалата на могъществата всъщност е мъчителен резултат от нейния политически упадък. Впрочем, не вярвам, че това обяснение е точно: напредъкът или политическият упадък на една държава не е свързан само с нейното място в класацията на големите държави. Той е израз на собствена реалност независимо от външните фактори, като например демографски тенденции или появата на повече или по-малко благоприятни икономически елементи. Прогресът или политическият упадък са резултат на присъщи за националната общност вътрешни елементи като динамичност, креативност, цивилизационно ниво и ниво на културата, качество на образователната система и най-вече способността на въпросното общество да се приспособява.
Нека си спомним най-блестящите периоди на историята. За Италия XV и XVI век бяха периоди на изключителен блясък, чиято смайваща светлина продължаваме да усещаме и до днес. А по това време в Италия господстваше пълно политическо объркване. Французите си отиваха там като на периодични военни разходки – наистина краткосрочни, поради непостоянството на командващите.
Папството предлагаше екстравагантно представление от разгул, апетит за териториални завоевания и естетизъм, обърнат към земни наслади! Републиката и градовете воюваха помежду си, създавайки и разваляйки своите съюзи и прибягвайки до наемни чужди войници. Зад стените на Рим, издигнати, за да защитават двумилионно население, се наброяваха едва петдесет хиляди. Но въпреки това Италия познаваше разцвет на артистични, архитектурни и културни таланти, които дотогава нито една територия в света не бе събирала. И както във Венеция, така и във Флоренция продължаваха да действат държавни мъже и политически теоретици, върху чиито творби се позоваваме и днес.
Ако вземем за пример Франция, епохите, които днес показват по света образа на френската култура и цивилизация, са във втората половина от XVIII век, с триумфа на френския вкус и с господството на писателите философи от века на Посвещението; както и в последните десетилетия от XIX век, чиито картини и скулптури запълват музеите по света и който позволи процъфтяването и на романа, и на социалната литература. Но нито едната, нито другата епоха може да се смята за блестяща от гледна точка на могъществото. При първия случай Франция натрупваше военни разочарования, санкционирани от сурови договори, като жалкият Парижки договор от 1763 г., сложил край на присъствието и делото на Франция в Индия и Северна Америка. При втория случай Франция едва се възстановяваше от поражението от 1870 г. и пруската окупация.
Тези вероятно твърде дълги изложения имат за цел да разпръснат убеждението, че за една страна утвърждаването на нейния ранг на могъщество и качеството на нейната политическа еволюция задължително вървят паралелно. Понастоящем ние не можем да обясним или да се опитаме да оправдаем нашия политически упадък, позовавайки се единствено на обективните критерии, изменили ранга ни в класацията на големите държави по света. Политическият живот на един народ може да бъде творящ или разрушаващ, богат или беден на идеи; той може да излъчва навън силен или отрицателен образ за себе си независимо от неговия ранг в моментното класиране на силните държави.
Ето защо днес обективно съществува, извън позоваването върху демографски и икономически преобразувания в света, един въпрос, отнасящ се до политическия упадък на Франция. Може ли да бъде определен политическият упадък на едно общество?
Първо, факт е, че ако могъществото се измерва, то упадъкът се усеща. Той постепенно обхваща съзнанието и подсъзнанието и води до поведение, или бихме казали, до поза на растящо безразличие, на скептицизъм и след това на отрицание. Днес все още сме свидетели на прояви, чрез които общественото мнение търси начин гласът му да бъде чут. Но това вече не са вълните, дошли от дълбочините на националното унижение или носени от големите колективни несправедливости. Те са израз на частни раздразнения, които се отключват по повод на някакво недоволство в ограничена група хора. Значимостта на тази група рядко надминава хилядната, и никога стотната, от общото население. Общественото мнение усеща този упадък като резултат от незадоволителното качество на политическите ръководители. Първата отбранителна реакция на гражданите е да си въобразят, че ако бъдат сменени ръководителите, нещата сами по себе си ще се уредят. След няколко неудачни опита общественото мнение най-сетне се хваща за самата система. Казват, че системата трябва да бъде сменена! Но демократичните ни режими са изградени в положение на самозащита, т.е. решенията, необходими за премахването на недостатъците, или коригиране на злоупотребите, трябва да бъдат взети от тези, които, съзнателно или не, се възползват от тях.
Нека си спомним отчаяните опити на IV република да се реформира. Отхвърлена от общественото мнение, хваната за гърлото от събитията в Алжир, без каквато и да било надежда да ги контролира, тя все още намираше сили да отстранява предложенията, дори и най-боязливите, внасяни от нейната собствена среда, които имаха за цел да възстановят способността й да действа.
Спомням си как през май 1958 г., преминавайки през площадчето “Ла Рен”, ми направи впечатление група жандарми, защитаваща от атаки Националната асамблея, която заседаваше денонощно по това време. Отивах там, за да участвам в заседанието на Законодателната комисия, макар да бях финансов инспектор и юридическите ми познания да не бяха твърде широки. “Какво очакваме, извика един от тези пазители на Републиката, обръщайки се към свой колега, сгушен в черната си мантия, и сочейки с пръст колонадата на Пале-Бурбон (Националната асамблея), какво чакаме, за да ги извадим всички навън?”
Убеден вече в това, че ще бъда добре защитен, се отправих към залата на Законодателната комисия, намираща се на първия етаж на двореца. На светлината на жълти крушки членовете на комисията обсъждаха реформата на конституцията под председателството на един слабичък и ловък нотариус, избран от Ариеж. Суматохата наподобяваше славните часове на Френската революция: всички поправки, подложени на гласуване, колкото и скромни да са били, бяха последователно отхвърлени след нескончаеми разногласия; депутатът Роже Гароди блестящо излагаше негативните аргументи на комунистическата партия. След това се преминаваше към дискусия за следващата поправка. Напуснах това угнетяващо събрание в един часа след полунощ и преминах през богато цъфналите кестени на десния бряг на Сена, през групата пазители на Републиката, които продължаваха да мърморят под сянката на своите коли.
Десет дни по-късно президентът Коти призова генерал Де Гол. Последният, облечен в сив костюм, седна в първия ред на полукръга, наречен пейка на министрите, и произнесе знаменитата си фраза: “Оценявам, госпожи и господа депутати, удоволствието и честта да се намирам пред вас”, в очакване Асамблеята да му повери задачата да реформира Конституцията на IV република, за да премине към V.
За да обясним трудността, която срещат нашите институции, за да реформират самите себе си, достатъчно е днес да наблюдаваме с какво отчаяно упорство се водят битки за застрашени интереси срещу една разумна реформа на регионален избирателен закон, срещу ограничаване на съвместителството на мандатите и срещу определянето до пет години на президентски мандат, така очаквано от мнозинството на общественото мнение и отговарящо на очевидните изисквания на съвремието.
Обаче злото не се свежда до дефектното функциониране на институционалното устройство. Политическият упадък се изразява в едно лошо състояние на обществото, в едно клинично състояние, при което повечето органи са разложени. Не трябва да се задоволяваме с прехвърляне на отговорността на едни ръководители или институции върху други. Защото абсолютно всеки усеща политическия упадък около себе си. Той е глобална диалектика на обществото, но той е образуван от индивидуални съставки. Всеки от нас носи в себе си една част от него. Ако трябва да бъде дадена дефиниция, бих казал, че политическият упадък на едно общество е белязан от факта, че една група престава да прилага креативността си за подобряване на условията на своето бъдещо функциониране; че тя се ограничава в защитата и пасивното запазване на привилегиите и на унаследените от миналото структури. Мярката на политическия упадък се състои в /не/приспособимостта на обществото към вътрешните и външните промени, по начин, който да му позволи – или не – да се възползва от тях.
Схващането на упадъка
Могъществото на една държава може да бъде измерено с цифри, докато политическият упадък за нещастие не може да бъде обект на точна преценка. Принудени сме да се бизадоволяваме с показатели.
Ще се спра на някои от тях.
Инициативите на Франция дълго време са вдъхновявали международния живот през годините след войната и чак до 70-те години. Много от съвременните институции й дължат своето съществуване: Декларацията за правата на човека на Обединените нации; Европейската общност на въглищата и стоманата, превърнала се в Общия пазар; Конференцията на Седемте в Рамбуйе, превърнала се в Г-7; диалогът Север-Юг, превърнат в институция на ООН; Европейският съвет на държавните глави и правителства; Европейският паричен договор, позволил раждането на екюто, превърнало се в евро.
Всяка от тази инициативи бе подета от Франция, макар да е била съгласувана и уточнена с нейните партньори. Ако се отбележат върху календара датите на тези инициативи, виждаме как те постепенно се разреждат. От 90-те години насам е невъзможно да бъде цитирана политическа или дипломатическа инициатива на Франция, която да е оставила следа в паметта. Друг използваем показател е този на международните големи постове, чиято отговорност е поверена на французин: генералната дирекция на ЮНЕСКО; тази на Международния валутен фонд; на заместник-секретар на Обединените нации, натоварен с икономическите въпроси; и в европейски план – първото председателство на Висшето ръководство на въглищата и стоманата, упражнявана от Жан Моне; няколко председателства на Европейската комисия и на Европейския парламент; значими изпълнителни отговорни постове, като този на комисаря, натоварен с икономическите и финансовите въпроси, заеман от Ремон Бар, след това от ИвТибо дьо Сигли; и поста на генерален директор по земеделието на Европейската комисия, заеман без прекъсване от 1958 до 1999 г. от французин.
Днес от съвкупността на тези постове Франция е запазила само два с по-нова дата: генералната дирекция на МВФ и представителството на Европейския парламент за две години и половина, извоювана благодарение на търпеливия и решителен подход на Никол Фонтен. И ето че постът на Международния валутен фонд на свой ред бе загубен. Но като обезпокоителен признак редно е да констатираме, че Франция, за разлика от Великобритания и Испания, сякаш вече не разполага с дългосрочна стратегия и е дори неспособна да наложи своите кандидатури.
Такъв е случаят с Европейската централна банка, чието председателство й се полагаше съвсем естествено поради решителната й роля при създаването на еврото. Изчезва дори идеята да си представим френски кандидат за функции, при които културната ни традиция би съставила най-добрата ни референция – в ЮНЕСКО например, и за функции, чието създаване бе подето от Франция, като новия висш европейски представител по външните работи и отбраната.
Това бавно оттегляне, на приливи и отливи, се извършва при видимо безразличие на политически отговорните лица в нашата страна. То образува обаче един от реперите на политическия упадък на Франция. Можем ли да си представим, че живеем в различна ситуация? Можем ли да идентифицираме областите, в които дадено действие или съгласувани инициативи биха позволили да бъдат възвърнати на нашия колективен живот неговите измерения на динамичност, сътворение и приспособимост? Именно това е предмет на тези “Разсъждения” и ви приканвам да имате благоволението, в случая да ме подкрепите, защото така или иначе, нищо не може да бъде изпълнено без всеки един от нас!
Трябва обаче да внимаваме пред един риск! Когато говорим за политически упадък, след като сме изпълнявали отговорни функции, съществува опасение да не се поддадем на мисълта, че периодите на успеха са тези, когато самите ние държахме кормилото на управление, а периодите на упадък са тези, когато бяхме отстранени от властта.
Съществува и друга опасност – този път от биологичен произход, да си въобразим, че през втората половина на своя живот сме свидетели на “края на света”. Сякаш навлизаме в свят, който се разпада, предоставен на действието на егоистични, неблагодарни и брутални сили, вероятно защото усещаме как отслабва в самите нас подтикът на творческите сили; сякаш присъстваме на поставянето под въпрос и на разпадането на делото, към което навремето се бяхме привързали. Илюзорно би било да бъде елиминирано това действие на времето върху субстанцията на индивида, обаче трябва да се опитаме да го направим относително, дистанцирайки се от лични възприятия.
Проблемът не е нов. Петрарка, изгубил кураж, е писал в едно свое писмо през 1371 г.: “Като гледам съвременното поколение, го виждам корумпирано телом и духом дотам, че не ми остава нито капка надежда. Началото на нашия век не бе удовлетворително, но той бе такъв, че можем да бъдем снизходителни към него. По време на протичането му видяхме как той пристъпи към всякакъв вид несправедливости и престъпления. Стигнахме до дъното на злото и на мизерията. Как бих желал да съм роден в друго време, или да съм умрял преди 30 години, или още да съм живял сред индианците, или сред китайците!” Така беше през 1371 година. Няколко десетилетия по-късно великата работилница на Възраждането отвори врати! Нека да бъдем скромни, т.е. предпазливи в нашите съждения.
Забелязваме само малка частица от кривата на историята! Човешкият дух обаче така е сътворен, че му се иска да продължи траекторията на фактите, които той набелязва около себе си с една непрекъсната черта: ако лятото е слънчево, това означава, че природата се затопля; ако икономиката е във възход, растежът ще продължи! А пък повечето от природните явления са циклични и самите ние, живият вид на нашата планета, не убягваме от този закон. Ето защо не би трябвало да наричаме “политически упадък” едно просто огъване на политическия ни живот, ако то е белязано да бъде временно. Както не би трябвало да се отказваме да търсим тежките тенденции на нашата еволюция дори и да са ни неприятни.
Бих искал да бъда колкото се може по-педантичен в моите наблюдения и да не ги правя зависими от моите предпо читания и най-вече от моите разочарования! Изучаването на политическия упадък на Франция трябва да бъде проведено със същата загриженост, същата щателност и, ако е възможно, със същата обективност като това на друг исторически факт. Ето защо първо бих се замислил над естеството на нашата, на нас французите, фундаментална връзка с времето.
Превод Вера Маринова
