Д-р Стефан Апелиус е доцент в университета “Карл фон Осиецки” в Олденбург, преподава и изследва в областта на политологията, медийната и образователната политика. Специалист е по история на немската социалдемокрация, особено за периода след Втората световна война и делото на Фриц Хайне. Работил е в Центъра за немски изследвания в Софийския университет. Статията е специално за “Ново време”.
Как се излиза от постоянно поставяне на идентификационни въпроси? На това питане немските социалдемократи трябва да отговорят не за пръв път. В края на петдесетте години след три поражения в парламентарни избори по социалдемократическата партия бе залепнал тежкият образ на вечно губещия, на досадния и старомоден отрицател, комуто никой не би гласувал доверие за каквото й да е действие. Още в онези времена социалдемократите си наложиха разкрасяваща ги терапия и успяха за сравнително късо време да осъществят промяна на образа си. Несъмнено тя бе тясно свързана с личността на тогавашния кмет на Берлин – Вили Бранд.
Изборните резултати се подобряваха постоянно и найнакрая партията имаше възможността да доказва способността си да управлява. В този период между 1960 и 1966 социалдемократите проведоха редица действия, в резултат на които успяха да заличат от партийното тяло като неприятни стрии остатъците от марксистките представи за класовата борба. Става дума за забравените днес “сини години” на СПГ – едно време, в което извън борда бе изхвърлено почти всичко, съставляващо дотогава самосъзнанието на социалдемократите. Тогава трябваше да изчезне и самият традиционен цвят на партията.
Социалдемократите се върнаха леко засрамени към червеното знаме едва след като бе постигната политическата цел за участие в правителството. “Сините години” бяха възвестени най-напред от Херберт Веенер, когато през лятото на 1960 г. той за изненада на повечето депутати на партията внезапно предложи на ХДС обща външна политика – една област, характеризираща се с дългогодишно противостоене. Разбира се, може да се каже, че тогава преди всичко нещата опираха до по-атрактивни изяви, с които пред избирателите трябваше да се появи и новият образ. С други думи – това са най-вече външни явления, които поне така си мислеха стратезите – трябва да се утвърдят и в съзнанието на хората. Но въпреки това тук стои и ключовият въпрос, с чийто отговор е тясно свързана действителната политическа съдба: Как се модернизира една партия? Още тук може да се даде отговорът – с неортодоксални средства.
Затова тогава на бърза ръка и без големи спорове СПГ смени традиционното си червено със студенотосиньо. Фонът на предизборните плакати, изграждан преди от червени знамена, се превърна в небесносин, а партийните списания изведнъж започнаха да излизат в модернистично тъмносини гами. Един репортер на “Зюддойтче Цайтунг” отбелязва през 1960: “Вече почти не може да се види нищо червено дори на големите социалдемократически мероприятия. В края на седмицата във Висбаден се бяха събрали около 200 членове на партията; в залата имаше почти същият брой места, запазени за пресата. В богатата украса на сцената не можеше да се открие нито едно червено цвете, да не говорим за червени връзки”. Малко по-късно е и конгресът на СПГ в Хановер. Един бременски журналист описва как се е променила модата сред другарите: “По всичко личи, че окончателно са преминали времената, когато добре посрещаните делегати са в стар костюм и шарена риза, подчертаващи съответното им класово съзнание. Днес непринудено се носят изящно скроени костюми от скъп плат – такива, каквито харесва самият Вили Бранд.” Същинският образец за тази метаморфоза бе ХДС, към чиито успехи искаха да се присъединят социалдемократите.
И какво бе по-близко от това да се копира образецът? През пролетта на 1961 г. партията издаде предизборен плакат с образа на Вили Бранд, където – на син фон – над главата му стоеше: “Благоденствие за всички”. Този предизборен лозунг бе взет назаем именно от ХДС – християндемократите го използваха преди това на изборите през 1957. Лудвиг Ерхард приписа тогава на социалдемократическия предизборен щаб “хипопотамски разсъдък”, защото в края на краищата “СПГ се бори ни повече, ни по-малко срещу всичко онова, което осигурява благоденствие на немския народ”.
Точно тук обаче наследникът на Аденауер се заблуждаваше. Ако достатъчно дълго на избирателите им се внушава един нов образ, то най-малкото това оставя следи. В това бяха убедени съратниците на Вили Бранд. За тях това бе твърде революционно прозрение, което принципно се различаваше от онова, което партията проповядваше дотогава като път към “демократически социализъм”.
В онези години коренно се бе разклатила социалдемократическата представа за човека изобщо. Това, че “човекът не е нито изконно добър, както вярват и социалистите, нито пък е непоправим обществен отрицател, който се нуждае от опекунство”, бе убеждение на тогавашния идеологически лидер на социалдемократите – Вили Ейхлер. Ето защо няма и нужда от особено жарки програми, които и без друго никой не чете. Вместо на програми партията трябваше да заложи на личности и на изборите през 1961 г. противопостави на застаряващия Аденауер младежки привлекателния Вили Бранд. Наред с Херберт Веенер Бранд бе другият, който скъса с традициите, така нежно отглеждани в партията. Тези ръководни членове на партията сякаш се състезаваха в началото на шестдесетте да изхвърлят идеологическия баласт извън борда и да задвижат старото корито към изборен успех.
Те повече не искаха да пуфтят с тромавия опозиционен параход след кораба на управлението, а просто желаеха да направляват плаването. При този бърз процес на промяна социалдемократическата партия започна да изглежда на някои политически наблюдатели като съвсем различно, чуждо и непознато образувание. Един участник в партийната конференция през 1961 г. в Мюлхайм изненадано протоколира: “Всички са гладко избръснати, носят бели яки, облечени са в модерно, твърде модерно скроени и ушити костюми, средно-скъпа конфекция. Невъзможно е да се каже кой какво работи и как ходи на работа – дали с ватенка, бяла престилка или с униформа на улицата, няма как да се разбере кой каква отговорност носи.
Униформата на благоденствието ги е уеднаквила. Ако в залата нямаше повече мъже, отколкото жени, човек би си помислил, че ще има вариететно представление или музикална забава.”
Този процес на идеологическа еманципация при социалдемократите започна, както бе казано, в началото на шестдесетте години от Херберт Веенер. Това е процес на еманципация, който може и днес да бъде взет за образец от Шрьодер и неговия генерален секретар – Шолц. По онези времена въпросът бе да се удържат другарите от онова поучително поведение, което се опитва да кове истини с остарели понятия. С тази цел социалдемократите си предписаха нова, модерна идентичност. Сега когато нещата не стоят по-различно – отново става въпрос за идентичността на социалдемократите. Дали във времена на дълбоки обществени и икономически промени на една управляваща партия все още е позволено да се държи като трансформационно движение и да вярва, че е такова? Герхард Шрьодер е достатъчно прогматичен, за да вярва изобщо в нещо. Канцлерът и председател на СПГ започна това лято дебат, чиято цел е да заличи най-святото в социалдемократическата душа – демократическия социализъм. Все пак възмущението в партията е в рамките на приличието, абстрахираме ли се от обозначеното от самия Шрьодер ляво крило в нея.
Също така и днес – както по време на “сините години” – отново става въпрос за необходима външа козметична корекция, тъй като отдавна политическата реалност на социалдемократическата политика няма нищо общо с демократическия социализъм. Тъкмо напротив: някога мечтаната социалистическа държава на благоденствието се оказа обикновена утопия. Семплата къщурка на Веенерс в Шпитерум на шведския остров Йоланд отдавна е осиротяла. В СПГ винаги ще има реформи, твърдят днес, но допълват: моля, незначително и полека. Затова политмениджърите в берлинския дом на социалдемократите “Вили Брант” изровиха винаги модерното “движение за еманципация”. Това е достатъчно умен ход, който изцяло би могъл да произхожда от арсенала на Херберт Веенер – човекът, който долови променените шансове в един променящ се свят. Еманципацията, т.е. да се освободиш от баласта на собствената история, да се предефинираш диалектически под диктата на реалните отношения – надали “чичо Херберт” би могъл да го каже по-добре. В онези времена той обяви, че в кризисни времена би трябвало да се залага най-вече на общите интереси.
Никое днешно словосъчетание не се среща толкова често през “сините години”, колкото това за “общите интереси” един лозунг, който сегашното федерално правител ство преоткри пред лицето на финансовата мизерия. Затова си струва да се погледнат сценариите на старите режисьори в момент, когато СПГ отново иска да освободи подрязаните си криле от баласта на собствената си история. Така може да се намери все нещо полезно, особено когато по-обстойно се разгледат споменатите “сини години”.
Как става така, че се образът на една партия се полира дотам, за да може тя да изглежда “модерна” и “компетентна”? Още в началото на шестдесетте години социалдемократите разбраха, че за това не трябва да се използват непременно американските методи на предизборна борба. Проблемът обаче на днешната немска социалдемокрация е в това, че липсва както дългосрочна стратегия по отношение на неотложните обществени реформи, така и липсва яснота по собствената идентичност.
Вместо тези необходими неща сред светкавиците на медийната демокрация независимо действащи един от друг играчи плетат най-вече собствените си интереси. Външно изглежда, че програматиката се свежда до “спестявания и зачерквания”.
Само по себе си това по-скоро е контрапродуктивно, тъй като избирателят все пак се ориентира по позитивни послания. Под тезгяха обаче социалдемократите съшиват най-вече различни парчета. Да се разбере това е достатъчно само да се припомни онази фаза в развитието, в която “спаружената лелка СПГ” бе превърната с прости средства в обществено приемлива и модерна държавна партия. В този извънредно успешен период социалдемократите си наложиха ясно разпознаваем и положителен за избирателите профил, който можеше да бъде пазен и употребяван дълго време.
Герхард Шрьодер може да се поучи от това. Председателят на СПГ може да усвои урока да придърпва по-силно вътрешнопартийните юзди и да избягва заплахата на упреците, които му отправят критиците, че искал да превърне партията в “канцлерски съюз”. Защото само когато на СПГ се удаде да придобие ясен образ за избирателите си с отговор на въпроса за основополагащата идея на нейната политика, започващият сега дебат за програмата ще потикне онази промяна, от която ще спечели не само СПГ. Херберт Веенер добре знаеше защо: “Не правителството, а народът сърба дробеното.”
Превод Димитър Денков