ФРАНЦИЯ, КОЯТО ПАДА

0
250

42-годишен, завършил две престижни образования – ENA (Висша административна школа) и Ecole Normale Superieure (Висша педагоги ческа школа). Известен историк, икономист и полемист. Бил е съветник при Сметната палата. Днес е проспериращ адвокат. Баща е на пет деца. Автор на седем книги. За него казват, че стреля по всичко, което се движи и че мечтае за криза, от която да изскочи достоен държавник.

Никола Баврез: “Политическата празнота отваря пространство за социалното насилие”.

Авторът на “Франция, която пада”, есеистът Никола Баврез, чувства натрупването на грешки, които както вдясно, така и вляво според него, от трийсет години саботират авторитета на Франция. Диагнозата му, която буди тревога, не е спестена и на правителството “Рафарен”.

Интервю с Никола Баврез на Филип Дусе и Катрин Бал, публикувано във “Фигаро Магазин” на 3 октомври 2003 г.

– Откакто се появи книгата ви “Франция, която пада”, вие се явявате в ролята на говорител на един определен “упадизъм”. Оспорвате ли тази квалификация?
Н.Б. – Аз не съм нито пророк, нито песемист. Точно обратното – аз съм анализатор и оптимист. Аз правя един облог, който залага на интелигентността на французите, на тяхната енергия и въображение, че могат да бъдат разбрани истинските причини и настоящите трудности. Залагам на техния патриотизъм и на способността им да отидат отвъд корпоративните интереси, за да вдигнат на крака своята страна. Следователно не става дума да се оплакваме, а да действаме, за да можем в епохата на XXI век да възстановим мощта на Франция. Истинските песимисти са циниците, които след като нямат решения или воля, твърдят, че няма проблеми. Напротив, аз мисля, че трябва да се тръгне от истината, включително когато тя е сурова, какъвто е днешният случай с упадъка на Франция, за да се мобилизираме, за да се справим със ситуацията.

– Според вас нито мнозинството, нито опозицията гледат тази истина в очите?
Н.Б. – Абсолютно! Няма отговорна политическа оферта от страна на правителствените партии. И тази политическа празнота отваря пространство за социалното насилие както за крайната десница, така и за крайната левица, които се възползват от този безпорядък, за да предлагат перверзни лекарства. Още от самото начало, вместо да приведе в действие реформаторския мандат, получен на изборите през 2002 г. и въпреки че разполагаше с всички политически средства, за да се ангажира с необходимите промени, правителството избра бездействието и натрупа редица грешки. Най-напред то постави погрешна диагноза – то повярва, че е достатъчно да се изчака американският подем, който ще регулира всички политически, икономически и социални проблеми. Впрочем, без дълбоки реформи не е възможно никакво връщане към сериозния растеж и пълната заетост. След това се добавиха една “грешка на календара” – тъй като нищо не помръдна през първите шест месеца, и една “грешка на приоритетите” – тъй като бяха предприети нови мерки за преразпределения, вместо да се атакува проблемът с разпадането на националната производствена база. Така че икономическият проблем на Франция днес е проблем на производството и на труда. Две думи, които напълно дезертираха от политическия речник. Що се отнася до опозицията, тя е изправена пред подобна дилема: просто да чака неизбежния провал на управляващия екип, или да се опита да предложи политически проект за модернизация на страната.

– Вие какво предлагате?
Н.Б. – За да излезе страната от кризата, най-напред трябва да се разбере истината за реалното положение на Франция. След това трябва да се обясни произходът на трудностите, без да се превръщат Европа или глобализацията в удобни изкупителни обяснения. Най-накрая трябва да приемем необходимата “шокова терапия” по примера на опита ни от 1958 г. и най-вече трябва много добре да помним, че както няма неизбежност на упадъка, така няма неизбежност и на възхода.

– Как Франция се оказа в тази ситуация?
Н.Б. – Ние склерозирахме, закачайки се за стари схеми, въпреки че безспорно влязохме в един нов свят. В геополитически план стартовата позиция на този нов свят е изчезването на идеологическите блокове със срутването на Съветския съюз, после появата на мащабния тероризъм с атентатите на 11 септември 2001 г. В икономически план глобализацията на размяната влече след себе си утвърждаването на отворени икономика и общество, в очакване на необходимите за нейното регулиране институции. Накрая ние присъстваме на раждането на едно общество на рисковете. Икономически и финансови рискове със спекулативни вълни и крахове, но също така и климатични рискове (бяхме свидетели на това през лятната ваканция), здравни рискове (СПИН, “луда крава”), индустриални рискове (например Чернобил) и естествено рискове в областта на вътрешната и външната сигурност, появили се вследствие на конвергенцията между тероризма, голямата престъпност и заплахата от оръжията за масово поразяване.

– Къде е мястото на Франция и на Европа в това “общество на рисковете”?
Н.Б. – За да анализираме актуалното място на Европа, не е зле да се върнем малко назад. В началото на XX век този континент е сила с тотална хегемония, която контролира 70% от новите земи и световното население. След две световни войни Европа губи своя исторически утвърдил се контрол и се оказва разпъната между две нови империи, които се противопоставят една на друга – САЩ и СССР. Чак до 90-те години Евпропа прогресивно наваксва натрупаното изоставане по отношение на САЩ: през 1945 г. жизненото равнище на европееца представлява 50% от това на американеца; през 1990 г. то достига 80%.После Европа се свлича: днес жизненото равнище на европееца не представлява повече от 65% от това на американеца. Европа се превърна в континент със слаб растеж (едва 1% средно), с масова безработица (около 9%) и с ниска производителност (която нараства годишно с 1% срещу 5% на САЩ).

– Как си обяснявате тези лоши факти, които засягат не само Франция?
Н.Б. – Европа застаря и тя трудно се противопоставя на технологичния напредък на САЩ, от една страна, и от друга – на индустриалната конкуренция на Азия и поспециално на Китай. Вторият проблем е резултат от разпада на европейския изследователски потенциал: при положение че в Европа са активни 920 хиляди изследователи, 400 хиляди европейски изследователи работят в САЩ, където обогатяват иновационните усилия и продукция на Америка. Европа страда също така от политически липси. Тя разполага със значими институции, но те работят при отсъствие на конституция. Тя страда от дефицит на демокрация, от разнобой в управлението на разклатената си икономика в триъгълника Централна банка, комисия, страни – членки. Накрая, днес континентът е неспособен да гарантира сигурността си. С други думи, пред Европа на дневен ред стои един голям въпрос: готов ли е континентът да реформира в достатъчна степен своя политически, икономически и социален модел? Или пред лицето на една малтусианска спирала на остаряване на населението, която го изправя срещу технологичното, индустриалното и човешкото предизвикателство, лансирани от САЩ и Азия, ще се затвори ли той в един слаб растеж и масова безработица? Накратко, готова ли е Европа да вземе в свои ръце собствения си суверенитет, тоест да осигури политически и финансово своята сигурност, или предпочита да излезе от съвременната история?

– И да се отдели от останалия свят?
Н.Б. – Да, и ако Европа е пред твърде големия риск да се откъсне от света, то Франция, самата тя, е в процес на откъсване от Европа. Най-напред, защото нейната политическа система е неефикасна: тя е единствената демокрация в света, която се снабди с две политически системи – първата от президентски тип, втората, наричана “на съжителството”, която обръща властовата йерархия между президента и министър-председателя. След това, тъй като в икономически план сегашното й представяне е катастрофално: нулев растеж през 2003 г., 10% безработни в края на годината, дефицит и дълг, достигащи съответно 4% и 62% от БВП. Впрочем Франция е държава, която влезе в зоната на намаляващи доходи; зона, в която постиженията намаляват право пропорционално на увеличаването на разходите. Така например здравеопазването гълта 10% от БВП, но ние оставихме това лято да умрат 15 000 души, защото от болниците до лекарите, минавайки през старческите домове, всички бяха във ваканция. Франция е страна, която вече не подготвя бъдещето си. Днес ние живеем с изследователските програми от 70-те години: скоростният жп транспорт, атомната енергия, програмите за въоръжаване, космическата индустрия. Ние не инвестираме в това, което би могло да осигури конкурентоспособността на Франция през 2010 или 2020 г. И ще си платим за това.

– И решението е…
Н.Б. – Франция да изостави накрая икономическия и социалния компромис от 1983 г., установен след лудите 1981 и 1982 години; компромис, който продължава да бъде отправната ни точка. Спомнете си – в замяна на либерализация на предприемачеството и европейското отваряне, тогава се взе решение да се затвърди социал – етатисткият модел, да се издигне в култ общественият сектор. Грешка на растежа, този диспозитив пусна корени. Той обаче стана несъвместим с европейските правила и с глобализираната икономика. За да строшим тази адска машина, е необходима силна държава, която да ни подсигури срещу рисковете на отвореното общество. Нещо, с което пазарът не може да се заеме. ВXXI век силни държави са либералните държави. САЩ успяха да избегнат това, което можеше да бъде ужасяваща рецесия, сравнима с голямата депресия от 1929 г. благодарение на реактивирането и мощта на своята държава.

– Все пак съществуват ли за Франция основания за оптимизъм?
Н.Б. – Да, разбира се. През своята история Франция познава фазите на упадък и фазите на блестящо възстановяване. Днес тя притежава козове, които са консервирани, но които лесно могат да бъдат мобилизирани: демографска картина, по-малко ужасна от тази на съседите, добре поставени публичен и частен сектор, инфраструктури на добро ниво, предприемачи и мозъци, спестявания в изобилие, изключителни историческо наследство и култура…

Превод от френски Юрий Борисов

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук