Доцент по съвременна световна история в Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Занимава се с проблемите на Източна Европа след Втората световна война. Автор е на книгите „Източна Европа след Втората световна война 1953–1956 г.“, „Българските преходи 1994–1999 г.“ и др. Главен редактор на сп. „Ново време“ (1993–2000 г.).
Всеки голям социален проект за коренна промяна в организацията на обществото и марксизма, както и основаващото се върху него социалдемократическо движение, предизвиква множество разнообразни интерпретации. Те са не само теоретични и научно-кабинетни, а често са предизвикани от опитите на много леви дейци из цяла Европа да приспособят общата теория към разнообразната икономическа, политическа и социална практика в по-развитите или понеразвитите държави. Практиката, в която се проверява всяка теория, дава най-различни отговори на теоретично поставените въпроси и предвиждания. Това е основното обяснение за изключително пъстрата картина на партиите, които гравитират около марксизма. Тяхното деление може да се търси в много посоки – по-леви или по-десни, по-революционни или по-умерени, по-масови или по-елитарни, представящи развития Запад или неразвития Изток, уравновесения Север или горещия и избухлив Юг. С пъстротата и разнообразието на условията може да се обясни и една все още труд но осъзнавана реалност – че няма единен и верен, независимо от условията, отговор на въпроса коя е печелившата позиция за левицата не само през ХХ в., но и днес, в началото на ХХI в.
Неслучайно започвам обяснението на един исторически факт от българската история – трайната слабост на умерената социалдемокрация, с подобно предупреждение. От личен опит познавам практиката на изострените политически и идеологически спорове. При тях анализът и търсенето на обективно обяснение твърде често не могат да се чуят и се заменят от спекулативното лансиране на всевъзможни неадекватни доводи само и само да се постигне победата в спора. Която обаче се оказва победа в словесния спор, но поражение в социалната практика.
Как изглеждат нещата с българската социалдемокрация?
Известно е, че социалдемократическите идеи са разпространяват и дори успяват да създадат организирано движение в България твърде рано. Като казвам това, имам предвид не толкова сравнението с европейското възникване на социалдемокрацията, а съотношението между социалните условия в България и тези в Западна Европа. Когато се появяват социалдемократическите кръжоци у нас, българските земи са все още много по-близо до ориенталските османски традиции, отколкото до утвърждаващото се западно индустриално общество. А съчетанието между изостаналото социално-икономическо развитие и ускореното разпространение на социалдемократическите идеи не може да не постави своя отпечатък върху споровете и разцепленията в българската социалдемокрация.
Макар сравнително демократичните български условия да се отличават съществено от тези в империята на руските царе, в икономическо отношение и България, и Русия се намират в изоставащата половина на континента с огромно селско мнозинство и с тепърва зараждаща се промишленост.
А знаем, че анализът на Карл Маркс се базира върху западноевропейското общество. Когато идеите на марксизма започват да се разпространяват в Русия, те претърпяват съществени промени, предизвикани от местните условия. Условията са екстремни, което обяснява и популярността на екстремистките действия сред руската левица. И това се отнася не само и не толкова до левите социалдемократи – болшевиките, колкото до най-масовите леви организации – тези на народниците, на народоволците и на есерите. Революционният тероризъм става запазена марка на левицата в Руската империя през втората половина на ХIХ в.
Този поглед към голямата славянска страна е необходим, за да разберем проблемите, пред които е изправена и българската левица, тъй като тя още при възникването си попада под силно руско влияние. Още нещо – с подобни екстремистки средства си служат и балканските националноосвободителни движения и това е традицията, върху която стъпват повечето политически партии във възродена България.
С началото на историческия ХХ в. (избухването на Първата световна война на 1 август 1914 г.) Европа влиза в епоха на дълбоки сътресения, на големи войни и революции. А за наше съжаление България прекрачва в тази епоха с тежък товар – първата национална катастрофа, с която приключва Междусъюзническата война. Националната катастрофа и трескавите опити за постигане на справедливост тласкат българските политици към решения, хвърлили България в поредната катастрофа. Повтарящата се позиция на България е на губеща военните конфликти страна, която по тази причини е податлива към търсенето на поредната “чудодейна” илюзия и на екстремните решения за множеството национални, икономически и социални проблеми.
Българското общество е разтърсено последователно от Войнишкото въстание и силовото му потушаване през 1918 г., от чуждестранната окупация и унизителния диктат на Ньойския договор в края на 1919 г. А отговорът му е – отхвърляне на традиционната политическа система и обръщане към онези политически партии, които няма как да бъдат свързани със злощастното историческо развитие до момента. Така в проведените на 29 август 1919 г. Парламентарни избори 180 хил. българи дават гласовете си за левия БЗНС на Александър Стамболийски, който става най-голямата парламентарна партия с 85 депутати. Засилват позициите си и социалдемократите, само че предимство получават не умерените и склонни към компромиси широки социалисти (80 хил. гласа и 39 депутати), а революционните леви (120 хил. гласа и 47 депутати). Още по-ясно се очертава тази тенденция в изборите от 28 март 1920 г., когато левият БЗНС получава абсолютно мнозинство със 110 депутати, а БКП е втора вече с 50 депутати. Обяснението на тази тенденция не е трудно – революционната ситуация, в която се намира България след двете национални катастрофи, прави безплодни умерените решения.
Те могат да бъдат ефективни само при спокойна обстановка и в периоди на бавно и постепенно натрупване. Такова нещо България в междувоенния период не може да си позволи, защото то би означавало изоставането й от развитите не само да продължи, но и да се увеличи. Революционната идея за социално ускорение, защитена най-ярко в съветския модел за развитие на следреволюционна Русия, неслучайно става най-популярна в изоставащите страни. Тя им дава надеждата за бърза модернизация и за излизане от порочния кръг на забавеното развитие. Не е изненадващо, че за по-голяма част от бедните българи, които са преживели опиянението от “селската власт”, но и поражението й след Деветоюнския преврат от 1923 г., крайните революционни идеи са по-привлекателни от умерените “малки стъпки” на широките социалисти. Не би могло да бъде другояче и по чисто политически причини – левите земеделци трудно могат да простят на умерените социалдемократи тяхното съучастие в управлението на деветоюнците.
И тук стигаме до втория възлов момент в обяснението за тясното влияние на умерените български социалдемократи – отношението им към властта. Те са склонни да сътрудничат на буржоазните партии не само в парламента, а и в управлението. Затова жадуващата радикална промяна лява част на обществото започва да ги възприема като част от незадоволяващото ги статукво, а не от борбата за неговата промяна. И обратно – БКП дори и с екстремните си действия (може би точно заради тях) започва да се възприема като най-голямата революционна сила. Не накърняват престижа й често сочените от официалната пропаганда нейни връзки със Съветския съюз, даже напротив. Те са гаранция, че усилията на тази сравнително малка част от българското политическо пространство има шанс да надделее.
Разбира се, тук съм длъжна да направя уговорката, че левите българи от онова време са под влияние на силния международен апел за Съветския съюз като “първата държава на работниците и селяните” и не искат да повярват на многобройните сведения за реалния живот на съветските работници и селяни. Моят отговор на въпроса защо са слаби умерените социалдемократи през цялата първа половина на ХХ в. е: тяхната умереност не може да стане привлекателна в революционните времена, когато най-важни са идеите за радикална промяна.
Докато БКП наред с външната съветска подкрепа има и собствени вътрешнополитически предимства за победата си в политическото противопоставяне след 9 септември 1944 г. Те са в нейната революционност и дори крайност. Но и тя е подложена на проверката на властта. Дългото монополно управление на БКП след 1944 г. я превръща в консервативна сила на реда, което на свой ред става пречка в новата обстановка на радикални промени в края на 80-те години.
Общият извод, че умерените социалдемократи преди 1944 г. са слаби, защото са умерени, съвсем не означава, че крайните сили в българските условия винаги са били и ще бъдат по-успешни от умерените. Водещите тенденции зависят от условията, в които живеят повечето българи, и от това дали тези условия ги карат да се стремят към запазване на статуквото, или към неговата радикална промяна.